За конфликтите между прихващането и особения залог върху вземания.

1. Прихващането е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. То е институт, който намира своите корени в римското право, което в началото е познавало само договорната компенсация. Впоследствие, с рескрипт на Марк Аврелий на ответника е признато exceptio doli в случаите, в които той е бил и кредитор на своя кредитор, а последният бил предявил иск за вземането си в пълен размер. Първоначално съдиите са имали възможност за преценка дали да се извърши компенсация, но в последствие Юстиниан отнел това им право при наличието на определени предпоставки и постановил, че когато са налице, компенсацията настъпва ipso iure.[1] Прихващането има доста проблемни аспекти, но обект на анализ в настоящия труд ще бъде един от тях, а именно случаят, когато прихващането се извършва с вземане, върху което има учреден особен залог. Същината на проблема произтича от това, че едно от вземанията, участващи в компенсацията, е предмет на залога. А полезният резултат от едно такова прихващане се оказва, че е лишаването на залога от предмет. Настоящият труд ще се ограничи само до материалноправното прихващане, уредено в чл. 103 и сл. от ЗЗД и няма да обхваща въпросите, които повдига т.нар. прихващане с неликвидни вземания или съдебно прихващане, което намира своята уредба в Гражданския процесуален кодекс („ГПК“).
2. Правото да се прихванат две насрещни вземания е субективно право, от категорията на потестативните[2], чието упражняване по принцип се осъществява по извънсъдебен ред – така чл. 104, ал. 1, изр. 1 от Закона за задълженията и договорите („ЗЗД“). За да възникне правото на прихващане, следва кумулативно да бъдат налице следните предпоставки: а) да съществуват две действителни вземания; б) тези две вземания да бъдат насрещни – кредиторът по едното вземане да бъде длъжник по другото и обратно; в) вземанията да имат за предмет или пари, или еднородни и заместими вещи; г) вземането на страната, която прихваща, т.нар. активно вземане, да бъде изискуемо, като за пасивното е достатъчно да бъде изпълняемо; д) активното вземане да бъде ликвидно – да бъде безспорно между страните или да бъде установено по основание и размер с влезли в сила заповед за изпълнение или съдебно решение. Прихващането не настъпва по право, за разлика от уредбата, съществувала по времето на ЗЗД от 1892 г.[3]. Чл. 104 от ЗЗД изисква едната страна да отправи изявление до другата, за да настъпи компенсационния ефект. Същото изявление представлява едностранна сделка[4], а бидейки такава, за нея по аналогия се прилагат правилата на ЗЗД – така чл. 44 ЗЗД. За улеснение на изложението, когато в статията се споменава понятието „извършване на прихващане“ се има предвид моментът на получаване на изявлението за прихващане от страна на реципиента. Именно това е моментът, от който се предизвикват последиците на прихващането, които настъпват с обратна сила – от момента на компенсируемостта на вземанията.
3. В случая на прихващане със заложено вземане в конструкцията участват три лица, които ще означим по следния начин: заложен кредитор („ЗК“), който е титуляр на заложното право, заложен длъжник (кредитор по заложеното вземане, „ЗД“), и трето задължено лице (длъжник на заложния длъжник, едновременно негов кредитор, „ТЗЛ“). ЗК е титуляр на вземане срещу ЗД, за чието обезпечаване последният учредява залог върху свое вземане срещу ТЗЛ.
4. Особеният залог е сравнително нов вид обезпечение, който се подчинява на специална правна уредба, поместена в отделен закон – ЗОЗ. С оглед на обстоятелството, че при особения залог ЗД запазва държането върху вещта /когато такава е предмет на залога/, законодателят е предвидил специален режим на вписвания и обявявания, който режим замества упражняването на фактическа власт като способ за манифестиране на заложното право и осигурява довеждането на залога до знанието на трети лица. Значението на вписването е не само уведомително, но придава и противопоставимост на залога – така чл. 12 и следващите от ЗОЗ. За целите на настоящото изложение ще приемем, че залогът е надлежно и навременно вписан, тъй като с оглед на множеството релевантни моменти, които се проявяват при така формулирания проблем в резултат на симбиозата между различни правни фигури, изложението на всички възможни вариации и усложнения би изисквало грижа, надхвърляща разумната с оглед на същите тези цели.
