За приложимостта на чл. 40 ЗЗД при органното представителство

1. Увод.

Според мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента: 1) обективен елемент – увреждане на интересите на представлявания и 2) субективен елемент – недобросъвестност, разбирана като знание от страна на представителя и третото договарящо лице, че сключената сделка обективно уврежда представлявания. Прегледът на съдебната практика сочи, че въпросът за приложимостта на иска по чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство се решава противоречиво от съдилищата. С Определение № 729 от 03.08.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г., т. к., І т. о. на ВКС е констатирана липсата на задължителна съдебна практика по въпросите, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД при органното представителство на търговските дружества[1], и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване по следните материалноправни въпроси: „Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД намира ли приложение при органното представителство на търговските дружества? Нормата на чл. 145 ТЗ явява ли се специална по отношение на чл. 40 ЗЗД? Налице ли е субсидиарност на първата спрямо втората норма или приложението им е независимо една от друга?“. Тези въпроси обаче така и не успяват да получат непосредствен отговор в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 217 от 10.03.2017 г. по т.д. № 2296/ 2015 г., т.к., I т.о. на ВКС, с което производството по иска с правно основание чл. 40 ЗЗД е прекратено като недопустимо[2]. В хода на аргументацията досежно недопустимостта на иска върховните съдии споменават, че недействителността по чл. 40 ЗЗД „може да бъде прогласена изключително и само по иск на увреденото лице, в случая – дружеството“, но така и да не дават пряк отговор на поставените касационни въпроси и така проблемът относно обхвата на закрилата по чл. 40 ЗЗД остава неразрешен. Целта на настоящия труд е да обоснове приложението на чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство.

2. Постановка на проблема.

Въпросът за приложимостта на чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство придобива особена значимост, когато се разглежда успоредно с проблемите, които възникват във връзка с ограниченията на представителната власт на органите в капиталово търговско дружество[3].

Проблемът за противопоставимостта на ограниченията, които предвиждат определен орган на дружеството (общо събрание, съвет на директорите, надзорен съвет) да приеме решение за извършване на определени правни действия от органния представител, е решен по отношение на ООД с т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС,  а по отношение на АД – с изрични законови норми (чл. 236, ал. 4 ТЗ и чл. 240б, ал. 3 ТЗ), като с предимство се ползва не волята, обективирана в решението на съответния орган, а тази, изразена от вписания в търговския регистър органен представител с оглед необходимостта да се гарантират сигурността, стабилността и бързината на търговския оборот. Тази идея намира опора в чл. 10, ал. 2 от Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за координиране на гаранциите, които държавите-членки изискват от дружествата по смисъла на член 48, втора алинея от Договора, за защита на интересите на членовете и на трети лица с цел тези гаранции да станат равностойни[4] (наричана по-долу Директивата), чиято разпоредба гласи, че „ограниченията на правомощията на органите на дружеството, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени“, като правилото е транспонирано от българския законодател в императивните норми на чл. 141, ал. 2, изр. 3 и чл. 235, ал. 4 ТЗ[5].  Ирелевантна за действителността на извършените правни действия е проявената от третите лица недобросъвестност, изразяваща се в знание, че липсва нарочно решение на съответния компетентен орган или дори че е гласувана изрична забрана за сключване на сделката. Така Директивата генерализира идеята за сигурността и динамиката на оборота, като се отклонява от древното римско правило, съгласно което само добросъвестните лица заслужават правна защита.

Закрилата, която правото предоставя на третите лица, обаче не е безусловна и безгранична. Темида, макар и в случая да брани правната сфера на недобросъвестното трето лице, не може да не отчете факта, че то сключва сделката със знанието, че тя ще донесе вреда за представляваното дружество. Директивата закриля и недобросъвестните трети лица, но параметрите на тяхната недобросъвестност обхващат само ограниченията на представителната власт на лицето, с което договарят, но не и обективното увреждане на представляваното дружество. Подобна недобросъвестност не е предмет на Директивата[6], поради което съконтрахентът, който знае, че сключва сделка с неблагоприятни правни последици, проектирани да настъпят в патримониума на представлявания, не може да се позове на непротивопоставимостта, предвидена в посочените защитни правила от европейското и националното законодателство. Така например сделката, сключена между органния представител и третото договарящо лице, което знае за липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7, съответно чл. 236, ал. 1 или ал. 2, т. 2 ТЗ, е действителна, но не и ако представителят и съконтрахентът знаят, че пазарната цена на продавания дружествен имот е значително по-висока от договорената помежду им. В тази хипотеза е налице двойно нарушение на забраната „neminem laedere“, която важи с особена сила в отношенията между представител и представляван, като намира огледално проявление в принципа, че представителят трябва да действа винаги в интерес на представлявания. Проблемът придобива още по-мащабни измерения, когато не се касае просто за недобросъвестност, разбирана като знание за увреждането, а за споразумение, за сговор, за пряк умисъл, за общо намерение и обща цел за увреждане на представляваното дружество от страна на третото лице и органния представител, които действат при условията на „съучастие“.        Механизмът за защита, който правото създава за борба с такива тежки пороци, е институтът на недействителността. Сделката, сключена при горепосочените обстоятелства, обаче не попада под ударите на нито едно от предвидените в чл. 26 ЗЗД основания за нищожност[7] [8] [9]. Не е налице и хипотезата на чл. 301 ТЗ с оглед горепосочените правила от европейското и националното дружествено право[10]. Имуществената отговорност на органния представител по чл. 145 ТЗ и чл. 240, ал. 2 ТЗ не винаги е подходящ способ за обезщетяване на увреденото дружество както с оглед възможната липса на секвестируемо имущество, върху което да се насочи изпълнение[11], така и с оглед особената значимост, която може да има отчужденото имущество за търговската дейност на представлявания[12].

