ЗА CODEX RATIONES, CODEX (RATIO) ACCEPTI ET EXPENSI И RECEPTUM ARGENTARII

Настоящото изложение има за цел да проследи правната уредба на записванията, които са правели римските граждани и римските банкери, за да осчетоводяват платежните си операции. Имало ли е влияние на методите, които римските граждани са използвали, за да записват своите транзакции върху банкерския начин на записване или е било обратното? Какви са били правните последствия на тези записи? Друг важен въпрос, който е засегнат, е пактът receptum argentarii, който уреждал отговорността на банкера към получател на плащане за извършена от банкера платежна операция.
1. Codex rationes и ratio accepti et expensi
Операциите по банковите сметки в Рим се записвали в специален регистър на банкера наречен rationes, който бил под формата на codex (събрани страници свързани заедно в края), а не под формата на volumen (свитък)[1]. Този регистър се наричал още ratio accepti et expensi[2]. Не е ясно, дали сметките са се водели поименно или „глобално“, т.е. по хронологичен на тяхното извършване ред[3]. За да бъде извършено плащане било необходимо платеца да го инициира устно или писмено.
Дали codex rationes бил сходен с codex accepti et expensi? Codex (tabulae) accepti et expensi се свързвал със задължението на всеки pater familias да води чрез своя роб или либертин три вида специални книги[4]. Трите вида книги били:
• kalendarium (calendarium) – използвал се е за изчисляване и записване на лихви по кредити[5];
• adversaria – задължително били записвани всекидневните приходи и разходи според тяхното възникване, без да се разделят на категории[6]; и
• codex (tabulae) accepti et expensi[7] – веднъж месечно били пренасяни данните от adversaria.
Счита се, че codex accepti et expensi е бил разделен на две страници[8]. Там се записвали имената на длъжниците (nomina[9]). Може да се предположи, че принципите, на които е бил изграден codex accepti et expensi, са били приложими и за банкерския codex rationum[10]. Съществуват мнения, че първоначално римските банкери (argenatrii) са използвали счетоводни книги rationes domesticae, които впоследствие са възприети от римските граждани[11]. Според някои автори обаче rationes не бива да се бъркат с codex accepti et expensi, защото последният не се свързвал с определена професия, а дори и банкер да го е използвал, то това е било в негово лично качество[12]. От друга страна, следва да се има предвид, че записите правени в codex accepti et expensi и правните последствия, които те са водели след себе си е невъзможно да не са повлияли банковата практика. Много вероятно е codex rationum да е разполагал с повече възможности за създаване или погасяване на дългове, което се е налагало поради спецификата на банковата дейност.
1.1. Nomina и pecunia
Записът, който се правел за всяка транзакция свързана със сметка се наричал nomen. Терминът вероятно е взаимстван от Гърция[13]. Постепенно римляните започнали да отнасят и парите като nomina или „име“, защото вписвали дължимата сума в счетоводните си книги на името на длъжника[14]. Цицерон признава, че вземанията (nomina) са форма на pecunia, т.е. може да се каже, че са кредит, който има парично изражение[15]. Първоначално pecunia не е включвала нетелесни вещи. По този повод Ulpianus, посочва:

D.50.16.178

‘Pecuniae’ verbum non solum numeratam pecuniam complectitur, verum omnem omnino pecuniam, hoc est omnia corpora: nam corpora quoque pecuniae appellatione contineri nemo est qui ambiget[16]. Предназначението на ‘pecunia’ не включва само монети, но и абсолютно всякакъв вид на pecunia, която е с материална субстанция (omnia corpora); като никой не се съмнява, че и субстанцията е също включена в pecunia[17].
По-късно pecunia включвала и вземанията. Потвърждение за това откриваме и при Hermogenianus, който уточнява:

