КРАТКА БЕЛЕЖКА ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 415, АЛ. 1, Т. 2 ГПК

I. Същност на проблема
С внесената промяна в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК (Изм. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) се установиха три случая, при които Съдът е длъжен да укаже на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по реда на чл. 422 ГПК, както повелява разпоредбата на чл. 415, ал. 3, вр. ал. 4 ГПК. Първият е свързан с класическата хипотеза, когато е налице възражение от страна на длъжника по чл. 414 ГПК в предвидения от закона двуседмичен срок от връчването на заповедта. Втората хипотеза е тази, при която заповедта за изпълнение не може да се връчи на длъжника, поради това, че не може да бъде открит, и същата му е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Последната уредена от закона възможност се отнася до случая, когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение. За настоящото изложение интерес представлява хипотезата, при която заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно нея съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината.
Правният въпрос, който се поставя, е дали разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се прилага за случаите, когато длъжник е търговец или юридическо лице и същото не може да бъде открито на адреса по седалището на дружеството и адреса на управление или посочената разпоредба тя намира приложение само за връчването на физически лица.

II. Съдебната практика
До този момент не е налице задължителна практика на ВКС по този въпрос, което е разбираемо, тъй като разпореждането по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, с което на заявителя се указва да предяви иск за установяване на вземането си не подлежи на самостоятелно обжалване, с оглед непреграждащия му процеса характер и липсата на изрична норма, която да позволява неговото самостоятелно обжалване.
От фактическа страна е налице заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а длъжник е юридическо лице или търговец. Последният не е открит на мястото, посочено в търговския регистър, както повелява разпоредбата на чл. 50, ал. 1 ГПК, доколкото и ако юридическото лице е търговско дружество. Съдът е постановил залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, към която норма препраща разпоредбата на чл. 50, ал. 4 ГПК. След изтичане на срока съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, като е указал на заявителя да подаде искова молба по чл. 422 ГПК и да довнесе дължимата държавна такса.
А. Първото становище е застъпено в Определение № 235 от 11.05.2018 г., постановено по в.гр.д № 326 от 2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, според което в закона не намира опора тълкуването, че нормата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК не се прилага по отношение на юридическите лица и търговците. Според решението законодателят отчитал разликата в особеностите на длъжника (физическо лице или търговец), както и необходимостта всички да бъдат поставени при равни условия. За юридическите лица и търговците има изрична правна норма, но в разпоредбата на чл. 50, ал. 2 от ГПК е създадена фикция за призоваване, като се държи сметка, че седалището на юридическото лице има правното значение на постоянния и настоящ адрес за физическото лице. Нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК е уредила хипотезата, когато връчителят няма достъп до канцелария на търговеца или юридическото лице и не намери някой, съгласен да получи съобщението. В този случай се препраща към нормата на чл. 47, ал. 1 от ГПК – тоест пристъпва се към залепване на уведомление. Ако заповедта за изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление по смисъла на чл. 50, ал. 4 ГПК на длъжник – търговец, то следвало да се приложи разпоредбата на чл. 415 ал. 1, т. 2 от ГПК.
Подобно становище е поддържано в Разпореждане № 4451 от 02.10.2018 г., посановено по ч.гр.д. № 1115/2018 г., по описа на РС – Кюстендил, I-ви състав, с което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК – Съдът е приел, че разпоредбата се отнася и до връчване на търговци и юридически лица, като е разпоредил на заявителя в едномесечен срок да предяви иск за установяване на съществуването на вземането, както и да довнесе необходимата държавна такса. Впоследствие обаче разпореждането е било отменено от същия съдебен състав по реда на чл. 253 ГПК с разпореждане № 4694/10.10.2018 г. по същото дело.
Б. Другото становище е застъпено в Определение № 895 от 23.05.2018 г. на РС – Ловеч по гр. д. № 446/2018 г., който е установил, че за уведомяване на страната в заповедното производство е приложен чл. 50, ал. 4 от ГПК – чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на последния посочен в търговския регистър адрес на длъжника. Съдът е приел, че за връчването на търговци са приложими разпоредбите на чл. 50, ал. 1 – 4 от ГПК, като от систематичното място на последните в ГПК следвало, че по отношение на тях не се прилага чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК – за даване на указания за предявяване на иск за вземането, когато заповедта е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Така мотивиран съдът е приел, че заповедта е влязла в сила, а кредиторът (ищец) няма правен интерес от предявяване на установителен иск за вземанията, предмет на заповедта. Както е известно, наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е извършил самостоятелна преценка за наличието на тази процесуална предпоставка, без да е обвързан от констатациите на съда в заповедното производство /т. 10.а. от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед на изложеното и на основание чл. 130 от ГПК, исковата молба се е явила недопустима и е върната от Съда, а производството по делото е прекратено.

