За правото на справедлив съдебен процес

Резюме:
Статията е експертен поглед към поставената от министъра на правосъдието Христо Иванов основна цел в Стратегията за продължаване на реформата в съдебната система, а именно: „осигуряване на пълноценно право на справедлив процес на всеки гражданин и ефективна защита на правата на човека”. В нея авторът отправя поглед към основните контури на мащабната конструкция на правото и поставя редица дискусионни въпроси на правораздаването, които ще следва да намерят адекватен отговор в процеса на реформиране на съдебната власт. Целта на статията е стимулиране на обществения дебат и насочването му в приоритетна насока към повишаване качеството на правораздаването в България.

Уводни думи

Справедливият съдебен процес е изключително актуална тема в съвременното право, защото съдържа в себе си голям заряд от дискусионни въпроси. Те имат фундаментално значение за развитието на правната наука, съдебната система и правата на човека. Именно затова формулирането и дебатирането на полемични тези по тази тема не спира. Причината за това се корени в стремежа към креативно поднасяне на идеи и тяхното реализиране, което е твърде изкушаващо за всеки един юрист, чийто естествен порив към съвършенство е насочен в служба на правното изкуство. Целта е постигане на добър и справедлив правен ред – Ius est ars boni et aequi[1].
Към реализирането на такъв резултат се стреми и изграденият правен мир в България, в който правото на справедлив съдебен процес се възприема двояко – като обективно и субективно право. Те образуват едно единно цяло, съществуват в симбиоза и отразяват същността на едно и също нещо – нормативната концепция (от лат. conception – идея, схващане) за справедлив съдебен процес. Тази идея възпроизвеждам в следващите редове на тази статия. Задачата, която си поставям, е чрез направения анализ на конституционните и международни основи на правото на справедлив съдебен процес да представя някои аспекти и проблематични моменти от мащабната рамка на концепцията.
За да постигна тази задача анализирам разпоредби от Конституцията на Република България и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и широк спектър от релевантна съдебна практика, която обхваща решения на Конституционния съд на Република България, Европейския съд по правата на човека в Страсбург и Върховния касационен съд. Към нея добавям и селекция от становища, разяснения и препратки, извлечени от правната доктрина. Правя и някои критични анализи, заключения и предложения de lege ferenda.
Крайната ми цел е да реализирам адекватна представа за нормативната рамка на правото на справедлив съдебен процес, която да очертае дължимата процесуална култура в българската съдебна система. За съжаление, към настоящия момент тя не е на необходимото високо ниво и носи своите слабости, които се отразяват на качеството на правораздаването.

Конституционноправни аспекти на правото на справедлив съдебен процес

Република България е правова държава и тя се управлява според Конституцията и законите на страната (чл. 4, ал. 1 КРБ). Тя е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5, ал. 1 КРБ), а разпоредбите й имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 КРБ). Тези принципи са основа не само на целия правен мир в България, но и на гаранциите за справедлив съдебен процес в Конституцията. Тяхното предназначение е да се даде основа на конституционните принципи, които да застанат на върха на йерархичната пирамида на източниците на правото.[2] Целта е да се изгради правна рамка, моделираща механизмите на държавното управление в съответствие с принципите (ценностите) на зачитане, ненакърняване и неотнемност[3] на основните човешки права. По този начин чрез тях се поставя граница, която не бива да се прекрачва, поставя се директива, поръчка към законодателството и към цялата публична власт.[4]^,[5] Тази директива има задължителност за законодателя, защото нормите на Конституцията са пряко действащо право и законът не може да им противоречи (чл. 5, ал. 1 и 2 КРБ).
Именно характер на такава граница имат и основните човешки права, които са също така и конституционни принципи, гарантиращи справедливостта на съдебния процес. Като такива следва тяхната задача да се определи като закриляща свободата на субектите от неправомерни посегателства върху техните права, най-вече от публичната власт.[6] За тази цел е гарантирано чрез правило провъзгласяването на индивидуалните граждански права само чрез закон, както и тяхното ограничаване само със закон (арг. от чл. 120, ал. 2 КРБ).
Следователно гаранциите за справедлив съдебен процес трябва да се възприемат като поръчение към законодателя, който трябва да ги въведе в правния ред като конкретизирано позитивно право.
След този анализ нека изброим основното ядро от конституционни гаранции за справедлив съдебен процес. Те представляват правни принципи на конституционното право, които в доктрината се обозначават като „носещи греди“ в конструкцията на правовата държава.[7] Те са такива и по отношение на цялостната концепция на справедливия съдебен процес[8]. Най-общо тези носещи греди са: споровете се решават от съда (чл. 120, ал. 1 и чл. 56 КРБ); правото на законен съд (чл. 119, ал. 3 КРБ)[9]; производството по делата осигурява установяването на истината (чл. 121, ал. 2 КРБ); право на изслушване в съдебния процес (чл. 121, ал. 1 КРБ); правна защита срещу публичната власт (чл. 120, ал. 2 и чл. 7 КРБ); право на защита във всички фази на процеса (чл. 30, ал. 4 и чл. 30, ал. 5 КРБ)[10]; свободната адвокатура (чл. 134 и чл. 30, ал. 4 КРБ); основните принципи на правовата държава – те имат двояк правен характер, защото са конституционни принципи на съдебната власт, но и основни човешки права и свободи.[11] Те са:

Член 5, ал. 3 КРБ: „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.“[12]
Член 30, ал. 3 КРБ: „В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност.“
Чл. 31 КРБ: „(1) Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок.[13]

(2) Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен, нито да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание.
(3) Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.[14]
(4) Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.
(5) На лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.
(6) Наказанието лишаване от свобода се изпълнява единствено в местата, определени със закон.
(7) Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството.”
От изложеното правя заключение, че Конституцията предоставя градивна основа, гарантираща справедливостта на съдебния процес. Стремежът е по този начин да се моделира принципна конструкция, която не се концентрира в една норма с висока степен на абстрактност, изрично провъзгласяваща правото на справедлив съдебен процес, какъвто е обичайният подход в Конституцията, а представлява едно по-детайлизирано изграждане на съвкупност от принципи и разпоредби, чиято насоченост е към практическото гарантиране на правото на справедлив съдебен процес. Делегирана е задачата на законодателната власт чрез приемането на изрични нормативни актове да се запълнят със съдържание празнините и да се моделира детайлна уредба. По този начин се привежда в действие конституционният модел на съдебната власт.[15]
Смятам, че изградената конституционна рамка е добре моделирана и балансирана с оглед на специфичните законотворчески изисквания за реализирането на справедлив съдебен процес. Тя дава стабилна основа в нормотворческата дейност на законодателя, въз основа на която той да започне градежът на детайлизираната нормативна рамка. Същата обаче е все още с незавършен градеж и в последните години в общественото полезрение се поставя все по-остро въпросът за въвеждането и на института на конституционната жалба в правния мир. Задава се въпросът за повишаването на правната сигурност и разширяване на възможностите на субектите на правото в процеса на конституционното признатото право на защита.
Надграждането на конституционната рамка обаче е все още далечна за законотворците, въпреки че научната общност от дълги години изтъква предимствата и нуждата от въвеждането на института. Висящият въпрос в обществото е не дали, а кога и как да се въведе конституционната жалба в България.

Международноправни аспекти на правото на справедлив съдебен процес

Международните източници на правото имат основна роля за развитието на основните човешки права в България, а в частност и за гарантирането на правото на справедлив съдебен процес.[16] Целта е чрез тях да се признае фундаменталното значение на определена категория ценности.
Такъв източник, представляващ част от вътрешния правен мир на България по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ, е Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“)[17], която представлява израз на усилията на международната общност да наложи стандарти във вътрешното законодателство на ратифициралите международния акт страни. Средството за постигането на тази цел е провъзгласено в Преамбюла на Конвенцията, в който държавите заявяват ангажимента си една спрямо друга да постигнат поставените цели по пътя на „политическата демокрация“, т.е. чрез приемането на норми във вътрешното законодателство, чрез които да се гарантира спазването на правата, провъзгласени в Конвенцията.
Сред тези права е и правото на справедлив съдебен процес в чл. 6:
„Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.
            Пар 2. Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.
            Пар.3. Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има в частност следните права:
            а) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език;
            b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;
            с) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието;
            d) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите на обвинението и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението;
            е) да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда.“
Чл. 6 е моделиран като съвкупност от генерални изисквания, задължения спрямо всеки един съдебен процес в страните-членки. Ударението е върху определянето на гражданските права и задължения. Целта е чрез тях да се въведат обективни критерии, които дават оценка на процедурата. При наличието и спазването им се смята, че критериите са изпълнени, следователно съдебният процес е справедлив.
За да вникнем в ratio legis на Конвенцията, на първо място трябва да се дефинират градивните елементи на правото по чл. 6 – „справедливост“ и „съдебен процес“.
За „съдебен процес“ няма спор, че той представлява съвкупност от действия на защитния орган и лицата, адресати на защитния и санкционен акт, разгледани в едно заедно със защитния акт, който ги завършва, като тези действия са предписани от процесуалния закон.[18] За „справедливост“ обаче няма дефиниция нито в Конвенцията, нито в съдебната практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (наричам по-нататък „ЕСПЧ”), а в доктрината му се придават различни значения, които водят до формулирането на спорни тези и изразяването на полемични и нестабилни заключения, непозволяващи извличането на понятие. Няма разнобой обаче относно това, че справедливостта е правило за поведение, адресирано до правоприложителя.[19] Тя е иманентна част от съдебния процес и дава критерии за неговата оценка, която служи като „барометър“, отчитащ изпълнението на конституционните повели и международните стандарти за изграждане на правова и демократична държава, равенство пред закона и защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица.[20]
Наистина, проблемът с дефинирането на „справедливостта“ като понятие е главната пречка за отговора на въпроса в какво се изразява правото на справедлив съдебен процес, но не това е и директната цел на уредбата в чл. 6 в този случай, а характеризирането на основните критерии за преценка на съдебното производство, чието наличие го определя като справедливо.
Следователно ratio legis е не да се даде детайлизирана дефиниция на справедливостта, а да се очертаят нейните обективни критерии, които да служат като мерило за преценка на процедурата.
            Приложението на чл. 6 от Конвенцията е определено в първото изречение на пар. 1 – то обхваща „гражданските права“, признати от вътрешното законодателство.[21] Под „граждански права“ следва да се разбира смисълът, който ЕСПЧ влага в решението по делото Бентъм срещу Холандия от 23 октомври 1985 г., в което съдът изразява становище, че те следва да се приемат като права, които вътрешното законодателство признава легално като индивидуални[22] и които попадат в сферата на общата свобода на индивида, независимо дали става дума за професионална или друга дейност, разрешена от законодателството.[23]
Адресати на тези критерии са всички видове съдебни производства в българското законодателство – гражданско, наказателно и административно, т.е. обхватът им не следва да се ограничава. В съдебната практика на ЕСПЧ единствено като спорен въпрос е поставяна темата за приложението на чл. 6 от Конвенцията по отношение на административния процес, но след решенията на ЕСПЧ по делата Кьониг срещу Германия от 28 юни 1978 г. и Рингайзен срещу Австрия от 16 юли 1971 г. съдът приема, че приложното поле обхваща и него, макар и по-ограничено в сравнение с останалите два процеса.
            Защита при нарушаване на критериите на чл. 6 могат да търсят всички лица, които имат качеството на страна в рамките на съдебния процес. Те могат да сезират с молба ЕСПЧ и да търсят парична компенсация от държавата за причинените имуществени и неимуществени вреди. От тяхно име същото процесуално действие могат да извършат и неправителствените организации, без дори да са били упълномощени от тях – така в мотивите на решението на ЕСПЧ по делото Център за правни ресурси от името на Валентин Къмпеану срещу Румъния от 17 юли 2014 г.[24]
Въз основа на изложеното мога да направя следните изводи: 1) Конвенцията налага задължения върху законодателя; 2 ) законодателя, в отговор на изискванията на Конвенцията, въвежда в правния мир законови решения, даващи индивидуални граждански права и задължения, с които се цели съдебният процес да отговори на критериите за справедливост в чл. 6; 3) тези права и задължения трябва да се разпростират върху гражданския, наказателния и административния процес, като се отчитат техните специфики; 4 ) съдебния процес трябва да отговаря кумулативно на критериите за справедливост в Конституцията и Конвенцията; 5) за да се постигне този резултат, то в рамките на съдебния процес трябва да са спазени всички права на гражданите и юридическите лица; 6) тяхното нарушаване в рамките на процеса от органите на съдебната власт води до неизпълнение на поетите задължения от държавата по Конвенцията, следователно до несправедливост на съдебния процес.
Нека сега разгледаме последователно критериите за справедливост на съдебния процес по чл. 6 от Конвенцията:

Достъп до правосъдие
– изразява се в принципа на гарантираната от закона възможност гражданите и юридическите лица да могат да търсят от съда закрила на признатите им от закона права и интереси. Отхвърлянето на законосъобразно искане за защита в хода на процеса, представляващо реализация на законно признато право, също се включва в обхвата на чл. 6, пар. 1 във връзка с чл. 13 от Конвенцията и следва да се възприема като нарушаване на правото на справедлив съдебен процес, стига да няма други механизми, по които то може да се реализира. Това становище е подкрепено в мотивите на решенията на ЕСПЧ по делата: Господинова срещу България от 10 февруари 2011 г. и Динчев срещу България от 22 януари 2009 г., както и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 4 февруари 2013 г. по т. д. № 2 от 2012 г. на ОСНК на ВКС.

Важна последица от горепосоченото тълкувателно решение е изводът, че в наказателния процес не бива да се отхвърля гражданската претенция за обезвреда, когато увреденото лице[25] е загубило възможност да търси обезщетение в гражданския процес.

Равенство на страните/средствата
– отнася се до всички видове производства. То се изразява в даването на равни възможности на двете страни в рамките на съдебното производство да упражняват и защитават законно признатите им права и интереси. Общите процесуални права, с които разполага всяка страна са: 1) правото да участва в делата лично или с представител; 2) да бъде уведомена за направени искания от другата страна и да вземе становище по тях;[26] 3) правото да иска отстраняването на член от съдебния състав, когато има обективно обстоятелство, което поставя под съмнение безпристрастността му; 4) право на обжалване.[27]

Равенството на страните/средствата обаче следва да се разпростре и след приключването на делото. Такива случаи са по-скоро прецедент. Пример за такъв е решението на ЕСПЧ по делото Дечева и др. срещу България от 26 септември 2012 г.[28], в което съдът застъпва становището, че незачитане на силата на пресъдено нещо и допускане на преразглеждане на въпрос за правото на собственост нарушава основополагащи принципи на правната сигурност и върховенството на закона е в противоречие с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

Мотивиране на съдебните актове
– всеки акт на съда – определение или решение[29], независимо в коя инстанция на производството е постановен, следва да се мотивира, за да могат страните да се запознаят с аргументите на съда, довели до постановяването на съответния акт.[30] Това следва да стане в съответствие с изискванията на нормативната уредба на вътрешното законодателство. Целта е обезпечаване на правото на всяка една от страните да обжалва акта пред по-горна инстанция при наличието на пороци в него[31]^, [32].

Публичност на процеса
– заседанията на съда са публични и обществото има правото на информираност. Изключения могат да се допускат само в предвидените в Конвенцията случаи: 1) в интерес на нравствеността; 2) обществената и националната сигурност в едно демократично общество; 3) когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица; 4) за защита на личния живот на страните по делото; 5) ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.

При постановяване на присъда по наказателно производство обаче съществува изрично задължение за публичност, което се изразява в задължението на съда да прочете цялата присъда[33] публично или само диспозитива, когато законът допуска това.

