Исторически и съвременни паралели на независимостта на съдебната власт

Няколко уводни думи.

Темата за независимостта на съдебната власт е колкото актуална, толкова и разтеглива, защото трудно могат да се изведат всички възможни проявни форми на нейната незавимост, съответно – форми на натиск и засягане на независимостта от страна на законодателната власт, изпълнителната власт, обществото или частни интереси. Понякога тези форми са по-осезаеми и по-грубовати, докато друг път са по-рафинирани и някак ефимерни. И в двата случая обаче, когато независимостта на съдебната власт е засегната, остават следи. Тези следи са „плодовете, по които ще (ги) познае(те)-м“ (Мат. 7:16) дали е налице правова държава и може ли да се очаква, че съдебните актове ще са постановени в съответствие със закона и вътрешното убеждение на съда, което да доведе до справедлив резултат.

В следващите редове схематично са представени някои основни исторически и съвременни паралели на проблема.

2. Исторически корени и основания.

Концепцията и идеята за независимостта на съдията, макар и утвърдена окончателно през 20 век, има свои исторически аналози и наченки още от древността, като израз на неизменна социална нужда за свобода, която според Александър Хамилтън е „невъзможна без отделянето на властта на съдията, от тази на законодателя и правителството“. Още в своята „Политика“ Аристотел предлага разделянето на отделните държавни функции в смесено, хибридно правителство, чрез обособяване на отделни правомощия в управлението. По-късното възникване и развитие на идеята за независимостта на съда се свързва не толкова с разделението на властите като структурен модел на управление при демокрацията, колкото с възприемането и налагането на принципа на върховенство на правото, който се възприема, за да ограничи произвола на абсолютния едноличен владетел чрез подчиняването му на правила – закони, които се приемат също от друг независим орган легислатурата (парламентарното представителство). Върховенството на закона полага основата на съвременната държава, осигуряваща ред и свободен обмен, регулирани единствено от правото и закона. Особено изразителен пример за зараждането, развитието и утвърждаването на идеята за независимостта на съдията и върховенство на закона, се наблюдава в Англия и САЩ. През 1689 г Вилхелм Орански подписва ,,Декларация за правата”, с който акт парламентът в Англия се утвърждава като основен законодателен орган, т.е. ограничава се значително кралската институция при приемане на законите, за сметка на парламентарното представителството. В непосредствена връзка с този документ е приетият през 1701 година „Законът за престолонаследието“, с който се отнема правомощието на краля произволно да сменя и освобождава съдиите и се обезпечава тяхната независимост, което по-късно се превръща в принцип на всяка конституционна държава. Този принцип се разпространява в международен план в националните законодателства и на други държави; например, Англия служи като модел на разделение на властите в доктрината на Монтескьо, а бащите на американската Конституция изрично в член ІІІ (основа на американската независимост на съдебната власт) са посочили, че съдиите заемат длъжността си, докато поведението им остава безупречно и получават в установени срокове възнаграждението си, което не може да бъде намалявано. Обосновката на нуждата на обществото от независим съд е обобщена най-сполучливо от президента на САЩ Удроу Уилъсн „Управлението на държавата е борба и за добри закони, наистина, но и за интелигентни, независими и безпристрастни съдилища“.

Логичен завършек на идеята за независимост на съда като задължение на държавата и като принцип в съдебното производство е чл. 6 на КЗПЧОС, с който държавите от Съвета на Европа са длъжни да осигурят на всички независим и безпристрастен съд като най-важна съставка при функциониране на гражданското общество.

2.1. Какво представлява независимостта на съда и защо е един от най-важните фундаменти на обществото, от значение за всеки отделен гражданин.

Независимостта на съдията не е възприемана правилно и точно както в обществата с установени демократични традиции в разделението на властите, така и при тези в преход, като българското. Под независимост често публиката схваща – привилегия, автономност, даден на съдията особен инструмент, щит на една властите (съдебната) насочен срещу другите две (законодателната и съдебната). Подобно разбиране и обяснение на независимостта на съдията е погрешно. Съдиите трябва да са независими и безпристрастни, за да изпълняват задължението си към обществото и всеки отделен гражданин – безпристрастно и справедливо да приложат закона в случай на конфликт и спор. Тоест, независимостта на съда не е привилегия, а гаранция за правата на всеки гражданин, тъй като чрез решенията си, основани на съдийската независимост, съдилищата осигуряват и крепят доверието, възложено им от обществото, законът да бъде приложен безпристрастно, честно и без натиск от публична или частна институция, или интерес. Следователно, независимостта е изискване към дейността на съда и същностен белег на съдебните актове, съдията дължи независимост, но и обществото – трябва да се въздържа от всякакви похвати, с които би нарушило сърцевината на съдийската деятелност – безпристрастността и независимостта.

2.2. Защо е важна независимостта на съдията?

