ИМА ЛИ ПРАВНО РЕШЕНИЕ ПРИ СПАСЯВАНЕ НА ХОРА, ЖИВОТНИ И ВЕЩИ?

През последните дни усилено се дискутира във вестникарските и електронните медии въпросът, възникват ли правни последици при спасяване на хора, животни и вещи от смърт, нараняване, увреждане и унищожаване. Разбира се, няма спор, че спасяването, особено на хора и домашни любимци от непосредствена опасност е високоморално и задължително действие. То е проява на алтруизъм, на изпълнение на човешки дълг. В същото време възниква въпросът, има ли правни последици след като е приключено спасението. Кой би следвало да понесе разноските, имуществените вреди, намаляването на имуществото, които е претърпял спасителят? Кой възмездява квалифицирания и рискован, напрегнат труд при спасяването? Остават ли неизбежно направените при спасяването разходи в негова тежест или е справедливо да се обезщетят от спасените лица или собствениците на спасените животни и вещи?

Въпросът винаги е бил актуален, но през последните години зачестиха случаите на издирване и спасяване на изчезнали и изгубили се хора. Ние сме съпричастни и не сме безразлични към злощастната съдба на изпадналите в беда лица. Затова и никой не поставя тук въпроса за отправяне на укор, никой не говори за вина на претърпелите нещастие хора. Поради тази причина и задължението за възстановяване на направените разноски не се споменава в медийната информация. В действителност обаче малцина знаят, че между спасителя и спасения възниква правно отношение, което от древността е обект на правна регламентация. Затова бих искала да очертая накратко неговото съдържание.

Преди това обаче нека видим някои от последните случаи на спасяване на изгубили се в планината туристи.

В интернет четем:

«Екипи на ПСС са оказали помощ на двама сноубордисти, изгубили се на Витоша и край Боровец. Това съобщиха за „Фокус“ от Планинската спасителна служба (ПСС) към БЧК. Акциите са проведени през вчерашния ден (23.01.2018 г.) Единият сноубордист се е изгубил на Витоша в посока с. Чуйпетлово, а другият – край Боровец в посока с. Бели Искър. И двете акции са приключили успешно. От ПСС съветват сноубордистите и скиорите, които нямат опит и не познават районите около пистите, да не излизат от техните очертания, за да не се стига до подобни акции” (blitz.bg.)

«От спасителнта служба съобщиха, че днес в северните, североизточните и източните склонове на планините има средна опасност от лавини, като в Пирин лавиноопасността е висока. Те препоръчват на туристите да не навлизат в лавиноопасните зони и да ползват зимните маркировки».

Ако въпреки тези предупредителни действия някои смелчаци се изгубят или пострадат, трябва да се задействат спасителни професионални и доброволни отряди, които работят до постигане на успешен край. А причината са самоволните и неразумни постъпки на отделни личности.

«Планински спасители бяха вдигнати на крак посред нощ, за да издирват млада двойка, изгубена в Рила. Мъжът и жената са спасени, съобщиха от Планинско спасителната служба. Самоуверените туристи тръгнали от връх Ястребец към Мусала в мъгла, без да познават района».

«3.03.2017 г. – Екипи на Планинската спасителна служба при БЧК спаси двама изгубили се французи в Стара планина в четвъртък. Това съобщи за „Монитор” Радко Марков, директор на службата. Заедно с други трима свои познати те тръгнали към хижа „Ехо” без придружител опитен планинар».

Общото във всички цитирани случаи е проявата на самонадеяност и неглижиране от страна на пострадалите лица на рисковете и призивите на компетентните органи към непредприемане на съответните действия. След успешния завършек на спасението медиите обаче уверено казват – службите са изпълнили своите задължения, това е тяхното задължение, за това им плаща и т.н.

