Гней Флавий (ок. ІV век пр.н.е.) – Прометей на правото
ІV век пр.н.е. било време, когато в Рим се водела тиха война между двете основни прослойки в обществото – плебеи и патриции. Отдавна основно средство за осигуряване на по-голяма власт и влияние на патрициите бил фактът, че понтифексите (жреческото съсловие) се избирали от тях. Понтифексите отговаряли за религиозните обреди и определяли календара. Съдебният процес бил строго формален – така например искове можело да се завеждат само в специален ден (“dies fasti”), определен от понтифексите. Искът ставал недопустим, ако срокът не бил спазен. Плебеите не само не знаели формулите, чрез които този строго формален процес се водел, но нямали информация и за датите. И така до появата на плебея Гней Флавий. През 304 г. пр.н.е. той работел като секретар на консула Апий Клавдий Цек. По този начин Гней Флавий научил формулите на процеса (“legis actiones”), тяхното приложение и интерпретация. Тях, както и календара, той описал в книга, която предал на плебеите. Рим и правото вече не били същите.
От благодарност народът го издигнал в поста едил, а неговата история е олицетворение на равния достъп до правосъдие.
“Правото принадлежи на всички ни… то е нашата сила.” – Лиса Тачър
Демостен (384 г. пр.н.е. – 322 г. пр.н.е.) – най-великият оратор на древността
Демостен се родил в богато семейство, но останал сираче на 7-годишна възраст, поради което бил поставен под попечителство. Настойниците му пилеели богатството на баща му, затова когато навършил пълнолетие, Демостен решил да заведе дело, за да си възвърне изгубеното. Така той започнал да се обучава при оратора Исократ и спечелил делото, когато бил 20-годишен. Правото му се харесало дотолкова, че Демостен решил да му се посвети. Той имал обаче говорен дефект и ако искал да изкарва хляба си с ораторстване, трябвало да положи неимоверни усилия, за да превъзмогне себе си. Демостен тренирал реториката си, поставяйки малки камъчета в устата си за подобряване на дикцията, също така обръснал главата си, за да се срамува да излиза навън и единственото, което правел месеци наред, било да се упражнява в говорене. Той започнал да работи като логогораф – човек, който пише речи. По това време логографите работели анонимно, затова често се случвало Демостен да пише речите и за двете страни по едно и също дело. Той бързо се прочул със своята убедителност, която му донесла не само огромна клиентела, но и място в политиката на Атина. Освен поклонници, Демостен си спечелил и врагове в лицето на Антипатър (регент на Древна Македония след смъртта на Александър Велики), който принудил атинската еклесия (народно събрание в Елада) да го осъди на смърт поради анти-македонската му пропаганда. Демостен успял първоначално да избяга на остров Порос, но пратеници на Антипатър го намерили и там. Под предлог, че иска да напише писмо до близките си, Демостен помолил преследвачите си да удовлетворят това негово последно желание, извадил стило, пълно с отрова и я изпил.
Речите на Демостен били изучавани от други видни оратори (изучават се и до днес), сред които Цицерон, който го признал за най-великият оратор на древността (“inter omnis unus excellat”).
“Не е адвокат този, който не може да заеме и двете страни по спора.” – Чарлс Лам
“Обикновено ми отнема три седмици, за да подготвя една добра импровизирана реч.” – Марк Твен
“Ключът към успеха е самоувереността, а ключът към самоувереността е подготовката.” – Артър Аш
Папиниан (142 г. – 212 г.) – пазителят на закона
Папиниан се счита за един от най-видните римски юристи – бил е учител на Павел и Улпиан. Влиянието му било толкова голямо, че неговите съвременници го наричали “пазител на закона”, а изучаващите право през третата година от своето обучение били назовавани “папинианци”, което ще рече, че вече били достойни да четат трудовете на Папиниан. Малко свидетелства за живота му са оцелели. Забележително е обаче, че през 212 г., когато император Каракала убил брат си Гета с цел да си осигури по-голяма власт и заедно с това наредил да бъдат избити над 20 000 симпатизанти или служещи на Гета, той поискал от Папиниан да напише становище, оправдаващо действията му. Юристът отказал с ясното съзнание за последиците. Той бил убит по заповед на императора още на следващия ден и така загинал като истински “пазител на закона”.
