Критичен поглед на някои актове на ВКС по въпроса за спирането на гражданско дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК

Проблемът за спирането на гражданско дело в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – при обусловеност от въпроси, предмет на друго дело, привлича все повече интереса на съдебната практика и теорията, като доказателство за горното е приемането на три тълкувателни решения, свързани с тази разпоредба, в които ВКС разреши по окончателен начин въпроси, касаещи хипотези на приложение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК¹. Настоящата статия предлага критичен преглед на някои други актове на ВКС от последните години, от които разбираме как съдът коментира предпоставките за прилагане на института на спиране поради обусловеност на гражданското дело от друго дело. Ще бъде направен опит отвъд конкретните разрешения на съда да се поставят други свързани въпроси, които навярно биха стигнали до преглед от касационната инстанция в близките години и по които не е образувана задължителна съдебна практика.

1. В Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.гр.д. № 3681/2013 г., I г.о. ВКС е бил сезиран с три въпроса, които според касаторите са обосновали допустимост на касационното обжалване. Макар два от тях да са свързани с въпроса за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдът е допуснал касационното обжалване едва по един от въпросите, а именно: „Следва ли в производството по иск за обявяване нищожност по чл. 26 ЗЗД, съединен с иск по чл.135 ЗЗД за обявяване на относително недействителна на сделка, с която се намалява имуществото на поръчител, да се преценява от съда валидността на правоотношението, от което ищецът черпи качеството на кредитор, т.е. подлежи ли това качество на пълно и главно доказване в производството и това обуславя ли наличието на преюдициалност на висящия процес по осъдителния иск по отношение на иска за обявяване на нищожност, евентуално на относителна недействителност.“ Фактическата обстановка е следната: кредиторът е предявил два отделни иска – един срещу длъжника си за реално изпълнение по чл. 79 ЗЗД, а другият – срещу длъжника и негов контрахент по чл. 26 ЗЗД, а при условията на евентуалност – по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на нищожност, респективно обявяване за относително недействителна на увреждаща го сделка. Първоинстанционният съд е приел, че при това правно положение следва да спре производството по чл. 26 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД, тъй като въпросът дали кредиторът наистина е кредитор трябва да се разреши в производството по чл. 79 ЗЗД, по което кредиторът е предявил вземането си, а въз основа на това вземане произтича качеството му на кредитор. Въззивният съд е потвърдил същото определение, но ВКС го е отменил и е приел, че не са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Касационният съд е стигнал до извода, че в производството по чл. 135 ЗЗД не е необходимо ищецът да доказва качеството си на кредитор, като същото следвало да важи и за иска по чл. 26 ЗЗД. Щом съдът изхождал от положението, че вземането съществува, значи няма основание и за спиране на производството, по което кредиторът установява своето вземане.

Подобно на изразеното схващане може да бъде споделено трудно. Нека обаче първо обърнем внимание на двете решения, на които ВКС се позовава във въпросното определение, за да отрече необходимостта от спиране в обсъждания от него случай. В едното от тях – Решение № 552 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 171/2009г. на ВКС, ІV г.о. се приема следното: „В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.“ Горното идва да покаже, че за преценката за основателност на иска по чл. 135 ЗЗД не е безразлично дали вземането на кредитора съществува или не. Цитираното решение притежава известна вътрешна противоречивост, защото в него се твърди, че „правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор“, а в следващите две изречения – „Той [съдът – бел. моя] нито може да спре производството по павловия иск, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. Тези отношения може да бъдат преценявани в производството по делото, чийто предмет са.“

Проблемите тук са два: първо, не става ясно в крайна сметка има ли обусловеност между двете производства, съгласно която да се преценят предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, защото хем съдът, сезиран с Павловия иск, е безсилен, тъй като не следва изобщо да проверява съществуването на вземането на кредитора, хем е обвързан от решение, с което вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Щом съставът по горепосоченото дело е съгласен с последната констатация, би следвало той да е съгласен и с възможността делото по Павловия иск да бъде спряно, което очевидно обаче не се възприема от този съдебен състав. Вторият проблем е, че връзката на обусловеност между делата е обективна, тоест макар едно от делата да е в ролята на обусловено, а друго – на обуславящо, тази връзка винаги трябва да се преценява по еднакъв начин, независимо кой от двата съдебни състава – по обусловеното или обуславящото дело – я преценява. Въпреки това, в горепосоченото решение се приема, че съдът по Павловия иск е безсилен и не може да спре делото, но пък другият съдебен състав, натоварен с иска на кредитора за вземането му срещу длъжника, „може да преценява“ „тези отношения“, които така или иначе се признава, че обвързват и съда по Павловия иск, щом бъдат установени със сила на пресъдено нещо.

