ЗА СРОКА НА ОТКАЗ ОТ ДОГОВОРА ЗА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ

Анотация:

В статията за първи път се поставя въпросът за правната уредба на правото на отказ на застрахования от договора за застраховка „живот”, уреден в Кодекса за застраховането, в сила от 1.1. 2016 г. Законодателят ни е възприел изискването на Директива 2009/138/ЕИО на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2009 г. относно започване и упражняване на застрахователна и презастрахователна дейност, известна още и като Платежоспособност II, в 30-дневен срок от сключването на договора застрахованото физическо лице да се откаже от договора. Той обаче не е обусловил началото на този срок от изпълнението на задължението на застрахователя да го информира за това право, в противоречие с разпоредбите на директивата. Затова статията анализира българското право в светлината на правото на Европейския съюз и на практиката на Съда на Европейския съюз.

ON THE DEADLINE TO REFUSE THE CONTRACT OF LIFE INSURANCE 

by

Prof. Dr. Polya Goleva

Institute for State and Law

Resume

In the article for the first time the problem about the legal regulation on the right of the insured to refuse the contract for life insurance, which has been regulated in the Code of Insurance, in force from 2016, is an object of discussion. Our parliament has accepted the requirements containing in the   Directive 2009/138/EC of the European Parliament and of the Council of 25 November 2009 on the taking-up and pursuit of the business of Insurance and Reinsurance (Solvency II) (Text with EEA relevance), that gives the insured person the right to refuse the contract of life insurance in a period of 30 days, which begins on the day followed the day of conclusion the contract. But in accordance with the Bulgarian law the beginning of this deadline doesn’t depend of the fulfillment of the duty of the insurer to inform the insured about this right opposite to the rules of the Directive. This is the reason why the article analyses the Bulgarian law in the light of the law of the European Union and the cases of the Court of the European Union. 

1. В ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Въпросът за срока на правото на отказ от договора за животозастраховане е бил решаван в няколко последователни във времето директиви на Европейския съюз:

На първо място в Директива 90/619/ЕИО, известна още като Втора директива за животозастраховане, изменена с Директива 92/96/ЕИО, известна още като Трета директива за животозастраховането, е посочено, че всяка държава членка предвижда застрахованият по индивидуалния договор за застраховка „живот” да разполага от момента, в който е бил уведомен, че договорът е сключен, в срок от 14 до 30 дни с правото да се откаже от договора – чл. 15, пар. 1. Смисълът на директивата е още, че не се допуска национална правна уредба, която да предвижда, че правото на отказ от договора се погасява при неупражняването му в определен срок, ако на застрахования не е било разяснено правото на отказ.

На второ място в чл. 31, пар. пар 1 и 4 от директива 92/96/ ЕИО се изисква от държавите членки да предвидят преди сключване на животозастрахователния договор задължение на застрахователя да предостави на застрахования най-малко информацията, включена в приложение II б. А от директивата.

Приложението II се нарича „информация за застрахования”. Последната се предоставя на застрахования преди сключването на договора и изискванията към нея са тя да е недвусмислена, подробна, писмена и да е дадена на езика на държавата, в която възниква задължението.

Тази информация е условие, при което се упражнява правото на отказ от договора за животозастраховане.

На трето място е Директива 2002/83/ЕО за животозастраховането на Европейския парламент и на Съвета. Тя  изисква държавите – членки да предвидят в законите си възможността застрахованият да се откаже от договора при застраховката „живот” и посочва, че той трябва да бъде информиран преди сключване на договора за правото си да се оттегли или откаже от договора – чл. 35, пар. 1 и чл. 36, пар. 4 във връзка с Приложение III,б. А а.13.

На четвърто място следва да се отбележи, че горепосочената директива е действала до 2015 г. и на нейно място е дошла  Директива 2009/138/ЕИО на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2009 г. относно започване и упражняване на застрахователна и презастрахователна дейност, известна още и като Платежеспособност  II. В чл. 186, ал. 1 от нея се съдържа изискване държавите членки да предвидят титулярите на полици по застраховка „живот” да разполагат със срок от 14 до 30 дни от датата, на която те са били информирани, че договорът е сключен, в който да се откажат от договора.

