1. Последните седмици бяха белязани от тежки автомобилни катастрофи, при които загинаха пътници в обществения автомобилен транспорт. Усилията на държавата правилно са насочени към тяхното предотвратяване и към въвеждане на нови превантивни мерки. Но за самите пострадали лица и за наследниците на загиналите не е без значение какви права на обезщетение на претърпяните имуществени и неимуществени вреди имат. Затова вниманието ми в тази статия е насочено към разглеждане на този въпрос.
2. В общите правила на договора за превоз, които се намират в глава 26 от Търговския закон (ТЗ) е уреден изрично само въпросът за отговорността на превозвача и то преди всичко за неизпълнение на договорните си задължения при превоз на товари. Съгласно чл. 373, ал. 1 и 2 ТЗ превозвачът носи отговорност за изгубването, погиването или повреждането на товара, освен ако те са причинени от непреодолима сила, качествата на товара, явно неподходяща опаковка, за която товародателят е дал съгласие. Наред с това превозвачът отговаря и за вредите, произтичащи от забавено изпълнение на задължението да превози и предаде товара на получателя. В общите правила не е уреден обаче въпросът за отговорността на превозвача за вреди, причинени на здравето и телесната цялост на пътниците и багажа им.
Общата уредба като че ли клони към регламентиране на превоза на стоки и отделя внимание на превоза на лица само в един пункт – погасителната давност. В чл. 378 ТЗ се предвижда, че искът за вреди по договора за превоз се погасява с едногодишна давност, чийто срок започва да тече “…2. за пътници – при смърт или телесна повреда – от настъпването им или узнаването за тях, но не по-късно от три години”. Безспорно е, че чл. 378 ТЗ е специална норма, която дерогира общата норма относно погасителната давност при непозволеното увреждане – чл. 110 и чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Според тях давността е петгодишна и започва да тече от откриването на дееца. Очевидни са отликите в правния режим на погасителната давност при причиняване на лични вреди на пътниците във всеки вид транспорт.
Търговският закон обаче не урежда правата на обезщетение на пътниците при настъпила злополука. Обяснението за това е следното. Ние сме реципирали преди всичко Германския Търговски законник (Handelsgesetzbuch). В него е намерил място не договорът за превоз въобще, а договорът за превоз на товари (Frachtgeschaeft). В немскоговорящите страни обаче се прави отграничение на горепосочения договор от превоза на пътници и техните багажи. Превозвачът по смисъла на търговското право (Frachtfuehrer) превозва товари, а не лица. Превозът на пътници е друг вид договор. Друг вид договор е и превозът на багаж, защото той е свързан с превоза на пътници, багажът съпътства пътниците а не е предмет на договора за превоз на товари[1].
В българския Търговски закон тези разграничения не са направени. Тогава се насочваме към специалния закон, който в сферата на автомобилния транспорт е Законът за автомобилните превози (ЗАП)[2].
3. Със Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози (ЗАП)[3], в сила от 1.3.2013 г., относно правата на пътниците в автобусния транспорт, когато е причинена смърт или телесна повреда, се посочва прилагането на Регламент (ЕС) Nr. 181/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 16.2. 2011 г. относно правата на пътниците в автобусния транспорт и за изменение на Регламент (ЕС) Nr. 2006/2004[4], наричан по-нататък Регламент (ЕС) Nr. 181/2011.
Регламентът цели осигуряването на висока степен на защита на пътниците, подобно на другите видове транспорт, без значение дали автобусният транспорт е национален или международен. На всички пътници трябва да се осигури минимално ниво на защита. Предмет на регламента са правата на пътниците в автобусния транспорт – правото на обезщетение при причинена смърт или телесна повреда; загуба или повреда на багаж в случай на произшествия; права на пътниците в случаите на закъснение, правото на пътниците на минимална информация, право на жалби срещу превозвача; недискриминационно и задължително предоставяне на помощ на лица с увреждания и лица с намалена подвижност. Регламентът обаче може да не се прилага по решение на държавата членка по отношение на вътрешни редовни превози с изключение на определени членове – чл. 2, параграф 4. Такова освобождаване е разрешено за срок не по-дълъг от четири години от датата на прилагане на регламента с възможност за еднократно подновяване.
