Искът по чл. 157, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите

В чл. 156 и сл. от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) се съдържа легална уредба на залога върху вещи като вид обезпечение по действащото българско право. Договорът за залог е облигационен договор, с който се учредява заложно право. Той има за предмет винаги само движими вещи и е реален договор, доколкото за действителността му се изисква предаване на вещта от залогодателя на заложния кредитор или на друго лице, избрано от заложния кредитор или залогодателя[1].

В чл. 157, ал. 3 от ЗЗД законодателят е уредил един специален иск в полза на заложния кредитор, въз основа на който „ако бъде лишен от държането на вещта, той може да иска на основание на своя залог връщането й от лицето, у което тя се намира“.

В българската съдебна практика почти липсват съдебни решения по искове, предявени на основание на цитираната разпоредба, което донякъде вероятно е обяснимо поради съществуването на чл. 78 от Закона за собствеността (ЗС)[2]. Това обаче не омаловажава съществуването на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД, доколкото той представлява пряк способ за защита на заложния кредитор срещу посегателства върху заложената вещ.

В правната доктрина също липсва по-детайлно изследване на същността, правния характер и приложимостта на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД.

Възникване и история на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД

Първообразът на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД е създаден в римското право под името actio Serviana (впоследствие actio quasi-Serviana) на името на неговия създател – известният римски оратор и юрист Сервий Сулпиций Руфус (Servius Sulpicius Rufus), живял от 106 г. преди Христа – 43 преди Христа[3].

В началото на своето съществуване actio Serviana е бил предназначен да осигури защита на собственика на поземлен участък, отдаден за ползване под наем на определено лице (фермер), срещу което е получил залог върху имущество на наемателя (най-често стопанския инвентар) за обезпечаване на вземането си за рента. Целта на иска е била да се придобие фактическа власт върху имуществото на наемателя, върху което е бил учреден залог в полза собственика на земята в случай на неизпълнение на задължението за плащане на рента.

Впоследствие, когато обезпеченията са започнали да се учредяват не само върху движими, но и върху недвижими вещи, искът придобива разновидност под името actio quasi–Serviana. Римското право не е провеждало разграничение между залог (pignus) и ипотека (hypotheca)[4] и по-скоро те са се възприемали като две специфични форми на договора за залог. Нюанс на разграничение между тях се е откривал в това, дали е било нужно предаване на държането върху вещта на кредитора или не – при залога вещите са се предавали в държане на кредитора (реален договор), докато при ипотеката обезпечението е възниквало с постигане на съгласие между страните (консенсуален договор). Преди да се въведе терминът ипотека (hypotheca), обаче, римското право е ползвало следните два термина за разграничаване на реален залог и консенсуален залог – pignus datum („предаден залог“) и pignus obligatum („уговорен залог“).

По времето на император Юстиниан I Велики actio Serviana, респективно actio quasi–Serviana намират уредба в Институтите на Юстиниан, които са част от Corpus Juris Civilis[5].

В нашето съвремие и по-конкретно в действащото българско право actio Serviana е претърпял еволюция в правната си уредба и се ползва за защита на заложния кредитор срещу всяко едно трето лице, което лишило заложния кредитор от фактическата власт върху заложената вещ.

Правна същност на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД

Доколкото възникват въпроси и се зараждат дискусии в правната доктрина относно иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД, то те се отнасят преди всичко до неговата правна същност.

Преобладаващия брой автори и съдебна практика го определят като петиторен иск[6], основавайки се на разбирането си, че заложното право е вид ограничено вещно право.

За да се дефинира правната същност на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД, следва действително най-напред да се определи правната природа на заложното право и да се определи качеството на заложния кредитор по отношение правомощието му да осъществява фактическа власт върху заложената вещ.

Ако тръгнем по пътя на изключването, то това, което със сигурност бихме могли да твърдим е, че заложният кредитор не е нито собственик, нито владелец по отношение на заложената вещ. Всъщност заложният кредитор има качеството на специфичен държател по отношение на заложената вещ – той осъществява фактическа власт (corpus), но не е налице интелектуалния момент (animus), за да се определи фактическата му власт като владение – той държи вещта за собственика й (залогодателя). Държането си заложният кредитор упражнява въз основа на притежаваното от него заложно право.

Следователно, второто нещо, което трябва да бъде изследвано, е какъв е характерът на заложното право. В правната доктрина отдавна се водят спорове по този въпрос, които не са приключили с уеднаквяване на възгледите.

В чл. 23 от Закона за привилегиите и ипотеките (ЗПИ) от 1908г. (отм.) изрично е било предвидено, че: „ипотеката е вещно право …“. За разлика от ипотеката залогът никога не е бил уреден като вещно право нито в ЗПИ, нито в Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС – отм.). Залогът на вещи е бил уреден в чл. 616 и сл. от Закона за задълженията и договорите от 1908г. (отм.). Съгласно чл. 616 от ЗЗД (отм.) „Залогът е договор, чрез който длъжникът предава на кредитора една движима вещ за обезпечение на вземането, която вещ трябва да се повърне в натура, след погасяването на дълга“.

