I. Съотношение между общо и специални основания за нищожност на договора.
Нищожността на договора[1] представлява засягането му от най-тежък порок, поради което той е напълно негоден да породи желаните от страните правни последици. Режимът на нищожността се определя от закона, а не от волята на страните (Решение от 26.01.1999 г. по в.а.д. № 25/1998 г., АС БТПП; Решение от 24.01.1995 г по м.а.д. № 57/1993 г., АС БТПП). Нормите, уреждащи нищожността, са с императивен характер, т.к. защитават права и блага в отношенията между равнопоставени, но не са от публичен порядък (обратно Решение от 02.04.2002 г. по в.а.д. № 106/2001 г. публ. в „Търговско право“, 2002, бр. 4, с. 116)[2] . Общите основания за нищожност се съдържат в чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, но съществуват и специални такива, предвидени в отделни текстове както на ЗЗД, така и на други нормативни актове. Те могат да касаят било сделката като цяло, било и само отделни уговорки в нея (Решение 1301-91-I на ВС, г.о)[3].
Наличието на самостоятелно формулирани основания за нищожност в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД поставя въпроса за съотношението между тях. В теорията е застъпено виждането, че основанията, уредени в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, са общи (без договорите върху неоткрито наследство) и се прилагат само когато липсва друго специално основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Нещо повече, считам, че и в рамките на чл. 26, ал. 1 ЗЗД може да бъде проведено допълнително разделение, като се обоснове „субсидиарността на противоречието със закона“ като основание за нищожност на правните сделки, Това е така, защото противоречието с императивна норма на закона е най-общо формулираното основание за нищожност, негативен израз на основната регулираща функция на правото законът отказва да признае правно действие на договорите, които му противоречат. Стриктно погледнато, всички основания за недействителност – както тези за нищожност, така и тези за унищожаемост, представляват противоречие с императивна правна норма.
Систематичното тълкуване на основанието по чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД с всички останали основания налага обаче действителното му приложно поле да бъде чувствително стеснено, т.е. тази законова разпоредба да се тълкува ограничително. От нея следва да се изключат всички останали общи и специални основания за нищожност, вкл. конкретно предвидените в специални правни норми. (Така напр. приложението на общата разпоредба на чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД, ще бъде изключено от специалното основание по чл. 113 ЗЗД, предвиждащо нищожност на отказа от погасителна давност преди тя да е изтекла; от чл. 75, ал. 2 ЗН, предвиждащ нищожността на делбата, извършена без участието на съсобственик, от чл. 152 ЗЗД, уреждащ нищожността на съглашение, с което предварително се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона и др.).
Това съотношение между общото (противоречие със закона) и специалните основания, се подържа и в най-новата съдебна практика (вж. напр. Т.Р. № 4/7.07.2010 на ОСГК на ВКС. В него тълкувателният въпрос е бил какво е основанието за нищожност на договора за замяна на недвижими имоти по чл. 222-223 ЗЗД, сключен между Общината и физическо лице, когато предмет на престацията (по-скоро – обектът на правоотношението) е недвижим имот – публична общинска собственост. На него ВКС отговаря, че „установената в закона забрана за разпореждане (респ. – и за придобиване), е обусловена от характера на вещта. Изискването тя да служи за задоволяване на определени от законодателя потребности, води и до определянето й (същ по преценка на закона), кой може да бъде носител на правото на собственост върху нея. И тъй като чл. 26, ал. 2 ЗЗД изрично предвижда като самостоятелно основание за нищожност на договорите началната невъзможност на техния предмет (т.е. невъзможността то да бъде прехвърляно на ФЛ, което не може да го притежава), това основание изключва общото по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – противоречието със закона“.
От друга страна обаче, някои съдии от ГК на ВКС възприемат друго разбиране за съотношението между отделните основания за нищожност. Така напр. в Особеното мнение по т. 1 от цитираното Тълкувателно решение № 4 на ОСГК на ВКС от 07.07.2010 г. по гр. д. № 4/2009 г. съдиите Б. Белазелков, В. Райчева, Бр. Павлова, З. Първанова приемат, че „разпоредбите на закона, установяващи различни основания за нищожност, не се отнасят една към друга като обща към специална. В тях законодателят обхваща по-широк или по-тесен кръг хипотези, които не се конкурират“. От което следва, че „никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание“. (Същото разбиране е проведено и в практиката на съставите на съдиите, подписали това особено мнение – вж. напр. Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Белазелков). Струва ми се, че тя не би могла да се сподели. Едва ли буди съмнение констатацията, че договорът би могъл да бъде нищожен едновременно и поради липса на форма и поради липса на съгласие, на основание и поради невъзможен предмет.