4. Регламентът, който има непосредствено действие на територията на Р. България и се прилага, независимо дали законът препраща към него или не, урежда максималния размер на обезщетението, дължимо от превозвача за всеки отделен случай и за всеки пътник, а съгласно чл. 7, параграф 2, буква “а” от регламента той определя размера на обезщетението при загуба на багаж и очертава кръга на лицата, които имат право на обезщетение.
5. В чл. 7, параграф 1 от Регламента изрично се установява правото на обезщетение на пътниците в случай на смърт или телесна повреда, като е предвидено, че правото на обезщетение следва да се намира в съответствие с приложимото национално право. Освен право на обезщетение, пострадалите от автомобилна злополука имат право на обезщетение за загуба или повреда на багаж, ако това е вследствие на произшествия, причинени от използването на автобус. При смърт в обезщетението се включват и разходите за погребение, чийто размер не се уточнява, но се изисква той да е приемлив.
Регламентът очертава и кръга на лицата, които имат право на обезщетение при смърт на пътник. Това са лицата, към които пътникът е имал или би имал в бъдеще правно задължение за издръжка. Интересно е тук да се отбележи, че регламентът посочва минимума на лицата, които подлежат на обезщетяване. Националното право не може да мине под тази граница, но може да установи и други близки на починалия пътник, които могат да претендират обезщетение. Освен това става дума само за обезщетение на имуществени вреди. Регламентът не се занимава с обезщетяването на неимуществените вреди, а предоставя това на националното право. По принцип регламентът не изключва общия ред за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди при смърт или телесна повреда, които могат да претендират увредените от автомобилната злополука лица по силата на националните правила за непозволено увреждане.
6. Регламентът препраща към националното право и при определяне на размера на обезщетението. Приет е един много необичаен подход. Регламентът предоставя на приложимото национално право да определи размера на обезщетението. В същото време е фиксирана максималната сума в случай на смърт и телесна повреда, която предвижда националното право, да не бъде по-малка от 220 000 евро за пътник за една злополука и 1200 евро за единица багаж. При повреда на инвалидни колички, друго оборудване за подпомагане на двигателната способност или помощни средства, размерът на обезщетението е равен на стойността на замяната или разходите по ремонта на повреденото оборудване.
7. При така формулираните разпоредби става ясно, че регламентът не е достатъчен източник за регламентиране на правото на обезщетение и най-вече на размера на обезщетението. Той дава основните насоки, които би трябвало да защитят в максимална степен интересите на загиналите или увредени по време на автомобилна злополука лица, но се оказва, че не е съвсем така. Регламентът определя минималния размер на максималната сума, но не определя минималния размер на минималната граница. Това означава, че националният законодател трябва да определи тази граница и тя би могла да бъде много ниска. Би следвало завоалираният израз на регламента да се тълкува в смисъл, че минималното обезщетение не може да бъде по-малко от 220 000 евро при смърт, а при загубена трудоспособност да се заплаща процент от тази сума, който е равен на процента на загубената трудоспособност, но в тази си редакция текстът не дава основание за такова тълкувание.
8. Обезщетението при автомобилно произшествие се дължи от превозвача. Всички превозвачи, които осъществяват вътрешен превоз, вкл. и авомобилните, са задължени да застраховат пътниците си – чл.476 от Кодекса за застраховането от 2016 г. Застрахователната сума по задължителната застраховка “злополука” на пътниците за всяко събитие за всеки пътник е 50 000 лв.
9. По отношение на превозвача обаче ЗАП не урежда максималната сума за смърт и телесна повреда. Както видяхме, законът препраща към регламента, а той препраща към националното право. Последното трябва да предвиди императивна уредба за начина на определяне на обезщетението и за максимално дължимата сума от автомобилния превозвач.
