Кога е налице споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД?

1. I. Увод.

Институтът на представителството е обременен с множество проблеми, които възпрепятстват нормалното възникване на правоотношения между представлявания и третото договарящо лице. В стремежа си да улеснят и ускорят сключването на проектираната сделка страните често прибягват до съдействието на представител, но понякога се оказва, че намесата му е създала повече усложнения, отколкото облекчения. Такива затруднения възникват при тълкуването на чл. 40 ЗЗД, чийто текст гласи: „Ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания“. Целта на настоящата разработка е да отговори на въпроса, кога е налице споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, като разгледа проблема в светлината на теорията и съдебната практика[1].

1. II. Теоретичен обзор.
2. Кога е налице вреда за представлявания?

Увреждане по смисъла на чл. 40 ЗЗД е налице, когато последиците на сключената сделка биха могли да навредят на представлявания[2]. Достатъчно е сделката да създава опасност от настъпване на вреди без да е необходимо те непременно да са настъпили. Преценката за наличието на увреждане се извършва към момента на сключване на договора.

Практиката сочи, че най-често вредата за представлявания се изразява в значителната разлика между уговорената и пазарната цена на предмета на сделката. Не е ясно обаче какви следва да са цифровите параметри на това разминаване в стойностите, за да се квалифицира то като увреждане по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Липсва ясноустановен критерий, който да приложим, за да преценим кога е налице вреда и кога – приемливо отклонение от пазарната цена. Исторически или сравнителноправно може да се стъпи върху laesio enormis на император Diocletianus (продажба за по-малко от половината от пазарната цена) и върху правилото на art. 1674 Code Civil (което установява като граница на търпимостта 5/12 от пазарната цена)[3]. Във всеки случай твърдите граници не са добро нормативно разрешение, защото увреждането може да се крие не само в цената, но и в останалите клаузи на договора[4].

2. Кога е налице споразумяване между представителя и лицето, с което той договаря?

2.1. Когато представителят и третото лице чрез активни действия се сговорят да увредят представлявания.

Според едното становище, застъпвано в доктрината[5], споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД е налице, когато представителят и третото лице чрез активни действия се сговорят да увредят представлявания. За приложимостта на правилото на чл. 40 ЗЗД не е достатъчно наличието на animus nocendi у представителя. Необходимо е увреждащото намерение да изхожда и от представителя, и от третото лице, така че двамата съзнателно да постигнат съгласие да увредят представлявания. Защитата на третото лице не е обвързана от неговата добросъвестност, разбирана като незнание, че представителят действа във вреда на упълномощителя си, а от неучастието му в увреждащото споразумяване. Този извод следва от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД.

Основанието за предоставянето на такава засилена закрила в полза на третото лице почива на древното римско правило за разпределение на риска – qui habet commoda, ferre debet onera, т.е. комуто ползите, нему и вредите. Представляваният е този, който в свой интерес прибягва до института на представителството, като внася в така създалите се правоотношения с третите лица усложенения, които могат да прераснат във вреди. Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е конкретно приложение на една обща норма-принцип, според която при конкуренция с трети добросъвестни лица последиците от злоупотребата с доверие се носят от този, който се е доверил[6]. Същевременно обаче разпоредбата на чл. 40 ЗЗД въвежда изключение от посочения принцип, като предоставя защита в полза на третото лице не защото то е добросъвестно, а защото не е участвало в сговор за увреждане на представлявания[7]. В областта на представителството прилагането на критерия ‚добросъвестност“ не е оправдано и може да доведе до неприемливи резултати. Третото лице може много добре да осъзнава увреждащия характер на сделката и дори да го обсъди с представителя (напр. да го запознае със средните пазарни цени, да попита каква е причината за занижаване на продажната цена). И понеже третото лице е вложило усилия и средства, за да се запознае с икономическата обстановка и справедливата пазарна цена на предмета на сделката, то би се оказало недобросъвестно, тъй като знае, че сделката може да се сключи при по-благоприятни за представлявания условия. Но какво може да стори третото лице, ако представителят предложи неизгодни за представлявания условия – 1) да жертва своя интерес, за да запази чуждия, и да настоява да сключи сделката при по-благоприятни за другата страна условия или 2) да се откаже от сключването на изгодна за него сделка под страх от настъпване на предвидените в чл. 40 ЗЗД последици? Така третите лица ще се окажат обременени с тежестта не само да бдят за защитата на своите интереси, но и да полагат усилия, за да бранят чуждото благо. Тази конструкция би възпрепятствала сериозно нормалното развитие на гражданския оборот.

2.2. Когато представителят и третото лице са знаели или не са могли да не знаят за увреждането на представлявания, като са действали умишлено или при груба небрежност.

Според другото становище, застъпвано в доктрината[8], предложеното по-горе тълкуване, макар и съответстващо на буквата на закона, е неоправдано стеснено. Формулировката на чл. 40 ЗЗД е прекалено тясна и следва да се тълкува поправително, като обхване и случаите, в които липсва формално „споразумяване“ (конкретен сговор) между третото лице и представителя. Споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД е налице и когато представителят и третото лице са знаели или не са могли да не знаят за увреждането на представлявания, като са действали умишлено или при груба небрежност. Негативни последици следва да понесе не само този, който активно съдейства на злото, но и онзи, който го търпи при мълчаливо и пасивно допустителство. Умисълът, съответно грубата небреженост следва да се преценява към момента на сключване на сделката и да покрива факта, че представляваният е или ще бъде увреден без да се изискват точни и цялостни представи за характера на увреждането. Леката небрежност на третото лице не е достатъчна, за да задейства нормата на чл. 40 ЗЗД.