5. Вземанията са годен предмет на особен залог съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1, предл. 1 от Закона за особените залози („ЗОЗ“). Особеният залог е формален /чл. 2 от ЗОЗ/ и консенсуален и поражда правоотношение между ЗК и ЗД от момента на подписването си. За ТЗЛ обаче той поражда действие от съобщаването за залога – така чл. 17, ал. 1 ЗОЗ.
6. За да бъдат упражнени най-съществените правомощия, формиращи същността на заложното право, което възниква по силата на учреден особен залог, е необходимо кредиторът да има изискуемо вземане и да е вписал пристъпване към изпълнение. Съгласно чл. 32, ал. 4 от ЗОЗ с вписването на пристъпване към изпълнение заложеното имущество преминава в разпореждане на заложния кредитор. След този момент, правомощията по събиране и запазване на вземането преминават върху ЗК, като той не само може, но е и длъжен да събира лихвите, а ако междувременно главницата стане изискуема, и нея – така чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ във връзка с чл. 164, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Огледалната страна на тези правомощия са задълженията на ТЗЛ, който следва да изпълнява на ЗК, а не на своя кредитор (ЗД) – a contrario от чл. 17, ал. 3 от ЗОЗ, който казва, че залогодателят (ЗД) събира вземането до получаване на съобщението по чл. 33 ЗОЗ за пристъпване към изпълнение. В подкрепа на този извод е и презумпцията по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ – пораждането на гореописаното задължение за ТЗЛ не е обвързано с момента, в който ЗК прави избор как да се удовлетвори съгласно чл. 44а, ал. 1 ЗОЗ. От момента на пристъпване към изпълнение и уведомяването на ТЗЛ съгласно чл. 34, т. 2 ЗОЗ, по отношение на това ТЗЛ се счита, че вземането е възложено за събиране на ЗК с всичките му последици така, както са описани по-горе.
7. До момента на вписването на пристъпване към изпълнение, видно от разпоредбите на чл. 8, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОЗ и чл. 9, ал. 4 от ЗОЗ, а в хипотезите на вземане – и чл. 17, ал. 3 ЗОЗ, ЗД може да се разпорежда с предмета на залога, което неминуемо означава, че той може да прихваща и срещу него може да бъде прихващано (при инициатива, проявена от ТЗЛ), стига прихващането да отговаря на изискванията на чл. 8, ал., т.2 ЗОЗ – а именно да бъде в кръга на обикновената дейност на длъжника. Ако разпореждането, каквото безспорно представлява прихващането[5], надхвърля обикновената дейност на длъжника, то съгласно чл.8, ал. 1, т. 2 ЗОЗ следва да е налице съгласие на ЗК, като, ако такова не е налице, сделката е с незавършен фактически състав и не може да породи правни последици.[6] Следователно, проблем не може да възникне и правата на кредитора не са застрашени в хипотезата, в която прихващането се извършва преди да е вписано пристъпване към изпълнение съгласно чл. 32 и следващите от ЗОЗ. Проблем не може да възникне и в случаите на прихващане, извършено по инициатива на ТЗЛ преди момента по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, тъй като залогът не произвежда действие за ТЗЛ преди този момент.
8. Какво обаче се случва, ако прихващане бъде извършено след вписано пристъпване към изпълнение? Тук хипотезите са няколко. Първо могат да се обособят съобразно страната по заложеното вземане, която е проявила активност – ТЗЛ или ЗД. На второ място, хипотезите на прихващане по изявление на ТЗЛ се диференцират по още един признак. Тъй като компенсацията има обратно действие (така чл. 104, ал. 2 ЗЗД), то релевантен е също така моментът, към който тя може да бъде извършена – тогава, когато и петте предпоставки, необходими за извършването й, са налице. В хипотезата на прихващане по изявление на ТЗЛ този момент е моментът на съобщаване на ТЗЛ за залога по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, тъй като, съгласно същата разпоредба, „Залогът на вземане има действие спрямо длъжника по заложеното вземане след съобщаването му.“.