А всъщност правото от дълбока древност е измислило правен институт, който урежда отношенията между спасител и спасен. И тези отношения се означават с термина „водене на чужда работа без пълномощие”, изрично уредено в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) от 1950 г. То се означава и с латинския термин gestio. Дефинира се като законово облигационно правоотношение, което възниква в случаите, когато едно лице, наречено управител на работата или гестор ( в нашето изложение – спасител), съзнателно предприема извършването на чужда работа – спасяване на чужд живот, животно или вещ. Правоотношението се поражда между гестора и спасеното лице – лицето, в чиято правна сфера са извършени действията, което се нарича заинтересовано лице, или още доминус или стопанин. По силата на него гесторът трябва да положи дължимата грижа и да извърши съответните действия, които се налагат, а заинтересованото лице се задължава да плати направените разноски. Следователно, в рамките на правоотношението, породено от воденето на чужда работа без поръчка, възникват права и задължения и за двете страни. В римското право гесцията се е различавала от договора за поръчка и се е определяла като квазиконтракт. Още тогава тя се е определяла като законово правоотношение. В своите Институции Юстиниан е определил воденето на чужда работа без поръчка – negotiorum alterius (negotiorum gestio) като особен случай на квазиконтракт, който стои по-близо до договора, отколкото до деликта.

Воденето на чужда работа без поръчка има голямо практическо значение, особено при оказване на помощ. То възниква често, когато някой, без да бъде оторизиран, без поръчка, извърши работата, която би следвало да извърши заинтересованото лице. Означението “без пълномощно”, което законът използва в заглавието на разглеждания институт, трябва да се тълкува тясно – извършването на работа става не на основата на едно вече съществуващо договорно или законово правоотношение. Но иначе терминът не е особено удачен. По-правилно е да се използва израза „без поръчка”, защото поръчката предполага възлагане на едно лице да извърши действия в чужд интерес, докато пълномощното винаги се свързва с извършването на действия от името на друго лице. Първият термин в по-голяма степен отговаря на същността на разглеждания правен институт.

В основата на воденето на чужда работа без поръчка стои теорията за човешката помощ. Този институт урежда алтруизма, доброволното, самоотвержено оказване на помощ на трето лице, ситуации, при които извършващият дейността по начало няма никаква полза от нея. Той насърчава гражданите да предприемат действия и да пазят благата на други лица, ако те са заплашвани от непосредствена опасност.

Предмет на воденето на чужда работа без поръчка могат да бъдат фактически или правни действия. Така напр. плащане на чуждо задължение – на данъци, на сметки за парно, ток или вода – плащане на лизингови вноски по договор за лизинг със съзнанието, че се плаща чужд дълг – определение 747/2009, ВКС по т.д. 652/2009, II т.о., ТК – Апис; лечение на изпаднало в безсъзнание при злополука лице, на което трябва да се окаже незабавна помощ от лекар, но което поради състоянието си не може да натовари с лечението си такъв; потушаване на пожар, избухнал в имота на отсъстващ съсед; хранене на избягало или изгубено домашно животно; извършване на строително-монтажни работи, надхвърлящи уговорения обем работи по договора за изработка; разходи по отдаване на вилата на съседа под наем – телефон, транспортни разходи; разходи за транспортиране на пострадал до болницата; разходи по спасяване на вилата на съседа от пожар. И всички форми на спасяване – на изгубени, попаднали в опасност хора в морето, планината, на непознато място, хора, които трудно се ориентират в необичайна за тях обстановка.

Мотивите, от които се ръководи гесторът при извършване на чуждата работа, са без значение. Те могат да бъдат алтруистични, но и егоистични или дори злонамерени. Гесторът е могъл да действа, обладан от стремеж да проникне в чужда сфера, изгарящ от любопитство или действащ поради необходимостта да защити не само чуждите, но и своите собствени интереси. В обсъжданите тук случаи, разбира се, че става дума за стремеж да се спаси човешкият живот.

Когато едно лице извършва чужда работа без да е било натоварено за това, правото се намесва и урежда отношенията между него и заинтересованото лице с цел да се постигне някакво справедливо равновесие между интересите на двете лица. От една страна правото трябва да стимулира готовността за оказване на помощ, но от друга страна – да обезщети спасителя, ако по време на спасителната акция претърпи имуществени и неимуществени вреди или направи разходи за своя сметка.