Предложеното разширително тълкуване не лишава третите лица от закрилата, която законът тъй последователно им предоставя. Недобросъвестността не се предполага, тъй като липсва презумпция в тази насока. Затова ищецът следва да понесе на плещите си тежестта да докаже, че представителят и третото лице са знаели или не са могли да не знаят за съответните обстоятелства, обуславящи факта на увреждането. Такова знание може да се доказва чрез ноторни факти, чрез установяване на средните пазарни цени за определени вещи (напр. недвижими имоти), чрез борсови цени, чрез общоизвестни тенденции или общи очаквания за развитие на пазарната ситуация. Ако се приеме, че законът санкционира само най-тежката форма на недобросъвестност (пряк умисъл, сговор), доказването на предпоставките на иска по чл. 40 ЗЗД би било непосилна процесуална задача за ищеца, който носи доказателствената тежест.

Поправителната интерпретация на „споразумяване“ в смисъл на „недобросъвестност“ би послужила като ефективно оръжие срещу нарастващата с тревожно бързи темпове корупция, която се е превърнала в средство за извличане на облаги чрез увреждане на другиго.

III. Преглед на съдебната практика.

1. Решения, постановени по реда на чл. 218а ГПК (отм.).

1.1. Решение № 1328 от 24.11.2000 г. по гр. д. № 108/2000 г., V г.о. на ВКС.

Чл. 297 ТЗ не допуска търговска сделка да бъде унищожавана поради крайна нужда и явно неизгодни условия, но ако при сключването на дадена сделка е уговорено получаването на безполезна за дружеството престация и при явно неизгодната цена за същата, то подлежи на изследване въпросът, дали управителят на търговското дружество не е действал във вреда на представляваната от него страна по сделката – чл. 40 ЗЗД. Дали един договор, сключен от представител, е във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Преценката се основава на изследване на обстоятелства, свързани с това, имал ли е представляваният необходимост от предмета на този договор изобщо и към конкретния период в частност, т.е. дали престацията на изпълнителя е безполезна, мотивите на представителя да постигне съгласие с изпълнителя за извършването на тази работа (в случай, че не е необходима) и при такава цена.

1.2. Решение № 1193 от 10.01.2009 г. по гр.д. № 4702/2007 г., Г. К., V г.о. на ВКС.

3а приложението на чл. 40 ЗЗД ще е достатъчно третото лице да е знаело или да не е могло да не знае за увреждането на упълномощителя[9]. Налице е особенo тежка правна форма на увреждане на упълномощителя, защото представителят вместо да сключи възмезден договор, обвързан от правата му по пълномощието, е извършил безвъзмездно разпореждане с имота без съответна насрещна престация.

1.3. Решение № 1334 от 28.01.2009 г. по гр.д. № 5692/2007 г., Г. К., ІІ г.о. на ВКС.

Неоснователни са доводите на касатора, че уговарянето на цена, която е по-ниска от пазарната, доказва договаряне в негова вреда по смисъла на чл. 40 ЗЗД и съответно договорът не го обвързва. Изрично в чл. 40 ЗЗД е посочено, че за да не прояви правно действие, договорът следва да е сключен при споразумение между представителя и лицето, с което той договаря, във вреда на представлявания. В случая пълномощник на ищеца е била неговата майка, която е действала и лично от свое име, и поради това само от съпоставката между пазарната и договорената цена не може да се направи извод за нарочно споразумение за увреждане на представлявания.

1.4. Решение № 223 от 27.03.2009 г. по гр. д. № 6158/2007 г., І  г.о. на ВКС.

В процесното пълномощно за извършване на продажба цената не е посочена и е предоставена свобода на пълномощника да я договори. Пълномощникът е продал процесния имот на своя колежка от заложната къща на цена, която е около три пъти по-ниска от данъчната оценка. Налице е нищожност на договора за продажба поради договаряне във вреда на представлявания, защото е осъществен в кумулативна даденост фактическият състав на чл. 40 ЗЗД, а именно: налице е споразумение между представителя и третото лице с цел увреждане на представлявания, увредени са интересите на ищеца, като са налице не потенциални, а реални вреди, и е налице несъответствие между волята на представлявания и представителя.                      
Действително с пълномощното е предоставена възможност представителят да договори цената, но в този случай той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече, че при средна пазарна цена, а не както е в настоящия случай – три пъти по-ниска цена от данъчната оценка. Свободата на договаряне, която е предоставена с пълномощното, не следва да се тълкува като възможност същият да бъде ощетен, а като възможност за гъвкаво и в полза на представлявания преценяване на пазарната ситуация.                                                     
Споразумение във вреда на представлявания е налице, защото има съгласие между представителя и третото лице, с което се сключва сделката. Изводите в тази насока са формирани след цялостно обсъждане на доказателствата, включително и представени няколко нотариални акта, които касаят други имоти, по които в качеството на купувач или продавач се явяват касаторката и пълномощникът. Тези актове характеризират отношенията между представителя и купувача, които са работили заедно в заложна къща и за които тези сделки явно са били обичайни. Споразумението изисква страните – и то и двете, да са имали намерение да увредят представлявания, което в случая е налице.