Смесване между материалноправните основания за нищожност и процесуалната форма за тяхното релевиране пък се наблюдава в набиращото популярност в практиката виждане, че „съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) през по-леките – каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма (която понякога дори не се разглежда като основание за нищожност, често поради смесване на нищожните сделки с тези с незавършен фактически състав). (В този смисъл: Решение № 199 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., ГК – докладчик съдията Св. Цачева; Решение № 106 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. ВКС; Решение № 97 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 196/2011 г. I г. о. ВКС; Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. IV г. о. ВКС и др.).
Не ми се струва, че би могло да се приеме, че основанията за нищожност, съдържащи се в разпоредбата на чл. 26, ал.1 и ал. 2, подлежат на степенуване съобразно тяхната „относителна тежест“. Вярно е, че чл. 26, ал. 2 ЗЗД урежда договори с т. нар. „незавършен фактически състав“, при които непораждането на действие се дължи на липсата на елемент от фактическия му състав, който не се очаква да бъде добавен (заменен), а тези по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – завършени фактически състави, които обаче поради тежък порок, не пораждат желаните правни последици. Но и двата типа опорочени договори – както нищожните, така и тези с незавършен фактически състав, са санкционирани по един и същи начин – с нищожност. Една сделка, противоречаща на закона, не може да бъде по-нищожна от друга, която не е сключена в предписаната от закона форма, респ. – при която липсва валидно формирано съгласие. Такъв критерий за „относителна тежест“ на порока, законът не предвижда. По-коректно е, според мен, е да се твърди, че разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е специална по отношение на тази на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Което следва и от логиката на подреждането на текста в поредни алинеи, като израз на колизионното правило, че специалното правило изключва общото. Така например, ако нарушението на императивна правна норма попада в друго, специално предвидено основание по чл. 26 ЗЗД (например – поради липса на форма), то специалното основание ще изключва общото (вж. така напр. Решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Т. Калчева).
От друга страна обаче, след уеднаквяването на имуществените последици от недействителността с отмяната на чл. 34, ал. 2, 3 и 4 ЗЗД през 1993 г. като че ли би могло да се поддържа, че въпросът за съотношението между основанията за нищожност на сделките по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД не е особено актуален и е лишен от практическа стойност Това обаче не е така, най-малко с оглед на процесуалноправните аспекти на този проблем. Така например: 1) ако ищецът е предявил кумулативно обективно съединени искове[4] , съдът дължи ли произнасяне по всеки един от исковете или е допустимо да ги разгледа при условията на евентуалност и да се произнесе само по част от тях? 2) допустимо ли е да се прогласи нищожността на една правна сделка, на различни правни основания при условията на кумулативност?
II. Кумулативно, евентуално и алтернативно съединяване на искове за нищожност на един и същ договор.
Цитираното Решение № 97/2013 г. на I т.о. на ВКС вижда критериите за определяне вида на съединяването на исковете в това: 1) дали основанията, на които те са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго и 2) какви са правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца, за да извлече претендираното право, което пък се свързва със заявения петитум на иска. Щом определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то той извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете (вж. в този смисъл мотивите на Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС). Така е и защото излагането на едни и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от ищеца с различни основания за нищожност. В който случай подвеждането на конкретните факти под някое от основанията по чл. 26 ЗЗД, е въпрос на правна квалификация на иска.
В практиката се приема още, че при кумулативно заявени с една искова молба няколко претенции, ако съдът, с оглед на техните основания счете, че те не могат да съществуват едновременно, следва да даде указания на ищеца да заяви поредността, при която желае да се разгледат исковете. Предвид изявлението на ищеца, исковете могат да се разгледат като алтернативни – ако той заяви, че е без значение на кое основание ще бъде уважен искът (Определение № 586/14.10.2010 г. по ч. гр. д. № 476/10 г. на IV г. о.) или като евентуални – ако не се уважи искът на едно от въведените основания, посочен като главен, той да се уважи на друго от заявените основания. Ако обаче ищецът не направи такова изявление или поддържа исковете при условията на кумулативност, съдът следва да ги разгледа в поредност, съответна на естеството на правоотношението (Определение № 494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г. на IV г. о.).
Правилото за необвързаност на съда от въведения от ищеца начин на съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на правна сделка на няколко основания, се интерпретира обаче по различен начин. Когато петитумът на всеки един от исковете е обявяването на абсолютна нищожност на сделката, се счита, че такава сделка не съществува в правния мир, а последиците от нищожността са аналогични за всички основания по чл. 26 ЗЗД. Няма пречка материалноправно атакуваната сделка да страда от различни пороци, всеки от които да е отделно основание за обявяване на нищожността. В който случай основанията ще съществуват едновременно, но правният резултат от уважаването на иска на едно от въведените основания, по принцип ще изключва интереса от обявяване на нищожност на другите основания.