След отмяната на ЗПИ през 1951г. и влизането в сила на новия и действащ ЗЗД през същата година залогът и ипотеката са уредени изцяло в новия ЗЗД, а никъде в действащото законодателство не се споменава, че те са вещни права.

Цитираният изричен текст на чл. 23 от ЗПИ (отм.) е дал основание на редица автори да приемат, че ипотеката е вещно право. По аналогия същото се приема и за залога поради сходството им.[7]. Други автори изказват сериозно съмнение относно вещния характер на ипотеката и заложното право и по-скоро ги причисляват към категорията на потестативните права (преобразуващи)[8], изхождайки от това, че същинското правомощие на ипотекарния/заложния кредитор по е да изнесе вещта на публична продан и да се удовлетвори от цената, получена при продажбата й.

Вещните права се характеризират със следните няколко основни белега:

На първо място, те са изрично изброени (numerus clausus) в Закона за собствеността (ЗС). Там не попадат нито залогът, нито ипотеката, поради което те не могат да бъдат квалифицирани като вещни права[9].
На второ място, вещните права са абсолютни по своя характер, т.е. притежателят им може да ги противопостави на всяко едно трето лице, което осъществи посегателство върху тях. По този белег заложното право прилича на вещните права, тъй като може да бъде противопоставено на всяко едно трето лице.
На трето място, вещните права са сложни права и се състоят от различни правомощия, които титулярът им може да упражнява по отношение на вещта. Най-общо това са трите правомощия, които собственикът на една вещ има право да упражнява по отношение на нея – владение, ползване и разпореждане. Тези правомощия са присъщи и на титулярите на ограничени вещни права. Заложният кредитор не разполага с тези правомощия. Той държи вещта, но не я владее. Заложният кредитор няма право да ползва предадената му в залог вещ, освен ако в договора е уговорено противното[10]. Най-накрая заложният кредитор няма право да се разпорежда със заложената вещ. Не може да се възприеме твърдението, че изнасянето на вещта на публична продан е израз на правомощието разпореждане по отношение на заложената вещ, както твърдят някои автори[11]. Реализирането на заложното право чрез изнасяне на предмета му на публична продан представлява изрично разписани процесуални правила, които са единственият възможен начин заложният кредитор да се удовлетвори от стойността му (продажната цена). То не е правомощие в същинския смисъл на това понятие.
На четвърто място, вещните права са винаги главни права с изключение единствено и то при условности на сервитутите, при които титулярът на сервитутното право трябва да е собственик на господстващия имот. Акцесорни вещни права няма. Но дори при сервитутното право е налице главно вещно право (право на собственост върху господстващия имот) и акцесорно вещно право (сервитутното). Заложното право е акцесорно по своята същност и съществуването му е поставено в зависимост от съществуването на едно главно облигационно право.
На последно място, но не по важност вещните права могат да се придобиват по давност. Ипотеката и залогът не могат да бъдат придобивани по давност.

С оглед на всичко гореизложено бихме могли да направим следния извод, а именно, че заложното право разкрива близки характеристики с ограничените вещни права, но в същото време то се различава и съществено от тях и най-важното – никъде в действащото законодателство заложното право не е уредено като вещно право. Напротив, както е видно, уредбата му е в облигационен закон, а именно в ЗЗД.

Какво е тогава по същността си заложното право?

В теорията е застъпено схващане, че ипотеката представлява вещна тежест[12].

Идеята за вещните тежести като особен вид права е заимствана от германското право[13], което урежда вещните тежести върху недвижими имоти.

Понятието за вещна тежест има легална употреба в България в смисъл, че законът го използва[14], но липсва изрична дефиниция за същността му. В българската правна теория съществуват две схващания относно понятието вещните тежести – в широк и тесен смисъл[15]. В широк смисъл както в теорията, така и в съдебната практика под понятието вещна тежест попадат както ограничените вещни права, така също и залогът и ипотеката. Обратно, в тесен смисъл под вещна тежест се разбира определен кръг изрично изброени в закона права, които имат обезпечителен характер и представляват по същността си ограничение на собствеността – залог, ипотека, възбрана, но без ограничените вещни права. Именно това второ разбиране следва да се сподели, защото то отграничава залога и ипотеката от ограничените вещни права, а както видяхме по-горе конктретно залогът има общи характеристики с ограничените вещни права, но в същото време има и съществени типични отлики.

Вещните тежести са права върху чужда вещ, които водят до ограничаване на собствеността и имат обезпечителен характер.

Доколкото заложното право представлява специфично право (правна тежест), което не е същинско вещно право, искът по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД не би следвало да се определя като петиторен иск. Той не е и владелчески иск, тъй като заложният кредитор не упражнява владение върху заложената вещ. Всъщност, той би могъл да се определи като специален иск за защита на държането на заложния кредитор върху вещта, предадена му в залог.