И така, всички директиви, отнасящи се до животозастраховането в рамките на Европейския съюз, поставят изискване към държавите – членки да уредят правото на отказ от договора за животозастраховане, като съдържанието на унифицираните норми е почти едно и също – срок – от 14 до 30 дни; срокът започва да тече от момента на съобщаване на застрахования, че договорът е сключен и правото на отказ се упражнява при условие, че застрахованият е информиран за него от застрахователя.

2. В ПРАВОТО НА Р. БЪЛГАРИЯ 

2.1. У нас горепосочените принципни положения е трябвало да бъдат възприети в застрахователното право в Кодекса за застраховането, в сила от 1.1.2006 г. В неговия чл. 237, ал. 1 е предвидено правото на физическото лице, сключило индивидуален застрахователен договор по застраховка „живот” със срок повече от 6 месеца, едностранно да прекрати договора в срок от 30 дни от датата, на която е било уведомено за сключването на застрахователния договор. В алинея втора се урежда реда за упражняване на правото на отказ – едностранно писмено съобщение, отправено до застрахователя. Договорът се прекратява от датата на уведомяване на застрахователя, застрахованият се освобождава от задълженията си и има право да получи заплатената застрахователна премия с изключение на частта, съответстваща на времето, през което застрахователят е носил риск, ако не е настъпило застрахователното събитие.

Чл. 237 от Кодекса за застраховането (КЗ) (отм.) е бил съобразен с Директива 2002/83/ЕО, която е действала към момента на приемането му. Така е записано изрично и в т. 24 от Допълнителните разпоредби на същия закон. Тук следва да се уточни, че директивите не уреждат последиците от упражняването на правото на отказ от договора, а го предоставят на държавите – членки.

В чл. 237 КЗ (отм.) не са уредени последиците от неуведомяване на застрахования за неговото право да прекрати едностранно договора. Но и в цитираните директиви не са изрично предвидени предписания към държавите – членки относно санкциите за застрахователя във връзка с неизпълнение на задължението му да уведоми застрахования за наличието на право на отказ от договора или за недостатъчно пълното и ясно разясняване на това право.

2.2.През 2008 г. у нас е приет Гражданският процесуален кодекс (ГПК), в чиято глава 59 са уредени преюдициалните запитвания до Съда на Европейските общности. Съгласно чл. 633 от него решението на Съда на ЕО е задължително за всички съдилища и учреждения в Решублика България.

2.3. От 1.1.2016 г. в страната ни е в сила втори Кодекс за застраховането, който отмени дотогава действащия едноименен кодекс. Той урежда няколко права на предсрочно прекратяване на договора. Освен на общите основания – по взаимно съгласие, с настъпване на крайния срок, поради изпълнение при заплащане на застрахователната сума в случаите на настъпване на застрахователното събитие, договорът може да се прекрати предсрочно  с едностранно волеизявление на застрахования.

Първото право на едностранно прекратяване от застрахования е правото по чл. 447 КЗ. Предпоставките за неговото възникване са:

А/ да е сключен валиден договор за застраховка „живот”;

Б/ договорът да е сключен за срок, по-дълъг от 6 месеца;

В/ да не са изтекли повече от 30 дни от датата на сключване на договора.

Изложените предпоставки следват от чл. 447, ал. 1 КЗ, в който е формулиран дактическият състав на правото на отказ.

От посочения фактически състав възниква потестативното право на застрахования да прекрати договора. Правото се упражнява с едностранно волеизявление, което според чл. 447, ал. 2 КЗ трябва да стане в писмена форма, предвидена като условие за неговата действителност. Волеизявлението следва да бъде адресирано до застрахователя и реално получено от него. Законът говори за „уведомяване, отправено до застрахователя”.

30-дневният срок има преклузивен характер. Той започва да тече от датата на сключване на договора и изтича на датата на получаване на уведомлението от застрахователя.

Застрахователният договор се прекратява автоматично от датата на получаване на уведомлението от застрахователя, без да е необходимо да се прави някакво последващо волеизявление от страните по договора. С дуги думи, прекратяването настъпва ex lege.

