За симбиозата между правата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1 ЗЗД

Уводни думи.

Предварителният договор и Павловият иск са обект на многостранно юридическо изследване, чиято слабост се състои в това, че ги разглежда разделно и независимо без да отделя внимание на особената връзка помежду им. Целта на настоящата разработка е да постави, анализира и разреши някои теоретични и практически проблеми, произтичащи от симбиозата между потестативните права по чл. 19, ал. 3 и чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Въведение в проблема.

Предварителният договор за продажба на недвижим имот е самостоятелен вид договор, който поражда за всяка от страните задължение за сключване на окончателен договор, но насрещното му право не е притезание, а преобразуващо право, упражнявано по съдебен ред с конститутивен иск [1]. Не съществува обаче правен механизъм, който да гарантира, че кандидат-продавачът няма да злоупотреби с правото си на договаряне, като прехвърли собствеността върху имота на трето лице, поставяйки се в невъзможност да изпълни задължението си по предварителния договор. Така „обещаният“ и прехвърлен впоследствие другиму недвижим имот се превръща в обект на взаимоизключващи се права, в битката между които следва да се открие разумният баланс на интереси. На пръв поглед изглежда, че предимство ще има този носител на право, който пръв го е придобил – prior tempore, potior jure. Законът обаче дава предимство на този, който пръв е изпълнил предвидената формалност (чл. 112-115 ЗС) с оглед установената система на публични вписвания, основана на принципа на правната сигурност. Така кандидат-продавачът може съвсем валидно да прехвърли собствеността върху имота на друго лице преди кандидат-купувачът да е предявил иска по чл. 19, ал 3 ЗЗД [2], след като е предявен искът, но преди вписването на исковата молба съгласно чл. 114, б. „б“ ЗС [3], след изтичането на 6 месеца от уважаването на иска и невписване на съдебното решение съгласно чл.115 ЗС, както и да „обещае“ имота на друг кандидат-купувач, който е вписал исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД или уважилото я и влязло в сила съдебно решение в рамките на 6-месечния срок.
Не бива обаче да се забравя, че добросъвестността е границата за упражняване на правата и същевременно за тяхната защитa [4]. Въпреки относителното действие на договорите, прогласено в чл. 21, ал. 1 ЗЗД, третите лица, които са узнали за съществуването на предварителния договор, са длъжни да се въздържат от действия, с които биха възпрепятствали осъществяването на дължимия по него облигационен резултат. Като встъпват в последващо правоотношение, чието съдържание е несъвместимо с „обещанието“ за продажба, тези трети лица съзнателно съдействат за неизпълнението на предварителния договор, с което нарушават забраната „neminem laedere“. Законът не може да подмине подобна недобросъвестност и предвижда средства за борба с нея. Сделката, сключена между кандидат-продавача и третото лице, произвежда рефлексно действие по отношение на кандидат-купувача, в чиято правна сфера възниква правото да се намеси в договорно правоотношение, по което не е страна, и да въздейства върху неговото съдържание [5]. Това е прогласеното в чл. 135 потестативно право, което се упражнява чрез конститутивен иск, известен в теорията като Павлов или отменителен иск.

Проблемът за правната същност на Павловия иск.

Съдебната практика и доктрината сочат Павловия иск като типичен пример за проявление на относителната недействителност на правни сделки и действия, определяйки я като специфична юридическа конструкция, чийто механизъм и цели не попадат в родовото понятие за недействителност [6]. Основната функция на иска е да осигури защита на кредитора срещу действителни правни действия, с които неговият длъжник осуетява или затруднява удовлетворяването на вземанията му. Липсва обаче единодушие относно съдържанието на потестативното право по чл. 135 ЗЗД и същината на правните последици, в които се изразява преследваната с него правна промяна.