Затова в правото са уредени три форми на водене на чужда работа без поръчка – първо, в интерес на заинтересованото лице, второ, в собствен интерес, но в полза и на заинтересованото лице, трето, в изпълнение на задължения на заинтересованото лице от обществен интерес.

С оглед на различните форми на намеса в чужд кръг от интереси, правото разграничава два вида водене на чужда работа без поръчка – първо, истинско и второ, неистинско водене на чужда работа без поръчка. От своя страна истинското водене на чужда работа без поръчка може да бъде оправдано или неоправдано.

Истинското водене на чужда работа без поръчка обхваща случаите, когато едно лице предприема извършването на действия за друго лице като съзнава и иска това. Познато е още на римляните, а след това е доразвито от пандектистите.

Когато предприемането на действия отговоря на интересите и на действителната или предполагаемата воля на доминуса, е налице оправдано водене на чужда работа без поръчка. Ако обаче поемането на чуждата работа не отговаря на интересите или на волята на доминуса, воденето на чужда работа е неоправдано и неоснователно.

Макар в закона посоченото разграничение да не е много ясно прокарано, господстващото днес становище е, че само оправданото, основателното гесцио обосновава, т.е. води до възникване на законово правоотношение по водене на чужда работа без поръчка. А този, който извършва чужда работа, не само без да е овластен, без да е натоварен от доминуса, но и против неговата воля и интереси, е длъжен да прекрати действията си, защото към тях законът няма положително отношение и не ги скрепява с правните последици на воденето на чужда работа без поръчка.

Фактическият състав на оправданото и истинско гесцио се състои от следните елементи:

Първо, гесторът извършва фактически или правни действия, т.е. осъществява някаква дейност, някаква работа.

Второ, работата се извършва за едно друго лице, така че последиците от нея настъпват в чужда правна сфера.

Трето, работата се извършва само в чужд, но не и в собствен интерес и гесторът знае, че извършва чужда работа и иска това.

По начало, ако е налице в обективно отношение чужда работа, се предполага, че тя се осъществява от гестора със съзнанието, че е чужда.

Четвърто, гесторът не трябва да е овластен или натоварен за нейното извършване. Той не трябва да има някакво задължение, произтичащо от закон или договор.

Пето, следва да е налице оправдание за осъществяване на дейност в чужд интерес.

Шесто, поемането на чуждата работа следва да отговаря на интересите и на действителната или предполагаемата воля на доминуса.

Обективно установеният интерес на доминуса служи за определяне на предполагаемата воля, която е от значение, когато не може да се открие действителната му воля.

Но макар поемането на работа да се намира в противоречие с установената, т.е. с действителната воля на доминуса, то се счита за оправдано в следните случаи:

А/Ако представлява изпълнение на задължение на доминуса, което е в обществен интерес.

Б/Ако без извършването на чуждата работа няма да се изпълни навреме едно законово задължение на доминуса.

В/ Ако противопоставимата воля на доминуса противоречи на закона или на добрите нрави и затова не трябва да се взема под внимание.

Един от въпросите, които се поставят на плоскостта на оправданото гесцио е въпросът за мястото на субективния елемент във фактическия състав. Според отговора на този въпрос са се обособили две теории – обективната и субективната. Според обективната теория има оправдано истинско водене на чужда работа без поръчка и при липсващо съзнание за това, че работата е чужда. Важното е работата да е водена в чужд интерес. Без значение е обаче, дали гесторът е действал с намерението да води чужда работа или не. Той може и да не знае, че води чужда работа. Обективната теория в действителност е теорията на неоснователното обогатяване. Тя изхожда от следното: всеки преследва своите собствени интереси и те са противопоставими на интересите на другата страна. Изключение прави само договора за дружество.