Правните последици са посочени в чл. 447, ал. 2. Те са:
А/ застрахователният договор се прекратява;

Б/застраховащият се освобождава от задълженията си по договора;

В/ застраховащият има право на заплатената от него застрахователна премия, от която се приспада частта, съответстваща на времето, през което застрахователят е носил риск, ако не е настъпило застрахователното събитие;

Г/ застрахователят е задължен да върне дължимата част от премията в 30-дневен срок от получаване на уведомлението за прекратяване, т.е. от датата на прекратяване на договора. След изтичане на този срок той изпада в забава на основание чл. 84, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) дължи законовата мораторна лихва по силата на чл. 86, ал. 1 от същия закон.

Второто право на едностранно прекратяване на договора за животозастраховане е правото на откуп по застраховка „Живот”, регламентирано в чл. 451 КЗ, което би могло да се упражни при определени предпоставки, но което се различава съществено от правото на отказ от договора.

В настоящата статия вниманието ми ще бъде насочено само към правото на отказ от договора, поради което няма да се прави паралел на двете права на застрахования да прекрати с едностранно волеизявление договора за животозастраховане. Целта ми е да установя, доколко правото на отказ по бъгарското национално право е съобразено с изискванията на правото на ЕС.

3. Правото на едностранно прекратяване на договора за животозастраховане представлява право на отказ от сключения договор по смисъла на чл. 186, ал. 1 от Директива 2009/138/ЕО. Това право се признава на физическото лице, което трябва да се защити от закона в качеството му на потребител на застрахователни услуги. Застрахованият следва да бъде равнопоставен на застрахователя, но фактически той не е, защото няма необходимите познания по застрахователно право. Затова се налага да бъде уведомяван от застрахователя за своите права и най-вече за правото му да се откаже от договора, ако установи, че не е сключил най-подходящия за него договор, че не е избрал най-добрия за него застраховател или договорът е сключен при неизгодни за него условия. Тъй като интересите на застрахователя и застрахования са противоположни, те са насрещни страни и всеки преследва своите цели, които не са общи цели и на двете страни, законодателят трябва да се погрижи уредбата на правото на отказ да бъде максимално изрядна за застрахования. Анализът на чл. 447 КЗ обаче не ни довежда до такъв резултат. Нека да видим това.

3.2. В началото чл. 447, ал. 1 КЗ поставя ограничение. Не всеки договор за животозастраховане може да бъде прекратен в определения срок, а само този, който е сключен за повече от 6 месеца. Следователно, въведен  е ограничителен срок за вида на договорите, от които може да се прави отказ. Правото на отказ не възниква според българското законодателство, ако договорът е за 6 месеца или за по-кратък срок. Всъщност в чл. 186, ал. 2 от Директива 2009/138/ЕО е дадена възможност на държавата членка да не урежда правото на отказ и срока за неговото упражняване, ако договорът за животозастраховане е сключен за 6 месеца или за по-малък срок. България се е възползвала от тази опция и изрично в кодекса се е позовала на нея. Може да се каже, че е спазена директивата в тази й част.

Естествено, ограничителният срок е в полза на застрахователя, който е защитен срещу евентуални злоупотреби от страна на някои лица, които преследват бързи печалби – сключва се договор, плаща се голяма застрахователна премия, тя се инвестира, особено ако застраховката е свързана с инвестиционни фондове, натрупват се лихви и приходи от инвестицията. Смятам че по този начин застрахованите лица се стимулират да сключват по-продължителни застрахователни договори, което е едно нормално явление в животозастраховането.

Правото на отказ не може да се упражни при договор за застраховка на чужд живот по смисъла на чл. 443 КЗ. Правото на отказ не е свързано и с прекратяването на взаимните застраховки. Единственият договор, по който е допустимо да се прави отказ, е застраховка на своя собствен живот. Възможно е да прави отказ от договор, при който е определено трето ползващо се лице.

Бих искала още да отбележа, че застрахованият в качеството си на физическо лице е потребител по дефиницията на Закона за защита на потребителите.