III. Теза и аргументация
Считам, че разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се отнася само за връчването на физически лица и под нейния обхват не попадат хипотезите на връчване на юридически лица и търговци, поради следните съображения:
1. Общите правила за връчване чрез залепване на уведомление са уредени в чл. 47, ал. 1 – 8 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК – когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Анализът показва, че в посочения случай ищецът в исковата молба посочва къде предполага, че се намира или живее ответникът. За разлика от посочената обща разпоредба на чл. 47, ал. 1 обаче, чл. 50, ал. 1 ГПК урежда връчване на търговци и юридически лица. Съгласно него мястото на връчване на търговец и на юридическо лице, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес. За търговците това е търговският регистър. Тоест, връчването се извършва на посочения в регистъра адрес по седалище/адрес на управление на търговското дружество, а не на предполагаем адрес, посочен в исковата молба, на който ищецът предполага, че се намира ответникът. Не е случайно, че търговският закон в чл. 13, ал. 1 установява задължение за търговските дружества да посочват седалище/адрес на управление, за да може кореспонденцията с тях да бъде подсигурена. В този смисъл е оправдано да има отделна, специална разпоредба, уреждаща връчването на търговци и юридически лица. Поради това считам, че чл. 50 ГПК се явява „lex specialis” по отношение на общата разпоредба на чл. 47 ГПК.
2. Следващ аргумент откривам при извършването на систематично тълкуване на двете разпоредби. Уреденото препращане на чл. 415, ал. 1, т. 2 е изрично към разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Същата систематично се отнася до чл. 47, ал. 1 ГПК, а не до чл. 50 ГПК. Нещо повече, съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 5 съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината. Съгласно разпоредбата на чл. 415 ГПК – Съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Такава хипотеза на получаване от канцеларията на съда или общината не може да възникне за търговец/юридическо лице, тъй като редът по чл. 50 ГПК не предвижда такава възможност.
3. В производството по призоваване, когато същите не могат да бъдат открити на адреса и се уведомяват чрез залепване, се назначава особен представител, съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК. Такова представителство не е предвидено за юридическите лица и търговците, с оглед това, че законодателят ги третира като професионалисти и лица, които могат да организират защитата си. Разбира се, биха могли да бъдат открити аргументи и в подкрепа на становището, че Съдът трябва да назначи на особен представител в тази хипотеза на търговец или юридическо лице, най-вече с оглед целесъобразност и пресичането впоследствие на евентуалната възможност за успешно водене на производство по отмяна на влязло в сила съдебни решения по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК .
4. Несъстоятелен е аргументът, че чл. 50, ал. 4 ГПК представлява препращане към разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК и поради това чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се прилагал за търговци и юридически лица. В случая не налице препращане в същинския смисъл на думата, водещо до приложение на правилата на чл. 47 ГПК в цялост, а законът указва единствено, че се залепя същото по вид уведомление като по чл. 47, ал. 1 ГПК и то само веднъж.