Така че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, липсва правен интерес от кумулативното обективно съединение на исковете, щом правните последици от обявяването на нищожността, са идентични. В този случай, независимо че ищецът поддържа кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да ги разгледа при условията на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва да ги остави без разглеждане.
Ако обаче прогласената от съда нищожност на сделката има различни правни последици за страните, с оглед на различните въведени основания, ще е допустимо кумулативното обективно съединяване на искове на обявяване на нищожност. Такава хипотеза е разгледана напр. в Решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г. на II г. о., ВКС. В него е посочено, че последващо завещание отменя по-раншното такова за същия имот, както и че завещанието, отменено с последващо, остава отменено, даже когато последващото не произвежда действие, освен ако последващото завещание не изхожда от лицето, което е съставило първоначалното или ако последващото страда от пороци във волята. Тук установяването на недействителност на последващото завещателно разпореждане на повече от едно основания би било допустимо, защото ако ищецът цели да „обезсили“ отменителното действие на последващото завещание, няма да е достатъчно да докаже, че същото е нищожно на някакво основание, а че то е нищожно поради опорочена воля. В който случай едновременното установяване на две основания за нищожност – (в процесния случай – порок на волята и невъзможен предмет), ще е допустимо. Защото правния интерес е не само да се установи, че последващото завещание като сделка е нищожно, но и че то няма отменително действие по отношение на предшестващото завещателно разпореждане.
Изводът е, че разглеждането на искове за нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност, е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес от предявяването им с оглед на различни правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността. Ако такъв интерес не е обоснован, исковете следва да се разгледат при условията на евентуалност, в поредност, произтичаща от естеството на поддържания от ищеца порок на сделката.
III. За служебното задължение на съда да следи за нищожност на договора
Така възприетото разбиране обаче поставя още един въпрос – този за служебното задължение на съда в определени случаи да следи за нищожност, дори когато тя (в смисъла на конкретно основание) не е релевирана от страните в исковия процес? Аксиома в учебните курсове по материалното право е, че съдът следи служебно за нищожността на сделката. Може ли обаче той да я прогласи за нищожна, независимо че липсва искане за това от някоя от страните?
Съгласно принципа на диспозитивното начало съдът дължи произнасяне и разрешаване на отнесения пред него правен спор, но само в рамките на предмета на спора и обема на търсената защита, заявена от страните. Какво става обаче, ако в рамките на исковото производството съдът констатира нищожност на сделката (респективно – на акта, от който произтича спорното право или страните черпят своите права)? Съгласно т. 3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС – съдът следи служебно за нищожността, тъй като тя се урежда от императивни норми в защита на публичния интерес и има действие erga omnes. Съдът е длъжен сам да прецени валидността на сделката (дори и без възражения на страните), когато основателността на иска е в зависимост от нейната действителност. Съгласно т. 1 на това ТР, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може сам да приложи императивна материалноправна норма, каквато безспорно е разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Освен това съдебната практика приема, че съдът е длъжен да се произнесе по искане за нищожност поради противоречие с добрите нрави, на договорна клауза за неустойка, независимо от момента на въвеждането й в спора, вкл. извън срока за писмен отговор на исковата молба. (Виж така постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение – № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС. В него се изхожда от принципната постановка на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите към която е прието, че добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, правните последици от нарушаването на които са идентични с противоречието със закона. Поради което при предявен иск, основан на спорната клауза, съдът служебно следи за съответствието й с добрите нрави).
Принципната позиция, че възраженията за нищожност, с които се релевират основания, за които съдът следи служебно, не попадат в обхвата на преклузията по чл. 133 ГПК (какъвто е коментираният случай с добрите нрави) е обоснована в Определение № 357 от 12.05.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 771/2014 г., I т. о., ТК (докладчик съдията Р. Божилова). Изтъква се, че „…поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора, предвиденият в чл. 367, ал. 1 вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението за нищожност на договорната клауза“. Нещо повече, прието е че тази проверка се дължи служебно, независимо дали страните изобщо са се позовали на нищожността, тъй като предвидените в процесуалния закон преклузии не се прилагат в случая. Идентично разрешение е дадено и в Решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, II т. о.
Дали обаче това разбиране е в еднаква степен приложимо за всички основания предвидени в чл. 26 ЗЗД и в специалните закони (например КТ, ЗОП) и къде следва да се съдържа подобно „служебно” произнасяне – в мотивите или в диспозитива на съдебния акт? Обхваща ли преклузията по чл. 133 ГПК и правоизключващите възражения за нищожност, ако се приеме, че съдът следи служебно за някои от тях?