3.3. Началото на 30 дневния срок (кодексът ни е възприел в националното право максималния срок за упражняване на правото на отказ от договора) е „датата на сключване на договора”. Договорът се счита сключен, когато е спазена писмената форма или формата на електронен документ. Чл. 447, ал. 1 КЗ използва формален критерий и това е датата, която е вписана в документа. И тук се проявява първата разлика или по-точно първото отклонение от европейската дитректива. Датата, поставена в договора, не е датата на „информирането на застрахования, че договорът е сключен”. Защото сключването на договора е продължителен във времето процес, който започва с предложение, отправено от кандидата за застраховане, съпътствано с формуляр, който той е задължен да попълни и подпише, с писмени отговори на въпроси от значение за ествеството и размера на риска, понякога и с медицински преглед и предоставяне на информация за здравословното състояние на бъдещия застрахован – чл. 362 КЗ. Застрахованият декларира данни за възраст, здравословно състояние. Писменото предложение, формулярът, декларациите, медицинската експертиза се предават на застрахователя и са неразделна част от бъдещия договор – чл. 345, ал. 2 КЗ. Следва период, през който застрахователят следва да обмисли предложението и да реши дали да сключи договора и при какви условия. Кога точно ще се постави датата върху застрахователната полица не е ясно дефинирано. Датата се поставя от застрахователя. Застрахованият ще узнае, че предложението му е прието и застрахователят е подписал договора и е сложил датата след като бъде уведомен за това. На практика застрахованият ще узнае в момента, в който поиска заверено копие от застрахователния договор – чл. 344, ал. 4 КЗ или по-точно казано, когато (ако) упражни правото си да поиска от застрахователя копие от всички договорни заявления, декларации и други документи, което право е признато на застрахования във връзка със сключване на застрахователния договор в чл. 344, ал. 5 КЗ. Възможно е, когато застрахованият получи въз основа на своето изрично искане застрахователния сертификат, удостоверяващ сключването на договора, той да узнае от коя дата е започнал да тече 30 дневният срок на правото му на отказ. Нищо чудно, този срок вече да е изтекъл. В закона не са предвидени гаранции застрахователният договор едновременно да се подпише и от двете страни или да е посочено кога договорът се счита за сключен.

Разпоредбата за началото на правото на отказ у нас е уредено в противоречие с директивите относно животозастраховането (отменени и действащи). Всички те изискват началото да се свърже с УЗНАВАНЕТО от застрахования, че договорът е сключен. Едно право може да се упражни, само ако титулярът му знае, че то е възникнало, а то възниква със сключването на договора, както беше отбелязано по-горе. В този смисъл е и австрийският Закон за застрахователния договор – пар. 165 а  в старата му редакция. Макар че тези два момента – сключване и узнаване на сключването може да съвпаднат, това не винаги е така. Съдебната практика на Търговския съд във Виена изрично изтъква в р. 104 от 2008 г., че не винаги съвпадат двата момента. А е в р. 12 от 2017 г. на същия съд се подчертвава, че това разграничаване е абсолютно необходимо и релевантно за преценката на началото на срока.

3.4. Според приложимото българско право договорът се прекратява на „датата на получаване на уведомлението от застрахователя”, т.е. дали е спазен 30 дневният срок се преценява и в зависимост от датата, на която застрахователят е получил уведомлението на застрахования, че се отказва от договора. Датата на получаването може да се докаже с пощенско клеймо, с датата, отразена на нотариалната покана или чрез отразяване на получаването върху самото уведомление, ако то е занесено на ръка на застрахователя. По тези начини застрахованият може да докаже кога е уведомил застрахователя и така да се предотвртати злоупотребата със срока от страна на застрахователя.

Виждаме обаче, че законът не избягва уведомяването, респ. узнаването, но то е въведено само за застрахователя. Следователно, липсва правна реципрочност. За законодателя не е важно, дали застрахованият е узнал за своето право на отказ, но е важно, дали застрахователят е узнал за неговото упражняване и дали не е изтекъл преклузивният срок.