Без независим съд е невъзможно върховенство на закона. Действително, всеки (гражданите, вкл. публичните институции) следва да съобразява поведението си с писаните правила – закона, т.е всеки е адресат и задължен на правните норми. Нормалното развитие на отношенията, съобразно закона е иманентна част от функционирането на обществото. Но единствено съдията е натоварен с отговорността да приложи и тълкува закона в случай на разногласие, конфликт или престъпление. Целта на тази съдийска деятелност е установяване на мир и съгласие, и справедливост между спорещите, разкаяние. Пристрастният и подчинен на външни обстоятелства съдебен акт би бил източник на по-дълбоки конфликти, недоверие и социален разпад. Обратното – справедливият и независим акт на съда примирява и успокоява интересите на участниците в спора, „защото създаването на право е винаги прилагане на право“ – Келзен. По този начин чрез независимостта на съда се гарантира очакваното и нужно на гражданите върховенство на закона.

Другото важно и стойностното при съдийската независимост е това, което тя осигурява на обществото – доверието, защото в последното се корени правосъдието. То е свързано с прилагане на закона и осигуряване на правен ред, с който – според немския юрист Келзен, се идентифицира самата държава. Затова от изключително значение е всеки съдия да е в състояние да реши делото и спора единствено въз основа на представени в съда от страните доказателства, в съответствие със закона. Само фактите, изнесени пред съда от страните, трябва да са в основата на решението на съдията. Това е убедителна гаранция, че делото е решено без външно влияние – явно или скрито. Само чрез осигурената им независимост съдиите могат да изпълняват своята конституционна отговорност за осигуряване на справедлив и безпристрастен процес между гражданин и гражданин, респ. юридически лица, или между гражданите и държавата. За изпълнение на тази задача отделните съдии и съдебната система като цяло трябва да са безпристрастни и независими от външен натиск. При осъществяване на техните съдебни функции те трябва да са свободни от всякакъв вид неправомерни влияния. Такова влияние може да дойде от произволен брой източници. То би могло да възникне от неправомерен натиск от страна на изпълнителната или законодателната власт, от отделните страни по делото, конкретните групи за натиск, медиите, личен интерес или други съдии, по-специално – по-висши съдии.

Някои съвременни паралели на проблема.

Преди да бъдат направени каквито и да било паралели, следва да се изясни, че независимостта има две измерения. Едното е т. нар. индивидуална независимост или още т. нар. същностна независимост, а другото е т. нар. институционална независимост. С оглед обема на настоящото изложение не може да се направи отделен преглед на всички проблеми, свързани с тези два аспекта, но лайтмотивът е, че при осъществяване на правосъдната си власт съдията – в същностен и институционален аспект, не трябва да бъде воден от нищо друго, освен закона и вътрешното си убеждение[1].

3.1. Независимостта съществува във връзка с обществото като цяло и по отношение на конкретните страни на всеки спор, по който съдът трябва да вземe решение. Съдебната власт е една от трите основни и равнопоставени стълба в модерната демократична държава. Тя има важна роля и функции по отношение на другите два стълба на властта. Като гарантира, че както от правителството и съпътстващата го администрацията (т.е. от изпълнителната власт) може да се търси отговорност за действията им, така и от законодателната власт. Тази гаранция се провежда чрез надлежно прилагане на закона неговото съответствие с Конституцията и/или с правото на Европейския съюз. За да изпълни своята роля в тези аспекти, съдебната власт трябва да бъде независима от тези органи, което включва свобода от неуместни връзки с влияние от страна на тези органи. По този начин независимостта служи като гаранция за безпристрастност. Същата има последици във всеки аспект от професионалното развитие на съдията: от обучението до назначаването, правораздаването, повишаването и дисциплинарната отговорност.

3.2. Ако предходно би изглеждало някак си абстрактно, то следва се вземе предвид, че Европейският съд разглежда независимостта на съдебната власт както от гледна точка на субективна (личната) независимост на съдията, така и обективната страна институционална независимост на съдебната власт. По този начин Европейският съд е поставил редица критерии за оценка на независимостта на съдилищата. Тези критерии са общоприети стандарти на независимостта на съдебната власт за целите на съответствието с изискванията на правото на справедлив съдебен процес. В решението по делото Campbell and Fell v. the United Kingdom Европейския съд обобщава трите основни критерия за независимост: a. начин на назначаване и продължителността на мандата на членовете; b. гаранции срещу външен натиск и c. на външния вид на независимостта.