1.5. Решение № 859 от 07.12.2009 г. по гр.д. № 2069/2008 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС.                              
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 40 ЗЗД за прогласяване нищожност на продажбата, въззивният съд, анализирайки доказателствата по делото, правилно е приел, че същата е действителна. Сделката е породила целените от страните по нея правни последици, тъй като не установено третото лице да е постигнало споразумение с пълномощника във вреда на представлявания. Съдът правилно е приел, че не е налице твърдяната хипотеза на чл. 40 ЗЗД по отношение на процесната сделка, тъй като по делото не е доказано наличието на предвидените от закона две задължителни предпоставки – представителят съзнателно да е имал намерението да увреди представлявания и да е постигнал споразумение с третото лице във вреда на представлявания. Ищецът изцяло носи тежестта на доказване на твърдяните от него факти и обстоятелства, на които основава възражението си за недействителност на договора, а такива доказателства по делото липсват. По делото липсват доказателства за несъответствие между волята на представителя и представлявания, както и данни за наличие на споразумение с третото лице да действат във вреда на представлявания. Дали един договор, сключен от представител е във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда, при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, като сговарянето във вреда на представлявания трябва да бъде доказано. По делото липсват каквито и да било данни, че купувачката – леля на малолетното тогава дете, е съзнавала и е била съгласна с твърдените увреждащи действия, а недействителността по чл. 40 от ЗЗД предпоставя споразумение между представителя и третото лице.     Правилно въззивният съд е приел, че субективният елемент – наличието на намерение за увреждане у представителя и третото лице е задължителен елемент от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД. От съдържанието на договора за продажба не може да се направи такъв извод. Тогава, когато законният представител – родител, действа в интерес на малолетното дете, правните му действия са действителни, той изразява воля, с която защитава интересите му. Въззивният съд е отчел и факта, че в съответствие с разпоредбата на чл. 73, ал. 2 СК районният съд с решение, след представяне и на становище по чл. 15 от Закона за закрила на детето, е издал разрешение за сделката, като е преценил самостоятелно наличието на интерес за детето и наличието на „нужда или очевидна полза“. А и в случая не е установено при сключването на атакуваната сделка да е уговорена една безполезна за продавача престация и при явно неизгодна цена на продавания имот.                                                                                                                                
Също правилно въззивният съд е приел, че обстоятелството дали уговорената цена е изплатена няма отношение към валидността на договора. Неплащането на уговорената цена е основание за разваляне на валидно сключения договор. Дали пълномощникът е бил овластен да получи уговорената цена може да се преценява по иск за разваляне на договора поради неизпълнение, по иск за плащане на цената или по иск за отчет при договор за поръчка, каквито не са предявени.

2. Определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК.

2.1. Определение № 49 от 02.02.2010 г. по т.д. № 793/2009 г. , Т. К., ІІ т.о. на ВКС.

Достатъчна ли е разликата между цената, уговорена в договора за продажба, и стойността на продадения имот, установена в хода на делото, за да обоснове извод за договаряне във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 от ЗЗД, без да се изследва наличие или отсъствие на споразумение за увреждане?

Не е допуснато касационно обжалване, тъй като според съдебния състав е налице безпротиворечиво произнасяне по приложението на нормата на чл. 40 от ЗЗД. Поставените от касаторите въпроси са предмет на ясна правна уредба, която не се нуждае от тълкуване. Съдебната практика по приложението на чл. 40 ЗЗД е трайна и последователна, от което следва, че произнасянето по значимите за спора въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въззивният съд е уважил иска по чл. 40 ЗЗД, след като е установил, че договорът е сключен от изпълнителния директор на акционерното дружество, който се е споразумял със сина си във вреда на представляваното дружество, като му прехвърлил имот на дружеството срещу цена, която е около 20 пъти по-ниска от действителната му пазарна стойност[10].

Касационният състав счита, че за да е недействителна една правна сделка на основание чл. 40 от ЗЗД, страната, която се позовава на недействителността, следва да докаже, че сделката е сключена от представител при споразумяване във вреда на представлявания. Неизгодната цена не е самостоятелно основание за недействителност на сделката, а следва да се преценява с оглед действията на представителя и съзнателното й уговаряне с насрещната страна с цел увреждане на представлявания. При формиране на изводите си за недействителност на процесния договор въззивният съд е обсъдил уговорената неизгодна цена във връзка с поведението на изпълнителния директор и на купувача, а не изолирано и самостоятелно. Решаващият аргумент за извода, че продажбата е недействителна поради осъществяване на фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД, не е самата разлика между договорената цена и реалната пазарна стойност на отчуждения имот, установена чрез съдебно-техническа експертиза по делото. Наличието на споразумение за увреждане по смисъла на чл. 40 от ЗЗД е изведено от знанието на договарящите за действителната стойност на имота, което според решаващия съд обосновава категоричен извод за съзнаване на очевидната неизгодност на продажбата за представлявания. Като е изследвал наличието или липсата на споразумение за увреждане на представлявания от гледна точна на субективните намерения на договарящите, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 40 от ЗЗД.

2.2. Определение № 1324 от 18.10.2011 г.по гр.д. №262/2011 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС.

Кои са елементите на фактическия състав на споразумяването във вреда на представлявания и какво е правното значение на еквивалентността на разменените престации?

Не е допуснато касационно обжалване, тъй като формулираният въпрос не обуславя решението по делото.

Наличието на споразумяване между представителя и третото лице е елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД. Такова споразумяване е налице, когато представителят съзнава нееквивалентността на престациите и третото лице знае, че представителят действа недобросъвестно. В този смисъл нееквивалентността на престациите е необходимо условие, но сама по себе си тя не е достатъчна за обявяването на недействителността по отношение на представлявания. Ако представителят е действал добросъвестно, което се предполага (в тежест на страната която твърди недобросъвестността е да докаже както недобросъвестността на представителя, така и знанието на третото лице), договорът произвежда действие за упълномощителя и той следва да поеме последиците от лошия избор на представител. Знанието на третото лице също е елемент от фактическия състав на сговарянето във вреда на представлявания, но то винаги съществува, когато представителят е договарял сам със себе си и се предполага, когато представителят е договарял със свой близък.

2.3. Определение № 25 от 12.01.2012 г. по гр.д. № 1024/2011 г., Г. К., ІІ  г.о. на ВКС.

Кога се приема, че има съгласие между представителя и лицето, с което той договаря, за увреждане на представлявания?

Не е допуснато касационно обжалване на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т 3 ГПК. Според касационния състав по приложението на чл. 40 ЗЗД е установена обилна и непротиворечива съдебна практика, която не следва да се осъвременява поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия, а самият законов текст е ясен, пълен и не се нуждае от тълкуване.

Въззивният съд е приел с оглед здравословното състояние на наследодателя, че същият не би се съгласил да продаде имота на цена, която е три пъти под пазарната цена на подобен тип имоти, и да предаде владението върху имота, който е ползвал още към момента на сключване на сделката. При тези факти съдът е направил извода, че представителят съзнателно е действал във вреда на представлявания. По отношение на третото лице съдът е приел, че купувачът е действал с намерение да навреди на продавача, защото е изразил съгласие да закупи имота на цена, която е три пъти по-ниска от пазарната, като е съзнавал, че сключва сделката на такава цена чрез пълномощник на продавача.

3. Решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

3.1. Решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС.         

Кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания?

Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. В този случай упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл. 217, ал. 2 НК.

Нормата на чл. 40 ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай договорът не произвежда действие за представлявания. Хипотезата на чл. 40 ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя, и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания.

Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка, или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт.

Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност, следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът уполномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК) вкл. даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК), или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника[11] или други[12] действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.

Разгледани в съвкупността им, доказателствата по конкретния казус сочат, че сделката е сключена между пълномощника и третото лице при сговаряне за увреждане на представлявания, който не е реализирал пазарната стойност на имота, нито дори стойността му по данъчна оценка; че при договаряне между близки родственици имотът е прехвърлен на цена, значително по-ниска от реалната му стойност, след което е извършено последващо прехвърляне на правото на собственост вече в полза на пълномощника и низходящ от първа степен на третото лице-приобретател по увреждащата сделка. С извършената поредица от сделки е заобиколена забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне на представителя лично със себе си – правото на собственост върху имота е придобито от пълномощника, което обстоятелство, ценено наред с доказателствата за нереалистичната пазарна цена и близките родствени отношения на страните по увреждащата сделка, обуславя несъмнен извод за осъществяване състава на чл. 40 ЗЗД.

3.2. Решение № 615 от 15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009 г., Г. К., ІІІ г.о. на ВКС.

Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 40 ЗЗД, като се е позовал на свободата на договаряне и като е приел, че уговорената явно неизгодна цена на сделката не накърнява добрите нрави, с което се е произнесъл по принципен материалноправен въпрос относно приложното поле на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 40 ЗЗД в противоречие с практиката на съдилищата. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза, общата пазарна цена на имотите, които пълномощникът е продал сам на себе си, е 109 250 лв. при продажна цена по договора 9 100 лв. Въззивният съд е приел, че пълномощникът е разполагал с власт да определи сам цената и да продаде имотите, включително и на себе си, на цена, каквато сметне за добре, и с уговорената цена не е сторил нищо неморално и злепоставящо интересите на представлявания. Налице е пълна нееквивалентност на двете престации по договора за покупко-продажба, тъй като продажната цена е дванадесет пъти по-ниска цена от действителната цена на имотите. Като се е разпоредил с двата поземлени имота при условията на договаряне сам със себе си, ответникът е сключил сделката във вреда на представлявания, с което е нарушил добрите нрави, макар и да е имал пълномощно да извърши продажбата „на купувач и при цена, каквато сметне за добре”. Неправилен е правният извод на въззивния съд, че уговорената явно неизгодна цена не накърнява добрите нрави. След като е продал на себе си имотите на дванадесет пъти по-ниска цена от действителната представителят не е оправдал оказаното му от упълномощителя доверие, с което е накърнил добрите нрави. Сключеният при условията на чл. 40 ЗЗД договор не е породил правни последици, защото е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. По този иск въззивното решение е постановено в противоречие със трайната съдебна практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 1444/4.11.1999 г. по гр. д. № 753/99 г., V г. о., Решение № 160/14.03.2006 г. по гр. д. № 325/2004 г., ІІ г. о. и Решение № 597/28.05.2008 г. по гр. д. № 2365/2007 г., І г.о., съгласно която нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай сключената сделка е нищожна поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Неморално е пълномощникът да уговаря над дванадесет пъти по-ниска стойност на продаваните имоти, договаряйки сам със себе си, въпреки наличието на пълномощно от собственика на имотите да извърши продажбата „на купувач и на цена, каквито намери за добре“.

