Срокът, както e известно, представлява бъдещо сигурно събитие (настъпването на определен бъдещ момент или изтичането на определен период от време), в зависимост от реализирането на което страните поставят пораждането, изменението или прекратяването на правните последици на сключения между тях договор. Правните последици от изтичането на срока се проявява винаги занапред (ex nunc/за в бъдеще[1]), като страните не могат да уговарят обратно действие (ex tunc/действие назад в миналото). Подобна уговорка, макар и валидна, би била непротивопоставима на трети лица. Допускането придаденото обратно действие от страните на настъпилия срок да може да се противопостави на трети лица, би противоречало на общия принцип за стабилност и предвидимост в гражданския оборот, който е в основата на всяко правно регулиране. Нещо повече, обратното действие е юридическа техника (фикция), която следва да е изрично предвидена по законов път (напр. чл. 87, ал.1 ЗЗД). Страните не могат по договорен път да създават фикции.
Когато е посочена начална дата, предшестваща тази на извършване на сделката, като дата за възникване на задължението или за определяне на падежа, клаузата за срок не произвежда действие[2], а договорът поражда незабавно своето действие (например отлагателен срок с начален момент, предхождащ сключването на договора). Когато страните са уговорили правното действие на сключената между тях сделка да се прекрати след изтичането на период от време, чийто краен момент е преди сключването на договора и знаят това, следва да се приеме, че съгласието им не е сериозно и не следва да породи правни последици[3], т. к. уговарянето на такава крайна дата преди сключването на договора, свидетелства за липсата на съгласие – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Ако пък страните не знаят за изтичането на уговорения от тях прекратителен срок, договорът отново не следва да породи своето действие, тъй като в такъв случай той не би отговарял на волята на сключилите го лица[4].
- ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА УГОВОРКАТА ЗА СРОК
Волеизявленията напр. за сключване на брак, осиновяване, припознаване, приемане и отказ от наследство, не могат да бъдат обусловени не само от условие, но и от срок. Не съществува обаче принцип, според който онези сделки, които не търпят условие, да не могат да бъдат и срочни. Наистина в много случаи съвпадение има – напр. недопустимостта прехвърлянето на собствеността при дарението да е отложено под условие или срок; или компенсационното изявление да е направено под срок. Обаче менителницата не може да се издаде под условие, докато издаването й със срок е обичайният случай. Според проф. В. Таджер едностранните волеизявления, които се нуждаят от приемане, не търпят нито условие, нито срок. Едностранно волеизявление със срок обаче не е по принцип невъзможно. Развалянето на двустранен договор по чл. 87, ал. 1 ЗЗД винаги се извършва като на длъжника се дава подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането му кредиторът ще смята договора за развален. Срокът може и да се уговори – напр. за едностранното волеизявление за одобряване на вещта при продажба с уговорка за опитване по чл. 204 ЗЗД.
Общото завещателно разпореждане обаче не може да бъде направено под отлагателен срок – законът не допуска правото на наследяване да се породи в момент, различен от момента на откриване на наследството. Съгласно чл. 17, ал. 2 ЗН началният срок се смята за неписан, т.е. и в този случай завещанието поражда действие от откриване на наследството[5].
- ДЕЙСТВИЕ НА СРОКА ПРИ ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА DARE
В правната ни литература[6] се поддържа, че при прехвърлителни договори прекратителните условия и срокове се смятат недопустими. Като аргумент в тази насока се сочи, че законодателството ни не съдържа подобна изрична забрана, но тя вероятно би могло да се изведе от разбирането, че прехвърлянето следва да е окончателно и връщане на полученото не може да се уговаря отнапред. Като допълнителен аргумент се сочи сериозната опасност пред стабилността на оборота от уговарянето на прекратителен срок при изпълнение на задължението за прехвърляне или учредяване на вещно право. Изтъква се, че тази опасност се подсилва от обстоятелството, че нито настъпването на срока, нито на условието подлежат на вписване в имотния регистър и така третите лица няма да знаят дали праводателят им все още е собственик, респ.- няма да знаят за колко време ще придобият имота. Като аргумент се цитира още и правилото на чл. 205 ЗЗД, където изрично се сочи, че става дума за движимост, като оттам per argumentum a contrario се прави изводът, че възможността собствеността върху недвижим имот да се прехвърли под отлагателен срок, следва да се счита изключена.
