Поводът да пиша настоящите редове са наскоро влезлите в сила изменения на НПК, които разбуниха духовете в обществото в много аспекти като компетентността на Специализираният наказателен съд, въвеждането на разпоредително заседание в съдебната фаза на наказателното производство, както и въвеждането на процесуални преклузии. Стигна се дотам, че от страна на ВКС бе отправено искане на основание на чл. 150, ал. 1, вр. чл. 149, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Конституцията на Република България до конституционния съд, с което разпоредбите на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно и на чл. 411а, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс, приети със Закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, обн. ДВ бр. 63 от 04.08.2017год. да бъдат обявени за противоконституционни. И тъй като фокусът на общественото внимание се насочи предимно върху измененията, свързани с подсъдните на Специализирания наказателен съд дела, струва ми се, че някак по-встрани остана изменението на чл. 127 НПК, касаещо приемането на ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски и приложените към тях ревизионни доклади, както и докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ) от извършени финансови инспекции и одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата (ЗСП) и приложените към тях документи за писмени доказателствени средства. И ако до известна степен може да се каже, че съм съгласен с аргументите, изложени от съдиите от ВКС в искането до КС, предвид на това, че винаги съм би подръжник на становището, че ревизиониите актове нямат място в наказателното производство в качеството си на индивидуални административни актове, съставени по друг процесуален ред и с друга цел, ми се ще да разгледам от малко по-различен ъгъл, чисто практическтото влияние на горепосоченото изменение.
Уж всяка законодателна промяна се прави за добро. Понякога се получава, понякога не. И въпреки становището на ВКС за противоконституционност на измененията на чл. 127 НПК, би могло да се твърди, че на моменти това становище е прибързано.
Не мисля да се спирам върху конституционноправния аспект на проблема, или поне не преди да съм се спрял в детайли на това, какви всъщност ще са последиците от горепосоченото изменение, заради кое се налагат същите, казано накратко, мисля, че по правилен подход в този случай би било да се започне от конктретното към общото.
Измемението на ал.1 на чл. 127 НПК, придава на ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски и приложените към тях ревизионни доклади, както и докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ) от извършени финансови инспекции и одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата (ЗСП) и приложените към тях документи статут на писмени доказателствени средства. Съобразно възприетото в доктрината, „доказателствените средства са процесуално-технически способи за установяване (възпроизвеждане) в процеса на фактите, които могат за служат като доказателства“. Съществена характеристика на доказателственото средство, е че то въвежда в наказателния процес доказателства – факти от обективната действителност. Ако даден документ не установява, не закрепва доказателства, то той не може да служи като доказателствено средство в наказателното производство. Което в конкретния случай какво означава? Органите на досъдебното производство биват сезирани със съобщение за извършено престъпление по чл. 255, ал.1 НК, в някоя от посочените точки, затова че дадено лице „избегнало установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери”. И ето – имаме изменение на НПК, което едва ли не ни върши половината работа – от НАП ни изпращат ревизионния акт, в който се пише, че със справки-декларации по реда на ЗДДС например е установен данък за внасяне Х, а при ревизията е установено, че реално дължимият ДДС за внасяне е 7Х… и ние ползваме тези констатации и повдигаме обвинение на лицето, управител на търговското дружество – данъчно задължено лице, за това че на тази и тази дата, чрез подаване на справка декларация, избегнал плащането на данъци в големи размери – данък добавена стойност в размер на 7Х. В тази хипотеза, твърдяното нарушение на принципите за състезателност на наказателното производство са не толкова нарушени, колкото това, че не са събрани ДОСТАТЪЧНО доказателства, за извършването от страна на дееца на изпълнителното деяние, изразяващо се в избягване на установяването и плащането. И приемайки, че можем да считаме за доказано извършването на едно престъпление въз основа на акт на административен орган, в чийто правомощия са установяване на факти, различни от съставомерните от обективна и субективна страна, наистина подобен подход изглежда юридически некоректен. Но според мен това е само на пръв поглед в конкретния случай. Защо? Защото като елемент от обективната страна на престъплението имаме наличието на избегнати данъчни задължения в големи размери. Тоест, за да ни е съставомерно деянието, следва да са налице изискуеми публични вземания, установени в съответното материално данъчно законодателство като данъци, които след да бъдат установени и по размер, за да може да се установи наличието на признака от обективна страна „големи размери”. И тук искам да попитам ВКС какви доказателствени средства следва да се използват, за да се докаже наличието на горепосочените признаци от обективната страна, защото аз не се сещам. Не е правомощие на органите на досъдебното производство да установяват кой колко данък дължи и това, дали го дължи наистина. В противен случай бихме достигнали до абсурда, в рамките на наказателния процес да проверяваме дали дадена доставка има право на данъчен кредит, или не. Считам, че в обсъжданата хипотеза е напълно логично да приемем, подчертавам, че за наличието на установени по размер данъчни задължения, ревизионният акт може да представлява доказателствено средство, въвеждащо в наказателния процес като факти от обективната действителност дължимите данъци и техният размер. Докато в същото време, противоречи на принципите на наказателния процес да извеждаме останалите елементи от обективната страна на престъплението, като например – действията по избягването на установяването и на плащането на данъчните задължения от ревизионния акт като вид доказателствено средство.