Разглеждане и решаване на делото в разумен срок[34]
– това е един от най- актуалните проблеми на българското правораздаване днес поради големия брой дела в съдилищата, които продължават прекалено дълго. Нищо, че ГПК от 2008 г. бе приет под лозунга „бърз процес”. Това обаче не стана реалност, въпреки дадената заявка.

В този смисъл са и мотивите в решението на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България от 10 май 2011 г., в което се констатира прекомерната продължителност на гражданските, административните и наказателни дела като системен проблем в правосъдната система.
Нито в Конвенцията, нито в практиката на ЕСПЧ обаче се открива фиксиран срок, в който един процес трябва да завърши с постановяването на стабилен акт на съда. Всяко лице обаче има правото на адекватен срок – подходящ според обстоятелствата, на приключване на делото, който да не го държи прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение.[35]
Началото на срока следва да се преценява с оглед момента на отнасяне на спора пред съдебната юрисдикция или образуването на друг вид производство, през което трябва да се мине, за да се достигне до съда (напр. досъдебно или административно производство). В този смисъл е и решението на ЕСПЧ по делото Х. Вале и Каракая срещу Франция от 31 март 1992 г., в което се приема, че началото на срока по делото започва от момента на предявяването на претенцията за обезщетение пред министъра на здравеопазването, а не с подаването на исковата молба пред съда.
В наказателното производство обаче могат да се наблюдават особености, които се оправдават с неговите специфики – за начало може да се смята и моментът на връчване на уведомление или предупреждение до лицето от компетентен орган за предположението, че то е извършило престъпление. В този смисъл са и мотивите в решенията на ЕСПЧ по делата Де Веер срещу Холандия от 27 февруари 1980 г. и Екле срещу Германия от 15 юли 1982 г.
Следователно може да се направи заключение, че началният момент невинаги съвпада с началото на процеса, а може да започне и с предхождащите го процедури – такова е и становището на ЕСПЧ по делото Анжелучи срещу Италия от 19 февруари 1991 г.
Краят на срока се преценява с оглед момента на отпадане на несигурността в положението на страните. Нормално това става с постановяването на акт от правораздавателния орган, който има окончателен характер за страните относно водения спор.[36] Без значение е характерът на производството. Това правило е общо и се застъпва и в мотивите на решенията по делата на ЕСПЧ – напр. в делото Каракая срещу Франция от 26 август 2004 г. Правило също така е, че при липсата на обжалване пред по-горна инстанция за краен момент на срока се смята изтичането на определения от закона срок, в който страната е могла да подаде жалба – в този смисъл са и мотивите на ЕСПЧ по делото Вале срещу Франция от 26 април 1994 г.
Принципна позиция на ЕСПЧ е, че преценката за спазване на правилото за разглеждане на делата в разумен срок се прави едва след приключване на делото и то спрямо критерии, определени в практиката на юрисдикцията. Това са: 1) характера и сложността на делото; 2) поведението на съдебните власти при разглеждането му; 3) поведението на самия жалбоподател в хода на производството; 4) особените интереси на жалбоподателя, имайки се предвид характера и важността на делото за него.[37]

Решаване на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона
– изразява задължението на държавите, страни по Конвенцията, да въведат правила за гарантиране на обективността на съдията или съдебния състав при разглеждане и решаване на делото.

Под „независим съд“ следва да се разбира начинът на назначаване на членовете му, техният мандат и съществуването на гаранции срещу натиск отвън, основно от страна на изпълнителната власт и политическите партии, както и въпросът дали органът изглежда независим, т.е. преценката е основно по линията на отдалеченост на съдебния орган от носителите на власт органи и администрацията на държавата.
Под „безпристрастен съд“ следва да се разбира не само липсата на лична заинтересованост на съда от изхода на делото, но и невъзможността да се направи обосновано предположение за такава. Съдията/съдебният състав следва да се избира/т „в съответствие със закона“ – трябва да се спазват стриктно императивните разпоредби на нормативните актове.

Правилото „Всеки е невинен до доказване на противното“ (Homo praesumitur bonus donec probetur malus)
– отнася се само до наказателния процес и представлява оборима презумпция за невиновност на обвиняемия/подсъдимия. Изразява се в принципната позиция, че лицето, обвинено в извършване на престъпление, се смята изначално за невиновно.[38] Неговата вина следва да се докаже в хода на съдебното производство само въз основа на събраните от съда доказателства и то след предоставяне на възможност на обвиняемия да вземе становище по тях и да ги опровергае. В този смисъл са и мотивите по делото Резов срещу България от 15 февруари 2007 г.: „Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако твърдение на длъжностно лице относно лице, обвинено в извършване на престъпление, съдържа мнение, че лицето е виновно, преди вината му да бъде доказана в съответствие със закона. Достатъчно е, даже в отсъствието на каквато и да било официална констатация, да има някакво основание да се мисли, че длъжностното лице третира обвиняемия като виновен. Нещо повече, презумпцията за невиновност може да бъде нарушена не само от съдия или от съд, но и от други публични власти, включително прокуратурата“.[39] В същия смисъл са и мотивите на ЕСПЧ по делата Дактарас срещу Литва от 1998 г. и Фалкович срещу Украйна от 29 юни 2004 г.
Гарантиране на конкретни процесуални права на подсъдимия/обвиняемия –
те представляват едно неизчерпателно изброяване на права на подсъдимия в чл. 6, пар. 3 от Конвенцията, които целят даването на минимален пакет от гаранции, обезпечаващи равнопоставеността на обвиняемия/подсъдимия по време на досъдебното и съдебното производство. Задача на вътрешното законодателство е да ги възпроизведе в правния ред.