Оказва се, че единственото правно средство за закрила на увреденото дружество е предвидената в чл. 40 ЗЗД недействителност. В доктрината[13] [14] и съдебната практика[15] обаче присъства становище, което отрича приложимостта на чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство. Ако се приеме, че това е така, дружеството би се оказало беззащитно срещу правните действия на органния представител и третото договарящо лице, които знаят, че сключената помежду им сделка обективно уврежда представлявания. Правното положение би се оказало още по-нетърпимо, когато се касае за увреждане, причинено при условията на „съучастие“ между органния представител и съконтрахента му. Липсата на правен механизъм, който да предостави адекватна защита на увреденото дружеството, би създала широко поле за корупционни изяви от страна на органните представители[16].

3. Исторически обзор.

Историческият обзор сочи, че в Закона за дружества с ограничена отговорност (обн. ДВ бр. 28 от 08.05.1924 г., отм. ДВ бр. 78 от 28.09.1951 г.) е бил уреден фактически състав, сходен с този по чл. 40 ЗЗД. Съгласно чл. 22 от ЗДОО (отм.) вътрешнокорпоративните ограничения на представителната власт на управителя[17] намират проявление само в отношенията с дружеството, но не и спрямо третите лица[18], като изрично са посочени някои категории ограничения, за които посоченото правило важи с пълна сила[19]. Законът обаче допуска изключение от максимата за закрила на третите лица, като отчита тяхното знание за ограниченията, наложени на представителя. Защитното правило не се прилага, „когато третото лице е знаело за ограничението на представителните права и освен това е знаело или е трябвало да предполага, че сделката ще докара вреда на дружеството“[20].

Според чл. 197 от Търговския закон (обн. ДВ бр. 114 от 29.05.1897 г., в сила от 01.01.1898 г., отм. ДВ бр. 78 от 28.09.1951 г.) вътрешнокорпоративните ограничения на представителната власт на членовете на управителния съвет са абсолютно непротивопоставими по отношение на трети лица[21]. За разлика от ЗДОО (отм.) тук законодателят не e отчел знанието на съконтрахента относно наличието на вътрешнокорпоративни ограничения на представителните правомощия на ораганния представител. Значението на това знание обаче не остава подминато от доктрината, която приема, че проявената от третото лице недобросъвестност опорачава сделката и дава основание на представляваното дружество да я атакува[22].

De lege lata в материята на капиталовите търговски дружества липсва изрична разпоредба, подобна на чл. 22, ал. 3 ЗДОО (отм.), но това не означава, че законодателят е пропуснал да предвиди такова защитно правило – то се крие сред общите правила за представителството, поместени в глава II, раздел II, буква „Г“ от ЗЗД, където е и систематичното място на чл. 40.

4. За същността на органното представителство.

В контекста на полемиката по въпроса за приложимостта на чл. 40 ЗЗД към органното представителство следва да се разгледа проблемът за същността на това правно явление. В доктрината въпросът за правната природа на органното представителство е дискусионен. Според едното становище органното представителство е особен вид законно представителство, тъй като юридическите лица могат да изразяват воля само чрез своите представители[23]. Съгласно друго мнение органното представителство е особен вид доброволно представителство, което притежава и някои белези, характерни за законното представителство[24]. Съществува и трето виждане, което дефинира органното представителство като особен, трети вид представителство, което не може да се определи нито като доброволно, нито като законно[25].

В съдебната практика въпросът за същността на органното представителство бе предмет на разглеждане в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС, с което мнозинството от върховни съдии прие, че към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Част от аргументите в полза на това становище почиват именно на възприетите от мнозинството разбирания за същността на органното представителство. Според върховните съдии органният представител е част от организационната структура на юридическото лице и волеизявленията, които той прави спрямо трети лица, принадлежат на юридическото лице, а не на самия представител като отделен правен субект. Същевременно обаче в мотивите се твърди, че когато едно лице действа като органен представител на две юридически лица, „няма лице – правен субект, различно от тях, което да изявява своя воля като представител“, „не са налице два самостоятелни правни субекта – представител и представляван“, „не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания“, забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД „касае сделка, сключена въз основа на изразена чужда воля“, a “външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ“. От тези размисли става ясно, че в контекста на органното представителство мнозинството от върховни съдии в ОСГТК поставя знак на равенство между понятията „представител“ и „представляван“, и така се оказва, че органното представителство всъщност не е никакво представителство, доколкото последното предполага наличието на два правни субекта, между които да възникне представително правоотношение. Това схващане, застъпено от ОСГТК, се опира на формалния аргумент, че органният представител не е самостоятелен правен субект, а част от органната структура на юридическото лице. Така се оказва, че физическото лице – персонален субстрат на представителния орган, като че ли загубва своята правосубектност, която се слива с тази на дружеството. Чрез този правнотехнически способ, който наподобява на фикция, физическото лице – органен представител бива тотално обезличено. Не се отчита обстоятелството, че това лице живее в правния мир в две качества: 1) като персонален състав на представителен орган, който няма собствена правосубектност и 2) като правоспособно и дееспособно физическо лице, което участва самостоятелно в гражданския оборот със свои лични права и законни интереси, които могат да се окажат в конфликт с тези на дружеството. Законът обаче, за разлика от ВКС, съвсем последователно отчита, че органният представител води свой собствен юридически живот, различен от този на дружеството, и че той може като самостоятелен правен субект и във връзка с дейността си като представителен орган да: 1) носи имуществена отговорност – чл. 142, ал. 3, чл. 145 и чл. 240, ал. 2 ТЗ; 2) носи административнонаказателна отговорност – чл. 284, ал. 5 ТЗ, чл. 40, ал. 1 и 3 ЗТР; 3) носи наказателна отговорност – чл. 220, чл. 227б, ал. 2 НК; 4) е страна по правоотношение със самото дружество въз основа на договор за възлагане на управлението – чл. 141, ал. 7, чл. 241, ал. 6 и чл. 244, ал. 7 ТЗ; 5) е надлежен ответник по искове, предявени от дружеството – чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.  Видно е от тези разпоредби, че законът признава и материална, и процесуална правоспособност на органния представител и то именно в това му качество. Затова не бива да се абсолютизира теорията, че при органното представителство „не са налице два самостоятелни правни субекта – представител и представляван“[26].