9. Първата хипотеза, която ще разгледаме, е тази на прихващане, извършено с изявление на ЗД. Втората хипотеза, която ще разгледаме, е тази на прихващане, извършено с изявление на ТЗЛ след вписано пристъпване към изпълнение. Тук, както уточнихме, релевантно обстоятелство е дали компенсируемостта е настъпила преди момента по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ или след този момент, като съобразно това правните последици са различни. Хипотезата на прихващане по изявление на ТЗЛ преди вписано пристъпване към изпълнение не следва да бъде анализирана, тъй като с оглед на това, че самият ЗД може да извърши прихващане преди този момент, то на още по-голямо основание такова прихващане може да се извърши и по инициатива на ТЗЛ.
10. Прихващане, извършено с изявление на ЗД. На практика става въпрос за отправено изявление от ЗД до ТЗЛ, след като кредиторът е уведомил ЗД за пристъпването към изпълнение. Това е така, защото при пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, съгласно чл. 32, ал. 3 ЗОЗ релевантен е моментът на уведомяване на ЗД – фактическият състав на пристъпването към изпълнение включва както вписването му в Централния регистър на особените залози („ЦРОЗ“), така и писмено уведомяване на ЗД за пристъпването. Уведомено за пристъпването към изпълнение трябва да бъде и ТЗЛ – така чл. 34, т. 2 ЗОЗ. Преди този момент, вписаното в ЦРОЗ пристъпване не поражда действие и отношенията се развиват съобразно изложеното в §9. След като е уведомен обаче, ЗД по силата на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ във връзка с чл. 32, ал. 4 ЗОЗ не може да се разпорежда с предмета на залога – последният преминава в разпореждане на заложния кредитор. Какви обаче биха били последиците от едно такова разпореждане? Наличната, и оскъдна към момента, практика се е ориентирала главно в две направления. Първото от тях е, че такива разпореждания са нищожни поради противоречие със закона, а именно – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 32, ал. 4 ЗОЗ[7]. Тази практика, макар и да има своята легална опора, не е в съзвучие с един от основните постулати на континенталното договорно право, а именно, че договорът е ценност и същият следва да бъде запазен, освен при сериозен конфликт на интереси. Същият постулат намира най-широко приложение при института на развалянето на договори[8], но е целесъобразно той да се съблюдава и в случаите, при които съществува алтернатива на нищожността като последица от дадено правонарушение, когато последиците на същата тая нищожност биха представлявали неоправдано тежка санкция за страните. Една такава алтернатива би била относителната недействителност, непротивопоставимостта на едно такова разпореждане спрямо ЗК. Това виждане е изразено и в литературата[9]. Същото становище е на път и да бъде легализирано – така съгласно §5 ЗИД ЗОЗ, сигнатура 602-01-22, приет на първо четене, чл. 9, ал. 4 от ЗОЗ ще закрепи легално последиците на относителната недействителност към разпореждания, извършени от залогодателя със заложеното имущество след вписано пристъпване към изпълнение. Косвени изводи за такава последица вече се прокрадват и в съдебната практика.[10] До такъв извод можем да стигнем също, ако съпоставим и анализираме разпоредбата на чл. 452 ГПК, уреждаща ефекта, който запорът поражда върху вземането[11] и Определение № 391 от 21.12.2015 г. на ОС – София по т. д. № 172/2015 г., в мотивите на което, решаващият състав стига до следния извод: „Пристъпването към изпълнение … (лишава длъжника – бел. моя) от легитимацията да получи валидно плащане и затова плащането, което ТЗЛ …… е извършила на длъжника …… след като е била уведомена за учредения особен залог върху вземането, …… и след като е получила съобщение по чл. 34, т.2 от ЗОЗ, е относително недействително спрямо кредитора …. – по аналогия от чл. 452, ал.1 от ГПК. В този смисъл (кредиторът – бел. моя) може да иска от третото задължено лице … повторно плащане – по аналогия от чл. 452, ал.3 от ГПК.