В. Таджер посочва, че по съдържание относителната недействителност се състои в „непораждане спрямо кредиторите на желаното от страните по сделката правно действие“ [7]. Според Л. Василев правните последици на сделката биват „суспендирани в полза на действуващия кредитор“ [8]. С. Тасев и М. Марков приемат, че при относителната недействителност „вещното действие на сделката не може да бъде противопоставено на определено трето лице, чийто интерес е защитен от закона (за него все едно не е сключвана)“ [9]. М. Павлова счита, че относителната недействителност се състои в това, че „приобретателят по сделката не се смята за притежател на субективното право спрямо кредитора“ [10]. Този теоретичен обзор позволява да се изведе господстващото виждане, че относителната недействителност се изразява в непротивопоставимост на увреждащата сделка спрямо успешно провелия Павловия иск кредитор, и по-точно в създадената фикция [11], че спрямо него сделката се счита за несключена и че отчужденото имущество се счита за имущество на длъжника[12]. Съгласно това разбиране с уважаването на Павловия иск не настъпва разместване на имуществени права, т.е. правото на собственост върху имота не преминава от патримониума на третото лице обратно в патримониума на длъжника [13]. Принудителното изпълнение на кредиторовото вземане се насочва срещу имущество на съдоговорителя на длъжника без това трето лице да може да противопостави в изпълнителния процес правата си на собственик, придобити по увреждащата сделка [14]. Така достигаме до една изкуствено създадена правна конструкция, съгласно която придобитото от третото лице право на собственост е „относително недействително” спрямо кредитора на неговия прехвърлител [15]. Това доктринално обяснение за същността на относителната недействителност се намира в сериозно противоречие с основни положения в правото: 1) отрича абсолютния характер на правото на собственост, приемайки че, то е непротивопоставимо спрямо кредитора с уважен Павлов иск; 2) допуска в един и същ момент да съществуват двама изключителни собственици на една и съща вещ – от една страна, приобретателят по увреждащата сделка (спрямо третите за тази сделка лица, спрямо самия длъжник и спрямо неговите кредитори, които не са се възползвали от възможността по чл.135 ЗЗД), и, от друга страна, самият длъжник-прехвърлител (спрямо неговия кредитор с уважен Павлов иск).
За да се избегнат подобни противоречиви и неустойчиви конструкции, други автори [16] определят правната същност на относителната недействителност като право на кредитора да се удовлетвори от сумата, получена от принудителното изпълнение върху вещта, принадлежаща на третото лице. Съгласно това разбиране конститутивното решение създава в полза на кредитора своеобразно право на следване, подобно на правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той (чл. 173, ал. 1 ЗЗД). В този ред на мисли се поддържа идеята, че уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД не връща правото на собственост в патримониума на длъжника [17]: „Защитата, която относителната недействителност предоставя на кредитора и която е напълно достатъчна за удовлетворяване на специфичния правен интерес на последния, е свързана с възможността на кредитора да продаде вещта на публична продан и да се удовлетвори от получената продажна цена. Такава възможност може да съществува и без вещта да е собственост на длъжника.“ [18] Казаното важи с пълна сила за паричния кредитор, но не и за носителите на непарични вземания и потестативни права. Слабостта на това становище е, че тълкува твърде тясно понятието кредитор, като разглежда същността на Павловия иск единствено през призмата на интересите на паричния кредитор.
С Постановление № 1 от 29.III.1965 г. по гр. д. № 7/64 г. Пленумът на Върховния съд изрично прокламира, че Павловият иск брани всеки кредитор, включително и този с непарично вземане [19]. Върховният съд отива още по-далеч в хода на своята творческа юриспруденция, признавайки качеството „кредитор“ и на носителя на потестативно право, какъвто е кандидат-купувачът по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот. Съвсем правилно се изтъква, че „когато длъжникът не изпълни задължението си да даде или да извърши нещо (да сключи окончателен договор – бел.моя), кредиторът има право да получи паричния сурогат на престацията от имуществото му [20]. Щом като може да бъде обезпечено изпълнението по отношение сурогата на престацията, не е логично, а и няма законно основание да се приеме, че точното изпълнение на последната не може да бъде обезпечено с предвидените в закона средства“. Така Върховният съд преодолява буквата на закона и утвърждава Павловия иск като средство за обезпечение на принципа „Pacta sunt servanda“. Правоимащият трябва да разполага с възможността да осъществи правото си съобразно точното му съдържание – той не може да бъде изправян пред необходимостта да се задоволи с паричния му сурогат. Такава е правната и социална функция на Павловия иск – тя не трябва да се ограничава, а да се укрепва и доразвива [21].