Прегледът на съдебната практика сочи, че съдебните състави, които отричат приложението на чл. 40 ЗЗД към органното представителство, масово се позовават на мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС, чийто правен извод прилагат по аналогия – щом разпоредбата на чл. 38, ал. 1, пр. 2 ЗЗД не е приложима при търговските дружества, то неприложима е и тази на чл. 40 ЗЗД[27]. Срещу този подход могат да бъдат поднесени следните възражения. На първо място, тези съдилища черпят аргументи от теорията за същността на органното представителство, която беше предмет на критика в горните редове[28]. На второ място, недопустимо е подобно правоприлагане по аналогия от мотивите на тълкувателно решение[29]. На трето място, хипотезите на нормите на чл. 38, ал. 1, пр. 2 и чл. 40 ЗЗД са различни и не могат да бъдат квалифицирани като подобни случаи по смисъла на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА[30]. На четвърто място, правният извод на мнозинството в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС се ползва със задължителната сила по чл. 130, ал. 2 ЗСВ само в рамките на конкретно поставения за разглеждане тълкувателен въпрос[31] [32].

Поддържаното в доктрината и съдебната практика схващане, че правната природа на органното представителство е несъвместима с нормата на чл. 40 ЗЗД, може да бъде оспорено и на фона на следните съображения. Езиковото и систематическо тълкуване на разпоредбите в материята на представителството сочат, че законодателят е терминолигично прецизен и последователно борави с по-широкото понятие „представител“[33], когато иска да обхване всички форми на представителство[34], и с по-тесните понятия „пълномощник“[35], “упълномощител“[36], “упълномощаване“[37], „пълномощие“[38], когато иска да ограничи приложното поле на нормата до случаите на доброволно представителство. Липсва основание за стеснително тълкуване на термина „представител“, употребен от законодателя в чл. 40 ЗЗД. Освен това чрез телеологическо тълкуване става ясно, че искът по чл. 40 ЗЗД е специално правно средство за закрила срещу злоупотреба с представителна власт. Във връзка с това следва да се отбележи, че упълномощителят прибягва до института на доброволното представителство, за да преодолее трудностите и неудобствата, които могат да възникнат при сключването на една сделка – териториална отдалеченост между съдоговорителите, невъзможност за темпорално съгласуване помежду им, липса на знания и умения за водене на преговори, липса на компетентност в конкретната пазарна сфера и др. При търговските дружества фигурата на органния представител не е само едно удобство, а правна необходимост, продиктувана от особеностите на органната структура на юридическите лица, които придобиват права и задължения чрез своите органи – чл. 131, ал. 2 ЗЛС[39]. И докато упълномощителят учредява представителна власт другиму, за да улесни участието си в гражданския оборот, дружеството избира свой органен представител, за да „живее“ чрез него и за да може да участва в търговския оборот, като встъпва в правоотношения чрез изразената от него воля[40]. Поради това дружеството има още по-голямо основание да се ползва от закрилата по чл. 40 ЗЗД – то е длъжно да търпи рисковете, които крие институтът на представителството, а упълномощителят има възможността да реши дали да прибегне до съдействието на пълномощник, като прецени дали намесата му ще доведе до усложнения, или до улеснения. Затова липсва основание на дружеството да бъде отказана закрилата по чл. 40 ЗЗД – щом законът я предоставя на упълномощителя, който може да участва в гражданския оборот и без услугите на пълномощник, per argumentum a fortiori от тази защита следва да се ползва и дружеството, което е правно задължено да има органен представител и то като неизменна част от юридическото си битие.

ИЗВОД: Правната природа на органното представителство не е несъвместима с правилото на чл. 40 ЗЗД.

5. За субсидиарното приложение на гражданския закон в търговското право.

Съдебните състави, които отричат приложимостта на чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство, считат, че в търговското право са налице специални правни норми, които изключват действието на чл. 40 ЗЗД с оглед предвидено в чл. 288 ТЗ субсидиарно приложение на гражданското законодателство[41].

На първо място, като специална правна норма спрямо чл. 40 ЗЗД някои съдебни състави[42] сочат чл. 301 ТЗ, който урежда правните последици от действията на лице, което волеизявява от името на търговец без да има представителна власт. Чл. 40 ЗЗД обаче касае сделка, сключена във вреда на представлявания при споразумяване от страна на третото лице и представителя, който за разлика от лицето по чл. 301 ТЗ разполага с представителна власт. Видно е, че двете норми не уреждат по различен начин едни и същи обществени отношения, т.е. не прикрепват различни правни последици към един и същ юридически факт, пореди което не е възможно едната да дерогира другата[43].

На второ място, като дерогираща действието на чл. 40 ЗЗД се сочи нормата на чл. 141, ал. 2 ТЗ, която урежда режима на ограниченията на представителната власт на управителя на ООД[44]. Както вече стана ясно, тази норма транспонира правилото на чл. 10, ал. 2 от Директивата, в чийто предметен обхват не попадат случаите на конфликт на интереси и злоупотреба с представителна власт, каквато е хипотезата на чл. 40 ЗЗД, при която представителят нарушава основен принцип на института на представителството, а именно задължението да действа в интерес на представлявания. Съдът на Европейската общност се е произнесъл[45], че Първа директива не урежда конфликта на интереси като факт, водещ до недействителност на сделката с трето лице, и че този въпрос следва да се реши от вътрешното право[46]. Затова Директивата не лишава националния законодател от възможността да предвиди, че дружеството може да се позове на недействителността на сделката, сключена при конфликт на интереси, ако третото лице е недобросъвестно[47]. Не само в практиката на СЕО, но и в чуждестранната литература се поддържа, че освен ограниченията, посочени от Директивата, съществуват и други неписани ограничения, при които действията на дружествените органи, макар формално да са в рамките на предоставената от закона представителна власт, ще бъдат недействителни[48]. Такъв е случаят на знание от страна на третото лице за злоупотреба на органа с представителната му власт или споразумяването на органа с третото лице във вреда на дружеството[49]. Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е безспорно свидетелство за нормативната идея, че представителството е свързано с опасности и че тези опасности не се преодоляват чрез ограничаване на пределите на представителната власт, а чрез специални правни средства[50].