Това разбиране едва ли би могло да бъде подкрепено. В действителност, въпреки че в законодателството ни липсва разпоредба, която да въвежда забрана или ограничение за обуславяне на задължение за dare със срок (респективно под условие), в нотариалната практика често се приема, че то е недопустимо[7]. Като аргументи за това обикновено се сочат, на първо място, че нотариален акт, сключен под отлагателно условие или срок, не подлежи на вписване, т. к. съгласно чл. 112, б. „а” ЗС на вписване подлежат всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права. И тъй като нотариалният акт с вещно – прехвърлително действие под отлагателно условие не прехвърля права, се приема, че той не подлежи и на вписване[8]. Също се твърди, че липсва уреден от закона начин за установяване на факта на настъпване на уговореното между страните отлагателно условие (респективно отлагателен или прекратителен срок), което създава сериозна несигурност в стопанския оборот.
В действителност, въпреки че в чл. 62. ал. 1, т. 6, б.“в“ ЗКИР е предвидено, че в част „В“ на партидата на имотния регистър се вписва и „обстоятелството, че договорът е сключен под условие или срок“, т.е., такъв договор подлежи на вписване, то доколкото в закона не е предвидена изрична форма за установяване на факта на настъпване на отлагателното условие, той не може да бъде отразен в имотния регистър, респ. не може да се предаде публичност на това обстоятелство, имащо важно значение за преценката на трети лица при придобиване на вещни права върху съответния недвижим имот. Причината се открива в това, че в регистъра подлежат на вписване само изрично предвидените от ЗС и Правилника за вписванията актове. Сред тях не бил посочен специален акт относно факта на настъпване на условие, уговорено между страните по един договор за прехвърляне, учредяване или прекратяване на вещни права върху недвижим имот. Действието на вписването е невъзможно по отношение на доказателствата, установяващи, че условието е сбъднато или не, които страните ще изработят. Съгласно действащите разпоредби на ЗС и ПВ не е възможно да се впише напр. смъртен акт, разрешение за ползване, спогодба или друг акт, доказващ сбъдването на условието. Скритото придобиване на правата на собственост е последица от договорите с отложено действие на придобиване право на собственост и води до несигурност при сделките[9].
Тези аргументи, почерпeни от вписването на актовете с вещноправни последици, с които се прави опит да се обоснове неприложимостта на срока (както прекратителен, така и отлагателен) към задължението за dare, не ми се струват убедителни. Вярно е, че на практика може да възникнат трудности при установяването на това дали отлагателният или прекратителният срок (респективно условие) са настъпили, но това не означава, че подобни модалитети са недопустими.
Подобно твърдение няма опора и в закона. По аргумент от чл. 24, ал. 1 ЗЗД, договорът поражда непосредствено вещно – прехвърлително действие, т.е. собствеността преминава върху приобретателя по силата на самия договор и в момента на сключването, без да е нужно да се предаде вещта – т. е. задължението за dare поначало се изпълнява във момента на своето възникване. По взаимно съгласие страните могат да отложат вещния ефект, като това отлагане се постига именно чрез обуславяне изпълнението на задължението за dare с отлагателен срок.
Когато страните са уговорили, че едва с изтичането на срока ще се породят правните последици на сделката (при начален срок), респективно, че ще възникне задължение за прехвърляне на определено вещно право, то е безспорно, че прехвърлителят остава собственик и след сключване на договора, до настъпване на срока. Какво ще стане, ако преди да настъпи срока, длъжникът по задължението за dare прехвърли обекта в полза на трето лице? Тук следва да се разгледат поне две хипотези: 1) когато обект на прехвърляне е движимост и 2) когато обект на прехвърляне е недвижимост.
1) Тъй като при разпореждане с движима вещ поначало липсва изискване за вписване и действието на отлагателният срок е за напред, уговарянето на такъв по предходна прехвърлителна сделка няма да може да бъде противопоставено на трето лице, което впоследствие придобие вещта от същия праводател. Третото лице ще придобие прехвърленото му право по силата на правоприемството, тъй като към момента на сключване на втората сделка прехвърлителят е притежавал прехвърляното от него право. По отношение на първата по време на сключването й прехвърлителна сделка, длъжникът във всички случаи ще отговаря за пълно неизпълнение, по причина, че последяващото прехвърляне на вещта, преди да е настъпил срокът, с който е отложен вещният ефект на първия договор, ще направи изпълнението по него невъзможно по причина, за която длъжникът по задължението за dare отговаря. А и поради това, че праводателят не е изпълнил съпътстващото, считано за подразбиращо се, мълчаливо уговорено, задължение да не осуетява сбъдването на условието. Но макар и да важи фикцията за сбъдване на условието, тук тя няма да произведе действие за третото лице, заради относителното действие на уговорката за срок, а оттам – на фикцията за сбъдването й.