Упражняване на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД

Искът по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД дава една по-широка защита на държателя (заложен кредитор) от иска по чл. 76 от ЗС, който би могъл да бъде предявен само в две хипотези, а именно, когато държането върху заложената вещ е отнето чрез насилие или по скрит начин. Искът по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД може да бъде ефективно средство за защита във всяка хипотеза на отнемане на държането, включително и когато отнемането е чрез насилие или по скрит начин. Всички особености на отнемането като обективна форма на посегателство над държането по чл. 76 от ЗС важат и при този иск.

Ищец по иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД е винаги заложният кредитор. Ответник може да е всяко трето лице, у което се намира вещта. Не е задължително това да е лицето, което е лишило заложния кредитор от държането върху вещта. Това е също една отлика на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД от този по чл. 76 от ЗС, тъй като последният иск е личен и може да бъде упражнен само срещи лицето, което е отнело владението или държането върху вещта. Тоест, ако нарушителят е предал веднага вещта на едно трето лице, владелецът/държателят не може да предяви иска по чл. 76 от ЗС срещу това трето лице.

Практическото значение на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД донякъде се поглъща от наличието на разпоредбата на чл. 78 от ЗС, но това не трябва да се абсолютизира, защото има движими вещи, които са изключени от предмета на чл. 78 от ЗС и по отношение на тях искът би бил ефективно средство за защита на заложния кредитор и възстановяване на държането върху заложената вещ (например, когато предмет на залога е МПС). Също така чл. 78 от ЗС не се прилага и когато вещта е била изгубена или открадната.

Следва да се направи едно много важно уточнение, а именно, че искът по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД може да бъде предявен от заложния кредитор не само, когато заложената вещ се намира у него, но и когато тя е била предадена на трето лице, определено от заложния кредитор и залогодателя. Това е така, защото в описания случай заложният кредитор упражнява държането си върху вещта чрез третото лице, което се явява само неин пазач.

С иска по чл. 157, ал. 3 ЗЗД заложният кредитор може да отблъсне дори ревандикацията на залогодателя[16].

Кой съд е родово подсъден за предявяване на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД. Родовата подсъдност би следвало да се определи по правилата на чл. 103 и 104 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Местно подсъден би следвало да е съдът по постоянен адрес на ответника – нарушител.

Големият въпрос, който се поставя във връзка с упражняване на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД е съществува ли срок, в който той следва да бъде предявен или не. Законодателят мълчи по този въпрос и не е уредил с изрична правна норма, дали искът е ограничен със срок или не.

Петиторните искове по чл. 108, чл. 109 и чл. 109а от ЗС не се погасяват нито по давност, нито с преклузивен срок, но искът по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД не е петиторен.

Погасителната давност се прилага по отношение на искове, с които се упражняват субективни права – най-често вземания или потестативни права. Държането в случая не е субективно право (респективно не е вземане или потестативно право), нито е правомощие независимо от това. Следователно, погасителната давност е неприложима спрямо иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД.

Единствено преклузивни срокове биха могли да се приложат по отношение на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД. Законодателят обаче сякаш умишлено не е предвидил срок за упражняване на иска, вероятно, защото този иск би могъл да се упражни само, докато съществува заложното право, доколкото държането на вещта се основава на него. А заложното право ще съществува, докато съществува главното вземане, обезпечено от залога. Следователно, срокът за упражняването на иска по чл. 157, ал. 3 от ЗЗД би следвало да е срокът на съществуване на заложното право.

Автор:Калин Добрев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Чл. 156, ал. 1 от ЗЗД

[2] Чл. 78. Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ.

[3] Herbert Hausmaninger, Walter Selb: Römisches Privatrecht, Böhlau, Wien 1981 (9. Aufl. 2001) (Böhlau-Studien-Bücher) ISBN 3-205-07171-9, стр. 186.

[4] Bowyer, George D.C.L. – Commentaries on the modern civil law, London, 1848, page 290

[5] The Institutes of Justinian, lib. IV, Title VI, § 7 and 31

[6] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С.: Сиби, 2010, с. 616, 618. ISBN 978-954-730-657-8

[7] Това мнение поддържат Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., Апостолов, А. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Стопанско развитие, 1947 г., Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г. и други.

[8] Венедиков, П. – „Ипотека, залог, привилегии“, София, 1994г. с. 3-7 (за ипотеката), с. 200 (за залога)

[9] Конкретно за ипотеката Стоянов, В. – Някои аспекти на ипотеката – Собственост и право, 2001, No 7

[10] Чл. 157, ал. 2 от ЗЗД;

[11] Кожухаров, А. – Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 630.

[12] Марков, М. – Ипотеката, София., 2008 г., стр. 72

[13] §1105 от BGB предвижда, че тежестта е обременяване на недвижим имот в полза на определено лице, което може да иска от собственика повтарящи се престации

[14] чл. 66, ал. 3 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) „Вещните права, ипотеките и другите вещни тежести върху разделения имот се вписват в новообразуваните партиди“

[15] Марков, М. – цит. съч., стр. 72-77

[16] Венедиков, П. – Ипотеки, залог, привилегии, София 1994., стр. 217