Нещо повече, необходимостта от защита на кандидат-купувача е особено подчертана. Докато кредиторът с парично вземане може въпреки измамливата сделка да се надява на удовлетворение, носителят на потестативното право изгубва окончателно възможността да го осъществи, ако измамливото прехвърляне на имота остане в сила [22]. Това се дължи на особените процесуални изисквания в производството по сключване на окончателен договор (362 – 364 ГПК) и по-специално на задължението на съда да извърши проверка, дали отчуждителят е собственик на имота. В това отношение съдебната практика е последователна. Така Решение № 115 от 13.04.2006 г. на ВКС по гр. д. № 173/2005 г., I т. о. приема, че „въззивният съд правилно е приел за неоснователен иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като към датата на предявяването му ответникът не е бил собственик на имота, описан в предварителния договор“. „Ако във времето между сключване на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот и предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД продавачът престане да бъде собственик на този имот по силата на валидна отчуждителна сделка, то искът за сключване на окончателен договор се явява неоснователен, като принадлежността на правото на собственост следва се преценява към момента на постановяване на съдебното решение“ (Решение № 220 от 30.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 895/2009 г., II т. о.). В този ред на мисли Върховният съд приема, че „щом като към датата на решението ответницата вече не е собственик на имота, предмет на предварителния й договор с ищцата, то искът следва да се отхвърли. За ищцата се открива възможност да иска в отделен процес да бъде обявена за относително недействителна сделката на ответницата с третото лице и едва след връщане на имота в патримониума на ответницата да поиска отново обявяване за окончателен предварителния й договор“ (Решение № 1146 от 8.06.1967 г. по гр. д. № 640/1967 г., I г. о). „С двата иска се предявяват различни потестативни по характер права, като уважаването на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и настъпилата с това промяна като ново обстоятелство дава основание за предявяване на нов иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД“ (Решение № 1024 от 6.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2007 г., III г. о.). „Предвид уважаването на предявения от ищеца против ответницата и трето лице иск с правно основание чл. 135 ЗЗД съдът е счел, че ответницата е собственик на процесния имот и че са налице всички изисквания на закона за уважаването на иска“ (Решение № 997 от 17.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4090/2007 г., III г. о.). Оказва се, че е необходимо искът по чл. 19, ал. 3 да бъде предшестван от успешно проведен иск по чл. 135 ЗЗД, конститутивното решение по който да осигури необходимите предпоставки за упражняване на правото по чл. 19, ал. 3 – а именно да върне собствеността върху отчуждения имот обратно в патримониума на кандидат-продавача (В този смисъл са и Решение № 761 от 21.X.1994 г. по гр. д. № 616/94 г., I г. о., Решение № 192 от 25.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6105/2007 г., I г. о., Решение № 207 от 9.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6217/2013 г., IV г. о.) Изводът е, че търсената от купучава по предварителен договор правна промяна се състои в отмяна на транслативния ефект на увреждащата го прехвърлителна сделка, страни по която са кандидат-продавачът и третото лице.
Изложените разсъждения позволяват да се приеме, че с влизането в сила на съдебното решение, с което се уважава предявеният иск по чл. 135 ЗЗД, отпада вещно-прехвърлителното действие на относително недействителната сделка. Като аргумент в полза на разглежданата теза може да послужи правилото на чл. 135, ал. 1 изр. 3 ЗЗД, съгласно което недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Тази разпоредба е сред първичните придобивни основания, които законодателят въздига като изключения от правилото, че „с отпадане правата на праводателя отпадат и правата на приобретателя”. Необходимостта от въвеждане на оригинерно придобивно основание, освен че охранява интереса на добросъвестния съдоговорител на съконтрахента на длъжника, навежда на мисълта, че относителната недействителност „отнема“ правото на собственост на третото лице, поради което деривативното придобиване на имота от лицето по чл. 135, ал. 1, изр. 3 е невъзможно.