С оглед на вече казаното, не считам, че би могло да се сподели становището, според което, ако са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ЗС, третото лице придобива собствеността на първично основание, независимо от правата на прехвърлителя под отлагателен срок, а отношенията между страните по сделката с отлагателен срок се уреждат по правилата за неизпълнение на договорно поети задължения (чл. 79, 87 и сл., чл. 92, 189 и сл. ЗЗД)[10]. В така очертаната хипотеза няма да са налице предпоставките за прилагане на чл. 78 ЗС, т. к към момента на прехвърлянето на третото лице праводателят е отчуждил собствената си вещ под отлагателно условие и в този смисъл третото лице никога няма да я е придобило от несобственик, за да се приложи чл. 78 ЗС.
2) Как обаче стои въпросът със задължението за прехвърляне на вещни права върху недвижими вещи, чието възникване, респективно изпълнение е обусловено от настъпването на отлагателен срок? Ако едно лице се е задължило по отношение на друго да му прехвърли собствеността върху урегулиран поземлен имот, което задължение е обусловеното от настъпване на отлагателен срок, договорът е вписан в имотния регистър, но преди настъпването на срока праводателят прехвърля същият този урегулиран поземлен имот в полза на трето лице, кой ще стане собственик? По така поставеното питане е изказано виждането[11], че вписването на договора прави противопоставим отлагателния срок спрямо последващи приобретатели на вещта, с оглед на това, че по силата на чл. 62, ал.1, т. 6, б. „в“ ЗКИР срокът подлежи на вписване и поради общооповестителното действие на вписването. Авторът сочи, че по причина, че първото прехвърляне подлежи на вписване, то всяко лице, което влиза в отношения с прехвърлителя, е имало възможност да провери правата му. Ето защо, сключвайки с прехвърлителя сделка за повторно прехвърляне на правото на собственост, според него третото лице получава желаното от него вещно право, но под прекратителен срок (който навярно е настъпване на отлагателния срок по първото прехвърляне). Тази втора правна сделка пораждала своя вещнопрехвърлителен ефект, но спрямо едно вече “обременено” вещно право, т. к. отлагателното условие се явявало подобно на вещна тежест, с настъпването на която вторият приобретател загубва правата си върху вещта. Следователно придобитите от третото лице права са винаги ограничени с краен срок. Това виждане не може да бъде споделено по следните съображения:
До настъпване на отлагателния срок, собственикът на недвижимия имот остава длъжник по задължението за dare и титуляр на правото на собственост. Това означава, че договорът е породил само облигаторен, но не и вещен ефект. От момента, в който срокът настъпи, договорът ще породи автоматично вещното си действие. Но ако преди да настъпи срокът праводателят отчужди безусловно същия недвижим имот в полза на трето лице, считам, че собственик ще стане именно това трето лице, т. к. настъпването на срока няма обратно действие. От това следва, че всички разпореждания, които собственикът е извършил до този момент са неатакуеми и ако той е отчуждил вещта в полза на трето лице, приобретателят по първата сделка, макар и актът да е вписан в имотния регистър, няма да може да стане собственик. Това е причината клаузата за запазване на собствеността до изтичането на определен срок да не намира голямо приложение. Такива клаузи обаче все пак се срещат – напр. при прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане се договаря правото на собственост да премине върху приобретателя при смъртта на праводателя (Р. 942-78-І г. о., ВС).
Същевременно при условие, че първият по време акт, с който е прехвърлен недвижимият имот под отлагателен срок, е вписан по-рано от последващото прехвърляне на същия обект от същия праводател в полза на трето лице, има ли действие това първо по време вписване и какво е то? В нашата правна литература е поддържано становището, че само вписаният нотариален акт има прехвърлителен ефект[12].Това разбиране видимо е повлияно от уредбата в Германския граждански законник (BGB), която изрично приема вписването като част от придобиването на недвижимия имот. Според § 872 ГГЗ вписването е част от придобивния способ и без него не настъпва вещноправният ефект. У нас в изолирани случаи вписването представлява част от придобивния способ и те са изрично уредени в законодателството (напр. чл.168 ЗЗД, 100 ЗС и др.).
В тази връзка възниква и въпросът – кой е моментът, в който се поражда противопоставимостта на първото по ред прехвърляне – дали от датата на сключване на самия договор и вписването му в имотния регистър или от момента на изтичане на срока и настъпването на вещния ефект? Второто виждане следва да бъде предпочетено, т. к. изтичането на срока има действие занапред, т. е. вещното действие настъпва едва след изтичането на срока. Това виждане не се разколебава и от принципното положение, че при колизия на права първият по време е и първи по право. Считам, че тази принципна непротивопоставимост на правата на лицето, което първо е вписало, се доказва и от редакцията на чл. 113 ЗС, че актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот. Законовия текст говори за противопоставимост, но когато от първото по ред вписване са налице придобити права, а такова в разглежданата хипотеза не е налице.
