Настоящата тема касае въпрос, който, от чисто правен проблем относно правото на обезщетение за неимуществени вреди, се превърна в медиен и политически. Или, с други думи, неграмотният прочит на възприетите тези на общото събрание на гражданската и наказателната колегия на ВКС, породи обществен дебат, дали погрешното – в смисъл на икономически нецелесъобразно – тълкуване от страна на ВКС по поставения въпрос, не трябва да бъде санкционирано посредством законодателна намеса. И за да няма опасност някой съдебен състав с приетото решение да се обърка и да не вземе предвид икономическото благосъстояние на съответната застрахователна компания и да присъди неизгодно за нея обезщетение, с параграф 96 от ПРЗ на Кодекса на Застраховането беше приет лимит на неимуществените вреди, които могат да претендират лицата по чл.493а, ал.4 от КЗ до размера от 5 000 лв. Ако трябва да коментирам този законодателен подход, извън рамката на юридическото тълкуване, същият представлява израз на висша степен недоверие в съдебната власт, на преценката, че същата посредством своите механизми не може да се самоконтролира, или още по лошо – не може да решава току-така да ощетява този или онзи застраховател.
В статията на проф. Поля Голева от 11.07.2018г. на тема „РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД НАЙ-НОВОТО ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА ОСНГТК НА ВКС 2/2016 Г., ПОСТАНОВЕНО НА 21.06.2018 Г.“, публикувана на сайта www.gramada.org задълбочено са обсъдени чисто юридическите характеристики на въприетите тези от страна на върховните съдии. По-скоро ми се иска да се спра на това, защо може би те останаха неразбрани и породиха създаването на § 96 от ПРЗ на КЗ. На практика, с постановеното решение на общото събрание на колегиите, върховните съдии не създават нови правни норми. Те просто тълкуват действащите. И в тази връзка в мен възниква въпросът, преди постановяването на обсъжданото тълкувателно решение, какви биха били мотивите на даден съд да отхвърли като неоснователен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга на тези, посочени в посочени в Постановление № 4 от 1961г. и Постановление №. 5 от 1969 г. на Пленума на Върховния съд. И в тази връзка, дали е било въобще необходимо едно тълкуване на закона да доведе, на първо място, до законодателното възприемане на идеята за методика, по която да се определя размерът на обезщетенията, а на следващо място – и до създаването на поредните законодателни разпоредби, които, за да бъдат осмислени, трябва да бъдат прочетени поне два пъти.
Съгласно §95 от ПРЗ на КЗ: „До влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.493а, ал. 2 за определянето размера на обезщетенията за пострадалите лица и за увредените лица по чл. 493а, ал. 3 за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане, съответно смърт на пострадалия, включително за събития, настъпили преди влизането в сила на този закон, се прилага досегашният ред.“
Четейки горните редове, ми се иска да обърна внимание на това, кой е този досегашен ред? – чл. 493, ал.1 т.1 КЗ: „Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“…….покрива неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт“. Кратко, точно и ясно. Чудя се, дали законодателят,който първоначално е възприел нормата на чл. 52 от ЗЗД, е бил на по-ниско юридическо ниво от сегашните нормотворци, та вместо да направи таблица и формули за точно изчисление, вследствие на юридическата си некомпетентност е посочил, че определянето на размера ще става „от съда по справедливост“. Явно, тогава не са възприемали съдиите като счетоводители, които гледат таблицата, записват дебит – кредит и посочват на кого колко да се изплати, посредством разходен касов ордер, наричан съдебно решение. Кой е този съд, че ще определя размер на обезщетение и какво е това справедливост? Макар и в тясна област, тук за пореден път се виждат опитите, правоприлагащите органи да се превърнат в чиновници, които просто изпълняват волята на законодателната власт и не допускат нейното тълкуване. Защото, кои са те да тълкуват закона, създаден от властимащите? И какви са тези решения на колегии от върховни съдии, които ще тълкуват закона, без да са питали гражданите, фирмите, големите данъкоплатци, всъщност съгласни ли са нещата да се случват по този начин? Как така някакви чиновници с тоги, които, перифразирайки една реплика от известен български сериал „не могат да различат стикове за билярд от стикове за голф“, ще тълкуват закона по начин, по който да има опасност да бъдат увредени интересите на редица почтени търговци, получили лиценз за извършване на застрахователна дейност? Питаха ли ги как ще им се отрази това? Не. И тази работа не може да остане така. Затова е възприета идеята да има методика. Формули и уравнения. Правото трябва да бъде точна наука, не са юристите тези, които ще казват кое е справедливо и кое – не. И понеже няма кой още да я напише тази методика, затова трябва да се преградят опасностите пред почтените търговци-застрахователи. И така се раждат следните гениални разпоредби:
- 96. (1) До влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лв.