3.5. В чл. 447, ал. 2 КЗ се използва вместо „застрахован” – понятие, установено в първата алинея, понятието „застраховащ”. Неоснователно и доста объркващо са омотани двата термина, които имат различно съдържание. Тяхното смесване е ненужно, защото и в европейското, и в българското право става дума за индивидуален договор за застраховка „живот”, в който лицето, което го сключва и има право да се откаже от него, е идентично с лицето, чийто живот е застрахован. От алинея първа разбираме, че правото на отказ касае договори, при които едно и също физическо лице сключва договора, страна е по него и е носител на правата и задълженията, произтичащи  от договора. В алинея втора се намесва „застраховащият”, който по начало се появява тогава, когато този, който сключва договора и този, чийто живот е застрахован, са различни лица. Така може да се стигне до объркване на субекта, носител на правото на отказ – КОЙ може да упражни правото на отказ – застраховащият или застрахованият. Застраховащият е фигура, която се появява при груповата застраховка, а е очевидно, че сме извън нейното приложно поле. Не бива следващите разпоредби след алинея първа на чл. 447 КЗ да се отклоняват от индивидуалния договор, да се размива разликата между застрахован и застраховащ. Затова смятам, че разпоредбите подлежат на корективно тълкуване в изложения по-горе смисъл и като титуляр на правото на отказ да се определи застрахования.

3.6. Законът нищо не говори за задължението на застрахователя да информира преди сключване на договора застрахования за правото му на отказ. Или да го информира по неразбираем за него начин, или непълно, или не на езика на държавата по изпълнение на задължението.

Както видяхме, всички действали през различни периоди директиви изискват от държавите членки да въведат задължението за информиране. Директива 2002/83/ЕО за животозастраховане поставя това изискване в чл. 35, пар. 1, чл. 36, пар. 1 и пар. 4 във връзка с приложение три б. А а.13. Съгласно чл. 185, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО  преди сключване на договора за животозастраховане на застрахования се предоставя най-малкото информация по параграфите 2-4. В пар. 3, б. Й се съдържа информация за режима за упражняване на правото на отказ.

В чл. 326 КЗ в раздел втори, който се нарича „информация относно застрахователния продукт”, е уредено задължението на застрахователя да информира застрахования. Разпредбите в този член са общи и важат за всички видове застраховки от раздел първи и раздел втори на Приложение 1 към КЗ. В същото време има специфично задължение за информиране на лицата, застраховани по застраховки „живот”. Съгласно чл. 327, ал. 1 КЗ, преди сключване на застрахователния договор по застраховка от раздел първи на приложение 1 застрахователят е длъжен да представи на всеки ползвател на застрахователни услуги следната допълнителна информация относно застрахователния продукт: т. 10: условията, при които е възможно едностранно прекратяване на договора.

Това е единственото законово разрешение на въпроса за информацията на застрахователя, дължима от него на застрахования в рамките на животозастрахователния договор. Условията трябва да бъдат доуточнени в общите застрахователни условия. Достатъчно е застрахователят на ясен и разбираем език да обясни на застрахования, преди да се сключи договора, че има право в 30 дневен срок от сключването му да се откаже от него и да се посочат правните последици от отказа.

Информирането на застрахования за правото му на отказ и условията за упражняване на това право са много важни за последващото развитие на застрахователното отношение. Това следва от решение на Съда на ЕО С-209/2012 г. от 19.12.2013 г. по дело на  Walter Endress v. Allianz Lebensversicherung AG във връзка с  преюдициално запитване на Германския върховен съд, че правото на отказ от договора е безсрочно при липса на информация за него преди сключването на договора или при  непълното или погрешното му разяснение от страна на застрахователя. Ако преди сключване на договор за животозастраховане застрахователят не е уведомил застрахования за правото му на отказ, срокът за отказ от договора не може да започне да тече. Съдът на ЕС се позовава на посочените в т. 23 съображения на Третата директива за животозастраховането за необходимостта от реализиране на информационните цели по отношение на застрахования. Необходимо е писмено доказателство за факта на уведомяването, т.е. за факта на изпълнение на задължението от застрахователя. Неизпълнението на информационното задължение има за последица следното – 30 – дневният срок не тече. Според СЕС погрешното или липсващо разясняване на правото на отказ пречи срокът за упражняване на правото на едностранно прекратяване на договора да започне да тече и на практика води до безсрочно право на отказ от договора. Дори ако договорът е прекратен поради правото на застрахования да получи откупната стойност или е прекратен поради изплащане на застрахователната сума, в случай на настъпило застрахователно събитие. Тези последици могат да възникнат и когато правото на отказ е посочено в договора, но на практика застрахователят не е дал обяснения при какви условия то се упражнява. Това означава, че договорът не се смята сключен, а правото на отказ може да се упражнява безсрочно. 30 – дневният преклузивен срок не е изтекъл, респ. той започва да тече едва след като застрахователят е разяснил правото на отказ на застрахования[1].