10. Органът, на който е възложено да следи прилагането на Регламента, е Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация” – параграф 11 от Закона за изменение и допълнение на ЗАП.
11. Предвидена е и глоба от 2000 лв. за превозвач, който не изплаща обезщетението в пълен размер, уредено в чл. 7, параграф 2, буква Б от Регламента, т.е. 1200 евро за единица багаж. Не е ясно обаче дали тази глоба се дължи, ако са увредени повече от една единица багаж и дали националният законодател не може да предвиди друг размер на обезщетението, както допуска Регламентът.
12. Изобщо Регламентът не е този нормативен акт, който създава цялата уредба на обезщетяване на увредените от автомобилна злополука лица. Необходима е намесата и на българския законодател, за да може правото на ЕС да бъде допълнено и да се създаде една пълна и цялостна уредба на обезщетението.
13. Освен това при уредбата на обезщетенията трябва да се има предвид и обстоятелството, че произшествието може да бъде причинено не само по вина на превозвача, но и по вина на други участници в движението – водачи на моторни превозни средства. Тук уредбата на правото на обезщетение на пътниците се пресича с деликтната отговорност и задължителната застраховка “гражданска отговорност” на автомобилистите, която е уеднаквена съгласно Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката “Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства. От значение е къде е настъпило произшествието, на територията на коя държава. Това има отношение към избор на приложимото национално право. Затова следва да се вземе предвид и Регламент 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорните задължения, известен като Рим II.
14. Следователно, за разлика от Търговския закон, Законът за автомобилните превози изрично регламентира отговорността на превозвача както при превоз на товари, така и при превоз на пътници.
При автомобилния превоз превозвачът отговаря за вредите, причинени при смърт, телесна повреда в резултат на злополука във връзка с превоза, както когато злополуката е станала когато пътникът се е намирал в автомобила, така и по време на качването и слизането от него. Също така той носи отговорност за вредите, причинени на багажа при неговото натоварване и разтоварване – чл. 42 ЗАП. При вреди, причинени на пътниците, отговорността включва както имуществените, така и неимуществените вреди, които произтичат непосредствено от настъпилата смърт или телесна повреда на пътника.
15. Кои са основанията за изключване на отговорността за вреди, причинени на пътниците?
Като първо основание законът посочва непреодолимата сила. Същевременно той дефинира това понятие като обстоятелства, които превозвачът, независимо от взетите от него мерки според особеностите на случая, не може да избегне или последиците от които не може да предотврати – чл. 43 ЗАП. С други думи, непреодолимата сила по смисъла на разглеждания закон е събитие, действие или бездействие, чието проявление и/или чиито последици не могат да се предотвратят.
Превозвачът обаче отговаря за действията и бездействията на лицата, на които е възложил извършването на превоза, както и за недостатъците на превозното средство. Чл. 44 ЗАП изрично посочва, че превозвачът не се освобождава от отговорност за вредите, причинени поради физическите или умствените недостатъци на водача или на други лица, изпълняващи функции по превоза, дефектите или състоянието и функционирането на превозното средство. Следователно, отговорността на превозвача не отпада, ако злополуката и вредите на пътниците се дължат на поведението на водача на автомобила или обслужващия персонал или произтича от самото превозно средство – вреди от действия или бездействия и вреди от вещи. И тъй като отговорността на превозвача отпада само при непреодилима сила, то без значение е дали поведението на лицата, за които превозвачът отговаря, е виновно – умишлено или небрежно. Отговорността при договора за автомобилен превоз е обективна, подобно на отговорността по общия правен режим по Търговския закон.