В подкрепа на поддържаната теза може да се посочи и използваният в теорията термин „отменителен” иск – т.е. който служи за отмяна на определени правни последици. В този смисъл следва да се отбележи, че правната промяна се състои не в ликвидиране на цялата увреждаща сделка, а само в елиминиране на нейното вещнопрехвърлително действие, тъй като само то възпрепятства ефективното упражняване на правото на кандидат-купувача по предварителния договор [23]. Облигационното действие на транслативната сделка остава непокътнато [24] и третото лице-кредитор може да упражни правата по чл. 79 и сл. ЗЗД спрямо неизправния длъжник. Оказва се, че ефектът от обяваването на една сделка за относително недействителна е сходен с последиците, породени от продажбата на чужда вещ – ноторно известно е, че тя е действителна, поражда облигационно действие, но няма вещнопрехвърлителен ефект.
Следва да се отбележи, че относителната недействителност, освен че отменя транслативния ефект на увреждащата сделка, поражда и едно особено право в полза на кредитора с уважен Павлов иск – само и единствено той може да се възползва от така възстановеното имущество на длъжника – останалите кредитори (парични, непарични, купувачи по предварителни договори с предмет същия имот) не могат да се удовлетворят от реституирания имот. Тази специфична последица на обявената относителна недействителност като че ли блокира общото правило на чл. 133 ЗЗД, съгласно което цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредиторите, които имат еднакво право да се удовлетворят от него. Възвърнатото имущество е собственост на длъжника и спрямо останалите кредитори, но те не разполагат с право на взискане/право по чл. 19, ал. 3 спрямо него, докато не проведат успешно своя Павлов иск. Конститутивното съдебно решение по чл. 135 ЗЗД поражда изключително право на взискане/право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД в полза на действащия кредитор.

Проблемът за вписването на предварителния договор.

От анализа на правните последици на относителната недействителност по чл. 135 ЗЗД стана ясно, че тя нахлува и в правната сфера на третото лице, като му „отнема“ правото на собственост, придобито по увреждащата сделка – това е санкцията, която законът предписва, за проявената недобросъвестност [25]. Интересите и нуждата от защита на третото лице, придобило имота възмездно и добросъвестно, обаче натежават и везните на Темида отмерват в негова полза. Знанието на третото лице за увреждането е субективна предпоставка, необходима за успешното провеждане на Павловия иск и подлежаща на доказване от страна на ищеца [26], за когото това често се явява непосилна задача. Само проявена от страна на третото лице небрежност за узнаване на това увреждане не дава основание за уважаване на отменителния иск (Решение № 1698 от 18.V.1959 г. по гр. д. № 2697/59 г., I г. о.), тъй като законът не задължава третите лица да изследват дали техният съконтрахент е страна по предварителен договор с предмет същия имот.
Това се дължи на един сериозен законодателен пропуск – предварителният договор не подлежи на вписване, тъй като не е сред актовете, изрично предвидени в законите и по-специално в чл. 112 ЗС. Това законодателно решение се подкрепя от практиката и доктрината с аргумента, че предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие. Този аргумент обаче губи тежест при отчитането на факта, че съгласно чл. 112, б. „е“ ЗС и чл. 4, б. „е“ ПВ на вписване подлежат договорите за наем на недвижим имот, в т.ч. на земеделска земя, за срок по-дълъг от една година – те също нямат транслативен ефект. Нещо повече, облигационното задължение, породено по силата на предварителен договор за продажба, е много по-близко по съдържание до сделките по чл. 18 ЗЗД, тъй като е насочено към прехвърлянето на вещно право. Може да се приеме, че „обещанието“ за продажба на недвижим имот е тежест върху вещта, а не само лично задължение на продавача [27]. Не може да се намери разумен отговор на въпроса, защо исковата молба за постановяване на решение за сключване на окончателен договор подлежи на вписване, а самият предварителен договор – не. Вписването, предвидено в чл. 114, б. “б“ ЗС, не осигурява своевременна противопоставимост на правата на кандидат-купувача, който може да бъде „изпреварен“ от последващ приобрерател на имота, вписал своето придобивно основание, или от последващ кандидат-купувач, вписал исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Изводът е, че действащата система на публични вписвания не осигурява необходимите на гражданския оборот гласност и сигурност.