При тълкуване на нормите на националното право съдът трябва да се ориентира по точното съдържание и цели на директивите и да тълкува правните термини по сходен начин като директивите. Директивата трябва да се транспонира в националното право и в него да се вложи същия смисъл и дух.

Въз основа на изложеното може да се направи извод, че ако застрахователят не е разяснил на застрахования правото на отказ, момента от който започва да тече срокът и последиците от упражняване на правото или ако разяснението е непълно или погрешно, сключените индивидуални договори за застраховка „живот” след 1.1.2007, следва да се приеме, че застрахованият не е бил надлежно информиран за правото си на отказ и 30-дневният срок за неговото упражняване не е започнал да тече. С други думи, то се е превърнало в безсрочно.

3.5. Какви са правните последици от упражняването на правото на отказ в 30 дневния срок от узнаване от застрахования, че договорът е сключен и от информирането му за правото на отказ?

Ако се упражни правото на отказ трябва да се върнат платените застрахователни премии на основание чл. 34 ЗЗД, който се прилага субсидиарно. Настъпва двустранна субституция.

Това е така, защото решенията на СЕС по силата на Договора за функциониране на Европейския съюз и по силата на вече цитирания чл. 633 ГПК са задължителни за българския съд, който би решавал споровете, свързани с последиците от прекратяване на правото на отказ от договора за животозастраховане. След като съдът е приел, че правото на отказ не е започнало да тече преди да бъде информиран застрахованият за него, той може да се откаже от договора ведно с предвидените в закона правни последици и след изтичане на 30 дневния срок от датата на сключване на договора. Без значение е дали е настъпило застрахователното събитие и дали е получил застрахователната сума или не, както е и без значение дали е упражнил правото си да прекрати договора и да получи откупната стойност. Той има право да иска връщане на платените от него до момента на прекратяване на договора поради упражняване на правото на отказ застрахователни премии. От тях следва да се приспадне само рисковата част от премията, респ. откупната стойност или застрахователната сума. Това става по пътя на прихващането, което може да направи застрахователят с едностранно волеизявление. Към дължимата остатъчна сума се прибавя лихвата, която е натрупана към застрахователните премии за времето, през което не е било упражнено правото на отказ от договора от страна на застрахования и която се определя на базата на дохода от инвестирането на събраната сума.

Застрахователната премия се дефинира като възнаграждението, което застрахованият дължи на застрахователя за това, че е поел носенето на риска, за това че осигурява застрахователна защита през времетраене на договора[2]. Спецификата при животозастрахователния договор  е че само част от застрахователната премия  може да се разглежда като възнаграждение за покриване на риска. Останалата част служи за спястяване и инвестиране от страна на застрахователя. Премията се дели на брутна и нетна. Нетната премия при животозастраховането се изчислява на базата на статистически данни за смъртността и техническата лихва[3].

Лихвата е доход, който застрахователят дава на застрахования за целия срок на договора. Лихвата е минималната доходност, която застрахователят очаква да постигне при инвестиране на средствата от застрахователната премия. Възможно е лихвата да е дисконтирана предварително от размера на застрахователнте премии. Тя се определя като средният доход от инвестиране на набраните застрахователни резерви по даден вид застраховка, изразен в проценти[4].

Нетната премия при животозастраховането се състои от рискова и спестовна част. Рисковата част от премията служи на застрахователя за изпълнение на задължението му да плаща застрахователната сума при настъщване на събитието (смърт на застрахования) през времетраене на договора[5].

Спестовната част от премията се натрупва в материален резерв – премийни резерви. Върху натрупаните спестовни части се начисляват лихви и те имат значение за плащането на застрахователната сума в случаите на предсрочно прекратяване на договора[6]. Това положение е от голямо значение особено за застраховките „живот”, свързани с инвестиционни фондове, при които застрахователната премия се инвестира в активи, включени във вътрешни фондове на застрахователя[7].