“. Макар и в определението да се разглежда хипотезата на прихващане, извършено по изявление на ТЗЛ, същият извод на още по-голямо основание следва да важи за ЗД. И литературата, и практиката, а и законодателят в §5 ЗИД ЗОЗ се ориентират именно към възгледа, че такъв тип разпореждания следва да се считат относително недействителни спрямо ЗК. До момента на влизане в сила на $5 ЗИД ЗОЗ, ЗК ще следва да проведе Павлов иск по отношение на изявлението за прихващане[12], тъй като то, както видяхме, представлява едностранна сделка, но видно от законопроекта, след влизането му в сила тази относителна недействителност ще настъпва ex lege, по подобие на последиците, визирани в чл. 452 ГПК. Друга последица на едно такова разпореждане е закрепена легално в чл. 11 от ЗОЗ, а именно – неизпълнение на задължения по договора за залог, имащо за последица една допълнителна хипотеза, в която длъжникът губи преимуществото на срока, специална на тези, визирани в чл. 71 от ЗЗД. При всички случаи практиката, че такъв тип разпореждания са нищожни поради противоречие със закона, следва да бъде изоставена, защото особените залози най-често се учредяват между търговци, а в търговското право действа принципът на бързината в оборота. Лекомисленото и категорично прогласяване на нищожността на всяка сделка, която влиза в напрежение със законова разпоредба, е в разрез с този принцип и е практика, която следва да бъде преодоляна.
11. Втората хипотеза е хипотеза на прихващане, извършено по изявление на ТЗЛ. Преди да бъдат формулирани въпросите, които хипотезата поставя, и за да се търсят техните отговори, необходимостта диктува да бъде установена основата, на база на която ще бъде построено изложението. Тази основа се състои от няколко положения, първото от които е съществуването на близост между институтите на залога на вземания и на прехвърлянето на вземания. В литературата е изказвано становището, че цесията и залогът на вземания са институти, които споделят общи характеристики, както и че прилагане по аналогия на правилата, уреждащи института на цесията, по отношение на залога на вземания, е оправдано[13]. Изказвано е и становището, че исторически цесията произхожда от залога на вземания [14]. Второто основно, а и легално, положение, което следва да бъде упоменато, е, че съгласно правилото на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, „прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности“. Или, иначе казано, то преминава с всичките си ползи, но и с всичките си недостатъци, освен ако не е уговорено друго. Един такъв недостатък безспорно е рискът вземането да бъде погасено чрез прихващане[15]. Третото основно положение е закрепено в чл. 103, ал. 3 ЗЗД, който установява правилото, че цедираният длъжник (ТЗЛ) може да прихваща вземането си към стария кредитор срещу цедираното задължение към цесионера, стига да не е приел цесията, което положение в литературата се приема, че е относимо и към ТЗЛ по едно заложено вземане[16]. Последното такова положение, което не е легално, но се споделя в литературата[17], е, че не следва ТЗЛ да бъде поставяно в по-лошо положение поради съглашение, което се явява res inter alios acta спрямо него.
12. Както стана въпрос по-горе, ЗД може да се разпорежда с предмета на залога до осъществяване на фактическия състав на пристъпване към изпълнение съгласно правилата на чл. 32 и сл. от ЗОЗ. След като ЗД може да се разпорежда със своето вземане, при спазване правилата на чл. 8 от ЗОЗ, а това означава да може да извършва и прихващане по своя инициатива, то едва ли би било оправдано и разумно да се твърди, че в същия този период прихващане не може да се извърши по инициатива на ТЗЛ. Такова прихващане ще породи действие, ще доведе до погиване на предмета на залога и, ултимативно, до погасяване на последния.