Този проблем може да бъде преодолян, ако предварителният договор бъде включен в кръга на актовете, подлежащи на вписване [28]. Няма пречка страните да преодолеят изискването на чл. 3, ал. 1 ПВ [29], като сключат предварителния договор в писмена форма с нотариална заверка на подписите, тъй като тя по-тежка от предвидената в чл. 19, ал. 1 ЗЗД писмена форма. Разумно е de lege ferenda да бъде предвиден срок, в рамките на който кандидат-купувачът да придобие собствеността върху имота – било по нотариален ред, било по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД – и да впише окончателния договор, съответно влязлото в сила съдебно решение. Ако това не се осъществи в законноустановения срок, действието на вписването на предварителния договор следва да отпада и всеки заинтересован да може да иска заличаването му. Чрез този механизъм би се избегнало блокиране на гражданския оборот чрез вписване на предварителни договори, по които купувачите са неизправна страна [30]. Вписаният предварителен договор ще осигури необходимата противопоставимост (чл. 113 ЗС) на правата на кандидат-купувача спрямо всички последващи приобратетели/кандидат-купувачи на имота без да е необходимо да се прибягва до института на относителната недействителност.

Вместо заключение.

Паралелното разглеждане на исковете по чл. 19, ал. 3 и чл. 135 ЗЗД поставя на дневен ред множество значими теоретични и практически проблеми, които могат да бъдат преодолени чрез една добре обмислена законодателна промяна – дотогава Павловият иск ще продължава да бъде най-подходящото и целесъобразно правнотехническо средство за защита на интересите на кандидат-купувача по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот.

Диана Иванова Асеникова,
студент в IV курс,
Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Калайджиев, Ангел. Облигационно право. Обща част, София, Сиби, 2013, с. 147.
[2] В предварителния договор най-често се уговаря дата за сключване на окончателен договор, преди настъпването на която купувачът не би могъл да претендира изпълнение и евентуално предявеният от него иск по чл. 19, ал. 3 би бил отхвърлен като преждевременно заведен – вж. Димитров, Мирослав. Някои практически проблеми напредварителните договори за покупко-продажба на недвижими имоти., Собственост и право, 2005, № 11, с. 16-17.
[3] За проблемите във връзка с вписването на исковата молба – вж. пак там.
[4] Вж. Караминков, Александър. За някои особени случаи на приложение на чл. 135 ЗЗД. Правна мисъл, 1968, кн. 2, с. 22-33.
[5] Вж. Йосифова, Таня. Правно положение на кредиторите по Павловия иск според френската и българската цивилистична доктрина. Юридически свят, 2013, № 1, с. 67-68.
[6] Вж. Павлова, Мария. Относителна недействителност на сделките. Правна мисъл, 1974, №5, с. 40-41.
[7] Цит. по Йосифова, Т. с. 58.
[8] Пак там.
[9] Вж. Тасев, Симеон., Марков, Методи. Гражданско право. Обща част., София, Сиби, 2013, с. 212.
[10] Виж. Павлова. Мария. Гражданско право. Обща част., София, Софи-Р, 2002, с. 523.
[11] В правната действителност само законодателят може да установява с нормативни текстове фикции – цит. пак там, с. 119.
[12] Виж. Калчева, Тотка. Обезпечителният характер на иска по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите, Търговско и облигационно право, 2014, № 5, с. 28.
[13] Пак там.
[14] Пак там.