На трето място, като специална спрямо чл. 40 ЗЗД се спряга и нормата на чл. 145 ТЗ, която урежда имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди[51]. Двете разпоредби обаче предвиждат две съвсем различни правни средства за реакция срещу увреждащата сделка, сключена от органния представител. Искът по чл. 40 ЗЗД е установителен, предявява се срещу третото лице[52], като дружеството следва да докаже наличието на обективен (сигурно настъпване на вреди) и субективен (знание от страна на представителя и третото лице за увреждането) елемент с искане за  прогласяване на недействителността на увреждащата сделка[53]. Искът по чл. 145 ТЗ[54] е осъдителен, предявява се срещу управителя след взето от ОС решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, като дружеството следва да докаже противоправното поведение на управителя, настъпването на вреди и причинната връзка (вината на управителя се предполага) с искане за присъждане на парично обезщетение. Както е видно, исковете по чл. 40 ЗЗД и чл. 145 ТЗ се различават по страни, основание и петитум[55]. Те не се намират в колизия и могат да се кумулират[56].

На четвърто място, в съдебната практика[57] присъства и становище, че специална спрямо чл. 40 ЗЗД е нормата на чл. 240б ТЗ, съгласно която сделка с член на съвет или със свързано с него лице, която излиза извън обичайната дейност на дружеството или съществено се отклонява от пазарните условия, се сключва след писмено уведомление до съответния орган и въз основа на взето от него решение, но е действителна, макар и да е сключена в нарушение на тези правила, а лицето, което я е сключило, като е знаело или е могло да узнае, че липсва такова решение, отговаря пред дружеството за причинените вреди. Нормата на чл. 240б ТЗ е сред правилата, които осигуряват бързина и сигурност в търговския оборот, но нейният фактически състав не съвпада с този по чл. 40 ЗЗД. От обективна страна, разпоредбата на чл. 240б ТЗ касае сделка с член на съвет или със свързано с него лице, която излиза извън обичайната дейност на дружеството или съществено се отклонява от пазарните условия, а чл. 40 ЗЗД се отнася до сделка, която обективно уврежда дружеството, като тя може да попада в обичайната дейност му дейност и да не се отклонява съществено от пазарните условия[58].  От субективна страна, чл. 240б ТЗ предвижда, че представителят отговаря пред дружеството за причинените вреди, ако е знаел или е могъл да узнае, че липсва решение за сключване на сделката, но нормата изобщо не отчита проявената от третото лице недобросъвестност, която чл. 40 ЗЗД санкционира. Както е видно от направеното езиково тълкуване, нормите на чл. 40 ЗЗД и чл. 240б ТЗ не могат да бъдат квалифицирани като обща и специална[59], тъй като фактическите им състави се различават както по обективния, така и по субективния си елемент. Нещо повече, когато представителят и съконтрахентът му знаят, че сделката обективно уврежда дружеството, то може да се позове на недействителността по чл. 40 ЗЗД дори и сделката да е сключена при условията на чл. 240б ТЗ[60].

ИЗВОД: С оглед констатираната липса на специална правна норма, която да дерогира действието на чл. 40 ЗЗД, следва да се приеме, че разпоредбата е приложима и към органното представителство на търговските дружества по силата на субсидиарното препращане, уредено в чл. 288 ТЗ[61]

6. Заключение

В хода на изложението стана ясно, че становището, което ограничава приложното поле на чл. 40 ЗЗД, следва да бъде преодоляно, а на негово място да бъде приветствано приложението на иска по чл. 40 ЗЗД и в материята на органното представителство, където с пълна сила важи забраната „не вреди другиму“, както и принципът, че представителят трябва да действа в интерес на представлявания. Когато органният представител и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на дружеството, е налице нетърпима колизия с тези основни начала, поради което везните на Темида следва да отмерят в полза на увреденото дружество, а интересите на третото договарящо лице да останат на заден план.

Автор: Диана Асеникова

---

---

---

[1] Вж. Решение № 1328 от 24.11.2000 г. по гр. д. № 108/2000 г., V г.о. на ВКС, представляващо незадължителна съдебна практика, поставена по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.): „Чл. 297 ТЗ не допуска търговска сделка да бъде унищожавана поради крайна нужда и явно неизгодни условия, но ако при сключването на дадена сделка е уговорено получаването на безполезна за дружеството престация и при явно неизгодната цена за същата, то подлежи на изследване въпросът, дали управителят на търговското дружество не е действал във вреда на представляваната от него страна по сделката – чл. 40 ЗЗД“; Определение № 833 от 25.06.2015 г. по гр.д. № 1337/2015 г., Г.К., IV г.о. на ВКС, представляващо „само едно правно мнение“ (съгласно мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г., ВКС, ОСГТК) постановено по реда на чл. 288 ГПК: „Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не прави разграничение между формата на представителство – доброволно или по закон, а за да настъпят предвидените в разпоредбата последици е необходимо да е налице представителство“; С Определение № 38 от 29.01.2015 г. по гр. д.  № 6730/2014 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС, Определение № 49 от 02.02.2010 г. по т.д. № 793/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и Определение № 105 от 20.02.2009 г. по т.д. № 690/2008 г., Т.К., ІІ т.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване по въпроса за приложимостта на чл. 40 ЗЗД в материята на органното представителство.