D. 50.16.222

‘Pecuniae’ nomine non solum numerata pecunia, sed omnes res tam soli quam mobiles et tam corpora quam iura continentu[18]. Предназначението на ‘pecunia’ включва не само монети, но и всичко (omnes res) независимо дали е недвижимо или движимо и независимо дали е вещ или вземане[19].
Според Цицерон, най-лесно nomina може да бъде обяснена като отнасяща се до депозитна сметка водена при банкер[20]. Използването на nomina не изисквало нищо повече от запис в счетоводната книга, като това позволявало парични трансфери или плащания без физическо движение на пари[21]. Транзакциите извършвани чрез
nomina били бързи и лесни[22]. Съществуват данни за използването на nomina още от ІІ в. пр.Хр., а някои изследователи допускат тя да е използвана и по-рано[23]. Според историческите извори записите са били няколко вида. Използването на всеки от тях водел до различни правни последици.
1.2. Nomina arcaria
Nomina arcaria е свързвана с внасянето и тегленето на пари в наличност[24]. Тя била нещо повече от счетоводен запис[25]. Nomina arcaria представлявала и касов запис, фиксиращ реален платеж, за разлика от nomina transcripticia[26]. Според едни автори записът nomina arcaria доказвал наличието на предходен договор[27], а според други, наличието на запис nomina arcaria означавало, че предходен дълг не съществува[28].
1.3. Nomina transcripticia
С nomen transcripticium, кредиторът приключвал една сметка в своята книга (acceptilatio) и откривал нова (expensilatio), като само при тези условия възниквало задължение „litteris”.
Някои автори отнасят възникването на expensilatio назад във времето на XII-те таблици[29]. Съществува виждането, че expensilatio не произхожда от Рим, а от гръцките банкери в южна Италия, където може би е използвано векове преди да се е узнало за неговото съществуване[30]. То се извършвало без фактически да се използват пари в наличност. Expensilatio не можело да се поставя в зависимост от сбъдването на отлагателно или прекратително условие[31]. По съглашение с длъжника, кредиторът е можел да запише дълга като погасен (acceptum ferre). След това пренасял записа в книгата за разходи (codex expensi) като паричен заем (expensum ferre) и променял causa obligationis в договор litteris[32]. После кореспондиращ запис бил правен и от длъжника в неговите книги (acceptilatio)[33]. Може да бъде направен извод, че записването създавало задължение и дори да не е било пренесено от adversaria в codex[34]. Acceptilatio записано в codex accepti et expensi представлявало противоположност на expensilatio[35].
Въпреки това, литералният контракт се считал за сключен и без да е налице запис acceptilatio. Литералните договори се свързвали най-често с безналичните операции[36]. Te се сключвали само в лично присъствие на страните (inter praesentes) и при произнасяне на определени тържествени слова[37].
За длъжника възниквало задължение да плати сума независимо от материалните предпоставки на задължението[38]. На практика това ставало чрез делегация. Платецът прехвърлял nomen, който му се дължал чрез delegatio[39]. Кредиторът („ego“) нареждал на своя длъжник да заплати пари на трето лице („tu“), на което желаел да даде заем[40]. С тази „обмяна” на дългове чрез delegationes sovendi се избягвало физическото транспортиране на монети[41].