Следователно, ако актът е вписан, но прехвърлянето е под отлагателен срок, лицето сключило договор за придобиване на вещни права, обусловен от отлагателен срок, няма да може да противопостави на вписалия по-късно акта си, но придобил безусловно правата, защото само той е придобил вещни права. Чл. 113 ЗС визира действителното придобиване на права, съчетано с вписване. Вярно е, че след вписването приобретателят може да противопостави правото си на всички, но в разглежданата хипотеза вписалият по-рано акта си, все още не е придобил права и тук колизия и спорове по приложното поле на чл. 113 ЗС няма. В случая прехвърлянето е обусловено от настъпване на срок, първият приобретател до настъпване на срока няма право, което да придобие и в този смисъл не може да се породи и ефектът от вписването – той ще настъпи едва с изтичане на срока.
Оповестително – защитното действие на вписването се проявява при конкуренция между два или повече акта на разпореждане с имота от неговия собственик, като създава противопоставимост на правото или правното положение, придобито въз основа на вписан акт, срещу права на други лица по вписани по-късно актове със същия праводател. Това оповестително – защитно действие се обуславя от няколко предпоставки, които трябва да са налице кумулативно: 1) придобивен акт, 2) сключен със същия праводател, 3) който е вписан преди друг акт, извършен от него и подлежащ на вписване. Като приемем, че с този придобивен акт правоприемството следва да е настъпило веднага, без да е отложено действието му, изводът е, че в случаите, в които вещният ефект е отложен, противопоставимостта на акта, който е вписан, се поражда не е от неговото вписване, а едва от настъпване на модалитета, обусловил отлагането на вещното действие.
По отношение действието на вписването на придобивно основаниe в по-новата литература[13] се твърди, че когато от един собственик са придобили две лица, но само по-късно сключената сделка е вписана, е уреден (отделен – бел. моя, И. Р.) способ за придобиване на вещни права върху недвижим имот. Обосновава се, че първият приобретател е придобил по силата на правоприемството, но правото му е непротивопоставимо на втория. Като изключва възможността правото на собственост да има относителен характер, авторът разглежда още едно възможно обяснение – вписването да се разглежда като прекратително условие по отношение на първото правоприемство. Тази теза други автори[14] отричат категорично с аргумента, че в закона не е предвидено такова прекратително условие, а то не е и уговорено (бел. моя, И.Р.). В критиката си на изложеното разбиране проф. М. Марков правилно обосновава, че ако наистина се касаеше за първичен придобивен способ, той би следвало да настъпи без оглед на правоприемството, а в дадения пример не е така. Правоприемството в полза на приобретателя по втората по ред сключена, но първа по ред вписана сделка, не бива да бъде отричано. Това би прекъснало неоснователно веригата на правоприемствата и би дало необоснована легитимация на приобретателя. Правоприемство е налице и то между прехвърлителя и приобретателя, чийто акт е вписан по-рано.
На следващо място следва да се разгледат хипотезите, в които задължението за dare е изпълнено със сключване на договора, но неговият ефект е поставен под прекратителен срок. В случая преди настъпване на срока приобретателят е собственик на вещта и може и да се разпореди с нея в полза на трето лице. Въпросът е какво ще стане с придобитите от третото лице права, при настъпване на прекратителния срок за правото на неговия праводател? При движимите вещи третото лице ще стане собственик, но би следвало с настъпване на срока да се приложи правилото, че с отпадане правата на праводателя отпадат и тези на праводателя (resuluto iure dantis, resolvitur ius accipientis).
Тук разбира се може да се разсъждава дали няма да намери приложение разпоредбата на чл. 78 ЗС? Считам, че ако са налице останалите предпоставки на чл. 78, ал. 1 ЗС, включително добросъвестност на третото лице, в негова полза следва да се признае възможността за придобиване на вещта на основание този текст. Това със сигурност ще е така, ако към момента на разпореждането прекратителният срок е бил настъпил, т. к. в този случай праводателят на третото лице (и приобретател по договора, по който е прехвърлено правото под прекратителен срок) няма да е собственик.
Дали обаче правилото на чл. 78 ЗС ще намери приложение, ако към момента на сключване на договора с третото лице срокът още не е бил изтекъл? Изказвано е виждането[15], според което, макар че срокът няма обратно действие и при сключването на договора е осъществено правоприемство, чл. 78, ал. 1 ЗС следва да намери приложение и в разглежданата хипотеза по аргумент на по-силното основание. Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗС изключва приложението на основното правило, според което никой не може да прехвърля права, които не притежава. Не считам, че това становище може да се подкрепи.