[15] Вж. Ставру, Стоян. Съществува ли „относително“ право на собственост?, 12.05. 2013, http://challengingthelaw.com/veshtno-pravo/otnositelno-pravo-na-sobstvenost/#sdfootnote16sym
[16] Пак там.; Йосифова, Т., с. 64-65.
[17] Така и Решение № 631 от 18.10.2006 г. на ВКС по т. д. № 224/2006 г., I т. о.: „Искът с правно основание чл. 135 ЗЗД няма вещноправно действие. При уважаването му прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя. При успешното провеждане на Павловия иск кредиторът по паричното вземане получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо че то е преминало в патримониума на трето на сделката (от която произтича вземането на кредитора) лице“.
[18] Цит. Ставру. С., пак там.
[19] В отговор на стеснителното тълкуване на понятието „кредитор“, дадено в Р-2-64-ОСГК.
[20] Когато непаричният кредитор/ кандидат-купувачът прибегне до осъществяваване на правата си по чл. 79, ал. 1, пр.2, чл. 80, чл. 88, чл. 92, чл. 93 ЗЗД, той се превръща в кредитор с парично вземане.
[21] Вж. Сталев, Живко. Преглед на практиката на Върховния съд по отменитения иск (чл. 135 ЗЗД), Правна мисъл, 1969, № 1, с. 105.
[22] Пак там, с. 104.
[23] В този смисъл Апостолов, Иван. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията., София, БАН, 1990, с. 493. Спорно е дали Павловият иск е личен или вещен…неговите последици могат да бъдат само облигаторни или вещни, според това дали отмененото действие е имало само облигационни или и вещни последици.
[24] Това е базовата разлика между относителната недействителност и институтите на отмяната и развалянето, които разкъсват облигационната връзка между страните по сделката. В този ред на мисли не може да се приеме, че „възприемането на идеята за отпадане на вещнопрехвърлителното действие на сделката би довело дo отхвърляне на правния институт на относителната недействителност, тъй като нейните правни последици ще бъдат идентични с тези на отмяната и развалянето на една правна сделка. В такъв случай единствените различия между относителната недействителност и отмяната на правните последици на една правна сделка биха били, от една страна, основанието, даващо право да се иска тяхното настъпване (при чл.135 ЗЗД – увреждането на кредитор на едната страна по сделката) и, от друга страна, лицето, оправомощено да ги предизвика (при чл.135 ЗЗД – кредиторът на страна по сделката.“ – цит. Ставру. С. пак там.
[25] При безвъзмездност на увреждащото действие законът не изисква знанието на третото лице за увреждането на кредитора. То не е понесло някаква жертва и поради това правата му не са в еднаква степен достойни за защита с правата на кредитора. Това разбиране е в унисон с римското правило, че интересът на лицето, което иска да избегне загуба, трябва да бъде предпочетен пред интереса на лицето, което иска да реализира печалба. Все пак, когато длъжникът извърши дарение със знанието, че уврежда кредиторите си, може да се постави въпросът, дали то или мотивът, единствено поради който то е направено, не са противни на закона или на добрите нрави (чл. 226, ал. 3 ЗЗД). – виж. Караминков, А., с. 24.
[26] Доказателствената тежест се размества при действието на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
[27] Виж. Шарфман, Даниел. „За“ и „против“ вписването на предварителния договор. Общество и право, 2008, № 1, с. 15.
[28] С измененията в Правилника за вписванията, въведени с ДВ, бр. 63 от 01.08.2014 г. в чл. 4, б. „е“ бе предвидена възможността за вписване, по искане на една от страните, на предварителните договори за прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти. Същата тази възможност бе впоследствие отменена с ДВ, бр. 92, в сила от 07.11.2014 г. Мястото на подобно нормативно решение би следвало да бъде в чл. 112 ЗС, а не в ПВ, тъй като вписване се допуска само за случаите, които са предвидени изрично в законите (чл. 2 ПВ).
[29] Подлежат на вписване само актове, които са извършени по нотариален ред или са с нотариално заверен подпис.
[30] Виж. Димитров, М. Пак там, с. 18-19.