[2] Съображенията на съда са следните: „Евентуално предявеният от съдружника иск за недействителност, основан на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, е недопустим. Тази недействителност, видно от самия текст на разпоредбата, е установена единствено в интерес на представлявания, който само би могъл да прецени дали и доколко е увреден от сключения от негово име от представителя му договор. Тази нищожност поради това не е абсолютна и на нея не биха могли да се позовават трети лица, включително съдружникът в представляваното дружество. На тази нищожност не е придадено от законодателя и относително действие спрямо определена категория трети лица, конкретно – спрямо съдружниците. (…) Липсва законова разпоредба, овластяваща съдружника да предявява от свое име права на дружеството, в изключение от забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК“. Отклонение от правилото, че никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, е установено в чл. 134 ЗЗД, но предмет на този косвен иск са само имуществени права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника, а съгласно Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС „единствено на него (бел. м. – на представлявания по чл. 40 ЗЗД) е предоставена възможността да извърши преценка, дали и доколко договорът уврежда интересите му, респ. – дали да се позове или не на тази недействителност“.

[3] Въпросът за приложимостта на чл. 40 ЗЗД при органното представителство остава на дневен ред и когато се разглежда извън контекста на проблема за ограниченията на представителната власт на органните представители в капиталови търговски дружества. Фактическият състав по чл. 40 ЗЗД може да е налице и когато е взето надлежно решение за сключване на сделката от компетентен дружествен орган. Така в Решение № 1870 от 14.03.2013 г. по в.гр.д. № 1449/2013 г. на Софийския градски съд се приема, че „посочването в решението на общото събрение на ищцовото дружество на минимална покупна цена на имота не следва да се тълкува като израз на неговата воля, че получаването на минималната сума от 20 000 лв. би удовлетворила изцяло интереса на продавача“. До същия извод е достигнал съдебният състав и в Решение №V-34 от 30.03.2009 по гр.д. № 605/2008 г. на Бургаския окръжен съд, в което се приема, че „доверието на продавача е очевидно накърнено въпреки факта, че продажната цена надхвърля онази, за която е взето решение от съвета на директорите“.

[4] Това е кодифицираната Първа директива 68/151/ЕИО на Съвета от 9 март 1968 г. относно координирането на гаранциите, които държавите-членки изискват от дружествата по смисъла на член 58, втори параграф от Договора, с цел тези гаранции да станат равностойни на цялата територия на Общността, позната още като Директива на публичността.

[5] Преди изменението на чл. 235, ал. 4 с ДВ, бр. 84 от 2000 г. законът закриляше само третите добросъвестни лица.

[6] В този смисъл е Решение на Съда на ЕО от 16.12.1997 г. по д. C-104/96, достъпно на [http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=43557&pageIndex=0&doclang=en&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=269048]: „The rules governing the enforceability as against third parties of acts done by members of company organs in circumstances where there is a conflict of interests with the company fall outside the normative framework of the First Council Directive…“

[7] Не е налице основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като не е нарушена императивна законова норма – вж. Калайджиев, А. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. С.: 2014, с. 281; Герджиков. О. Коментар на търговския закон. Книга втора. С.: 2000, с. 483 и с. 494.

[8] В Решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г., г. к., ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г., г.к., І г.о. на ВКС се приема, че за противоречие с добрите нрави по смисъла на чл 26, ал. 1, пр. 3 3ЗД може да се говори само когато нееквивалентността на престациите е толкова значителна, че на практика е сведена до липса на престация, а продажбата на недвижим имот на цена, по-ниска от данъчната оценка, не е в нарушение на добрите нрави с оглед предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. В Решение № 934 от 13.09.2010 г. по гр.д. №3657/2008 г., IV г.о. на ВКС и Решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г., ІІІ г.о. на ВКС са обявени за нищожни на основание чл. 26 ал. 1, пр. 3 ЗЗД сделки, сключени при наличие на драстична разлика между уговорената и пазарната цена, съчетано с договаряне при условията на чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С оглед на тези постановки, представляващи задължителна съдебна практика, основателността на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД би била трудно удържима в случаите, когато органният представител не договаря лично със себе си или с друго лице, което той също представлява (макар и съконтрахентът му да е свързано с него лице), или когато не е договорил цена, която е в пъти по-ниска от пазарната (но значително се отклонява от нея), както и при други форми на увреждане, които не водят до мащабна нееквивалентност на престациите (безполезна за дружеството престация, макар и получена срещу справедлива цена). Затова основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ще бъде налице само в най-тежките случаи на злоупотреба с представителна власт.

[9] Разминаването между волята на определен дружествен орган и волята на представителния орган представлява несъответствие от вътрешноорганизационен характер и не може да се квалифицира като липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – в този смисъл вж. Русчев, Ив. Косев, Д. Придобиване и отчуждаване на недвижими имоти от ООД при липса на решение на общото събрание (чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ) – преглед на съдебната практика. – В.: Търговско и конкурентно право, 2011,  № 4, с. 5 и сл., както и мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС.

[10] Описаното поведение граничи с хипотезата на превишаване пределите на представителната власт, тъй като представителят няма власт да уврежда представлявания – в този смисъл Конов, Тр. Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД. – В.: Търговско право, 1996, № 2.

[11] Проблемът остава на дневен ред независимо от опита на законодателя да осигури реализирането на отговорността на членовете на съответния съвет в АД. Внесената от органния представител гаранция за управление съгласно чл. 240, ал. 1 ТЗ (в пари, акции или облигации) може и да не покрие напълно размера на причинените вреди.

[12] В тази хипотеза дружеството има интерес да получи обратно отчужденото имущество, а не неговия паричен еквивалент. За целта, след като се позове на недействителността по чл. 40 ЗЗД, дружеството може да поиска връщане на имота дори и той да е прехвърлен с последваща транслативна сделка от третото лице на друг приобретател, защото тук законодателят не е предвидил изключение от правилото „nemo dat quod non habet“ (подoбно на чл. 135, ал. 1 in fine ЗЗД) – липсва нормативно установено оригинерно придобивно основание в полза на добросъвестните трети лица, които са придобили имота възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.