Според субективната теория при гесциото обаче има субординация на интересите – интересите на заинтересованото лице доминират над тези на гестора. Гесциото е поемане на грижите за интересите на друго лице и затова е необходимо намерение, съзнание, че се води една работа в интерес на друго лице. Затова тази теория се нарича още субординационна теория. Според нея е необходим субективен елемент във фактическия състав.

Безспорно е, че спасяването принадлежи към истинското оправдано водене на чужда работа без поръчка. Какви задължения за страните възникват от него?

Оправданото гесцио е правно основание за намеса на едно лице в чужда правна сфера. Гесторът в този случай е длъжен да поеме работата така, както изискват интересите на доминуса и като вземе пред вид неговата действителна или предполагаема воля.

Задължения на гестора

След като гесторът е поел управлението на чуждата работа, без да е натоварен, той е длъжен да продължи нейното извършване с грижата на добър стопанин и това задължение трае дотогава, докато заинтересованото лице е в състояние да я поеме – чл. 60, ал. 1 ЗЗД.

Гесторът е задължен да положи дължимата грижа, която по начало би се изисквала, ако той беше натоварен и беше поел задължението да я извърши по силата на договор. В този смисъл чл. 60, ал. 2 ЗЗД го задължава да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен.

Гесторът е длъжен да извърши работата така, както изискват интересите на доминуса, като се вземе пред вид действителната или предполагаемата му воля. Доколкото е известна действителната воля на доминуса, гесторът е длъжен да се ръководи от нея при осъществяването на работата. И затова гесторът трябва да прекрати извършването на работата, ако доминусът желае това. В случая се говори за консенсус – волята на гестора се комбинира с волята на заинтересованото лице. Възниква общност на волята.

Гесторът има задължението да обезщети вредите, причинени по негова вина, проявена при извършване на чуждата работа. Ако той виновно не изпълни задължението си или направи виновно изпълнението невъзможно, забавено или лошо, отговаря за причинените на доминуса вреди.

Законът обаче смекчава неговата отговорност, която може да бъде намалена с оглед на особените обстоятелства, при които гесторът е поел грижата за чуждата работа – чл. 60, ал. 3 ЗЗД – примерно, ако се е намирал в опасност, ако е трябвало да действа много бързо и не е могъл да узнае за действителната воля на доминуса.

След като заинтересованият е одобрил управлението на работата, важат правилата за пълномощието – чл. 62 ЗЗД. Тази разпоредба трябва да се тълкува съвместно с чл. 42, ал. 2 ЗЗД – след като лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, го потвърди, настъпват правните последици на пълномощието.

Задължения на доминуса

Доминусът е длъжен да обезщети разноските, направени от гестора. Той дължи обезщетение не само до размера на това, с което се е обогатил, но трябва да понесе всички разноски, които са били по начало необходими за извършване на съответните действия. Това е известният от римското право actio negotiorum gestorum contraria. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЗД заинтересованият е длъжен да обезщети управителя на работата за личните задължения, които е поел и да му върне необходимите и полезни разноски, заедно с лихвите от деня на изразходването им. Така например, ако едно лице при спасяването на чужд живот или вещи извърши някакво нарушение и бъде глобено, спасеният е длъжен да възстанови платената глоба.

Обезщетението не зависи от резултата на усилията на гестора. Задължението на доминуса да обезщети разноските на гестора съществува доколкото са направени разноски, макар обективно доминусът да няма полза от тях.

Спорно е обаче, дали доминусът дължи и възнаграждение на гестора за извършената работа. Според повечето автори отговорът е положителен и гесторът има право да иска възнаграждение, което е обичайно за такава работа.

Доминусът е задължен да изпълни задълженията по сделки, сключени от негово име от гестора. Това е възможно само при основателното, оправдано гесцио. Според чл. 61, ал. 1 ЗЗД посочената правна последица настъпва, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес.

Как е уреден въпросът с отношенията при спасяване в другите държави?

И така, на въпроса, може ли този, който е помогнал на пострадал или на лице, което се намира в непосредствена опасност, да търси от него обезщетение за претърпяните в процеса на спасяването вреди и/или разноски? Да, отговаря българското право и основанието за това е negotiorum gestio, дори спасяването да не е довело по успешен резултат.