Решение № 552 от 15.07.10 г. по гр.д. № 171/2009г. на ВКС, ІV г.о. тръгва от една правилна предпоставка – че вземането на кредитора, ищец по Павлов иск, не става предмет на делото, без да има отделен предявен иск за него. Но тази особеност не води до извода, че при паралелен процес, предмет на който е въпросното вземане, няма връзка на преюдициалност по отношение на въпроса за вземането – тъкмо защото в производството по чл. 135 ЗЗД съдът би бил обвързан от силата на пресъдено нещо на иска на кредитора, във връзка с който той основава качеството си на кредитор. Обстоятелството, че този иск не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, далеч не значи, че между двете не е налице обусловеност, а чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК визира именно обусловеност, а не нещо друго. Ето защо е правилно да се приеме, че дори и вземането на кредитора по Павловия иск да не е предмет на този иск и да не се налага да бъде изследвано от съда в производството по него, щом има паралелно висящо производство с предмет това вземане, съдът следва да спре делото по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД.

Другото посочено в мотивите на ВКС по Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.гр.д. № 3681/2013 г., I г.о. решение на ВКС също не може да бъде използвано като аргумент за отказ да бъде спряно дело по предявен Павлов иск поради обусловеността му от дело с предмет вземане на кредитора срещу длъжника. Става дума за Решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г., IV г.о. Мотивите на съда в този случай, навярно послужили и за съдебния състав, постановил Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.гр.д. № 3681/2013 г., I г.о., са следните: „Възникването на това право [по чл. 135 ЗЗД – бел. моя] не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по павловия иск не може да проверява, съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение.“ Отново съдът признава, че ако вземането е отречено с влязло в сила решение, то съдът, разглеждащ Павловия иск, следва да зачете така постановеното решение. Навярно може да се тълкува, че фразата „отречено с влязло в сила решение“ визира единствено вече постановено решение, чието влизане в сила предхожда процеса по чл. 135 ЗЗД. Подобно схващане обаче би привилигеровало момента на предявяване на един иск пред обективната предпоставка на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а именно – делата да са във връзка, като решаването на едното да подпомогне правилното разрешаване на второто. Ако позволим на съда, разглеждащ Павловия иск, да постанови краен съдебен акт, без да изчака развитието на процеса по вземането, обуславящо качеството кредитор на ищеца по Павловия иск, той винаги би се поставил под угрозата от неправилно решаване на делото – тъкмо обратното на целта на института на спиране на гражданското дело.

В останалата си част цитираното решение възпроизвежда вече изложените мотиви, че установяването на вземането на кредитора с отделно решение не е предпоставка за предявяване на Павловия иск. Това обаче в никакъв случай не е мотив, който може да се приложи аналогично в случай на предявяване на отделен иск за това вземане, като съставът на ВКС в цитирания казус не се е занимавал изобщо с хипотеза, в която е имало две паралелни производства и затова не е поставял хипотетичния за него въпрос за спирането на дело.

Освен гореизложеното цитираното определение на ВКС се позовава погрешно на цитираните две решения на ВКС и по още една причина: в обсъжданите решения не е имало предявен главен иск по чл. 26 ЗЗД, а главният иск е бил единствено по чл. 135 ЗЗД, на чиито особености определението се основава в разсъжденията си за връзката между делата. Нещо повече – цитираното определение се осланя на факта, че легитимацията на кредитора по Павлов иск се основава на твърденията му и няма нужда от доказване на интереса му да води това производство, което от своя страна да налага спиране. Безспорно е, че процесуалната легитимация се основава на твърденията на страните, но процесуално легитимираният ищец може да се надява единствено, че производството по делото няма да бъде прекратено поради недопустимост. Дали обаче по същество искът му е основателен, зависи не само от твърденията му за наличие на качеството кредитор, но и от действителното правно положение, а то няма как да води до основателност на иска, щом вземането, на което кредиторът основава легитимацията си, бъде отречено с влязло в сила решение. Именно за да предпази този интерес на длъжника и да обезпечи правилното решение по делото, съдът следва да постанови спиране на делото по Павловия иск, докато бъде разрешен спора с предмет вземането на кредитора срещу длъжника.