[13] Вж. Колев, Н. Органно представителство на акционерно дружество. С.: 2012, с. 141-142: Според автора нормата на чл. 40 ЗЗД е специално установена за упълномощаването, а то разкрива съществени различия с института на органното представителство, поради което не е възможно прилагане по аналогия на правилото на чл. 40 ЗЗД спрямо сделка, сключена от органен представител. Аргументите на автора могат да бъдат оспорени на фона на следните съображения. Не може да се приеме, че правилото на чл. 40 ЗЗД е специално установено за упълномощаването, т.е. доброволното представителство, с оглед езиковото, систематическо и телеологическо тълкуване на нормата на чл. 40 ЗЗД – тя съдържа общото понятие „представител“ (а не по-тясното „пълномощник“), поместена е сред общите разпоредби за представителството (което не е само доброволно съгласно чл. 36, ал. 1 ЗЗД) и цели да санкционира нарушението на задължението да се действа в интерес на представляваното лице (а този принцип важи с пълна сила и в отношенията между органния представител и дружеството). Освен това с оглед субсидиарното приложение на гражданския закон, прогласено изрично в чл. 288 ТЗ, не може да се приеме, че правилото на чл. 40 ЗЗД се прилага по аналогия. Същевременно обаче следва да се отбележи, че авторът предлага de lege ferenda да се приеме нов чл. 240в ТЗ със следния текст: „При споразумяване с трето лице във вреда на дружеството сделката не поражда действие, освен ако в разумен срок след нейното сключване бъде потвърдена от общото събрание при едностепенната система на управление или от надзорния съвет при двустепенната система на управление“ – вж. пак там, с. 146.

[14] Вж. Дачев, И. Въпроси на органното представителство (в светлината на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС). – В.:  Норма, 2014, № 4, с. 36: „Изземвайки чужда (тази на върховния орган на дружеството) компетентност, управителят може по този начин, разпореждайки се извън своите правомощия, да увреди представляваното дружество. Тези действия обаче не биха могли  да бъдат атакувани като относително недействителни по реда и с последиците на чл. 40 ЗЗД, която разпоредба урежда доброволното, а не органното представителство“.

[15] Вж. Решение № 18 от 09.02.2015 г. по в. т. д. № 178/2014 г. на Окръжен съд – Добрич, Решение № 157 от 11.04.2016 г. по т.д. № 927/2013г. на Окръжен съд – Пловдив, Определение № 2079 от 30.10.2014 г. по в. т. д. № 1273/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив; Решение № 585 от 17.10.2014 г. по в.т.д. № 484/2014 на Апелативен съд – Пловдив; Решение № 117 от 26.01.2015 г. по т.д. № 6212/2013 г. на Софийски градски съд; Решение № 275 от 12.02.2016 г. по т.д. № 2573/2015 г. на Апелативен съд – София; Решение № 1322 от 24.06.2016 г. по гр.д. № 941/2016 г. на Апелативен съд – София, Решение № 2309 от 24.11.2015 г. по т.д. № 274/2015 г. на Апелативен съд – София, Решение № 203 от 30.01.2015 г. по т.д. № 2551/2014 г. на Апелативен съд – София, Решение № 2 от 08.01.2015 г. по т.д. №13/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, Решение № 148 от 25.11.2013 г. по т.д. № 16/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик, Решение № 580 от 18.06.2013 г. по т.д. № 2117/2010 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 1467 от 19.10.2012 г.по т. д. № 2118/2010 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 99 от 12.06.2014 г. по гр.д. № 166/ 2012 г. на Районен съд – Балчик.

[16] За приложението на чл. 40 ЗЗД не е необходимо представителят да се е обогатил (било то пряко или косвено) в резултат от сключване на увреждащата сделка. Достатъчно е да е налице сигурно настъпване на вреди в правната сфера на представлявания – в този смисъл  са мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС.

[17] Вж. чл. 22, ал. 1 ЗДОО (отм.): „Управителите са задължени към дружеството да спазват всички ограничения на техните права за представляването на дружеството, които ограничения са постановени в дружествения договор, в решение на съдружниците или в задължителна за тях наредба на надзорния съвет“.

[18] Вж. чл. 22, ал. 2, изр. 1 ЗДОО (отм.): „За трети лица, такова ограничение на представителните права няма никакво действие“.

[19] Вж. чл. 22, ал. 2, изр. 2 ЗДОО (отм.): „Това важи особено за случая, когато представителството трябва да се простира само върху известни сделки или видове сделки, или трябва да съществува само за определено време, или за определено място, или когато за известни сделки трябва да се вземе съгласието на съдружниците, на надзорния съвет или на друг някой дружествен орган“.  

[20] Вж. чл. 22, ал. 3 ЗДОО (отм.). Вж. Диков, Л. Курс по търговско право. С.: 1992, с. 325: „Необходимо е, прочее, да се установи едно съзнателно сътрудничество между управителя, който превишава границите на това, що му е позволено, и третото лице за умишлено ощетяване на дружеството“;

[21] Вж. чл. 197 ТЗ (отм.): „Ако по устава или по решението на общото събрание, правата на управителния съвет са ограничени, те нямат юридическо действие спрямо трети лица“.

[22] Така Джидров, П. Коментар на Търговския закон. Том първи. С.: 1993, с. 874: „Ограниченията нямат сила и когато третите лица са ги знаели. Постановлението на чл. 197 ТЗ е абсолютно – то не е обусловено от знанието или незнанието на третите лица. Такава сделка ще бъде действителна и дружеството не може да възразява, че третото лице е знаело за съществуващото запрещение. Другояче стои въпросът, обаче, ако третото лице и управителният съвет сключат сделка с намерение да се ощети дружеството; срещу такъв контрагент, който е знаел за запрещението и е участвал в измамливото действие на управителния съвет, дружеството може да си послужи с exceptio doli и да унищожи сключената сделка“. В същия смисъл вж. Диков, Л. Курс по търговско право. Том I. С.: 1935, с. 242; Ганев, В. Представителство. – Годишник на Софийския университет. Юридически факултет, том XXIX, 1934, с. 19.