За нуждата от ревизионнния акт като вид доказателствено средство мога да дам още един пример, който е доста често срещан в практиката. Не са редки случаите, в които от страна НАП до съответната районна прокуратура се изпраща сигнал за извършено престъпление по чл. 227б НК, и като доказателство към сигнала се прилага ревизионен акт за определени задължения по ДДС. В тези случаи, предметът на доказване в хода на наказателното производство от обективна страна е наличието на неплатежоспособност за дадено юридическо лице или едноличен търговец и бездействие от страна на лицето, или на лицата, посочени в ал.2 на разпоредбата, да подадат в 14-дневен срок молба до компетентния окръжен съд за откриване на производство по несъстоятелност. В разглежданата в настоящия пример хипотеза, при положение, че в съобщението за извършено престъпление са ни конкретизирани дадени изискуеми задължения на лицето за данък, логично следва въз основа на назначена в хода на досъдебното производство или на съдебното следствие експертиза ще следва да се установи неплатежоспобен ли е длъжникът или не. Дали това е правилно, предвид на посочените в чл. 608 ТЗ презумпции, не смятам да се спирам в настоящото изложение. Ще обсъдя това, ако не приемем че даденото лице има задължения, установени по основание и по размер, така както са посочени в съответния влязъл в сила ревизионен акт, интересно ми е, имаме ли способ по НПК, по който можем да установяваме наличието на задължения за данъци, или следва да натоварим вещото лице със задачата да решава правни въпроси от данъчноправно естество, има ли ги задълженията или не. Докато при положение, че ДРА са писмено доказателствено средство, закрепващото в себе си доказателство за наличие на изискуеми задължения, това, което остава пред органите на досъдебното производство и пред съда, е да изследват наличието на другите предпоставки от обективна страна.
По коментираната нововъведена разпоредба на чл. 127, ал.1НПК, в цитираното искане от страна на ВКС за обявяване на противоконстутуционност на същата са изложени следните аргументи:
На първо място се твърди, че приравняването на ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски и приложените към тях ревизионни доклади, както и докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция от извършени финансови инспекции и одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата, а също и приложените към тях документи на писмени доказателствени средства, е в конфликт с изискването на чл. 121, ал. 1 от Конституцията, доразвито в чл. 105, ал. 2 от НПК. Смятам, че този извод, дефиниран в искането, не следва да бъде споделен по следните причини. На първо място, не считам, че разпоредбата на чл. 127, ал.1 НПК във вида й, в която е приета по някакъв начин, е относима към разпоредбата на чл. 121, ал.1 от Конституцията. Това, по какъв начин ще установяваме в наказателния процес наличието или липсата на изискуеми данъчни задължения, не виждам въобще да е относимо към задължението на съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес. Дали ще признаем ревизионния акт за писмено доказателствено средство и ще ползваме фактите по него за установените данъчни задължения или ще достигнем до абсурда да назначаваме в хода на наказателното производство съдебно счетоводна експретиза за установяването на данъчните задължения и после ще ползваме заключението й, и в двата случая изводите ще се преценяват поотделно и в съвкупност с останалите доказателства в производството и няма да имат презумптивна доказателствена сила.