(2) До влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4, дължи обезщетение в размера по ал. 1.
(3) Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4 за предявените от тях съдебни претенции в периода от 21 юни 2018 г. до влизането в сила на този закон се определя по ал. 1, като тези лица могат да оттеглят своите искове без съгласието на ответника и не носят отговорност за разноски за прекратената част от иска.
Не мисля да се спирам на чисто житейския аспект на въпроса, какво точно обезщетява сумата от 5 000 лв. Не съм търсил и не мисля да търся юридическата обосновка на тази сума. Формулирането й по този начин би могло само по себе си да изразява две неща – от една страна, недоверие в съдебната система, изразяващо се в обоснованото предположение, че даден съдебен състав ще присъди на субекти по чл. 493а, ал.4 от КЗ баснословни суми, воден не от юридически, а от други подбуди. Е, да де, ама нали делата в България все още не се решават от една инстанция? Нали има въззивно и касационно обжалване, та в случай, че е нарушен законът от дадена съдебна инстанция, нейният акт подлежи на контрол? Не казвам, че липсата на доверие в съда е нещо хубаво. Но тук по-скоро скритата причина е другаде и касае чисто икономически причини – защо да платим 10 000 лв., като може да платим 5 000? И по какъв по-лесен начин бихме могли да ограничим съда да постановява обезщетения на горепосочените субекти по справедливост, освен като изменим закона по начин, по който да сведем до минимум правната възможност за преценка на съда за справедливото обезщетение в контекста на чл. 52 ЗЗД.
Още по-голям интерес буди използваният словесен изказ в третата алинея на §96 от ПЗР на КЗ. Там изрично е указано на съда как следва да се произнася по предявени и висящи към момента искови претенции, като начална дата е посочена датата на приемането на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по Тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Така формулирана разпоредбата, същата изглежда като едно дописване на тълкувателното решение, като една своеобразна критика към всички върховни съдии, за това, как вместо да вземат да напишат една таблица със съотношения – за коя болка и страдание колко да се плаща, те се занимават с абстрактни понятия като „трайна и дълбока емоционална връзка“.
Колкото и да е неизгодно за бизнеса, юридически коректно е това да се отбележи, че няма как юридически и житейски да бъде коректно приемането на методика, която да има характера на ценоразпис. Няма как на посоки да се взимат примери от други държави, където много обстоятелства, свързани с осигуряването и застраховането, са коренно различни, да се инсталират тези разрешения като модел, който да следва да се прилага сляпо. Още повече, интерес буди заявената в чл. 493а, ал.2 от КЗ позиция, че в изготвената методика ще се определят размерите и на имуществените вреди, дължими на пострадало лице от телесно увреждане. Ако донякъде обезщетението за неимуществени вреди има известна абстрактност при определянето му, не виждам нито законова, нито житейска логика да се поставя таван на претендираните суми за имуществени вреди. Още повече предвид на спецификите на здравното осигуряване, на това, че в редица случаи, скъпоструващи консумативи не се поемат от здравната каса и пострадалите трябва да си ги плащат сами, единствената причина за подобен таван е да се създадат условия за пълна защита на икономическите интереси на застрахователните компании, било то и с цената на несправедливо ощетяване на пострадалите, респективно техните наследници.
Предвид на гореизложеното, считам, че възприетият подход следва да бъде изоставен и да се преустановят опитите за намеса в работата на съда, както и подходът на нормотвореца да демонстрира надмощие над съда посредством законодателни изменения, тъй като по този начин се погазват редица принципи на правовата държава.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД НАЙ-НОВОТО ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА ОСНГТК НА ВКС 2/2016 Г., ПОСТАНОВЕНО НА 21.06.2018 Г.
ПРИЛОЖИМОСТ НА ТЪЛКУВАТЕЛНИТЕ РАЗЯСНЕНИЯ, ДАДЕНИ В ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1/23.12.2015 Г. НА ВКС ПО Т. Д. № 1/2014 Г., ОСТК, ПРИ ДЕЙСТВИЕТО НА КОДЕКСА ЗА ЗАСТРАХОВАНЕТО (ОБН., ДВ, БР. 102 ОТ 29.12.2015 Г., В СИЛА ОТ 01.01.2016 Г.)
КРИТИКА НА ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 12.03.2016 на ОСНК на ВКС. НЕДОПУСТИМОСТ НА ГРАЖДАНСКИ ИСК В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС
По някои въпроси, касаещи Тълкувателно решение № 3/2016 от 12.03.2016г. на ОСНК на ВКС и критиката към него
ПРЕГЛЕД НА ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕШЕНИЯ НА ВКС. НЯКОИ БЕЛЕЖКИ ОТНОСНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3/2016 г. НА ОСГК НА ВКС