IV. За съотношението между разпоредбите на чл. 50, ал. 2 и чл. 50, ал. 4 ГПК.
Определение № 235 от 11.05.2018 г., постановено по в.гр.д № 326 от 2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, представлява интерес и от гледище на въпроса за съотношението на разпоредбите на чл. 50, ал. 2 и чл. 50, ал. 4 ГПК и предпоставките за тяхното приложение.
Въпросът се състои в това да се установят условията за прилагане на нормата на чл. 50 ал. 4 от ГПК, в които случаи (според решението) влиза в действие защита на длъжника по смисъла на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК или да се обоснове приложението на чл. 50 ал. 2 от ГПК, в която хипотеза не се прилага защитата на длъжника.
За връчване на търговец чрез прилагане на съобщението към делото, е необходимо той да е напуснал регистрирания адрес на управление, без в съответния регистър да е вписан нов адрес. Когато връчителят посещава адреса, той установява дали там има табела с фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице и обявено работно или приемно време, има ли сграда или помещения, в които пребивава търговецът, негови представители или наети работници и служители. Ако не намери такива, връчителят полага усилия да събере сведения, познат ли е на това място търговец с такава фирма и известно ли е някому юридическо лице с такова наименование и пребивавали ли са техни представители или работници и служители на посочения адрес и по възможност кога. Когато връчителят събере посочените сведения, наред със своите констатации, той ги отразява в разписката към съобщението (Така Решение № 279 от 24.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2769/2014 г., III г. о., ГК.)
Затова и прилагането на чл. 50, ал. 2 или на ал. 4 ГПК е предпоставено от данните, отразени от връчителя. Когато той е посочил, че при посещенията в периода, в който са правени опити за връчване на съобщението, не е открил фирма – тоест дружеството адресат, то това води до еднозначен извод, че дружеството не се е намирало на вписания в търговския регистър адрес на управление и не е поддържало офис там. Правната последица на напускането на адреса на управление, без своевременно известяване на съда за това или вписване на промяната на обстоятелствата свързани със седалището и адреса на управление в Търговския регистър, се изразява във възникването на предпоставка за фингирано връчване на съобщението при условията на чл. 50, ал.2 ГПК, а не за връчване по чл. 50, ал. 4 ГПК. В този случай съдът няма основание да пристъпи към залепване на уведомление, тъй като не са налице условията на чл.50 ал.4 от ГПК, а следва да разпореди прилагане на книжата по делото и при условията на чл.50 ал.2 от ГПК да ги сметне за редовно връчени. Когато страна – юридическо лице, промени адреса си на управление, а новият не е вписан в търговския регистър, приложим е редът по чл. 50, ал. 2 ГПК, както е посочено в Решение № 108 от 30.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1949/2013 г., III г. о., ГК.
Съобщаването по реда на чл. 50 ал. 2 от ГПК е израз именно на по-строгите изисквания към търговците и юридическите лица, като законодателят не предвидил тази хипотеза в нормата на чл. 415 ал. 1 ГПК, въпреки че реално до длъжника не е стигнала информация за издадената заповед за изпълнение.
Съвсем друг е фактическият състав на разпоредбата на чл. 50, ал. 4 ГПК. Тя изисква връчителят да открие дружеството на посочения адрес, да установи, че то там се намира и не е променило адреса си на управление, но да няма достъп до канцеларията, поради това, че там няма никой или е заключен, или не намери лице, което е съгласно да получи съобщението, Едва тогава връчителят залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК.

V. Заключение:
Направеният анализ доведе до еднозначен извод, че разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се отнася само до уведомяване на физически лица, но не за търговци и юридически лица. Поради това намирам за уместно да бъде направено предложение „de lege ferenda”, като бъде изрично уредено, че разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 се отнася само за връчването по реда на чл. 47 ГПК, но не и до реда за връчване на търговци и юридически лица, уреден в чл. 50 ГПК.
По поставения втори въпрос за приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК и чл. 50, ал. 4 ГПК се достигна до извод, че при събрани данни от връчителя за промяна в адреса на управление на търговско дружество или юридическо лице, когато новият адрес не е вписан в търговския регистър, съдът е длъжен да приложи чл. 50, ал. 2 ГПК. Приложението в този случай на чл. 50, ал. 4 ГПК е неправилно.

Автор: адв. Георги Гочев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

1. Определение № 235 от 11.05.2018 г., постановено по в.гр.д № 326 от 2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
2. Разпореждане № 4451 от 02.10.2018 г., посановено по ч.гр.д. № 1115/2018 г., по описа на РС – Кюстендил, I-ви състав.
3. Определение № 895 от 23.05.2018 г. на РС – Ловеч по гр. д. № 446/2018 г.
4. Решение № 279 от 24.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2769/2014 г., III г. о., ГК.
5. Решение № 108 от 30.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1949/2013 г., III г. о., ГК.