В това отношение сегашата уредба на правните последици от отказа от договора е неправомерна. Според чл. 447, ал. 2 КЗ застрахованият има право да получи заплатената застрахователна премия с изключение на частта, съответстваща на времето, през което застрахователят е носил риск, ако не е настъпило застрахователно събитие. Но тази разпоредба лишава де факто застрахованият изобщо от правото си да получи обратно платената застрахователна сума de lege lata. Ако той е платил премия за една година, а прекрати договора в края на годината (при неинформирането му за правото на отказ), според действащото ни право той няма да получи нищо от заплатените застрахователни премии. Законодателят не отчита обстоятелството, че застрахователната премия при застраховка „живот” се дели на рискова и спестовна част и последната би следвало да се върне на застрахования, защото той не е покривал риска с нея и тя не е служила за заплащане на възнаграждение за носене на риска[8]. Според общите принципи на гражданското право – ЗЗД, които не може да се елеминират при правата на застрахования, при упражняване на правото на отказ, договорът се прекратява с обратна сила – все едно че не е бил сключван и двете страни са длъжни да върнат полученото. Застрахователните премии подлежат на връщане на основание чл. 34 и чл. 55, ал. 1 ЗЗД заедно с възнаградителната (така наречената от застрахователите техническа) лихва върху тях, ако е била изрично уговорена, а ако не е била уговорена – с лихвата, която обичайно се натрупва от разумния застраховател при подобни случаи. От тях следва да се приспадне само тази част от премите, която е служила за носенето на риска от застрахователя за срока от сключването на договора до  момента на неговото прекратяване.

При корективното тълкуване на чл. 447 КЗ, което се направи в настоящата статия в светлината на Директива 2009/138 и на решението на СЕС, както и на базата на общите принципи на гражданското право, разпоредбата следва да се измени драстично de lege ferenda. Дотогава съдилищата са длъжни да тълкуват корективно действащата правна уредба, което влиза в противоречие с европейското право.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

---

---

---

[1] Съдът на ЕС прилага по аналогия чл. 5, пар. 1 от Директива 85/577 ЕИО за защитата на потребителите при сключване на договори извън търговските обекти. Съдът приема, че има сходство в двата фактически състава, защото и в двата потребителите могат да бъдат  поставени в заблуда за правото си на отказ от договора. Съпоставими са рисковете, на които са изложени  потребителите със сключването на договори извън търговския обект и застрахованите със сключване на застрахователни договори при неспазване на изискванията на чл. 31 от Трета директива за животозастраховането във връзка с приложение II. Разпоредбите, по които се е произнесъл СЕС – чл. 15, пар. 1 от Втора директива и чл. 31 от Трета директива са възприети буквално в последващите две директиви на Европейския парламент и на Съвета – 2002/83/ЕС за животозастраховането и директива 2009/138. Първата директива е съобразена в горецитираното решение на СЕС поради факта, че тя е била релервантна и меродавна към този момент.

[2] Вж. Голева, П. Застрахователно договорно право, С. Фенея, 2012 г., с.

[3] Така Драганов, Хр. Имуществено и лично застраховане. С., Тракия – М, 2000 г., с. 347.

[4] Драганов, Хр. Застраховане. Тракия – М, 2000 г., с. 349.

[5] Така Илиев, Б., В. Василев, Й. Ерусалимов. Основни принципи на застраховането. Изд. Фабер, 2008 г., с. 251.

[6] Илиев. Цит. съч., с. 251. Вж и Наредба 53 на КФН за изискванията към отчетността, оценката на активите и пасивите и образуването на техническите резерви на застрахователите, презастрахователите и Гаранционния фонд от 23.12.2016 г., обнародвана в ДВ бр. 6 от 2017 г.

[7] Вж. Николова, Ж. Специфики на застрахователната премия и застрахователната сума по застраховка „живот”, свързана с инвестиционни фондове. В: Научни трудове на Института за държавата и правото, т. 14, С., 2016 г., с. 163 и сл.