G. III.128-130

128. Litteris obligatio fit ueluti in nominibus transscripticiis. fit autem nomen transscripticium duplici modo, uel a re in personam uel a persona in personam.
129. A re in personam transscriptio fit, ueluti si id, quod tu ex emptionis causa aut conductionis aut societatis mihi debeas, id expensum tibi tulero.
130. A persona in personam transscriptio fit, ueluti si id, quod mihi Titius debet, tibi id expensum tulero, id est si Titius te pro se delegauerit mihi.
128. Задължение може да възникне писмено, какъвто е случаят при прехвърлянето на записи (nomen transscripticium).
129. Прехвърлянето на записа може да бъде направен по два начина, единият от вещ към лице, или от лице на лице. От вещ на лице, ако ти ми дължиш по договор за продажба или наем, или съдружие и аз го запиша като платено от теб.
130. От лице на лице, когато това, което Titius ми дължи аз запиша като платено към теб, в случай че Titius ми предложи теб като длъжник на негово място[42].
От посочените цитати могат да се изведат двете разновидности на тази специфична новация: 1) чрез промяна на каузата (a re in personam) и 2) чрез промяна на страните по задължението (a persona in personam).
При transscriptio a re in personam, едно съществуващо задължение се превръщало в задължение по литерален договор. To се извършвало с отбелязване от страна на кредитора, че е получил сумата от своя длъжник по старото задължение, а след това кредиторът вписвал, че е броил същата сума на същия длъжник[43]. Дългът от например продажна цена или наем се превръщал в задължение litteris, като за целта всяка страна, кредитор и длъжник, правела по два записа[44]. Първият записвал дължимата сума като получена и след това, като дадена в заем, а вторият като плащане и след това получаване на заем – acceptilatio в книгите на единия съответствало на expensilatio в книгите на другия[45].
При transscriptio a persona in personam мястото стария длъжник се заемало от нов, като кредиторът отбелязвал, че е получил дължимата сума от стария длъжник, а след това вписвал тази сума като броена на новия длъжник[46]. Възможно било и извършването на шест записа – K записва дължимата сума получена от D (1-ви запис) и като дадена на D (2-ри запис); D я записва като платена на K (3-ти запис) и получена от D (4-ти запис) и накрая D я записва като получена от K (5-ти запис) и платена на D (6-ти запис)[47].
2. Receptum argentarii
Receptum argentariorum е пакт ангажиращ отговорността, не на платец, а на банкера за извършена от последния платежна операция към получателя на плащането[48]. С receptum argentarii банкер се задължавал за едно друго лице (pro alio), тоест за един свой клиент, евентуално дори и в негово отсъствие (absente debitore), да плати дълга на клиента на кредитор, поемайки облигационната връзка пряко спрямо последния[49]. Видно е, че става дума за мандатно правоотношение, с което длъжникът клиент натоварва с мандат банкер, да се обвърже спрямо неговия (на клиента) кредитор или банкерът да поеме такова задължение в границите на водене на чужда работа (negotiorum gestio) на своя клиент[50].
Задължението на банкера е независимо от главното правоотношение между клиента длъжник и неговия кредитор, при спазване на правилото, че поръчителят не трябва да се задължава по един по-тежък начин (in duriorem causam)[51]. В този смисъл, поетото от argenatrius задължение с receptum argenatrii не оказвало влияние на задължението на длъжника към трето лице и не било равнозначно на пълно погасяване на това задължение[52]. Receptum argentariorum е разглеждан и като метод за прехвърляне на дългове сходен с записа на заповед, който метод не е бил достъпен за чужденци[53].
Кредиторът можел да предяви срещу банкера actio recepticia, когато последният не изпълнел задължението си за плащане[54]. Тази акция преди това се е наричала actio in factum[55]. Според някои автори между depositum irregulare и receptum argenatrii е имало връзка[56]. Чрез последния е било възможно извършването на плащания от влога. Други автори считат, че receptum argenatrii е сходен с акредитива[57]. Ulpianus включва към дейностите, чиято документация трябва да бъде представена в съда от банкера и гаранцията да се плати един дълг на клиент (receptum argentarii) с мотивацията, че тя била присъща на банката (nam et hoc ex argentaria venit)[58].
Счита се че Юстиниан премахнал receptum argentarii. Според някои автори обаче той го „възкресява“ в текста на CJ. 4.18.2, макар и с някои видоизменения, под наименованието kazara antifonesis. Пояснява се, че в правен смисъл kazara antifonesis[59] означава учредяване на гаранция в смисъл на „отговаряне за чужди действия“[60]. Тази гаранция е била абстрактна и каузата й е била задължението на длъжника, но дори тогава е било необходимо основният дълг да съществува, като във връзка с това е могло да се предявяват съответните възражения в процеса[61].
3. Заключение
Имало ли е влияние на методите, които римските граждани са използвали, за да записват своите транзакции върху банкерското осчетоводяване или е било обратното? На този въпрос е много трудно да се даде категоричен отговор. Може да се предположи, че достиженията на единия метод не са оставали тайна за другия. Правните последици различните записванията били различни. По отношение на receptum argentarii, могат да се направят следните изводи. Първо, той е бил пакт, който е уреждал отговорността на банкера, за извършена от него платежна операция към кредитор на негов клиент. Второ, това банкерско задължение е било независимо от основаното правоотношение между клиента на банкера (длъжник) и неговия (на клиента) кредитор. Трето, може да се направи интересна аналогия между receptum argentarii и съвременната отговорност при изпълнение на платежни операции[62].