2. Определение № 423 от 25.06.2013 г. по ч.гр.д. № 2708/2013 г., III г.о. е друг акт, постановен по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, и поради това задължителен, който разглежда въпроса „налице ли са предпоставките за спиране на производството по делото заради друго висящо производство, което се развива между различни страни и страните по настоящото дело няма да са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението“. В конкретния случай става дума за следните два иска: иск по чл. 42, б. „б“ ЗН за прогласяване за нищожност на завещание и иск по чл. 108 ЗС за ревандикиране на имота от наследниците на ищеца по първия иск срещу правоприемника на ответника по него. ВКС е постановил, че предпоставките за спиране не са налице, тъй като „основание за спиране е налице когато между двете дела съществува връзка на обусловеност, т.е. когато предмет на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване е предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. За да бъде едното дело обуславящо е необходимо да има не само връзка между предмета на делата, но и между страните по тях, така че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на правоустановяващото действие на силата на присъдено нещо по обуславящото дело.“ Това становище е съобразено и с други актове на ВКС, в които се приемат идентични постановки: Определение № 102 от 8.03.2010 г. по ч.гр.д. № 80/2010 г., ІІ г.о. и Определение № 233 от 2.06.2010 г. по ч.гр.д. № 237/2010 г., ІІ г.о. По принцип би следвало да се присъединим към становището, че когато силата на пресъдено нещо не обвързва страните по твърдяното като обусловено дело, тогава същото не е обусловено и не следва да бъде спирано. В противен случай би се обезсмислила разпоредбата на чл. 298 ГПК и биха се разширили неимоверно пределите на силата на пресъдено нещо или пък би се стигнало до ситуация, в която едно трето на даден спор лице е облагодетелствано от доказването, извършено от другиго, без да има законова опора за подобно облагодетелстване.

Всички тези изводи обаче търпят изключения и коментираният случай е едно такова изключение. Немислимо е щом е предявен иск за прогласяване на нищожност на сделка, легитимирала едно лице пред приобретателя, да се сподели виждането, че тази нищожност няма влияние върху иска за връщане на имота, прехвърлен от заветника на ответника по ревандикационния иск. Решението по иск за прогласяване на нищожност няма изрично уредени предели на силата на пресъдено нещо, които да са по-широки от общото правило на чл. 298, ал. 1 ГПК, но въпреки това, доколкото нищожността не произвежда никакво действие, а решението по иска за прогласяването й има констативно действие, ще бъде неправилно да отречем правото на наследниците на завещателя да се ползват от тази нищожност в процес срещу трето лице, което основава правото си на собственост над недвижим имот на правата на прехвърлителя си, който от своя страна се основава на нищожното завещание². Дори да се приеме едно по-тясно приложение на позоваването на нищожността с оглед на конкретно защитим интерес на позоваващия се, то в обсъждания случай такъв интерес безспорно е налице.

Тук отново неприятно впечатление прави, че когато основава решението си на мотивите на други вече постановени съдебни актове на върховната инстанция, ВКС взима от тях онова, което ще го доведе до желания от него извод за конкретното дело. Това е така, тъй като в двете определения, на които се позовава съставът на ВКС, постановил Определение № 423 от 25.06.2013 г. по ч.гр.д. № 2708/2013 г., III г.о., е налице очевидна разлика, и тя е, че в другите два казуса предмет на всеки от двата иска, спрямо които са се преценявали предпоставките за спиране, е бил различен недвижим имот, тоест сходство в предмета на делото не е имало.