13. Истинските проблеми възникват в случая, когато ТЗЛ отправя изявление за прихващане, след като е осъществен фактическият състав на пристъпването към изпълнение с елементите, които очертахме в § 12, включително след като ТЗЛ е получило съобщението на ЗК, че пристъпва към изпълнение, съгласно чл. 34, т. 2 ЗОЗ. Съгласно ефектът на пристъпването към изпълнение, очертан в чл. 44а ЗОЗ, с вписването на пристъпване към изпълнение, вземането се счита възложено на ЗК за събиране – правомощията на ЗК, неговите задължения и задълженията на ТЗЛ анализирахме в § 8. За ТЗЛ се поражда задължение да престира на ЗК, а не на своя кредитор. Тук откриваме още една прилика със запорното съобщение, която оправдава аналогията между двата института. Именно за да свърже пораждането на това задължение за ТЗЛ с пристъпването към изпълнение, чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ създава презумпцията, че вземането следва да се счита възложено за събиране на ЗК, а не се изчаква той да направи своя избор съгласно чл. 44а, ал. 1 ЗОЗ. По своя характер същата презумпция може да се счита за необорима, тъй като целта е отношенията между трите страни да се подготвят, подчинят и синхронизират с основната функция на залога – да обезпечи ЗК. Тук, както казахме и по-горе, следва да се отчете и моментът на възникване на компенсационната ситуация, като хипотезите са две – тя да е възникнала преди момента по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ или след него. Отношенията, които се развиват при възникване на тази хипотеза, се подчиняват на един общ принцип – ако ТЗЛ може да плати реално на своя кредитор (ЗД), то може да плати и чрез сурогат, какъвто сурогат безспорно представлява и прихващането. Ако то обаче не може да плати на своя кредитор, то следва и да не може да прихваща, а то може да плаща на своя кредитор само в случаите, при които залогът не може да му се противопостави – тоест в случаите на прихващане, което е било възможно преди получаване на съобщението по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ.
14. Договорът за залог се сключва между ЗК и ЗД, като ТЗЛ не е страна по него. В тоя смисъл едно такова съглашение не го обвързва, като, видно от чл. 22 ЗЗД, две лица могат да създадат със съглашение помежду си само права в полза на едно ТЛ, но не и задължения. ТЗЛ узнава за залога със съобщаването му за него, съгласно чл. 17, ал. 1 ЗОЗ. Преди този момент, за ТЗЛ залог не съществува. След този момент, но до момента на пристъпване към изпълнение, прихващане по волеизявление на ТЗЛ е действително и ще погаси залога, тъй като до същия този момент и самият ЗД може да се разпорежда с предмета на залога, стига да са спазени изискванията на чл. 8 от ЗОЗ. Както споменахме, по аргумент от чл. 99, ал. 2 ЗЗД, цедираното вземане преминава върху цесионера такова, каквото е, с всичките си привилегии и недостатъци. В този смисъл, ако ТЗЛ е притежавало възражение за прихващане преди да му е съобщен залога, неговото положение не следва да се утежнява и едно такова прихващане, макар и извършено след пристъпване към изпълнение, би следвало да прояви своя ефект и да не може да се атакува от ЗК. Ако не беше самият залог, ТЗЛ щеше безпроблемно да упражни правото си на прихващане. Неговото положение обаче не следва да се влошава от съглашения, които са res inter alios acta спрямо него. Затова, едно такова право на прихващане следва да му се признае, ако към момента на съобщаването по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, вземането на ТЗЛ е било изискуемо и ликвидно. Тъй като обаче от момента на пристъпване към изпълнение ТЗЛ следва да плаща на ЗК, а не на ЗД, то едно такова прихващане следва да се извърши с изявление, отправено както до ЗК, така и до ЗД[18]. В тази хипотеза обаче ТЗЛ може да се съгласи със залога, по аргумент от чл. 103, ал. 3 ЗЗД[19], като това съгласие следва да се изрази след съобщаването по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, като по този начин ТЗЛ ще се откаже от своето възражение за прихващане[20]. Съгласието следва да е изрично, а не просто да няма изразено несъгласие[21].