По отношение разпоредбата на чл. 105, ал.2 НПК, при положение, че за гореизброените актове вече изрично е уреден статутът им наказателното производство, на първо място не виждам измененията в противоречие с какво влизат, и на следващо място не откривам посочената връзка между разпоредбата на чл. 105, ал.2 НПК е чл. 121, ал.1 от Конституцията. Едната норма касае доказателствените средства, другата – гаранцията за състезателност. На първо място, дали дадено доказателствено средство въпроизвежда факти, които са относими към предмета на доказване по конкретното наказателно производство, и на следващо място, дали същото е събрано по надлежния ред са въпроси по същество на делото. Дали същите ще бъдат кредитирани или не, следва съдът да отговори в мотивите към присъдата на основание чл. 305, ал.3 НПК.
По отношение на данъчния ревизионен акт в искането до Конституционния съд се излага следното становище:
„Ревизионният акт представлява индивидуален административен акт, издаван от компетентния орган по приходите, с който се признава вече съществуващо право на държавата да получи едно данъчно вземане или правото на данъчния субект да прихване или възстанови суми, като предназначението му е да направи задължението или правото на конкретния длъжник ликвидно и изискуемо. Не следва да остане извън вниманието обстоятелството, че производството по издаване на ревизионни актове, с които се установяват данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски, е особено производство, което няма никакви допирни точки с правилата на наказателния процес. В това производство се прилагат презумпции при доказването. Тези актове подлежат на последващ съдебен контрол. Посочените особености подчертават невъзможността писмените документи, финализиращи производството, да се използват като доказателствени средства в наказателния процес.” Не считам, че предмет на спора е това, дали дадено производство има допирни точки до наказателния процес или не … . Последният е строго формален и способите за доказване при него, доказателствените средства и доказателствата са изрично посочени в закона и не мисля че някой въобще твърди, че разпоредбата на чл. 127, ал.1 НПК е въведена, тъй щото, видиш ли, има прилики между двата процеса. Идеята е това, че така или иначе, ревизионният акт е посоченият в закона титул, въз основа на който се приема наличието на данъчни задължения. НАП е държавният орган, който е компетентен да определи наличието или липсата на данъчни задължения за конкретно данъчно-задължено лице. И в тази връзка, възможността за съдебно обжалване на актовете на тази институция е единствено гаранция за законност на същите и това е именно аргумент, с оглед на което няма проблем констатациите от ревизионните актове за наличие на данъчни задължения да се използват в наказателния процес. Както може би ще се повторя, много е лесно да се критикува всичко, но ми е интересно дали е по-законосъобразно и по- в съответствие с принципите на правовата държава и на Конституцията да възлагаме в наказателното производство на вещи лица да установяват наличието или липсата на данъчни задължения при положение, че тази дейност е законово делегирана в съотвените нормативни актове на конкретна институция. По отношение на твърдението за това, че в данъчния процес се използват презумпции при доказването, многократно съм се спирал на това и съм твърдо зад позицията, че не могат да се обосновават данъчни задължения по аналогия, както понякога се получава в производството по чл. 122 ДОПК. Но именно законово предвидената възможност за административно и съдебно обжалване на тези актове е гаранцията, която считам че в адекватна мяра защитава гражданите и юридическите лица от административен произвол.
С оглед на гореизложеното бих искал да обобщя, че не считам осъществените изменения в НПК в коментираната им част за чак толкова мракобесни и едва ли не рушащи основни принципи на наказателния процес. Така или иначе, топката вече е в полето на Конституционния съд и с интерес ще очакваме неговото произнасяне и мотиви по искането.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ОТГОВОРНОСТ ПО РЕДА НА ЧЛ. 19 ОТ ДОПК В СВЕТЛИНАТА НА РЕШЕНИЕ № 1072/28.01.2014Г. НА ВАС
Критичен поглед на някои актове на ВКС по въпроса за спирането на гражданско дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
КРИТИКА НА ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 12.03.2016 на ОСНК на ВКС. НЕДОПУСТИМОСТ НА ГРАЖДАНСКИ ИСК В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС
В кои случаи визата има статут на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 214, т. 1 от ЗУТ?
Критичен коментар на някои съдебни актове, които противоречат на разпоредби на Закона за особените залози