Римскоправната фигура на водене на чужда работа без пълномощно е намерила законов израз във всички континентални кодификации. Но дали този институт ще се прилага към визираните случаи, не е законодателно уредено в нито една държава. Затова решаването на въпроса е предоставено на съдебната практика. В Германия се отговаря положително на въпроса. Ако едно лице е претърпяло увреждане при спасяването на друго лице, но спасеният сам се е поставил в опасната ситуация, той е длъжен да покрие вредите на своя спасител. В останалите случаи се признава правото на покриване на разноските по спасяването на основание водене на чужда работа без пълномощие. Но английската, френската и италианската съдебна практика признават на доброволния спасител в една спешна ситуация само по изключение обезщетение на претърпените от спасителните операции загуби[1]. Има също така различие по въпроса за правното естество на това право на спасителя – разрешенията варират от договорно задължение /Франция/ до водене на чужда работа без пълномощно /Германия/ и деликтно право / Швейцария/.

На международноправно равнище този въпрос е решен в Международната конвенция по спасяване от 1989 г. /The International Convention on Salvage/, която замести Конвенцията за унификация на някои законови правила относно помощ и спасяване по море от 1910 г. Докато Конвенцията от 1910 г. включваше принципа “без спасяване няма възнаграждение” – “no cure – no pay”, то новата конвенция предвижда, че спасителни операциии, които имат полезен резултат, дават право на възнаграждение – чл. 12, т. 1. И обратно, не се дължи никакво плащане въз основа на тази конвенция, ако спасителните операции не са дали никакъв полезен резултат. В същото време се дава възможност да се предвиди друго – чл. 12, т. 2.[2] Това друго може да бъде предвидено в договор и в тази връзка най-използваният модел е Lloyd Open Form[3]. Следователно, разрешението на въпроса за покриване на вредите, претърпяни от лицата, които осъществяват спасителни операции, зависи от крайния резултат. Ако те са били не само оправдани и уместни, но и успешни, се признава право на възнаграждение. Конвенцията не използва термина обезщетение, а възнаграждение, което означава, че тя е склонна да разглежда отношенията между спасяващия и спасявания като отношения, породени от водене на чужда работа и преди всичко от оправдано и основателно гесцио. Според чл. 13 от същата конвенция възнаграждението се определя с цел да се насърчават спасителните операции като се държи сметка за следните критерии – спасената стойност на кораба и другото имущество, умението и усилията на спасителите за предотвратяване или намаляване на увреждане на околната среда, размера на постигнатия от спасителя успех, естеството и степента на опасността, умението и усилията на спасителите, изразходваното време и разходите и загубите, понесени от спасителите, риска и отговорността, поети от спасителите, своевременността на оказаните услуги и други. Прави впечатление разнородността на използваните критерии. От една страна се извършва плащане, само ако спасителните операции са довели до положителен резултат, а от друга страна, при определянето на размера на възнаграждението се отчитат и усилията, независимо дали те са съразмерни с постигнатия резултат, както и фактори, които нямат отношение към крайния резултат като напр. риска и отговорността, поети от спасителите.

Разглежданата конвенция освен това отчита не само полезния ефект на спасителните дейности, но и уменията и усилията на спасителите за предотвратяване или намаляване на увреждането на околната среда. Това става чрез увеличаване на възнаграждението или присъждане на специална компенсация, ако спасителят не е успял да получи възнаграждение по чл. 13 – чл. 14, т. 1. И обратно, ако спасителят е бил непредпазлив и поради това не е предотвратил или не е свел до минимум увреждането на околната среда, той може да бъде лишен от цялата или част от специалната компенсация, дължима по чл. 14 – чл. 14, т. 5. Освен това не възниква право на възнаграждение, ако услугите са оказани въпреки изричната и разумна забрана на собственика или капитана на кораба или на собственика на друго имущество, което не е било на борда на кораба – чл. 19.

Проф. д-р Поля Голева