Напротив, ако преди изтичане на срока трето лице е придобило собствеността, а в последствие настъпи прекратителният срок, то с отпадане правата на праводателя му, ще отпаднат и неговите и то няма да може да се позове на чл.78 ЗС. Освен това, чл. 78 ЗС включва от обективна страна придобиване на владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание и по възмезден начин от несобственик. Важно е да се уточни, че собствеността върху съответната вещ ще се придобие, ако приобретателят е получил вещта във фактическа власт, т.е. от момента на придобиване на владението върху вещта. Правилото на чл. 78 ЗС измества разпоредбата на чл. 24 ЗЗД, която предвижда, че при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Ако не е предадено владението върху движимата вещ, правилото на чл. 78 ЗС не би могло да се приложи.
При недвижимите имоти вписването на прехвърлителната сделка, част от която е и уговореният прекратителен срок, прави последния противопоставим на всяко трето лице. Именно поради това и по силата на правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото самият той притежава (nemo dat quod non habet), третото лице, придобило собствеността от приобретателя под краен срок, също ще е обвързано от този срок и след изтичането му ще изгуби правата си върху вещта.
Автор: Проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.
[1] Вж. така Р. № 1694 от 11.11.2002г., на V г. о., ВКС.
[2] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том Втори. С., 1995, с. 112.
[3] Вж. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Варна, 2000, с. 278.
[4] Такива ще са например хипотезите, при които страните не знаят за изтичането на прекратителния срок – когато последният е относително определен и началният му момент не е ясен за страните, поради което той може да е вече настъпил преди сключването на договора.
[5] Текстът на чл. 17 ЗН е аналогичен на чл. 132 ЗН (отм.), като проф. П. Венедиков, Система на българското наследствено право, Второ преработено издание, София, Печатница Книпеграф, 1945 г. сочи, че при завещателните разпореждания срокът е допустим само при завета, т. к. според чл. 132 ЗН (отм.) назначенията на наследник не могат да се правят под срок – нито под начален, нито под краен. При назначения за наследник, направени под краен или начален срок напр. наследодателят назначава А за свой наследник и разпорежда след неговата смъртта на А наследството да премине върху Б, са непозволени, при тях срокът се смята неписан, така че самото назначаване остава действително. Според проф. П. Венедиков, ако пък в завещанието са посочени двама наследници като смъртта на единия прави наследник другия и доколкото смъртта е срок, следва да се приеме, че и двамата стават сънаследници и с равни части.
[6] Таков, Кр. Доброволното представителство, С. Сиби, 2006, с. 111
[7] Това се констатира и от Ставру, С. Въпроси на българското вещно право, С. 2010, с. 427-431.
[8] В този смисъл но по отношение на искане за вписване на договор за наем вж. Определение № 348 от 12.06.2009 г. по ч. т. д. № 231/2009 г., І т. о., ТК на ВКС, където се приема, че за да бъде вписан, договорът за наем трябва да е породил желаните от страните правни последици.
[9] Така Танев, Д. Договори с отложено прехвърляне на правото на собственост „Собственост и право“, 2003 г., кн. 6, (цит. по ЕПИ-on line).
[10] Така изрично Ставру, С. Срокът като модалитет на вещноправното действие, Собственост и право, 2005 г., кн. 8 (цит. по ЕПИ-on line).
[11] Цит.автор, цит. съч. цит. стр.
[12] Това становище изказва Диков, Л. Значение на вписването при прехвърлянето на недвижими имоти. Правни изследвания, посветени на проф. В. Ганев. С., Придворна печатница, 1939, с. 175-204.
[13] Така Ставру, С. Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 414-418.
[14] Марков, М. Оповестително-защитно действие на вписването. Противопоставимост на вписания акт по чл. 113 ЗС, Собственост и право“, 2015 г., кн. 7 (цитирано по ЕПИ on line).
[15] Така Ставру, С. Въпроси на българското вещно право“, Фенея, С, 2010, § 21. Модалитети на вещноправното действие.
Подобни статии
ПРИЛОЖНО ПОЛЕ И УСЛОВИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА ТЕЖЕСТТА В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО
ИЗИСКВАНИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА УСЛОВИЕТО В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО
БРОЕНЕ НА СРОКОВЕTE В МАТЕРИАЛНОТО ПРАВО. ЗНАЧЕНИЕ НА СРОКА С ОГЛЕД ЗАБАВАТА И ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ
ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО
СРОК И СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ
