Джон Стюарт Мил (1806 г. –1873 г.) – всичко, което не е забранено, е позволено
Бащата на Джон Стюарт Мил държал да възпита гений – на три-годишна възраст Джон започнал да учи старогръцки, а на осем години вече бил прочел някои от старогръцките класици и изучавал Платон в оригинал на латински език, познавал добре алгебрата, геометрията и пр. Баща му мечтаел един ден Джон да продължи утилитаристичните идеи на неговия приятел Джереми Бентъм и да допринесе за създаването на справедливо общество. На Джон обаче не му се позволявало да общува много със свои връстници и когато навършил 20-годишна възраст, обмислял самоубийство. От дупката го извадила поезията на Уилям Уърдсуърт и с нови сили се отдал на учението. Сред основните идеи, застъпени в трудовете му, са свободата на изразяване, демокрацията, забраната на робството и др. През 1851 г. Джон се венчал за своята любима Хариет Тейлър, която на свой ред била талантлив учен и мислител и това го подтикнало да се превърне в един от ранните застъпници на правата на жените. Джон, който израсъл с толкова много забрани, също така смятал, че свободата на индивидите може да бъде ограничавана само доколкото упражняването й би навредило на обществото – в този смисъл всичко, което не е забранено, е позволено, като това се превърнало в един от основните принципи на английското общество и Джон със сигурност имал огромен принос към изграждането на демокрацията в Англия, точно както баща му мечтаел. И понеже щастието не му било забранено, той най-сетне го открил заедно с Хариет, поне за кратко…
“В Англия всичко, което не е забранено, е позволено; в Германия всичко, което не е позволено, е забранено; във Франция дори забраненото е позволено; в Русия всичко е забранено, дори това, което е позволено, а в Северна Корея всичко, което не е забранено е задължително.” – цитат от неизвестен автор[1]
Хърбърт Харт (1907 г. – 1992 г.) – книгата, която разтърси правните среди
Хърбърт Харт се родил в Англия през 1907 г. и следвал в Оксфордския университет. След дипломирането си станал практикуващ адвокат и така до Втората световна война, когато бил включен в разузнавателния апарат на МИ-5. Именно по време на тази си служба той се запознал с философите Гилбърт Райл и Стюърт Хемшир и те го подтикнали да не приема нищо за чиста монета и да подлага всичко на съмнение и размисъл. След войната Харт станал преподавател в Оксфордския университет и попаднал на копие от “Дефиниране на предмета на юриспруденцията” на Джон Остин. Там прочел прословутата формулировка на Остин относно характера на правните норми като правила за поведение, скрепени с принуда. Това предизвикало въображението му: Харт си помислил например, че по тази логика обирджията в банка, който държи на мушката си служителите, също може да се приеме за законодател, защото упражнява принуда. И така у Харт се зародила идеята за книгата му “Понятие за правото”, която се смята за един от най-влиятелните трудове в областта на юридическата наука през ХХ в. В нея Харт доразвива или оборва много от съществуващите правни теории. Той е също така и човекът, който сложил край на дългогодишния научния спор дали международното право е изобщо право, предвид факта, че няма единен законодател, нито съществува метод за централизирано налагане на санкции срищу държавите-нарушителки. Благодарение на въображението си и способността да подлага на съмнение наложените теории Хърбърт Харт си спечелил името на един от най-добрите философи на правото живели някога.
“Мисли, мисли, мисли и след това мисли отново.” – Уинстън Чърчил
“Няма по-добър начин да развиеш въображението си от това да учиш право.” – Жан Жирадо
“Белег за образования ум е да може да размишлява върху дадена идея без да я приема.” – Аристотел
Роналд Дуоркин (1931 г. – 2013 г.) – закон и морал
Има хора, за които, щом ги видиш, веднага си казваш “чака го голямо бъдеще”. Същото си помислили и преподавателите на студента по право Роналд Дуоркин, когато на един от изпитите му в Оксфордския университет извикали лично ръководителя на катедрата по юриспруденция – Хърбърт Харт – да прочете писмената му работа, която била впечатляващо добра. По ирония на съдбата, няколко години по-късно Дуоркин щял да се превърне в един от най-върлите критици на Харт и да наследи поста му в университета. Едно от основните разногласия между Дуоркин и школата на позитивистите (апропо, може спокойно да се каже, че Дуоркин е основоположник на своя собствена школа или поне сам бил достатъчен да обори всички останали учени от школата на позитивистите) бил въпросът дали правото трябва да се се разглежда отделно от морала. За Харт и останалите позитивисти двата института били независими един от друг. Дуоркин обаче не мислел така. Той за кратко бил стажант при именития съдия Лърнид Хенд и му направило впечатление, че съдиите сякаш първо вземат решение на база собствения си морал и убеждения и след това “нагаждат” правните аргументи към вече взетото решение. Затова според Дуоркин моралът бил от съществено значение в правото. Нормите също трябва да се тълкуват в светлината на морала особено при празноти на законодателството. За тези и други свои идеи Дуоркин бил признат за един от най-влиятелните философи на правото.