Пар. 3 изброява следните права на подсъдимия/обвиняемия: 1) да бъде незабавно и в подробности информиран за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език; 2) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита; 3) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор, a ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието; 4) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите на обвинението и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението; 5) да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда.
В заключение е съществено да се отбележи, че всички изброени критерии за преценка от т. 1 до т. 8 следва да са налице кумулативно през времетраенето на целия съдебен процес. Това се отнася и за задължителните предхождащи производства преди него, имащи или преюдициално значение, или са предпоставка/изискване за допустимост на процесуалното право на иск. Смятам, че липсата на което и да е от тях пред този времеви етап води до опорочаване на съдебното решение и дава основание процесът да се квалифицира като несправедлив. Преценката за това обаче следва да бъде индивидуална за всеки отделен казус.

Заключение

От изложеното мога да направя обобщение, че анализираните разпоредби в Конституцията и Конвенцията, както и съдебната практика на Конституционния съд, ЕСПЧ и ВКС дават представа за критериите за „справедливост“, на които следва да отговаря съдебният процес в България. По този начин се изясняват недвусмислено и задълженията на законодателя, за реализирането на които следва да се приемат конкретни нормативни решения.
Към настоящия момент обаче не мога да изразя становище, че той се е справил максимално добре със задачата си да реализира ефективно правото на справедлив съдебен процес. Съществуват множество несъвършенства в законовата уредба, на които следва да се обърне внимание. На редица такива случаи се спрях вече и затова искам само да отбележа, че дейността в насока на ревизиране на тези слабости трябва да е далеч по-интензивна и носеща резултати. Не приемам каквито и да оправдателни доводи по отношение на това становище[40] – в крайна сметка „потребителят” на законовите разпоредби не се интересува от извинения, а от качествения статус на разрешенията на проблемите, които му се предлагат.
Отчитам обаче и обстоятелството, че много често този „потребител” на законовите разпоредби се нуждае и от съдебна намеса, за да защити правата си. И тогава неговата нужда от ефективна реализация на правото му на справедлив съдебен процес е най-осезаема. А ролята на съда е най-необходима. Поради тази причина считам, че освен качественото съответствие на разпоредбите на законите, то и процесуалните действия на съда следва да се поставят на аналогична преценка за съответствие с правото на справедлив съдебен процес. Те имат количествено измерение и трябва да отговарят точно според нуждите на всеки отделен казус.
За мен двете величини имат равностойна тежест в контекста на разглежданата материя и могат да доведат до съществено накърняване на законно признати права и интереси в еднаква степен. Поради тази причина следва винаги да се обръща съществено внимание на състоянието на правото на справедлив съдебен процес в България и да се анализира неговото съответствие с Конституцията и Конвенцията.

автор: Ивайло Василев – Главен секретар в Управителния съвет на Дружеството на Съюза на юристите в България в гр. Пловдив