Второто основание за изключване на отговорността на превозвача е смъртта или телесното увреждане да са причинени по вина на пътника или да произтичат от негово поведение, което не съвпада с нормалното поведение на пътник -–чл. 47 ЗАП. Тук бих искала обаче да отбележа, че при наличието на това основание е възможно или пълно отпадане на отговорността на превозвача, или намаляване на дължимото от него обезщетение на имуществените или неимуществените вреди, претърпяни от пътника. Смятам, че до пълно освобождаване на превозвача от отговорност за вреди ще се стигне, само ако вредите са причинени единствено и само от неговото поведение, т.е. единствената причина за злополуката е неговото виновно или невиновно, но несъвместимо с нормалното поведение на пътник. В този случай отговорността на превозвача отпада поради липса на причинна връзка между действията по превоза, осъществявани от превозвача, и злополуката. Когато обаче пътникът само е допринесъл за настъпването на тези вреди, отговорността на превозвача не следва да се изключва, а да се намали нейният размер.
В тази връзка следва да се обсъди и въпросът за непоставянето на колан в обществения автомобил. Ако се докаже, че пътникът не би починал или пострадал, ако беше поставил колана, който стои на негово разположение в автобуса и служи за неговата сигурност, отговорността на превозвача може да отпадне или да се намали на основание чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите поради съпричиняване.
Третото основание за отпадане на отговорността на превозвача при превоз на пътници е причиняване на пътници е причиняване на вреди на превозвания багаж /липса или повреда/, ако те се дължат на естеството или дефекти на самия багаж – чл.45, ал. 2 ЗАП. В посочената хипотеза отново липсва причинна връзка или е налице принос на собственика на багажа за настъпване на увреждането, поради което отговорността или отпада, или се намалява. В останалите случаи превозвачът дължи обезщетение за повреден или загубен багаж. Багажът се счита за загубен, ако не е доставен в 14 дневен срок от датата, на която пътникът го е потърсил.
16. Превозвачът има освен задължителна застраховка „злополука”, и задължителна застраховка „гражданска отговорност”, която покрива вредите, причинени на превозваните пътници за разликата между застрахователната сума по застраховка „злополука” и пълния размер на имуществените и неимуществените вреди.
17. В случаите, когато пътнотранспортното произшествие е причинено виновно от водач, различен от превозвача на катастрофиралия автобус, за виновния водач възниква задължението да обезщети имуществените и неимуществените вреди, причинени на пътниците в автобуса. Тъй като неговата гражданска отговорност е задължително застрахована, пострадалите могат да насочат прекия си иск срещу неговия застраховател. Ако те бъдат обаче обезщетени от превозвача, последният има право на регресен иск срещу виновния водач или неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност”.
Проф. д-р Поля Голева
[1] Вж. Krejci, H. Unternehmensrecht. Manz, Wien, 2008, S. 442-443.
[2] Законът е публикуван в ДВ бр. 82 от 1999 г.
[3] Вж. Закона за изменение и допълнение на ЗАП, публикуван в ДВ бр. 99 от 14.12.2012 г.
[4] Регламентът е публикуван в Официален вестник L 55/1 от 28.2.2011 г
Подобни статии
ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ ПРИ СДЕЛКИ НА КАПИТАЛОВИТЕ ПАЗАРИ, СКЛЮЧЕНИ ПРИ НЕВЯРНА ИНФОРМАЦИЯ
НОВИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ В ПРАВНАТА УРЕДБА НА ДРУЖЕСТВОТО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ
ДОСЕЖНО ДРУГАРСТВОТО МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ ПО ПРЕДЯВЕНИ ОТ ИЛИ СРЕЩУ ТЯХ ИСКОВЕ ЗА СОБСТВЕНОСТ НА ВЕЩИ ИЛИ ИМОТИ, КОИТО СА ПРИДОБИТИ В РЕЖИМ НА СЪПРУЖЕСКА ИМУЩЕСТВЕНА ОБЩНОСТ
Искът за вреди, причинени от обезпечение
ОБЕЗЩЕТЕНИЕ НА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ ПРИ ДОГОВОРНА ОТГОВОРНОСТ