3.3. Решение № 586 от 01.11.2010 по г.д №853/2009, ГК, IV г.о. на ВКС.

Кога представителят действа в разрез с интересите на представлявания и кога следва да се приеме, че представителят е излязъл извън пределите на предоставените му правомощия?

След постановяването на определението по реда на чл. 288 ГПК за допускане на касационно разглеждане на настоящия спор е постановено Решение № 841 от 19.01. 2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ІVг.о. на ВКС[13], с което е уеднаквена съдебната практика по поставения правен въпрос по приложението на чл. 40 ЗЗД – кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания. Възприетото в посоченото решение становище настоящият състав споделя изцяло.

От една страна имотът е продаден на цена, повече от три пъти по-ниска от пазарната, но това обстоятелство не би имало значение за валидността на сделката, стига съдоговорителят да е добросъвестен и предвид дадената на упълномощения възможност от страна на упълномощителя да уговаря условията на сделката. Споразумяването във вреда на представлявания е установено – имотът е продаден при явно неизгодни условия на възходящ на упълномощения, при което следва да се презумира знание за увреждането (аргумент от чл. 135 ал. 2 ЗЗД), както и последващото прехвърляне на имота от съдоговорителя на упълномощения.

3.4. Решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр.д. № 1077/2010 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС.                       Кога представителят действа в разрез с интересите на представлявания и кога следва да се приеме, че представителят е излязъл извън пределите на предоставените му от упълномощителната сделка правомощия?

Как следва да бъдат определяни рамките на предоставената на пълномощника представителна власт – в аспекта на конкретно извършено разпореждане или съобразно изявената воля на упълномощителя в упълномощителната сделка?

Кога представителят при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания?

Касационният състав  приема, че третият от поставените въпроси по естеството си е еманация на първия въпрос, поради което отговорът на двата следва да бъде един, и на основание чл. 291, т. 1 ГПК възприема за правилна практиката, обективирана в Решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, ІV г.о[14].

По втория материалноправен въпрос съдът приема, че при наличието на спор, свързан с приложението на представителството (чл. 36 – чл. 43 ЗЗД), всяко конкретно извършено разпореждане трябва да бъде съобразено с изявената от упълномощителя воля в упълномощителната сделка, т.е. всяко едно действие на упълномощения следва да се съобрази с дадения му с пълномощното мандат.

3.5. Решение № 439 от 20.03.2012 г. по гр.д. № 23/2011 г., Г.К., І г.о. на ВКС.

Допуснато е касационно обжалване по поставения от касатора въпрос за приложението на чл. 40 ЗЗД във връзка с обстоятелството, че с предварителния договор цената е определена на 400 000 щатски долара, а имотът е продаден от пълномощника за 790 000 стари лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд възприема становището,  обективирано в Решение №223 от 27.03.2009 г. по гр. д. № 6158/2007 г. на ВКС, І  г. о.[15] С него е прието, че когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като такава за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация. Това становище изразява трайната съдебна практика по приложението на чл. 40 ЗЗД, която приема, че ако пълномощникът злоупотреби с мандата и се сговори с купувача във вреда на представлявания, така сключеният договор би бил недействителен по отношение на представлявания. Разпореждането с процесния имот е на цена, която е 71.55 пъти по-ниска от средната пазарна, поради което е основателно твърдението за увреждащо продавачите действие по смисъла на чл. 40 ЗЗД.

3.6. Решение № 372 от 16.10.2012 г. по гр.д. № 1266/2011 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС.

Допустимо ли е производство по иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, когато като страна по делото не е конституиран пълномощникът, а само страните по сделката с оглед преценката за това, задължителни другари в процеса ли са страните по сделката и пълномощникът, представлявал едната от тях при сключването й?

Разрешаването на спорното правоотношение не изисква задължителното участие в процеса на пълномощника, който не е страна по атакувания договор, а само изразява воля от името и за представлявания по силата на упълномощителната сделка. Ако представителят е действал добросъвестно, което се предполага (в тежест на страната която твърди недобросъвестността е да докаже както недобросъвестността на представителя, така и знанието на третото лице), договорът произвежда действие за упълномощителя и той следва да поеме последиците от лошия избор на представител. Ако бъде уважен иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, ще настъпи промяна в правната сфера единствено на упълномощителя и третото лице, страна по сделката, но не и в тази на пълномощника. Ето защо не може да се приеме, че предяваването на иск по чл. 40 ЗЗД от едната страна по сделката срещу другата без участието и на пълномощника като страна по делото води до недопустимост на производството по този иск.

3.7. Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС.

Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?

При предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3-то вр. чл. 40 ЗЗД следва да се извърши преценка дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интересите на представляваня и мотивите на представителя да го сключи, т.е да се изследва дали предоставените представителни права не са упражнени превратно и неизгодна ли е наемната цена с оглед предоставената свобода на договаряне. Следва да се направи и извод относно това, налице ли е било споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания, установено ли е намерение за увреждане на пълномощника и третото лице. При твърдение за договаряне във вреда на упълномощителя в негова тежест е да установи споразумяване между упълномощения и третото лице във вреда на представлявания. Следва да се приеме още, че косвени доказателства за такова споразумяване могат да са близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника и други подобни. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, отразена в Решение № 586/2010 г. по гр. д. № 853/2009 г. на ІV гр. отд.[16], постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и други подобни по отношение на знанието за увреждане от страна на третото лице и представителя.                                                                                                                 В случая налице са както близки родствени връзка между пълномощника и третите лица по договорите за наем, така и косвени доказателства за знанието за увреждане, доколкото по делото се съдържат признания относно мотива за сключването на наемните договори, а именно преотдаване под наем на други лица и реализиране на печалба от разликата в наемните цени. Този факт, сам по себе си, е достатъчен, за да се направи извод, че както наемателите по наемните договори, така и пълномощникът на наемодателя са знаели за ниската наемна цена, като въпреки това са сключили наемните договори. Съзнателното отношение към факта, че наемната цена е по-ниска от пазарната такава, води до извод, че представителят и третите лица са знаели за това, че договарят във вреда на представлявания, доколкото тази вреда за него се изразява в договорения по-нисък наем, който последният ще следва да получава по договорите за наем. Налице са двата правопораждащи факта на хипотезата на чл. 40 ЗЗД – договор, сключен във вреда на представлявания, както и споразумяване между представителя и третото лице във вреда на представлявания.                                                                    Твърдението, че в договорите е предвидена възможност за предоговаряне на наемната цена, не води до извод за липса на вреда за представлявания и липса на споразумяване от страна на третите лица и представителя във вреда на представлявания, тъй като тази клауза сама по себе си не е в състояние да коригира наемната цена (каквато клауза е правно възможна), а предполага наличието на съгласие и на двете страни по договора, което обстоятелство не би могло да се предполага, че би настъпило със сигурност.

3.8. Решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр.д. № 3529/2014 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС.

Длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен договор за продажба чрез пълномощник на продавача, и трябва ли да обсъди и да вземе предвид какви са мотивите на пълномощника за сключването на сделката с оглед това дали тя е в интерес на упълномощителя-продавач и дали уговорената цена е изгодна за него?

Касационният състав намира за правилна практиката, обективирана в Решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г., ІV г.о. на ВКС[17].

По втория елемент от фактическия състав по чл. 40 от ЗЗД по делото са налице някои косвени доказателства – към датите на процесния договор съпрузите-купувачи вече са били съсобственици с представлявания, а по-малко от месец след като са придобили имота, те са го продали на друго лице. Само предвид тези обстоятелства и при липсата на каквито и да било други доказателства по делото (включително и други косвени такива от вида на примерно изброените в цитираното по-горе Решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г., ІV г.о на ВКС), обаче не може да се направи достатъчно обоснован извод, че купувачите са били недобросъвестни, че са знаели за увреждането на касатора и че са имали намерение да го увредят, като са се сговорили за това с пълномощника му. Както е прието в същото решение на ВКС, цитирано по-горе, недобросъвестността на третото лице не се предполага, поради което съвкупната преценка на доказателствата (включително когато те са поредица от косвени такива) следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. Това главно и пълно доказване на факта на сговаряне в случая, което доказване е в тежест на ищеца в процеса, се разколебава още повече от изтъкваното от страна на ответниците обстоятелство, че последващите продажби и на двата процесни имота са сключени при същите цени (равни на данъчните оценки на имотите и значително по-ниски от средните им пазарни стойности), при които са сключени и двата процесни договора, поради което, макар да е налице обективно увреждане (предвид действителната пазарна стойност на двата имота), то няма достатъчно основание да се приеме, че от субективна страна са били налице недобросъвестност и намерение за такова увреждане.

3.9. Решение № 140 от 15.10.2015  г. по т.д. № 2092/2014 г., Т. К., І т.о. на ВКС.

Допуснато е касационно обжалване поради наличието на съмнение относно допустимостта на въззивното решение.

Касационният състав отбелязва, че по въпросите относно приложението на чл. 40 от ЗЗД са налице множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, а именно Решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д.  № 3530/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС[18], Решение № 361/16.11.2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС[19], Решение № 586/01.11.2010 г. по гр. д.  № 853/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС[20], Решение № 439/20.03.2012 г. по гр. д.  № 23/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС[21], Решение № 21/24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС[22], като споделя застъпеното в тях становище.

ВКС приема, че въззивният съд правилно и законосъобразно е уважил предявения иск с правно основание чл 40 ЗЗД, като е приел, че процесният договор за продажба на дружествени дялове е сключен при договаряне във вреда на упълномощителя. Към датата продажбата на дружествените дялове стойността на активите на дружеството превишава стойността на пасивите със 161 000 лева, а притежаваните от представлявания дялове съставляват 3/5 от капитала на дружеството. Очевидна е липсата на еквивалентност при уговорената за дяловете цена от 3000 лева. Доколкото в случая пълномощникът е договарял сам със себе си, за което изрично е бил овластен, не следва да се доказва споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Основателността на иска е обусловена от намерението за увреждане у пълномощника. Наличието на такова намерение към момента на сключване на договора се установява на първо място от факта, че именно пълномощникът в качеството на купувач се облагодетелства от разликата между стойността на продаденото имущество и уговорената за него цена. Наред с това са налице и обстоятелства, изключващи вероятността пълномощникът да е сключил сделката при тази цена поради липса на информация за действителната пазарна стойност на дружествените дялове. Правилно въззивният съд е взел предвид, че пълномощникът е бил добре запознат с работата на дружеството и състоянието на неговото имущество, тъй като е видно от представените по делото пълномощни, че в продължителен период от време е участвал в дейността на дружеството като пълномощник на съдружника.