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Емилия Друмева посочва: „изкуството е, този който създава правото, да уреди така различните отношения съобразно с идеята за социална справедливост , че според обществените дадености да се получи оптимален „добър и справедлив ред“… „Aequm et bonum est lex legum“ – справедливото и доброто са закон на законите, смятат древните римляни.“– вж. Друмева, Е. Конституционно право, С.: Сиела, 2008, с. 17.
[2] Модерното разбиране в доктрината прави следната класификация на източниците на правото: надзаконови (Конституцията, ТР на КС, международните договори, ратифицирани, влезли в сила за България и обнародвани в ДВ – вж. чл. 5, ал. 4 КРБ), законови и подзаконови – така Ташев, Р. Обща теория на правото, С.: Сиби, 2007, с. 36 и сл.
[3] Неотнемността на основните човешки права е принцип на Конституцията – арг. от чл. 57, ал. 1 КРБ. Неговата стойност за основните човешки права е голяма и се оценява високо: в доктрината – вж. Друмева, Е., Цв. Каменова Права на човека, ЦПП, 2000 и Киров, Ст. Права на българските граждани, С., 1942, с. 4 и сл.; и в нормативното тяло на Основния закон – за него съществува привилегирован ред за изменение, допълнение или отмяна – единствено по пътя на ревизия на Конституцията чрез свикване на Велико Народно събрание – арг. от чл. 158, т. 4 КРБ. Повече за процедурата и за термина „ревизия на Конституцията“ – вж. Паунов, Хр. Ревизия на Конституцията на Република България, С.: Фенея, 2013.
[4] Вж. Друмева, Е., Цв. Каменова Цит. съч., с. 24.
[5] В доктрината това разбиране се допълва смислово от Васил Киров, който определя контрола върху ценностите като универсален източник на правото, който има решаващо значение за упражняването на властта – вж. Киров, В. Публичната власт, С.: Сиела, 2004, 44- 45.
[6] Пак там, с. 23.
[7] Вж. Друмева, Е. Цит. съч. с. 617. Авторът квалифицира до голяма степен повечето от тях като „съдебни основни права“.
[8] Квалификацията е възприета в: Друмева, Е. Цит. съч., 617- 620.
[9] Вж. още и Решение № 22 от 24 септември 1998 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 112 от 1998 г.). В него се отбелязва, че Конституцията изключва напълно възможността на несъдебни органи да се възложат правораздавателни функции (чл. 119 и чл. 129 КРБ). Особено това важи за органи за изпълнителната власт, защото те са органи на администрацията. Правораздават само съдилищата.
[10] Вж. още и: Решение № 9 от 1998 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 45 от 1998 г.). В решението се застъпва становището, че правото на гражданина на адвокатска защита има специална конституционна закрила в случай на започване на наказателна процедура срещу него от момента на задържането му или привличането му като обвиняем (чл. 30, ал. 4 КРБ). Изричното посочване на това право в наказателния процес има особено значение за задържания или обвинения гражданин с оглед необходимостта от специфични познания и умения за организиране и провеждане на защитата на правата му и важността на тези права. Това право на адвокатска защита се разпростира за всички стадии на процеса. То може и да не е упражнено от задържания или обвинен гражданин, но след като той вече се е възползвал от него и е упълномощил адвокат, това му право не може да бъде ограничено или отнето.
[11] Друмева, Е. Цит. съч., с. 619 .
[12] Вж. още и: Решение № 1 от 2007 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 18 от 2007 г.).
[13] Вж. още и: Решение № 7 от 2004 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 112 от 2004 г.).
[14] Вж. още и: Решение № 1 от 2005 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 13 от 2005 г.). В мотивите на решението се подчертава, че съдът признава правото на всяка държава – страна по Конвенцията, да постигне съобразяване на съдебната й система с изискванията на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията (правото на справедлив съдебен процес), в т. ч. конкретните законодателни решения, осигуряващи провеждането на справедлив съдебен процес. В този смисъл са и Решение № 20 от 14 юли 1998 г. и Решение № 27 от 15 октомври 1998 г. на Конституционния съд.
[15] Подробно по този въпрос: вж. Начева, Сн. Конституционният модел на съдебната власт в Република България. – Юридически свят, № 2, 2002, 37-48.
[16] За жалост трябва да отбележа, че развитието на концепцията на справедливия съдебен процес през последните десетилетия е катализирано единствено под натиска на международни източници на правото. Неразбираемо за мен остава нежеланието на законодателния орган да ангажира адекватно вниманието си по поставената тема. Ще изразя личното си мнение, че инициативата за креативна промяна трябва да дойде отвътре в държавата, а не да се следва сляпо зададеният външен шаблон, който поставя минимални стандарти за качество на законовата уредба. За да достигнем високи стандарти, трябва да потърсим сами необходимите правни инструменти, които да ни донесат бленуваните резултати.
[17] Конвенцията е ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. (Обн., ДВ, бр. 66 от 1992 г.). Той е в сила за Република България от 7 септември 1992 г. съобразно Протокол 14 към Конвенцията за защита на правата и основните свободи относно измененията на системата за контрол по Конвенцията, подписан в Страсбург на 13 май 2004 г.
[18] Така Огнян Стамболиев – В: Стaлев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание, С.: Сиела, 2012, с. 36.
[19] В материалното право се употребяват понятия като добросъвестност, морал, добри нрави и т.н. – все категории ценности, които имат общ философски генезис със справедливостта, но различна насоченост и приложение. Те се употребяват с оглед на взаимоотношенията на страните в едно гражданско правоотношение и служат като мерило за тяхното поведение. Съвсем на друга плоскост обаче се говори за справедливост. Единодушно тя се свързва единствено и само с правораздавателните органи (с процесуалните аспекти на правото), които иманентно притежават императива да отсъждат кое е справедливо и кое не. В този смисъл е и чл. 307 ТЗ (уредбата на стопанската непоносимост), в който е употребен терминът „справедливост“ в смисъл, че съдът има правомощието да промени или прекрати договора при определени обстоятелства. Подробно за института: вж. Голева, П. Стопанската непоносимост – основни положения, фактически състав и правни последици. – Юридически свят, № 1, 2012, с. 11 и сл. Становището на Поля Голева се подкрепя и от Кристиян Таков, който отбелязва, че в юрисдикцията на съда е „винаги, когато се провежда справедливост, това става чрез ограничаване на принципа на договорната свобода” – така Таков, Кр. Към въпроса за намаляване на неустойката. – В: Юбилеен сборник в чест на проф. Живко Сталев, С.: Сиби, 2005, с. 393.
