Кратка бележка върху възможността за предявяване на иск по сметки между бивши съпрузи за имот, закупен с банков кредит, заплатен изцяло от единия съпруг, ако в първа фаза на делбата е отхвърлен иск за установяване на трансформация

1. Въведение
Въпросът за това дали могат да бъдат посочени изчерпателно всички източници на облигационни отношения със сигурност може да породи множество дискусии. Вероятно отговорът ще бъде пресечната точка между полетo на теоретичната мисъл и съдебната догматика, която е „заключила“ източниците на облигационните отношения в договора, едностранното волеизявление, деликта, неоснователното обогатяване, negotiorum gestio и онези, възникващи по силата на закона (в широк смисъл – в тази категория са съдебните решения, административните актове и т.н.). Целта на настоящото изложение не е полемика с утвърдените правни разбирания и категории, нито доказване, че съдебният догматизъм невинаги е най-полезен, а често може и да е вреден.
Атипичните облигационни правоотношения са пример за това, че нито може да изброим всички възможни източници на облигационни отношения, нито можем да сведем всяка хипотеза до познат фактически състав, който поражда облигационна връзка. Действително, често нетипичните облигационни отношения носят родовите белези – на принципно ниво на един или друг източник на облигационното правоотношение – неоснователно обогатяване, деликт и т. н. Въпреки това считам, че отъждествяването на източниците на облигационните връзки и приложението на едни и същи принципи би могло да доведе не само до неправилното приложение на закона – независимо дали се касае за материално или процесуално право, но и до достигането на несправедлив резултат.
2. Проблемът за иска по сметки във втора фаза на делбеното производство
Поставеният въпрос е особен, тъй като отговорът вероятно би трябвало да е отрицателен, като аргументите могат да бъдат разнообразни, но ако трябва да ги обобщим, те ще са свързани с непререшаемостта на спора, разрешен със сила на пресъдено нещо, опита за заобикаляне на силата на пресъдено нещо, като вероятно би могло да се поддържа, че дори искът да е допустим, то той е неоснователен още по твърдения, доколкото въпросът дали е налице трансформация е решен окончателно с влизане в сила на решението по първа фаза на делба и след като това е установено, то на практика няма да е възникнало вземане между съпрузите.
Горните акценти сами по себе си, изглеждат солидна основа за напоителна аргументация на ответника, ако съделителят се възползва от възможността по чл. 346 ГПК и предяви подобен иск, с който да претендира заплащане на припадащата се част от съответните суми.
Невъзможността да бъдат приети изложените аргументи се обоснова най-вече с въпроса за това какъв е предметът на иска за трансформация и какъв в предметът на облигационния иск за заплащане на припадащата се част. Вероятно, житейски погледнато, предметите са сходни, но от правна страна това е погрешно. Предмет на установителния иск за делба е да се установи, че една вещ, която е придобита по време на брака, е станала собственост само на единия съпруг, тъй като е придобита с лично имущество – арг. чл. 22 и чл. 23 СК [1]. Предметът на осъдителния иск по сметки е съвсем различен, а именно дали между бившите съпрузи е налице вземане в полза на единия от тях за суми, заплатени изцяло от него по договор за банков кредит, страни по който са били и двамата бивши съпрузи.
Вземайки предвид предмета на производството, следва да си дадем сметка, че с предявения иск ищецът търси заплащането на половината от стойността на изплатен лично от него след фактическата раздяла с ответника кредит за покупката на имота, предмет на делбата.
От изложеното дотук следва, че при така направени фактически твърдения за претенцията на ищеца по сметките същата следва да бъде квалифицирана по чл. 127, ал. 1 ЗЗД – за упражняването на регресно право и присъждането на регресно обезщетение[2] за изплатен от солидарен длъжник кредит за покупка на процесния апартамент. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството[3] – арг. 32, ал. 2 СК, съответно чл. 25, ал. 2 СК (отм.) – като приложимият материален закон се определя в зависимост от момента на сключването и прекратяването на брака, респ. според направеното върху приложеното бракоразводно решение отбелязване за влизането му в сила. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са поначало общи, независимо от това на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите. Когато имотът при закупуването му е придобил статут на съпружеска имуществена общност (СИО), като наред с това е станал и семейно жилище на страните (каквато е най-често срещата хипотеза при така зададения проблем) и при приложение правилата на чл. 127 ЗЗД, когато един от солидарните длъжници (бивш съпруг) удовлетвори кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие[4] . Налице е и хипотеза – според установената от ВКС съдебна практика, при която регресното право възниква за извършени плащания още по време на фактическата раздяла между съпрузите, т.е. преди прекратяване на брака помежду им с влязло в сила бракоразводно решение [5]. Ergo и per argumentum a fortiori, след като задължението може да възникне при фактическа раздяла, то на по-силно основание възниква когато е налице плащане след прекратяването на брака, защото последното е ирелевантно за възникналата между длъжниците по облигационното правоотношение с кредитора солидарност. Релевантният начален момент за определяне размера на регресното обезщетение, който следва да бъде зачетен от съда, е моментът на фактическата раздяла между страните.
В случая въпросът дали е налице трансформация на лично имущество е без никакво значение за решението на иска по сметки, който е предявен във втора фаза на делбата. Обстоятелството, че един имот не е лична собственост на единия съпруг, а е бил в режим на СИО, не изключва възможността да се претендира заплащането на съответните дължими суми по възникналите солидарни правоотношения, а съобразно презумпцията на чл. 127, ал. 1, във вр. ал. 2 ЗЗД – доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно[6] . В случая, установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима[7] , като в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия, за което следва да проведе обратно доказване, което по правило е пълно и главно. Това е важно и с оглед установената по делото фактическа и правна обстановка за определяне размера на регресната отговорност на ответника, за което трябва да се направи аритметична пропорция за съответна на неговото и респ. на бившия съпруг – ищец по делото, облагодетелстване при придобиването на имота.
Изплащането на кредита за покупка на имота само от ищеца по делото, което не е зачетено до този момент – включително в рамките на делбеното производство при уреждане имуществените отношения между страните – бивши съпрузи, тъй като от една страна – в производството по чл. 29, ал. 1 СК, съответно чл. 28, ал. 3 СК (отм.)[8] правно значение има значителният принос на единия съпруг при придобиването на цялото семейно имущество, а не на отделна вещ от същото, каквото в случая е недвижимият имот, и от друга страна – като факт с правно значение погасяването на кредита за покупка на имота не съставлява елемент от фактическия състав на този конститутивен иск, при липса на данни да е релевиран от ищеца в друг съдебен процес, в който при зачитането му да е постановено противопоставимо на ответника съдебно решение.
3. Заключение
Представеният в настоящата кратка бележка проблем илюстрира необходимостта от добро познаване на нормите на материалния и процесуалния закон, при разглеждането на производството по съдебна делба. Предявяването на иска по сметки в посочената хипотеза, не само е процесуално допустимо, но при провеждането на пълно и главно доказване е напълно вероятно искът да бъде и основателен. Трябва да се държи сметка и за обстоятелството, че в случая би могло да се поддържа и мнението, че се касае за хипотеза на атипично облигационно отношение. Неправилно би било впечатлението, че т. нар. „атипични“ облигационни правоотношения не са нищо друго, освен усложнени хипотези на вече известните ни правила за класическите фактически състави, водещи до пораждане на задължения in personam, защото именно спецификата при разрешаването на отделните случаи и техните последици, вкл. когато настъпват по силата на закона, са онази демаркационна линия, която разграничава отделните хипотези. Именно трудността да се очертаят общи белези на възможното развитие на нетипичните облигационни отношения, респ. на техните източници, често поставя теорията и практиката пред трудности, поради необходимостта от казуистичен подход при разрешаването на отделните ситуации, какъвто е и представеният по-горе проблем.