4. Тълкувателна практика.

Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, в. III, т. 2[23].

Фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента:

А. Обективен елемент – договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (особено при договори с продължително изпълнение), но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Увреждането не може да се дължи например на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. От друга страна, сигурно настъпване на увреждане ще е налице например, ако при пазарни условия на хиперинфлация представителят сключи от името на наемодателя с третото лице – наемател, дългосрочен договор за наем с изрична клауза за неизменност на наемната цена и без валутна клауза.

Б. Субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Този втори елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД на пръв поглед също има обективен характер, но се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора (третото лице) относно увреждането на представлявания.

„Споразумяването“ не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т.е. – не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях да увредят представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане и умисъл за това, но в голяма част от хипотезите такива не са налице или са практически недоказуеми от страна на представлявания. Това „споразумяване“ между представителя и насрещната страна е обективирано в самия недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият елемент от фактическия състав. Поради това вторият елемент от този фактически състав е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието ѝ също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Недобросъвестността, за да е релевантна за недействителността по чл. 40 ЗЗД, не може да възникне след неговото сключване, например – едва впоследствие, когато представителят на продавача, така и насрещната страна – купувачът по договор за продажба, узнават, че между трети лица са сключени множество други договори за продажби на офиси със същото разположение и квадратура от същата многоетажна административна сграда на значително по-високи цени, докато обявените цени в публични издания (вестници, интернет-сайтове) за недвижими имоти в същото населено място и същия квартал са съпоставими с цената по сключения договор от името на обективно увредения представляван продавач.

1. IV. Заключение.

В хода на изложението бяха обобщени достиженията на доктрината и съдебната практика по тълкуването и приложението на чл. 40 ЗЗД. Прегледът на юриспруденцията сочи, че върховният съд се отдалечава от буквалното тълкуване, което предполага сговор, споразумение, пряк умисъл, „съучастие“, общо намерение, обща цел за увреждане, и приветства едно разширително тълкуване, което се задоволява с наличието на недобросъвестност, разбирана като знание от страна на представителя и третото лице, че сключената сделка обективно уврежда представлявания.

                                                                      Автор:  Диана Асеникова

---

---

---

[1] Предмет на изследването е хипотезата на нормата на чл. 40 ЗЗД, а не диспозицията й. Проблемът за вида недействителност, предвидена в чл. 40 ЗЗД, остава извън обхвата на разработката – вж. Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, в. III; Таков, Кр. За правните последици на договор, сключен от мним представител, и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)., публикувано на 18.02.2016 г. на https://gramada.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D1%81%D0%BA%D0%BB%D1%8E/

[2] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: 2002, с. 621.

[3] Таков, Кр. За правните последици на договор…

[4] Пак там.

[5] Конов, Тр. Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД. Годишник на СУ, том 82, книга 1, 1989, с. 189-196.; Павлова, М. Гражданско право…, с. 621.

[6] Вж. Конов, Тр. Недействителност…: Тази норма-принцип може да се изведе от редица конкретни законодателни решения: чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД, чл. 41, ал. 2 ЗЗД, чл. 292, ал. 2 ЗЗД.

[7] Пак там.

[8] Таков, Кр. Доброволно представителство. С.: 2008, с. 271 – 275.; Таков, Кр. За правните последици на договор…, Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част II. С.: 2015, с. 400.

[9] В този смисъл са Решение № 73 от 19.01.2015 г. по гр. д. №3031/2013 г. на Окръжен съд – Варна: „Съдът приема, че само тълкуване, че е достатъчно третото лице (в случая пълномощникът, който е договарял със себе си) да не е могло да не знае за увреждането дава ефективна защита на упълномощителя. Към момента на сключване на договора ответницата е имала достъп до оферти за продажба на имоти в района, обявявани постоянно в местни ежедневници и в офисите на посредници. Само ако бе отсъствала и не бе имала достъп до информация, би могло да се приеме, че не би могла да узнае за действителните цени. Съдът приема, че ответницата е допускала да увреди представлявания“; Решение № 79 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1337/2013 г. на Окръжен съд – Варна: „По делото няма преки, а и косвени доказателства за сговор между управителя и ответника (напр. родство, заинтересованост, осведоменост за делата на управителя на ТД или последващи разпоредителни действия с предмета на сделката). Съдът приема, че няма споразумяване между управителя и ответника, но ответникът е знаел за увреждането на ищеца (…) Съдът приема, че това, че ответникът не е могъл да не знае за увреждането на дружеството, е достатъчно за прилагане на последиците на чл. 40 ЗЗД. Това е така, защото споразумяването по смисъла на чл. 40 ЗЗД не е целенасочено съглашение (чл. 8 ЗЗД), а съвпадане на намеренията, което може и да не е съгласувано. Друго тълкуване би обезсмислило употребата на различни думи в двете норми. Отделно от горното, нормата защитава третото лице, когато е добросъвестно, а при такава драстична разлика в цените на ответника не може да бъде дадена защита за добросъвестност“. Решение № 251 от 24.10.2012 г. по гр.д. № 91/2012 г. на Окръжен съд – Ловеч: За приложението на чл. 40 от ЗЗД е достатъчно третото лице да е знаело или да не е могло да не знае за увреждането, а не да е налице пряк умисъл.