“Господи, направи така, че да мога да се аргументирам добре; да съм точен в анализа си; да съм вещ в учението; да съм честен с клиентите си; да съм коректен с противниците си;… бъди с мен и в съдебната зала, Боже, така че да не продам душата си, за да мога да спечеля дело.” – “Молитва на юриста”, Томас Мор
Пол Йохан Анселм Ритер фон Фойербах (1755 г. – 1833 г.) – nulla poena sine lege
Пол Йохан Анселм Ритер фон Фойербах е роден в малко градче на територията на днешна Германия. Баща му бил твърде строг и планирал за сина си бъдеще на фермер, поради което на 16-годишна възраст Пол избягал от къщи, защото мечтата му била да постъпи в университета в гр. Йена. Тъй като издръжката му била прекъсната, Пол прекарал годините на следването си в огромна нищета, но с ума си спечелил уважението на своите колеги и преподаватели. След дипломирането си той започнал преподавателска дейност в университета и се прочул с уменията си на юрист. Една от идеите, донесли му световна слава, е формулирането на максимата “няма наказание без закон” (“nulla poena sine lege”), изискваща от съдиите по наказателни дела да следват буквата на закона без да се допуска отклонение от него и без да може на обвиняемия да се налага наказание за престъпление, което не е представлявало писано право към момента на извършване на деянието. Пол също така се обявил против използването на мъчения по време на досъдебното производство и публичност на съдебния процес; започнал и публикуването на сборници с важни дела с цел прозрачност, по-голяма информираност и развитие на знанието.
Заради прогресивните му идеи и талант през 1804 г. Крал Максимилиан I Йозеф поканил фон Фойербах да състави проект на наказателния кодекс на Бавария. Качеството на написаното било толкова високо, че кодексът скоро бил взаимстван и от други европейски държави като така максимата nulla poena sine lege се е превърнала в основен принцип на правото.
“Всеки, който отстоява някакъв идеал, бори се за това да подобри положението на останалите и се бори против несправедливостта, изпраща по всички краища на света малка вълна от надежда.” – Робърт Кенеди
Съдия Лърнид Хенд (1872 г. – 1961 г.) – детайлите са важни
Като малък бъдещият съдия Лърнид Хенд, чието име се превежда буквално като “учена ръка”, се срамувал от името си, защото в училище често му се подигравали. По тази причина той израснал много срамежлив и неуверен. След като завършил право и започнал да практикува като адвокат, Лърнид трудно успявал да си намира клиенти, а и явяването в съдебна зала сериозно го затормозявало поради липсата му на самоувереност. Ето защо той решил да смени попрището си и да стане съдия. Постепенно се издигнал до главен съдия в апелативния съд в Ню Йорк и само една крачка го деляла от избора за върховен съдия. Два фактора обаче му попречили: първо, по едно дело, което разгледал, Лърнид не подкрепил мнозинството от съдебния състав и написал индивидуално мнение, което станало широко известно и в което критикувал държавата; второ, той и Рузвелт имали политически различия в миналото, което е и вероятната причина през 1942 г. президентът да не подкрепи номинацията му за Върховния съд. Но Лърнид никога не се е боял да изказва мнението си. Така например, по време на серия лекции в Харвард той се обявил против ширещия се “съдийски активизъм”, смятайки, че съдиите не трябва да си присвояват функцията да доразвиват законите, защото тяхна задача е да ги прилагат такива, каквито са. Впоследствие, книгата, в която лекциите му били отпечатани, станала истински бестселър.
Освен това Лърнид бил изключително старателен в писането на съдебните решения и те често пъти били дословно цитирани в решенията на Върховния съд, поради което той не загубил нищо от това, че не успял да получи поста на върховен съдия. Всъщност Лърнид се превърнал в един от най-цитираните американски съдии. Съдия Хенд бил пословичен с вниманието си към детайлите и именно това му донесло признанието, което получил.
А всяка вечер, когато си тръгвал последен от съда, лично минавал да огледа дали лампите навсякъде са изгасени, за да не се разхищават публични средства… Това също е един съвсем малък, но толкова важен детайл.
“Видимият резултат от работата на един адвокат е печеленето или губенето на едно дело. Но далечният и по-важен резултат е установяването, развитието и изясняването на правните норми…, което ще служи на идните поколения.” – Съдия Оливър Холмс Младши
“Разликата между посредствената и добрата работа е във вниманието към детайлите.” – Стефан Брюстър
Автори : Инна Учкунова и Олег Теминков