Обявяването на нищожността на сделката може да стане: 1) както в самостоятелен исков процес, когато проблемът за валидността на правоотношението е въведен от страните като предмет на спора; 2) в рамките на висящ исков процес по пътя на ицидентния установителен иск по чл. 212 ГПК; 3) чрез възражение в рамките на исков процес, в който се отричат последиците на сделка, пораждаща преюдициално за спора правоотношение (такова, по което съдът по необходимост следва да вземе становище в мотивите си като обуславящо спорното право); 4) а така също служебно от съда в рамкитена разглеждан спор, без да е сезиран от страните, когато констатира недействителност на съответния договор. В първите две хипотези произнасянето по валидността на правоотношението ще се съдържа в диспозитива на съдебното решени и по него ще се формира СПН, т.к. същото е част от предмета на делото, В другите две хипотези то ще бъде констатация в мотивите на съдебния акт, обуславяща извода за уважаване или отхвърляне на исковата претенция.
Когато не е предявен иск за обявяване на нищожност на конкретно предвидено в ЗЗД основание, съдът не се произнася по нищожността на сделката в диспозитива на решението по спора, дори когато служебно констатира такъв неин порок (виж в този смисъл напр. Определение № 576 от 15.10.2009 г. по т. д. № 474/2009 г., І т. о., ВКС). Единствена последица на тази констатация може да бъде отхвърляне на предявения иск. (Така напр. когато се претендира изпълнение договорно задължение по чл. 208, ал.1 КЗ-отм., въпросът за валидността на договора следва да бъде обсъден с оглед основателността на предявения иск, дори и никоя от страните да не е навеждала твърдение за нищожност. Съдът е длъжен и сам да прецени валидността на сделка [5], дори и без възражения на страните, само когато основателността на иска е в зависимост от нейната действителност, в мотивите на съдебното решение и само когато констатацията относно нищожността ще обоснове отхвърлителен диспозитив.
Нужно е обаче да се направи едно уточнение: Считам, че съдът може служебно (без възражения на страните в тази насока) да установява нищожността на акта само за основания за нищожност, които пряко произтичат от договора, установими са при външната проверка на договора от съда и следват от неговото съдържание и форма. Но не и за такива основания, за които е необходимо събиране на доказателства и служебно изследване от съда на ненаведени от страните факти.
И още нещо, „служебното“ задължение на съда да следи за нищожност в определени случаи, не изключва възможността тя да бъде съдебно установена със самостоятелен иск, дори когато подобно възражение вече е направено в рамките на висящ процес (респективно – когато с този самостоятлен иск се навежда основание за нищожност, за което съдът следи служебно). Това е така, т.к. предявяването на самостоятелен иск, в случай на уважаване на претенцията, снабдява ответника със сила на пресъдено нещо относно действителността на клаузата, приложимо и в други хипотези на спор между страните, основан на приложението й. Поради което и правният интерес от предявяването му не би могъл да бъде отречен единствено и само с оглед наличието на висящ между страните спор, включващ и този за действителността й, но без формиране сила на пресъдено нещо (в подобен смисъл цитираното по-горе Определение № 357 от 12.05.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 771/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Р. Божилова).
Автор:проф. Иван Русчев, д.н.
[1] Общите основания за нищожност са формулирани с оглед на договорите, но въз основа на чл. 44 ЗЗД намират съответно приложение и към едностранните волеизявления в случаите, когато законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.
[2]Така Русчев, И., Нищожността на договорите и едностранните сделки по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. – Пазар и право, 2003, № 1, Приложение, Библиотека „Юридически фишове“, с. І-ХХІV.
[3]Вж. пак там.
[4]При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове. При евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск. Алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете, без значение на кое от конкуриращите се основания ще го уважи.
[5]В Решение № 762/28.11.2002 г. по гр. д. № 339/2002 г., І г. о., ВКС, и в Решение № 1281 от 12.07.1995 г. по гр. д. № 1442/1994 г., ІV г. о., ВКС, се дава тълкуване, че съдът е длъжен да не зачете правните последици на договор, след като е констатирал, че е нищожен, дори и да не е предявена самостоятелна искова претенция или възражение, тъй като съдът може да констатира нищожността и служебно. Тази констатация обаче ще бъде само част от обосновката, съдържаща се в мотивите на съдебния акт, без да се формира СПН по отношение на валидността на акта, чието установяване и за в бъдеще може да бъде предмет на самостоятелно произнасяне в отделно производство
Подобни статии
По някои материалноправни и процесуалноправни въпроси на симулативните сделки
ЗОЗ, ГПК и ЗЧСИ – конкуренция на закони и борба между кредитори
Конкуренция между апорт и особен залог на търговско предприятие във връзка с придобиване на правa върху недвижим имот
За симбиозата между правата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1 ЗЗД
НАЛИЦЕ ЛИ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ЗА СЪДРУЖНИК В ООД ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОР ЗА ИПОТЕКА, СКЛЮЧЕН ОТ ДРУЖЕСТВОТО?