15. Ако вземането на ТЗЛ е станало изискуемо след като на него му е съобщено за залога по реда на чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, тогава отношенията се развиват по различен начин. Самото вземане не е било обременено с евентуални възражения за прихващане към момента, към който залогът е породил действие за всички страни по заложното правоотношение. Заложният кредитор е разчитал на това, че вземането няма да бъде прихванато. Би било неразумно да допуснем, че положението на ЗК може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо събитие (настъпване на компенсируемост), което много често е и несигурно, за неопределено време. Затова едно такова прихващане следва да бъде непротивопоставимо на ЗК [22]. Както споменахме в § 12, аналогията между запорното съобщение и пристъпването към изпълнение е допустима и оправдана. В съдебната практика могат да се открият няколко съдебни акта, при съвкупния анализ на които можем да стигнем до извода, че прихващане по инициатива на ТЗЛ, след получено съобщение за пристъпване към изпълнение, е относително недействително – така, в Определение № 391 от 21.12.2015 г. на ОС – София по т. д. № 172/2015 г. е изведена аналогията между запорното съобщение и пристъпването към изпълнение по реда на ЗОЗ, а според Решение № 3633 от 4.11.2015 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 6911/2015 г. „След налагането на запора всички действия на разпореждане със запорираното вземане, каквото е и прихващането, са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори съгласно чл. 451 и чл. 452 ГПК. Т.е. след запора третото задължено лице не може нито да плаща, нито да прихваща спрямо длъжника.“. Решение № 3633 абсолютизира невъзможността за прихващане, което не е оправдано – следва да се отчита и моментът на настъпване на компенсируемостта така, както беше обсъдено в този и предходния параграф от изложението. На базата на казаното, можем да заключим, че прихващане, извършено след осъществяване на фактическия състав на пристъпването към изпълнение по ЗОЗ, извършено с изявление на ТЗЛ, при компенсируемост, настъпила след съобщаването по чл. 17, ал. 1 ЗОЗ, е относително недействително спрямо ЗК. След като ТЗЛ не може да плати реално на своя кредитор, то той не може и да прихване срещу него. При едно такова прихващане ще се приложи принципът, че „който плаща лошо, плаща два пъти“, при което ТЗЛ ще изгуби своето вземане, в следствие валидността на прихващането в отношенията между него и ЗД, което вземане може и да е било обезпечено, като заедно с това ще изгуби и всички привилегии върху него, които, бидейки акцесорни права, ще се погасят заедно с погасяването на главното вземане. ЗК, в следствие на относителната недействителност, все пак ще може да се удовлетвори от заложеното вземане, посягайки към правната сфера на ТЗЛ, получавайки от него това, което ТЗЛ вече е погасило чрез прихващане и по този начин ще го принуди да търпи два пъти изпълнение за едно и също вземане. ТЗЛ ще получи срещу ЗД едно вземане за неоснователно обогатяване, което в никакъв случай не е еквивалентно, тъй като, бидейки нововъзникнало, същото ще бъде и необезпечено, което би затруднило неговото удовлетворяване[23].
16. ЗОЗ е закон, който съдържа редица празноти. С оглед на обстоятелството обаче, че това е един изключително приложим на практика институт, би следвало de lege ferenda да се уредят изрично последиците в хипотезите, част от настоящото изложение. С оглед на голямата гама усложнения, които могат да възникнат, както и на оскъдната практика, литературата е положила необходимите усилия да изследва отделните проблеми, както и да анализира и предложи съответните решения, но въпреки това е видно как понякога практиката се ориентира в направления, които не просто не ползват, а дори вредят на гражданския оборот. Необходимо е законодателят да фокусира своя поглед не само върху действията, извършени от ЗД (както е сторил в ЗИД ЗОЗ, 2016 г.), а и върху действията, извършени от ТЗЛ и техните последици. Безбройната плетеница от аналогии и преливане от институт в институт, макар и интересно упражнение, със сигурност далеч не е най-практичният подход за разрешаване на проблеми, които не са бутафорни и хипотетични, а реални и се проявяват ежедневно в оборота. Затова е необходимо материята да намери по-подробна уредба на законодателно ниво, и с ЗИД ЗОЗ от 2016 г. законодателят, макар и да не решава всички проблеми, които могат да възникнат, със сигурност е на прав път.

Автор: Галин Атанасов, студент по Право, Юридически факултет, СУ „Св.Климент Охридски“

[1] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 537 и сл.

[2] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 40-42. Вж. също и Калайджиев. А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 538.

[3] „Чл. 191. Прихващането на дълговете става по силата на закона и даже безъ знанието на длъжниците, въ самия моментъ на едновременното съществуване на двата дълга, които се погасяват взаимно въ съответствующите части.“, цит. Законъ за задълженията и договорите / Обн., ДВ, бр. 268 от 5.12.1892 г., в сила от 1.03.1893 г., доп., бр. 31 от 10.02.1904 г., отм., бр. 275 от 22.11.1950 г., отм. 1.01.1951 г./

[4] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 116.

[5] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 184.

[6] В този смисъл Решение № 78 от 26.03.2013 г. на ВнАС по в. т. д. № 13/2013 г. Вж. още и Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 694.

[7] Такова е становището на решаващите състави в Определение № 152 от 21.01.2013 г. на САС по в. гр. д. № 4383/2012 г.; Решение № 96 от 14.11.2014 г. на БАС по в. т. д. № 231/2014 г.; Решение № 156 от 23.05.2014 г. на ОС – Бургас по т. д. № 638/2012 г.; Решение № 162 от 26.05.2014 г. на ОС – Бургас по т. д. № 793/2012 г.

[8] Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 376 и сл.

[9] Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 694 и сл.;

[10] Така Определение № 309 от 10.05.2016 г. на ВнАС по в. ч. т. д. № 233/2016 г.;

[11] Мнението, че между налагането на запор върху вземане и учредяването на залог върху вземане съществува подобие е изказвано и се поддържа в литературата – така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 694;

[12] Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 694 и сл.;

[13] Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 690-691;

[14] Така Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Коментар на Закона за задълженията и договорите, 1928 г. Част трета, с. 435;

[15] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 194.

[16] Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 697.

[17] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 192-193.

[18] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 199-200.

[19] Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 519 и сл. за цесията; с. 697 и сл.;

[20] Така Така Калайджиев, А. Облигационно право, Обща част. Шесто издание. 2013 г., с. 519.

[21] Така Решение № 72 от 8.06.2016 г. на БАС по в. т. д. № 123/2016 г. В обратен смисъл – Решение № 9 от 11.01.2011 г. на ОС – Пловдив по т. д. № 526/2010 г.

[22] Така Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том I. Прихващане. Материалноправни и процесуалноправни проблеми. 2010 г., с. 192. В с. 204 от същия труд авторката анализира хипотезата на извършено прихващане след получаване на запорно съобщение, но с оглед на казаното в § 12, аналогията между институтите е възприета и в практиката, и в литературата.

[23] Пак там.