Автор: Васил Александров

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] За личното имущество и исковете за трансформация на лично имущество вж. Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, В. Петров, Ем. Балевска, Б. Дечева, В. Мичева Семеен кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. С. 2015, ИК „Труд и право“, с. 83 и сл. (и посочената съдебна практика).
[2] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо издание. С., 2016, Сиби, с. 610 и сл.; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Петков, С., 2002, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, с. 521 и сл.
[3]Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, В. Петров, Ем. Балевска, Б. Дечева, В. Мичева цит. съч., 105-107.
[4] Така Решение № 342 от 4.01.2013 г. по гр. д. № 1358/ 2011 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
[5] Така Решение № 710/ 1.12.2003 г. по гр. д. № 289/ 2003 г. на ВКС, І ГО и Определение № 204/06.04.2015 г. по гр. д. № 1348/ 2015 г. на ВКС, І ГО, постановено по чл. 288 ГПК.
[6]Калайджиев, А. цит. съч., с. 611 (и посочена там съдебна практика); Кожухаров, Ал. цит. съч., с. 529.
[7]Така Решение № 211/ 23.07.2012 г. по гр.д.№ 177/ 2011 г. на ВКС, ІV ГО. Вж. Кожухаров, цит. съч. с. 529. Обратно без аргументи Калайджиев, А. цит. съч., с. 611 в бележка под линия, поддържа, че за разлика от art. 1213 ФГК, ЗЗД не въвеждал презумпция, че дяловете на солидарните длъжници са равни. Това мнение не може да бъде споделено. Граматическото тълкуване на разпоредбата води до противен извод. Нещо повече, ако ответникът по такъв иск твърди противното, то последният ще следва да установи, че от отношенията между солидарните длъжници следва нещо различно. Това доказване ще трябва да е пълно и главно – каквото по правило е обратното доказване. Недоказването на този факт ще има за последица, че съдът ще приеме, че припадащите се части в отношенията между солидарните длъжници са равни. Тоест, ефектът на разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД е много близък до материалните презумпции, които имат значение именно с оглед доказателствената тежест. Обстоятелството, че страните могат да изменят дяловете по тяхна обща воля, не може да бъде аргумент, че чрез договорна клауза се преодолява уредена в закона презумпция, доколкото именно закона позволява това.
[8] В първа фаза на делбеното производство е недопустимо обективното съединяване на иска за определяне на по-голям дял от СИО по чл. 29 СК. В случай, че такъв иск бъде предявен, съдът следва да го отдели в отделно производство. Тъй като искът се явява преюдициален за делбата, производството по последната ще следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Необходимо е при съединяването на исковете в първата фаза на делбата да се има предвид предметът на самото производство. Делбеното производство има за цел да прекрати съсобствеността на една вещ, която се притежава от различни съсобственици при съответни квоти в съсобствеността. При това положение в производството по съдебна делба не могат да бъдат съединявани искове, които създават съсобствеността (което с оглед предмета на производството е логично, доколкото част от предмета му в първа фаза е имено установяването на съсобствеността между съделителите), както и такива, които изменят законните квоти (дялове) в съсобствеността. Когато се касае за конститутивни искове, принципът е, че е недопустимо тяхното съединяване, освен иска по чл. 30 ЗН, както и изрично предвидените в закона искове, които могат да се разгледат в рамките на първа фаза на делбата.