Автор: Д-р Иван Мангачев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] J. Andreau, Banking and Business in the Roman World (trans. J. Lloyd) (Cambridge University Press, Cambridge, UK and New York 1999) 45.
[2] B. Geva, The Payment Order of Antiquity and the Middle Ages: A Legal History (Hart Publishing 2011) 138.
[3] Geva (2011) 138.
[4] И. Базанов, Курс по римско право, т. I (Университетска печатница, София 1940) 425.
[5] W. Buckler, The Origin and History of Contract in Roman Law Down to the End of the Republican Period (Cambridge University Press, London 1895) 125.
[6] Базанов (1940) 425.
[7] W. Hunter, A Systematic and Historical Exposition of Roman Law; embodying the Institutes of Gaius and the Institutes of Justinian (4th edn, Sweet & Maxwell, Limited, London 1876) 466.
[8] Базанов (1940) 425.
[9] Д. Дождев, Римское частное право (Издательская группа Инфра • М – Норма, Москва 1996) 494.
[10] В този смисъл и D. Jones, The Bankers of Puteoli: Finance, Trade and Industry in the Roman World (Tempus, Gloucestershire 2006) 51-52.
[11] В. Пфаф, О формальных договорах древнего римского права (Типография П. Францова, Одесса 1866) 61.
[12] Andreau (1999) 45.
[13] Ph. Kay, Rome’s Economic Revolution (Oxford University Press 2014) 109.
[14] D. Hollander, Money in the Late Roman Republic (Brill, Leiden, Boston 2007) 51.
[15] W. Harris, A Revisionist View of Roman Money, The Journal of Roman Studies, Vol. 96 (2006) (2006) 7.
[16] Hollander (2007) 6.
[17] Използван е преводът на The Digest of Justinian, Volume 4, (Ed.) на Alan Watson (University of Pennsylvania Press 2011) 462.
[18] Hollander (2007) 6.
[19] Използван е преводът на The Digest of Justinian, Volume 4, (Ed.) на Alan Watson (University of Pennsylvania Press 2011) 467.
[20] Kay (2014) 109. Cic. II Verr. 1. 100.
[21] Hollander (2007) 52.
[22] Hollander (2007) 57.
[23] Harris (2006) 15.
[24] Jones (2006) 51.
[25] E. Meyer, Legitimacy and law in the Roman World, Tabulae in Roman Belief and Practice (Cambridge University Press, Cambridge 2004) 137.
[26] Дождев (1996) 495.
[27] Hunter (1876) 467.; И. Ал. Покровский, История римского права (Летний Сад, Санкт Петербург 1998) 409.
[28] L. Caney, A Treatise on the Law relating to Novation including Delegation, Compromise and Res Judicata (2nd. edn, Juta & Company Limited, Cape Town, Winberg, Johanesburg, Durban 1973) 9.
[29] A. Schiller, Custom in Classical Roman Law, Virginia Law Review, Vol. 24, No. 3 (Jan., 1938) 275.
[30] Buckler (1895) 130.
[31] Hunter (1876) 468.
[32] Дождев (1996) 494.
[33] E. Poste, Gai Institvtiones or Institutes of Roman Law by Gaius with a translation and commentary (4th. ed. Clarendon Press, Oxford 1904) 363.
[34] Ibid.
[35] R. Sohm, The Institutes of Roman Law (4th ed., Clarendon Press, London 1892) 307.
[36] Jones (2006) 51.
[37] Пфаф (1866) 20-21.
[38] Sohm (1892) 306.
[39] Harris (2006) 15.
[40] R. Zimmermann, The Law of Obligations Roman Foundations of the Civilian Tradition (Juta & Co, Ltd, Cape Town, Wetton, Johannesburg 1990) 159.
[41] C. Katsari, The Roman Monetary system: The Eastern Provinces from the First to the Third Century AD (Cambridge University Press, Cambridge 2011) 183.
[42] Текстът е цитиран по Hunter (1876) 468.
[43] М. Андреев, Римско частно право (Софи-Р, София 1992) 302.
[44] С. Муромцев, Гражданское право древнего Рима (Москва 1883) 212.
[45] Ibid.
[46] Андреев (1992) 301.
[47] Муромцев (1883) 212.
[48] S. Von Reden, Money and finance в W. Scheidel (ed.), The Cambridge Companion to the Roman Economy (Cambridge University Press 2012) 283.
[49] А. Петручи, Античното международно търговско право и римското банково право през III В.–I в. пр.Хр., Ius Romanum: Commercium 1/2016, 31 http://iusromanum.eu/documents/985691/2119624/%D0%93%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%20%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%80%D1%83%D1%87%D0%B8%20%D0%B7%D0%B0%201+2016.pdf/96a78dfe-2624-4450-b7f5-03ad0ca14799 , Geva (2011) 211.
[50] Петручи (2016) 31.
[51] Петручи (2016) 32.
[52] B. Geva, The Order to Pay Money in Medieval Continental Europe в Money in the Western Legal Tradition: Middle Ages to Bretton Woods, (ed.) D. Fox и W. Ernst (Oxford University Press 2016) 430.
[53] W. Howe, Jus Gentium and Law Merchant. Address before the Pennsylvania Bar Association, June 30,1902, by William Wirt Howe, The American Law Register (1898-1907), Vol. 50, No. 7, Volume 41 New Series (Jul.,1902) 382.
[54] М. Алварес, Влиянието на римското право върху търговската и банковата дейност в Новия свят, Ius Romanum: Commercium 1/2016, 8, http://iusromanum.eu/documents/985691/2119624/%D0%93%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%82%D0%B0%20%D0%90%D0%BB%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B5%D1%81%20%282%29.pdf/43664734-079f-405b-bb29-fdb5a2fbdc77.
[55] Howe (1902) 381-282.
[56] Andreau (1999) 43.
[57] Алварес (2016) 13.
[58] Петручи (2016) 37.
[59] А. Кремадeс, Антонио Диас Баутиста и Юстиниановото законодателство, Ius Romanum: Commercium 1/2016, 16 http://iusromanum.eu/documents/985691/2119624/%D0%93%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%20%D0%91%D0%B0%D1%83%D1%82%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%20%D0%9A%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D1%81%20%D0%B7%D0%B0%201+2016.pdf/147c51fd-f630-4532-8f1e-d1cb53352ee1.
[60] Кремадeс (2016) 16.
[61] Кремадeс (2016) 16-17.
[62] Чл. 88-чл. 93 Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО, ОВ L 337/35 от 23.12.2015 г.