В действителност чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не изисква тъждество или дори сходство между страните или предмета на делото, като виждаме, че тези предпоставки, създадени от съдебната практика, по-скоро пречат, отколкото да помагат³. Единствената законова предпоставка – обусловеност с оглед правилното решаване на делото – не държи сметка за силата на пресъдено нещо, и това е разбираемо. Ако критерий за обусловеността на две дела е кога страните могат да се позовават на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо, то биха се получили някои откровено спорни ситуации. Така например, известно е, че поръчителят може да се позовава на силата на пресъдено нещо на решението по иска на кредитора срещу главния длъжник единствено ако искът е бил отхвърлен, но не и в обратната хипотеза⁴. Значи ли това, че ако е предявен иск на кредитора срещу главния длъжник, по който липсва произнасяне на съда, поръчителят може да иска спиране на делото, което главният длъжник е завел срещу него? Разбира се, възможно е двете производства да са първоначално (с предявяване на обратен иск) или последващо (по чл. 213 ГПК, например) съединени, но първото зависи от волята на главния длъжник, а второто – от дискрецията на съда, поради което и в двата случая поръчителят няма властта да повлияе на предявения обуславящ иск. В този случай идентитет между страните липсва, като поръчителят дори не е и страна по първия процес и в същото време е възможно той да се ползва от правоустановяващото действие на първия процес, но само в случай че искът на кредитора бъде отхвърлен, а преценката за това няма как да се направи от съдебния състав, пред който поръчителят иска спиране. Би било неразумно в този случай да не осигурим възможността второто дело да бъде спряно до решаване на безспорно обуславящия спор.

В същото време прекомерното съобразяване със силата на пресъдено нещо и нейните предели би имало и обратен ефект: един кредитор е обвързан от силата на пресъдено нещо, с която се приема, че определена вещ е част от патримониума на длъжника му (арг. чл. 133 ГПК)⁵. Значи ли това, че всеки длъжник може, когато срещу него има предявен иск от кредитора му, да иска на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спиране на делото, до разрешаване на спора, който длъжникът води по отношение на дадена вещ? В този случай би могло да се говори за формална обусловеност, скрепена и с възможността за позоваване на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо, но тя не покрива хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като делото с предмет принадлежност на вещ към имуществото на длъжника не влияе и няма как да влияе на решението, отнасящо се до спора между кредитора и длъжника. Поради горното критерият за наличието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не следва да бъде стигматизиран през изрични предпоставки, които не са заложени в закона, а се извличат въз основа на казуистика. Особеността на обуславящото дело, която го превръща в обуславящо спрямо едно друго, не може нито да бъде винаги една и съща, нито пък е независима от характера на обусловеното от него дело.

От друга страна, тези разсъждения поставят по-общия въпрос кои лица са легитимирани да искат спиране на делото. Безличната формулировка на закона („съдът спира производството“) говори ясно в полза на това кой е легитимиран да постанови самото спиране на делото. Ако на съда му е служебно известно, че в същия или друг съд се развива производство по обуславящо дело, няма спор, че съдът би спрял делото и проблем не би съществувал. На практика обаче съдилищата нямат единен централизиран достъп до всички висящи производства, още повече извън системата на гражданските съдилища, и не могат да осъществят проверка по името на страната на всяко едно производство в друг съд, нито пък са формално задължени да го правят в хода на цялото производство, развиващо се пред тях. В същото време страните по делото могат по различни причини да не разкриват съществуването на обуславящо висящо производство. Нещо повече – интерес представлява въпросът дали трети на обуславящото производство лица, страни по обусловеното, могат да искат спиране, както и на кое от двете производства.

Отговорът следва да е положителен. Спирането на делото се налага поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск – висящ преюдициален спор⁶. При положение че законът не свързва спирането на делото само с волеизявление на страните по обуславящия или обуславяния спор, а за съда няма практическата възможност да следи за всякакви спорове, които влизат в обхвата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, би било неправилно да се стига до неравно третиране между страните по някой от двата спора, в случай че едната от тях има право да иска спиране на обусловения спор, а другата – не. Отново трябва да се отбележи, че връзката на преюдициалност е обективна – тя не зависи по абсолютен начин нито от поредността на предявяване на двата иска, нито от тъждеството на страните, нито от възможността за позоваване на силата на пресъдено нещо от някоя от тях. Затова би следвало всяка страна по което и от двете образувани дела да може да иска спирането на което и от двете образувани дела, без значение дали се касае за спиране на дело, по което не е страна и без значение дали може да се позове на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо по процеса, по който е страна. Единственият критерий за това кое дело ще се спре ще бъде връзката на обусловеност. Аргумент за горното е и че при липсата на законово уредена легитимация за искането за спиране, законодателят е презюмирал, че съдът би се досетил за наличието на висящ паралелен процес. Ето защо няма основание да отричаме правото на всяко лице, влязло във валидно процесуално правоотношение със съда, да го сезира с искане за упражняване на правомощието, което така или иначе се очаква от него.

3. За да се говори за спиране, трябва да има две паралелни висящи производства. Но това не е по никакъв начин единствената процесуална картина тогава, когато две правоотношения, обусловени едно от друго, се сблъскат в хода на гражданския процес. Нека видим какви са възможностите:

• предявяване на възражения (в материалния смисъл) срещу предявения иск, основани на „едно друго правоотношение“;

• предявяване на насрещен иск или възражение за прихващане/право на задържане с предмет „едно друго правоотношение“;

• предявяване в различно производство на отделен иск, с предмет „едно друго правоотношение“ без да е налице съединяване по чл. 213 ГПК;

• последващо обективно съединяване по чл. 213 ГПК на двете производства.

В своята практика ВКС се е сблъсквал с въпроса дали при наличие на преюдициален въпрос, който е можело да бъде предявен във вече образувания процес, но е предявен в отделно производство, образувано след производството по обусловеното дело, се касае за заобикаляне на закона в частта, касаеща преклузиите по чл. 133 ГПК. С Определение № 21 от 17.01.2011 г. по ч.гр.д. № 485/2010 г., I г.о. съдът е стигнал до извод, че ако в производство по делба една от страните не е възразила за нарушение на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, тя не може да предяви отделен иск с този предмет, благодарение на който да спре делбеното производство. Съдът признава връзката на обусловеност, но коментира, че ако се допусне спиране в тази хипотеза, ще бъде заобиколено изискването на чл. 133 ГПК, тъй като същата страна е изпуснала установения в тази разпоредба срок за предявяване на възраженията си. Изводът на съда е, че непредявените възражения не могат да се въвеждат като предмет в отделен процес.

Въпросното становище на съда не държи сметка за разнообразните ситуации, в които могат да се озоват две паралелно съществуващи правоотношения, от които едното обуславя другото. Както виждаме от изброяването по-горе, съществуват поне четири възможни хипотези, като те се характеризират най-вече с това, че никоя от тях не е задължителна като инструмент за защита на гражданските права. Това е лесно обяснимо – на първо място, защото се касае за фигури на обективно съединяване на искове, а там по правило интензитетът на връзка на исковете не е толкова висок, че да налага задължителност на съединяването, каквато е типична за задължителното другарство. На второ място, всяка от тези възможности е създадена като една улесняваща процедура, съобразена с различни особености на спорното право и различни възможности, с които една страна следва да разполага, за да не се получи така, че процесът да попречи на реализацията на материалното право. Например насрещният иск осигурява на предявилия го сила на пресъдено нещо, но пък изисква и заплащането на държавна такса. Друг пример: чл. 213 ГПК би могъл да доведе до процесуална икономия, но доколкото това не е основната задача на процеса, приложението му е в рамките на дискреционната власт на съда. При това положение не може да се сподели виждането на съда в горепосоченото определение, че когато процесът изрично е предвидил една възможност и е фискирал ясно последиците й, следва да се намесват по „съответен“ начин други институти на ГПК. Последващото предявяване на иск, който влиза в обхвата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, не представлява заобиколяне на закона, защото същият този закон никъде не забранява предявяването на иск, щом като са спазени процесуалните предпоставки за това. Изброяването в чл. 133 ГПК не следва да се тълкува разширително – същото следва както от характера му на процесуална норма, така и от изчерпателния език на разпоредбата.

Наистина в чл. 133 ГПК се говори за „възражения“, които трябва да бъдат направени в срока за отговор на исковата молба, но това са възражения по вече предявен иск, по който предметът на спора е заложен от едно друго лице, а не от ответника по първоначалния иск, който е ищец по предявения от него обуславящ иск. Няма как да се застъпи тезата, че чл. 133 ГПК би се обезсмислил, ако се позволи последващо предявяване на обуславящ иск, защото за да спре производството по предявения обусловен иск, е необходимо не само ответникът да предяви правата си в отделен процес, но те да касаят само и единствено едно друго правоотношение, при което да има връзка на обусловеност с първоначално предявеното, но пък да не се касае за идентичност на предмета, в която хипотеза ищецът по първоначалния иск има на разположение отвода за висящ процес. Едва ли може да упрекнем в недобросъвестност ответник, който използва една малка част от правата си на ответник след срока за отговор на исковата молба, при това без да има властта едностранно да спре първоначалното производство.

Подобен, макар и различен, е казусът, послужил за постановяване на Определение № 349 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3268/2013 г., I г.о. В него съдът се занимава с въпроса дали иск по чл. 64 ЗС за признаване право на ползване върху терен с оглед ползване на сграда от суперфициарен собственик е основание за спиране на производството по иск с правно основание чл. 109 ЗС, по което ищецът иска премахване на сградата на ответника поради незаконно строителство. Отново с аргумент, че непредявените възражения се преклудират, ВКС приема, че щом в производството по чл. 109 ЗС не е било релевирано възражение за право по чл. 64 ЗС, значи няма основания за спиране. В случая обаче дори не се касае за заобикаляне на закона, тъй като няма данни отвеникът по негаторния иск да не е заявил правата си по чл. 64 ЗС още в производството по чл. 109 ЗС. Нещо повече – в случая съдът е ограничил правото на иск на ищеца по чл. 64 ЗС, защото е свел защитата му до пасивната роля да се брани срещу негаторен иск. Дори и обаче този иск да бъде отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, без да допусне предявяването на обуславящ иск по чл. 64 ЗС, ответникът по негаторния иск не би бил защитен от оспорване на правата му на ползване на терена като част от суперфициарното му право, за което би му послужил отреченият от съда иск по чл. 64 ЗС.

Друг интересен акт е Определение № 458 от 16.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3805/2013 г., IV г.о. Фактическата обстановка е следната: предявен е иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото по развален предварителен договор. В срока за отговор е предявен насрещен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на въпросния предварителен договор за окончателен. Първоинстанционният съд е разделил производствата и е спрял главния иск до решаване на въпроса за това дали може да бъде уважен искът за обявяване на предварителния договор за окончателен. В крайна сметка след обжалване ВКС приема, че между двете дела има връзка, но не и на обусловеност и че в обстоятелствената част на двата иска има взаимно изключващи се твърдения, поради което отменя определението за спиране и задължава долустоящия съд да ги разгледа в едно общо производство и да постанови общо решение.

Тук отново се натъкваме на желанието на съда да създаде предпоставки, които не следват от закона. Чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е безразличен към това дали между защитните тези по двете дела има взаимноизключващи се твърдения. Впрочем не е ясно кога освен при признание на иск ще има хипотеза, в която няма да има взаимноизключващи твърдения на страните, което от своя страна би обезсмислило напълно приложението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В конкретния случай определението за спиране е било правилно, защото без да се изясни дали предварителният договор е развален или не, е безпредметно да се разрешава претенцията на ищците по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, твърдящият изправност купувач има интерес да предяви иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, защото в производството, заведено срещу него, максималният резултат, който може да постигне, е отхвърляне на иска, но не и обявяване на предварителния договор за окончателен.

Горното обаче не значи, че във всеки един случай, когато в отделни производства са въведени две паралелни правоотношения, съдът следва да спира едно от тях. Под „значение за правилното решаване на спора“ по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК трябва да се разбира, че се налага съдът, разглеждащ обусловеното дело, да тръгне от изходната точка, до която съдът, разгледал обуславящия иск, е стигнал в крайния си съдебен акт, тоест релевантно е влиянието на обуславящия иск върху предмета на делото на обусловения иск. В случай че подобно влияние липсва, тогава за съда остава възможността за последващо съединяване в едно производство по чл. 213 ГПК.

Автор: Анастас Пунев

Подобни статии

Критичен коментар на някои съдебни актове, които противоречат на разпоредби на Закона за особените залози ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК За процесуалният статут на ревизионните актове, издадени по реда на ДОПК в наказателния процес Решение № 212 от 27.11.2017 г. по т.д. № 754/2017 г. на ВКС и проблемът със спирането на изпълнението по силата на закона Критичен поглед върху някои съдебни решения по прилагането на ЗИДЗОЗ, обнародван в ДВ бр. № 105 от 30.12.2016г. Част 1