[20] В този смисъл: вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част, С.: Софи-Р, 2002, 92- 95.
[21] В контекста на функционалната връзка между вътрешното законодателство и Конвенцията важно значение има Решение № 4 от 23 февруари 2001 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 19 от 2001 г.). При постановяването му съдиите се разделят на две групи и формират две становища. Така те не успяват да постигнат необходимото мнозинство за вземане на единодушно решение по въпроса дали правото на защита по чл. 56 и чл. 120, ал. 2 КРБ може да бъде ограничавано със закон, за да се съхрани националната сигурност на страната. Обосновават се и двете противоположни тези, но в крайна сметка с диспозитива на решението е възпроизведен положителен отговор на въпроса поради отхвърлянето на направеното искане. Изводът е, че могат да се ограничават граждански права със закон за нуждите на националната сигурност.
Това решение съвпада и с практиката на ЕСПЧ – в мотивите на делото Клас и др. срещу Германия от 6 септември 1978 г. съдът прави заключение, че гражданските права могат да се ограничават със закон, но в съответствие с чл. 1, ал. 2 от Протокол № 7 от Конвенцията с оглед на „националната сигурност и обществения ред“.
[22] Per argumentum a contrario колективните права са изключени от приложното поле на Конвенцията. Такива са например колективните трудови права на работниците и служителите. Никога обаче не се е повдигал въпросът за колективните потребителски права. Този въпрос заслужава внимание и задълбочен анализ.
[23] Важно по отношение на приложимостта на чл. 6, ал. 1 и понятието „граждански права и задължения” е решението на ЕСПЧ по делото Georgiadis v. Greece, 29 May 1997, Reports 1997-III, в което се сочи, че „чл. 6, ал. 1 се прилага без значение какъв е статутът на страните, какъв е характерът на законодателството, регламентиращо реда за разглеждане на спора, и естеството на органа, компетентен да се произнесе по същността му” – Цит. по: Практическо ръководство върху критериите за допустимост на жалбите до Европейския съд по правата на човека. Второ допълнено издание, ECHR, 2013, с. 82, редактор – Даниела Доковска.
[24] В тази връзка Маргарита Илиева отбелязва нещо съществено и същевременно много тревожно обстоятелство по отношение на настоящите дела (към август 2014 г.) срещу България: „След пробива по делото Къмпеану вече е сигурно, че делата заведени от БХК срещу България за смърт и малтретиране на деца от институциите ще бъдат спечелени и държавата осъдена. От днес свободата на държавата да убива в институциите радикално ще се свие. Последното дело наскоро заведено от БХК срещу България касае смърт на момиче, което се е задавило с храна, защото никой от персонала на дома не си е направил труда да уведоми персонала на болницата, където то умира, за това, че то не може да яде твърда храна и не може да се храни само. Случаите от България са по-тежки от този на Къмпеану” – така Илиева, М. НПО могат да водят дела в Страсбург от името на жертви на тежки нарушения на човешки права – В: Правен свят, достъпно на: <http://legalworld.bg/37770.npo-mogat-da-vodiat-dela-v-strasburg-ot-imeto-na-jertvi-na-tejki-narusheniia-na-choveshki-prava.html> (4 август 2014 г.).
[25] Тъй като искът е основан на деликт, страната в този случай се явява в качеството си и на граждански ищец в рамките на наказателния процес, така че лицето има качеството както на увреден, така и на пострадал. Поради тази причина тук употребявам израза „увредено лице”, а не „пострадало лице”.
[26] Във връзка с това изискване ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе в делото Дуралийски срещу България от 1 април 2014 г.: “Европейският съд напомня, че понятието „справедлив процес“ включва правото на състезателен процес, в който страните трябва да имат възможността не само да представят доказателства в подкрепа на своите твърдения, но и да имат възможност да коментират всички елементи от доказателствата или представените твърдения, за да повлияят на решението на съда. В същия смисъл са и делата: Nideröst-Huber v. Switzerland, 18 February 1997, Reports 1997-I, p. 108, § 24, and K.S. v. Finland, No. 29346/95, § 21, 31 May 2001”.
Няма нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, ако ВКС преди администрирането на дадено дело не изпрати отговора на касационната жалба на касатора. Това не представлява нарушаване на състезателното начало в процеса и изискването на Конвенцията за равенство на средствата – така решението на ЕСПЧ по обединените дела Вълчев срещу България, Тодоров срещу България и Джанфезов срещу България от 21 януари 2014 г.
[27] Вж. дефиницията в „Терминологичен юридически речник“, отпечатана в правно-информационната система „Ciela 5.I“.
[28] Достъпно на: <http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-111586#{„itemid“:[„001-111586“]}> (03.08.2014 г.).
[29] Тук не включвам разпорежданията, тъй като те не се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на самостоятелно обжалване. Те се абсорбират от окончателния акт на съда. Следователно тяхното съществуване може да се определи като несамостоятелно.
[30] Изключение е постановяването на неприсъствено решение в гражданското съдопроизводство, което не се мотивира по същество. Достатъчно е съдът в мотивите на решението да анализира дали са налице всички предпоставки за постановяването му (чл. 239, ал. 2 ГПК) – така Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес, С.: Софи-Р, 2009, с. 659. Това законодателно решение обаче не е правилно и въпреки обективната невъзможност на съда да обсъди по същество всички обстоятелства, факти, доказателства и т.н. по делото, не може с лека ръка законодателят да дава възможност за употребата на неприсъственото решение. Трябва да се отчита реалната възможност не толкова съвестни в призванието си магистрати да злоупотребят с приложението на коментирания институт под влиянието на един или друг фактор. Логично е тогава да се запитаме – ако съдът не е извършил всяко едно правомерно процесуално действие, за да избегне приложението на неприсъственото решение, тогава не се ли нарушава правото на защита на ищеца/ответника в цялост, а в частност повелята на Конвенцията за мотивиране на съдебните решения? С още по-голяма сила този въпрос може да се постави с оглед на факта, че неприсъственото решение има сила на пресъдено нещо и когато става дума за притезания – има и изпълнителна сила.