[23] Василев, Л. Гражданско право. Обща част. В.: 1993, с. 385-387; Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: 2002, с. 609.

[24] Ганев, В. Представителство. – Годишник на Софийския университет. Юридически факултет, том XXIX, 1934, с. 72.

[25] Попов, П. Органи за управление на държавната стопанска организация, С.: 1980, с. 102.

[26] Правната природа на органното представителство остава дискусионна, доколкото в теорията и съдебната практика липсва единодушно мнение по въпроса за характера на този институт. Вж. например Решение № 217 от 10.03.2017 г. по т.д. № 2296/15 г., т.к., I т.о. на ВКС: „Правоотношението между търговското дружество с ограничена отговорност и неговия управител възниква по силата на овластяване – с договор за възлагане на управлението /чл.141, ал. 7 ТЗ/, който се сключва след решение на Общото събрание и се урежда по правилата на договора за поръчка по ЗЗД. Независимо, че представителната му власт не възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез упълномощаване /чл.36 ЗЗД/, вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения между представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи направо за последното, както е в случаите при пълномощие, съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД“. Представителното правоотношение обаче не възниква по силата на договор за възлагане на управлението, какъвто може и въобще да не бъде сключен. Спрямо добросъвестни трети лица представителната власт на управителя възниква от момента на вписването му като такъв в търговския регистър – арг. от чл. 141, ал. 6 ТЗ (ДВ, бр. 66 от 2005 г.). Per argumentum a contrario спрямо трети недобросъвестни лица овластяването има действие от момента, в който са узнали за решението на ОС за избор на управител – срв. чл. 140, ал. 4 ТЗ (ДВ, бр. 58 от 2003 г.) с оглед правилото „lex posterior derogat legi priori“.

[27] Вж. Решение № 18 от 09.02.2015 г. по в. т. д. № 178/2014 г. на Окръжен съд – Добрич; Решение № 157 от 11.04.2016 г. по т. д. № 927/2013г. на Окръжен съд – Пловдив; Определение № 2079 от 30.10.2014 г. по в. т. д. № 1273/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив; Решение № 585 от 17.10.2014 г. по в. т. д. № 484/2014 на Апелативен съд – Пловдив; Решение № 117 от 26.01.2015 г. по т. д. № 6212/2013 г. на Софийски градски съд; Решение № 275 от 12.02.2016 г. по т. д. № 2573/2015 г. на Апелативен съд – София; Решение № 1322 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 941/2016 г. на Апелативен съд – София, Решение № 2 от 08.01.2015 г. по т. д. №13/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик.

[28] В този смисъл вж. Решение № 5199 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 13712/2013 г. на Софийски градски съд: „…разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е приложима спрямо органния представител и когато той и лицето, с което е договарял, се споразумеят във вреда на юридическото лице, договорът не произвежда действие за последното. Този извод не е в противоречие с приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение (бел. м. – т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС), доколкото изводът, че безспорно в случая се касае за изявяване на воля на самото юридическо лице, а не на друг субект, е валиден и в конкретния случай, но не може да не се вземе предвид факта, че това всъщност е правна фикция и законът придава на изявлението на органния представител значението на изявление на самото юридическо лице, защото без органите си то не би могло да участва по друг начин в гражданския оборот, което би лишило съществуването му от смисъл. Но тази фикция не следва да се абсолютизира, при което да се приеме, че органният представител, чрез лицето, което е негов персонален субстрат, не може да договаря във вреда на юридическото лице, защото това е развнозначно на договаряне в собствена вреда. Такъв извод според съда не съответства нито на житейската логика, нито на смисъла и духа на закона“.

[29] Дискусионен е въпросът, дали мотивите на тълкувателните решения се ползват със задължителната сила по чл. 130, ал. 2 ЗСВ – вж. Георгиев, Ив. За „задължителната“ практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела – В: Търговско право, 2016,  №  1, с. 33: „Макар и структурата на тълкувателните решения да не е нормативно установена, самата процедура по инициирането им дава възможност да се направи извод, че задължителен характер има единствено диспозитивът на тези актове, тъй като с него се дава окончателен и изчерпателен отговор на поставения на вниманието на ВКС въпрос“.

[30] Впрочем абсолютно възможно е да са налице едновременно хипотезите на чл. 38, ал. 1 и на чл. 40 ЗЗД – например ако управителят без решение по чл. 137, ал. 1 , т. 7 ТЗ  и без изрично съгласие по чл. 38, ал. 1 ЗЗД прехвърли дружествен имот срещу цена, която е значително по-ниска от пазарната, на 1) друго ООД, което той също представлява, или 2) на самия себе си като физическо лице.

[31] Така с Определение № 38 от 29.01.2015 г. по гр.д. № 6730/2014 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на фона на следните съображения: „Точка 2 от тълкувателното решение (бел. м – № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС) има за предмет неприложимостта на забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на двете търговски дружества, но не и неприложимостта на чл. 40 ЗЗД към органното представителство, който е релевантният въпрос в случая. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос“.

[32] Следва да се отбележи, че предмет на тълкувателно дело № 3/2013 г. по описа на ОСГТК е само хипотезата на чл. 38, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, но не и тази на пр. 1, при която органният представител сключва сделката лично със себе си. Вж. Решение № 217 от 10.03.2017 г. по т.д. № 2296/2015 г., т.к., I т.о. на ВКС и Решение № 14 от 27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014г., т.к., II т.о. на ВКС, в които се приема, че в случаите на договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си намира приложение забраната на чл. 38, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

[33] Вж. чл. 36, чл. 38, ал. 1, чл. 40, чл. 42, ал. 1 ЗЗД.

[34] Така Решение № 119 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 225/2014 г. на Апелативен съд – Варна и Решение № 5199 от 21.06.2016 г. по гр.д. № 13712/2013 г. на Софийски градски съд.