“Без морал законите са напразни.” – Бенджамин Франклин
Ханс Келзен (1881 г. – 1973 г.) – die Grundnorm
Ханс Келзен следвал право в университета във Виена. След дипломирането си започнал да преподава в Кьолнския университет, но след идването на власт на германските националисти, трябвало да напусне страната заради еврейския си произход. Първоначално се установил в Швейцария, а след това – в Америка. Той е един от малкото юристи, които имат принос както в областта на вътрешното право, така и в областта на международното право. Келзен е автор на концепцията за “основната норма” (“Grundnorm”) – това е норма от основополагащ характер (като например конституцията), от която всички други актове черпят правната си сила. Въз основа на тази концепция е развита и така наречената “пирамида на Келзен”, която представя йерархията на нормите в правовия ред. Негова е и идеята за създаване на специален конституционен съд с правомощия да следи за конституционалността на законите и да тълкува конституцията. По-късно, вдъхновен от Пакта “Келог-Бриан”, който за първи път изключил употребата на сила като средство за водене на външна политика, Келзен се запалил по международното право. Неговата книга “Принципи на международното право” е една от най-авторитетните, а основният му принос се състои в обосноваване приложението на международното обичайното право относно подсъдимите на Нюрнбергския трибунал, които пледирали, че към момента на извършване на военните престъпления, за които били обвинени, не е съществувала приложима писмена норма в националното законодателство, която изрично да забранява действията им и в съответствие с принципа nula poena sine lege те не можело да бъдат наказвани. Келзен доказал в своя статия, че международното наказателно право в този случай може да се приложи и без да бъде имплементирано в националната правна система. Нюрнбергският процес той смятал за триумф на справедливостта, затова считал и приносът си към него за венец на своята кариера.
“Основата на правото е справедливостта.” – съдия Боб Хънтър
Джон Лок (1632 г. – 1704 г.) – никога не се примирявайте с реалността
Джон Лок се смята за баща на либерализма. По професия бил лекар, но наблюденията му над човешката природа го подтикнали да разшири интересите си, захващайки се с философия. В своята книга “Два трактата за управлението” той развил идеи като репрезентативната демокрация и правото на революция, защото според него “никоя власт не разполага с неограничени права.” Това силно повлияло на бащите-основатели на Америка, т.к. те се опрели на много от вижданията на Лок при противопоставянето им на английската власт. Дори се смята, че Декларацията за независимост съдържа цели цитати от трудовете на Лок. Както се обобщава в една книга, “[с]илно впечатление прави влиянието му върху Томас Джеферсън. Идеите на Лок проникват и на Европейския континент – по-конкретно във Франция, където са косвеният фактор, който довежда до Френската революция и до френската Декларация за правата на човека.”[2]
А що се отнася до наблюденията му над хората… Лок заключил, че в исторически план обществото било създадено поради чисто прозаичната нужда от опазване на имуществото на индивидите от набези (“теория на нощния страж за управлението”) и за съжаление няма нищо общо с изграждането на добродетели като сплотеност, демокрация, толерантност и др. Вероятно затова Лок винаги се стремял към по-висши идеали и никога не се примирявал с прозаичността на делника…
“Всички гениални постъпки са започнали поради една проста причина: никога не се примирявайте с реалността.” – Леонардо да Винчи
Автори: Инна Учкунова и Олег Темников
[1] Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Everything_which_is_not_forbidden_is_allowed.
[2] Майкъл Харт, 100-те Най-влиятелни Личности в Историята на Човечеството, (Репортер 2005), стр. 201.