3.3. Независимостта на съда не трябва да се нарушава и от суверена, който е оригинерен източник на неделимата държавна власт, част от която е и съдебната такава. Недопустимо е суверенът да се намесва в правораздавателната дейност под каквато и да било форма – коментари, „улични или медийни“ присъди и решения – граничещи с желание за линч, групи за натиск – вкл. гражданско неподчинение. В този смисъл Европейският съд отбелязва, че независимостта (бихме добавили и добросъвестността) на всеки член на съда (т.е. на отделния съдия) следва да се предполага, освен ако няма доказателства за противното. Нещо повече, по делото Ringeisen v. Austria Европейският съд е постановил, че в смесените съдебни състави, в които участва професионален съдия, действащ като председател на състава, и граждани са ясна гаранция за независимостта и безпристраността на съда. Като изрично се застъпва тезата, че начинът на избор и професионалната ориентация не може да се възприеме като обстоятелство в противен смисъл. Тук е необходимо да се отбележи и едно логическо противоречие, в което изпада тезата на онези, които смятат, че съдът трябва да е обществено угоден – „корупцията не е само пари в плик“[2]. В този смисъл обществено угодният съд е не по-малко опасен от корумпирания такъв, тъй като в широк смисъл обществената угодност и раболепие са вид корупция; ето защо магистратът трябва да може да взема и непопулярни решения, за които говори чрез мотивите си[3].

3.4. С оглед на казаното в предходната точка следва да се уточни, че съдията е обществено ангажирана фигура. В съответствие с Всеобщата декларация за правата на човека представители на съдебната власт като всички други граждани имат право на свобода на изразяване, сдружаване и събиране. Въпреки това съдиите трябва да се въздържат от изразяване на публична критика или одобрение от правителството, или от коментар на спорните политически въпроси, за да се избегне впечатлението за зависимост от всякакво естество. В общества, в които се правят радикални промени (каквото е нашето), сериозно напрежение понякога възниква между съдебната и изпълнителната или законодателната власт. При тези обстоятелства съдиите често имат трудната роля, за да правоприложат съобразно закона, доказателства и вътрешното си убеждение, което изисква у магистрата да има формирани висши нравствени и професионални качества. От една страна, те трябва да разберат и отдават дължимото значение на целите и политиките на променящото се общество, когато тълкуват и прилагат законодателството или преразглеждат административни актове. От друга страна, те трябва да спазват основните човешки права на лица и групи, които са заложени в конституцията, законите и, международните актове, които отразяват трайни ценности на обществото. Както и в други ситуации, справедливостта изисква съдиите да се произнасят безпристрастно по спорните права и интереси и прилагат закона според тяхното разбиране на значението му. За да всичко това да бъде постигнато, една от най-съществените гаранции е обществената ангажираност на магистрата.

Вместо заключение.

И днес над зала № 15 в Съдебната палата в гр. София тъжно седи един надпис от Дигестите (D. 1.1.10 pr. – 1.), в който пасаж римският юрист Домиций Улпиан пише: „Правораздаването е постоянна и трайна воля да се въздава всеки му своето. Предписанията на правото са три: живей честно, не вреди другиму, въздавай всекиму своето“. Разбирането на това на пръв поглед абстрактно правило, вплитащо в себе си морални и правни императиви, е всъщност ключът към разбиране на независимостта на съда – днес около 1800 години, след като знаменитият римски юрист формира тези две изречения. Този императив е двупосочен. От една страна, е отправен към магистрата, формирайки трите основни начала, които са предпоставка за справедливо правораздаване. Те имат нравствено-етичен, но и строго юридически характер; тази им биполярност се определя от характера на правораздавателната дейност, която е строго юридическа, но с дълбоко морално съдържание – с висок нравствено-етичен заряд. От друга страна, тези предписания са отправени към обществото, но не само, за да съобрази всеки собственото си поведение с тях, което следва да е правомерно, но и с оглед поведението спрямо магистратите. В този смисъл, ако и двете страни в съдебния процес живеят честно и не вредят другиму, то и магистратът ще въздаде всеки му своето, тъй щото ще е независим и безпристрастен.

Автори: Веселин Георгиев, адвокат и Васил Александров, юрист, хон. ас. по РЧП в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] В този смисъл MINIMUM STANDARDS OF JUDICIAL INDEPENDENCE, International Bar Association (IBA), 1982; MONTREAL DECLARATION, UNIVERSAL DECLARATION ON THE INDEPENDENCE OF JUSTICE, International Association of Judicial Independence and World Peace (JIWP), 1983; BANGALORE PRINCIPLE ON JUDICIAL CONDUCT, 2002; аналогично Кодекс за етично поведение на българските магистрати.

[2] Мисълта принадлежи на гл. ас. Теодор Пиперков.

[3] Така Раздел II чл. 2.2. от Кодекс за етично поведение на българските магистрати: „Магистратът следва да отстоява своята безпристрастност и в случаите на създадени в обществото силни настроения на симпатия или антипатия към участници във висящо пред него производство като решава казуса единствено въз основа на фактите и закона“. В този смисъл и GLOBAL BEST PRACTICES: JUDICIAL INTEGRITY STANDARDS AND CONSENSUS PRINCIPLES, IFES, 2004