[35] Вж. чл. 38, ал. 2, чл. 39, ал. 1, чл. 41, чл. 43 ЗЗД.

[36] Вж. чл. 38, ал. 2, чл. 39, ал. 1, чл. 41, чл. 43 ЗЗД.

[37] Вж. чл. 37 ЗЗД, чл. 42, ал. 2, чл. 43 ЗЗД.

[38] Вж. чл. 38, ал. 2, чл. 41 ЗЗД.

[39] Вж. по-специално чл. 141, ал. 2, изр. 1 и чл. 235, ал. 1 ТЗ; Вж. още чл. 119, ал. 1, т. 2 ТЗ и чл. 174, ал. 1, т. 4 ТЗ – относно назначаването на представителен орган като предпоставка за конститутивното вписване на дружеството в търговския регистър; чл. 155, т. 3 и чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ – относно липсата на представителен орган като предпоставка за прекратяване на дружеството.

[40] В този смисъл вж. Григоров, Г. Органното представителство на търговеца. В.: Правна мисъл, 1997, № 1, с. 33.

[41] Вж. Решение № 580 от 18.06.2013 г. по т. д. № 2117/2010 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 1467 от 19.10.2012 г.по т. д. № 2118/2010 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 2309 от 24.11.2015 г. по т. д. № 274/2015 г. на Апелативен съд – София, Решение № 148 от 25.11.2013 г. по т.д. № 16/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик, Решение № 2 от 08.01.2015 г. по т. д. № 13/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, Решение № 99 от 12.06.2014 г. по гр. д. № 166/ 2012 г. на Районен съд – Балчик, Решение № 18 от 09.02.2015 г. по в. т. д. № 178/2014 г. на Окръжен съд – Добрич, Решение № 157 от 11.04.2016 г. по т. д. № 927/2013г. на Окръжен съд – Пловдив; Вж. също Решение № 2309 от 24.11.2015 г. по т. д. № 274/2015 г. на Апелативен съд – София, в което се приема, че „вредата на представлявания и относителната недействителност на сделката са институт на гражданското право“, поради което към процесната търговска сделка  „не е приложимо правилото на чл. 40 от ЗЗД“, без въобще да се посочва конкретна правна норма от ТЗ, която да дерогира действието на общия граждански закон съгласно чл. 288 ТЗ.

[42] Решение № 580 от 18.06.2013 г. по т. д. № 2117/2010 г. на Окръжен съд – Варна и Решение № 1467 от 19.10.2012 г. по т. д. № 2118/2010 г. на Окръжен съд – Варна.

[43] Обща и специална са например нормите на чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 301 ТЗ.

[44] Решение № 99 от 12.06.2014 г. по гр. д. № 166/ 2012 г. на Районен съд – Балчик, Решение № 580 от 18.06.2013 г. по т. д. № 2117/2010 г. на Окръжен съд – Варна и Решение № 1467 от 19.10.2012 г. по т. д. № 2118/2010 г. на Окръжен съд – Варна.

[45] Вж. бел. под линия № 6.

[46] Така Йосифова, Т. По някои въпроси на органното представителство според Първата директива 68/151/ЕИО и българското право. – В: Търговско право, 2004, № 3, с. 49.

[47] Пак там.

[48] Пак там, с. 44.

[49] Edwards, V. EC Company Law, Clarendon press, Oxford, 1999, p. 36 – цит. по Йосифова, Т. По някои въпроси…, с. 44.

[50] Така Таков, Кр. Становище по т.д. № 5/01.10.2014 ОСГТК на ВКС (за съдържанието на пълномощното) – [http://www.christiantakoff.com/blog/?p=297] (03.12.2014 г.).

[51] Вж. Решение № 18 от 09.02.2015 г. по в. т. д. № 178/2014 г. на Окръжен съд – Добрич,  Решение № 99 от 12.06.2014 г. по гр. д. № 166/ 2012 г. на Районен съд – Балчик.

[52] Представителят не е задължителен необходим другар по иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, поради което конституирането му като ответник не е предпоставка за допустимост на процеса – вж. Решение № 372 от 16.10.2012 г. по гр. д. № 1266/2011 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС.

[53] Вж. Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС.

[54] Характерът на отговорността по чл. 145 ТЗ (договорна или деликтна) е дискусионен – вж. Байрактарова, Цв. Управление и представителство на капиталово търговско дружество. В.: Търговско право, 2014, № 4, достъпно и на [https://challengingthelaw.com/targovsko-pravo/upravlenie-kapitalovi-drujestva/] (02.11.2014).

[55] Същите разсъждения важат и относно съотношението на иска по чл. 40 ЗЗД с отговорността на членовете на съответния съвет по чл. 240, ал. 2 ТЗ.

[56] Така Решение № 119 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 225/2014 г. на Апелативен съд – Варна и Решение № 5199 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 13712/2013 г. на Софийски градски съд.

[57] Решение № 148 от 25.11.2013 г. по т. д. № 16/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик и Решение № 2 от 08.01.2015 г. по т. д. №13/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик.

[58] Увреждането може да се крие не само в цената, но и в останалите клаузи на договора –вж. Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС и Таков, Кр. За правните последици на договор, сключен от мним представител, и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД) –  https://gramada.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D1%81%D0%BA%D0%BB%D1%8E/

Вредата за представлявания може да приеме най-различни форми – наличие на тежести върху придобития имота, отлагателни или прекратителни условия, неоправдано дълги срокове по клауза за отложено или разсрочено плащане в полза на насрещната страна, получаване на безполезна престация, уговорка за неизменност на наемната цена при липса на валутна клауза, уговорен гратисен период за ползване на отдадена под аренда земеделска земя и др.

[59] В този смисъл Кунчев, К. Проблеми при представителството на дружеството с ограничена отговорност – [https://challengingthelaw.com/targovsko-pravo/problemi-pri-predstavitelstvoto-na-ood/] (31.05.2015).

[60] Пак там.

[61] Пак там;  Решение № 5199 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 13712/2013 г. на Софийски градски съд.