Държа да подчертая, че нямам данни този въпрос да е бил поставян пред ЕСПЧ, не намерих и анализи в доктрината по неговото същество. По тази причина не бих се ангажирал с твърдо становище, но искам да изразя мнение, че с оглед на съдебната практика неприсъственото решение създава множество проблеми, които могат да се решат само със законодателна намеса. Подробно по тези въпроси: вж. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том втори. С., 1941, 91-97 и Корнезов, Л. Цит. съч., 648-665. Присъединявам се към аргументите на посочените автори изцяло и смятам, че de lege ferenda уредбата в ГПК следва да бъде изменена и приведена в съответствие с изискванията на Конвенцията.
[31] Това е и единственият признат от закона механизъм за контрол върху актовете на правораздавателните органи – инстанционен контрол. В този смисъл Конституционният съд на Република България не следва да бъде включван в системата на съдебната система – така Решение № 18 от 1993 г. на Конституционния съд на Република България (Обн., ДВ, бр. 1 от 1994 г.).
[32] Изключение правят определенията, с които ВКС се произнася по искане на жалбоподателя за спиране изпълнението на въззивното решение. Те не подлежат на обжалване по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК – така Тълкувателно решение № 2 от 24 октомври 2012 г. по т. д. № 2 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС.
[33] Има задължение само по отношение на присъдата, но не и за разглеждането на делото, което може да стане изцяло при закрити врата.
[34] Подробно за правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок: вж. Василев, И. Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок. – ChallengingTheLaw, достъпно на: <http://challengingthelaw.com/grajdanski-proces/dela-razumen-srok/> (20.07.2014).
[35] В практиката и доктрината се говори понякога в смисъл дори за отказано правосъдие, когато делото продължава прекалено дълго и лицето/та се поставят необосновано дълго в неизвестно положение – така Каменова, Ц. Делото „Диало” на международния съд: отложено правосъдие – отказано правосъдие? – В: Сборник „Правна наука. Традиции и актуалност. Научна конференция по случай петдесетата годишнина на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, УИ „Паисий Хилендарски”, 2012, 499-506. Аргумент за подобно сравнение е постигането на отрицателен ефект на процеса, който вместо да спомогне за възстановяването на правното равновесие, произвежда диаметрално различен резултат – нанася неимуществени, а в много случаи и имуществени вреди на страната/те в процеса и влошава положението им.
[36] В контекста на темата е интересно предложението на Михаил Екимджиев по отношение на наказателните дела, при които има прекомерно забавяне и съществено увреждане от това за обвиняемия, да се даде възможност на съда да прекрати производството. Авторът поставя изискването да не се засяга от това обществения интерес – така Екимджиев, М. Хроника на един предизвестен провал. Неразумните мерки на държавата за осигуряване на „разумен срок” на съдебните дела. – Адвокатски преглед, № 4, 2014, с. 21. В статията липсват стабилни аргументи за въвеждането на подобна възможност. Не се анализират и последствията от евентуалното й прилагане. Това предложение de lege ferenda обаче не бива да се отхвърля с лека ръка, а да се разгледа за вбъдеще внимателно и да се селектират неговите положителни и отрицателни аспекти.
[37] Тези изисквания са възпроизведени в чл. 2б, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (Обн., ДВ, бр. 30 от 2006 г., с изм. и доп.) през 2012 г. Той гласи: „Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора”. В чл. 2б ЗОДОВ е регламентирано субективното право на лицата на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а цитираният по-горе текст от него определя критериите за преценка на производството.
[38] За разлика от наказателния процес, то при гражданския процес вината се презумира – вж. Гиргинов, А. Наказателно право на Република България – обща част, С.: Софи-Р, 2009, с. 171; Голева, П. Деликтно право, С.: Фенея, 2011, с. 89; Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения, С.: Фенея, 2011, с 81 и сл.
[39] В тази връзка буди недоумение зачестилата практика на прокуратурата да свиква пресконференции и обявява пред медиите и обществото намирането на определени доказателства, които, според магистратите, следва да се свързват с определени лица, които с увереност се посочват като извършители на престъпления и биват морално порицани. Странното е, че позицията на прокурорите се изразява в някои случаи дори преди внасянето на обвинителен акт в съда, презумптивно преди формирането на вътрешно убеждение в прокурора по отношение на събраните достатъчно доказателства. Може тогава с основание да се постави въпросът нарушава ли се правото на справедлив съдебен процес от прокуратурата в този случай.
[40] Още повече засилвам своето убеждение и нетърпимостта си спрямо търсенето на аргументи в полза на това защо реформи не могат да се случат, когато виждам неуспешните опити за търсене на политическа отговорност от законодателния орган. Заслужава обаче внимание възможността да се търси имуществена отговорност от държавата за нарушаване на правото на ЕС. Смятам, че тя може да се окаже за вбъдеще по-ефективен инструмент от политическата отговорност. Подробно за нея: вж. Голева, П. Нерешени въпроси на отговорността на държавата за вреди, причинени на физически и юридически лица. – В: Юридически сборник. Том XX, ЦЮН на БСУ, 2013, 25-46 и Корнезов, Ал. Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, С: Сиела, 2012. В тази връзка заслужава внимание и първото постановено решение по дело за нарушаване на правото на ЕС, което се водеше срещу ВАС. Въпреки че СГС не уважи иска на ищцовата страна по делото, смятам, че то ще остане показателно и ще отвори врати за още искове за вбъдеще – вж. Лазаров, К. Софийският градски съд се произнесе по делото срещу Върховния административен съд. – Норма, № 1, 2014, 52-61.