[10] Вж. Решение № V-34 от 30.03.2009 по гр. д. №605/2008 г. на Бургаския окръжен съд: Съветът на директорите (СД) с решение е овластил изпълнителния директор да продаде собствен на дружеството недвижим имот на минимална цена от 45 000 лв. Представителят е продал процесния недвижим имот на своя син срещу сумата от 50 000 лв. при данъчната оценка на имота 48 336,40 лв., като действителната пазарна цена на имота е била близо 20 пъти по-висока. Според БОС доверието на продавача е очевидно накърнено въпреки факта, че продажната цена надхвърля онази, за която е взето решение от СД. За самата продажба и за определянето на паричен еквивалент на имота няма нито ясно изложена от членовете на СД нужда, нито подразбираща се от обстоятелствата около сделката обективна обосновка. В решението на СД цената е произволно посочена и явно неизгодна предвид пазарните условия, особено съотнесено към по-късния момент, когато е извършено прехвърлянето. Същевременно по делото не се въвеждат никакви доводи продажбата на този дълготраен актив да е била толкова належаща и продиктувана от нуждата да се запазят интересите на дружеството, че да намира икономическо оправдание с оглед драстично занижената продажна цена. Безпричинно сключената сделка при явно неизгодни за дружеството-продавач условия е доказателство за намерението на членовете на СД да увредят интересите на представляваното дружество. Пазарната конюнктура е общоизвестен факт. При това положение според БОС не е нужно да се търси наличие на допълнително споразумение между договарящите или нарочно доказателство за знание, от което да се извлече недвусмисленото намерение на  представителя и купувача да увредят дружеството. Постигнатото от изпълнителния директор и сина му съгласие за продажба на имота срещу така очевидно занижена цена е достатъчно само по себе си, за да се установи договаряне във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. За приложението на чл. 40 ЗЗД е достатъчно представителят и третото лице да са знаели или да не са могли да не знаят за увреждането на представлявания. Обективната възможност купувачът да се осведоми за пазарната цена на процесния имот, както и фактът, че е уговорил и платил цена, която е близо 20 пъти по-ниска от действителната, доказва намерение за увреждане на продавача. Преценени в своята съвкупност, всички изложени по-горе обстоятелства според БОС навеждат до единствения възможен извод, че продажбата е извършена при споразумяване във вреда на представлявания.

[11] Вж. например Решение № 554 от 18.04.2016 г. по гр. д. № 589/ 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив: Като анализирал уговорките между пълномощника и бащата на третото лице-приобретател, установени от изявленията на пълномощника в протокола за очна ставка, извършена по досъдебно производство по описа на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, въззивният съд оценил последните като споразумяване във вреда на ищеца. Съдът е заключил, че крайната цел на тези уговорки била представляваният да изгуби собствеността на недвижимия имот в полза на своя пълномощник, който да го придобие на занижена цена при обратно прехвърляне правото на собственост от купувача.

[12]  Вж. например Решение № 5199 от 21.06.2016 г. по гр.д. № 13712/2013 г. на СГС: Съдът намира, че са събрани достатъчно доказателства за наличието на сговор между управителя и третото лице (бившия управител на дружеството) за увреждане на юридическото лице чрез сключването на процесната съдебна спогодба, с която имуществото на дружеството е неоправдано обременено. Косвените доказателства в тази насока са множество – близката родствена връзка между двете лица, които са майка и дъщеря, връчването на препис от исковата молба на дружеството чрез управителя му не на адреса по седалище на юридическото лице, а в канцеларията на Бюро „Призовки“, връчването по същия начин и на призовката за открито съдебно заседание – начин на връчване, позволен от закона, но който навежда на положени усилия в канцеларията на търговеца да не бъдат връчвани съдебни книжа, което от своя страна обуславя извод за целта, а именно – фактът, че е образувано дело по иск с пр. осн. чл. 240 от ЗЗД, да не става достояние на никой друг в дружеството освен на управителя; подаването на отговор от дружеството, представлявано от управителя, в който е направено цялостно признание на исковете, и сключването впоследствие на спогодба, което освобождава ищеца (третото лице) от задължението му да осъществи пълно и главно доказване на претенциите си.

[13] Вж. т. 3.1.

[14] Вж. т. 3.1.

[15] Вж. т. 1.4.

[16] Вж. т. 3.3.

[17] Вж. т. 3.1.

[18] Вж. т. 3.1.

[19] Вж. т. 3.4.

[20] Вж. т. 3.3.

[21] Вж. т. 3.5.

[22] Вж. т. 3.8.

[23] Въпросът за фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, е извън предмета на тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС – той не е поставен за тълкуване от компетентен орган, не е включен в мотивирано писмено искане, не е придружен с изложение на спорните въпроси по прилагането на тълкуваната разпоредба, нито са представени влезли в сила съдебни актове, в които се съдържа противоречива или неправилна съдебна практика по въпроса, т.е. по него не е изпълнена задължителната процедура по чл. 124 – чл. 131а ЗСВ. Въпреки посочената процедурна нередовност този незададен въпрос е намерил своя отговор в мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., поради което се ползва с доблищаващата го до закон задължителна сила по чл. 130, ал. 2 ЗСВ.