Критичен коментар

ТР№8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е постановено във връзка с констатирана противоречива съдебна практика по следните въпроси: 1/при какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права и 2/налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. На първото питане е отговорено, че правният интерес е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече права на ответника. В тази връзка е констатирано, че ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му, като при констатация за неговата липса, производството се прекратява. По второто питане отговорът на тълкувателния орган е, че правният интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с осъдителен иск за същото право.

1. Тълкувателният орган е аргументирал отговора на първото питане в предложението със следните съображения:

Правният интерес от отрицателен установителен иск за собственост при възможност да се предяви и положителен такъв се обосновава в съобразителната част на тълкувателното решение с обстоятелството, че правният спор не накърнява само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на противната страна, която затова отрича претендираното право. Поради това всяка от тях разполага с право на иск за да защити това свое право, което се засяга от този спор. В тази връзка се приема, че при отрицателния установителен иск основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. При този иск, с който ищецът отрича правото на собственост, претендирано от ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, от които то може да се породи, като при уважаването му, това право е отречено със сила на пресъдено нещо с оглед на всички възможни основания. С това е постигната защитната функция на процеса по отношение на правото на ищеца, засегнато от отреченото със съдебното решение право.

Равенството на страните в процеса не може да лиши всяка от тях да инициира първа производството с искане да установи несъществуването на спорното право. В тази връзка се отхвърля позицията, че без изрична законова разпоредба е недопустим отрицателния установителен иск за собственост, както и че той представлява субсидиарна форма на защита, която не е приложима, ако чрез нея не би могло да се получи такава в пълен обем по отношение на засегнатото от спора право.Наличието на интерес от предявяване на отрицателен установителен иск се свързва в мотивите на тълкувателното решение с твърдението на ищеца за наличието на притежавано от него, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането респ.упражняването му, би било осуетено от претенцията на насрещната страна в спора. В този контекст се посочват отделни хипотези за прилагане на тази форма на защита като наличие на правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право се приема, че е налице: 1/когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същи обект.2/ с отрицателен установителен иск може да се защитават и фактически състояния като в решението се дава пример със случая, когато владението е смутено/но не е отнето/ преди да са изтекли 6 месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик и 3/ когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.

Преди да се обсъжда изложената по-горе аргументация към тълкувателния извод по т.1 от решението, е необходимо да се отбележи, че предмет на тълкуване е не изобщо наличието на интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, а такъв за собственост или друго вещно право и то в хипотезата, когато съществува и възможността да се предяви и положителен установителен иск с предмет вещни права. Това уточнение е необходимо, защото в съобразителната част на решението се развиват неконкретни съображения за съотношението между положителен и отрицателен установителен иск като се поддържа, че вторият няма положението на субсидиарен по отношение на първия и преценката за това, кой от тях с оглед на диспозитивното начало в процеса да бъде предявен, зависи изключително от волята на ищеца.Тези общи съждения за наличие на интерес и процесуална легитимация, в тълкувателния извод обаче се прилагат към конкретен вид установителни искове – тези за съществуването или несъществуването на право на собственост или друго вещно право.[1] Поради това в следващото изложение в този контекст на конкуренция между двата вида искът за собственост трябва да се постави за изясняване въпроса за съществуването на правен интерес от използване на отрицателния установителен иск като средство за защита, когато наред с него може да се предяви и положителен такъв от страна на ищеца.

Изложената по-горе в резюме аргументация в подкрепа на разбирането, че въпреки възможността да предяви положителен установителен иск за собственост или друго вещно право, ищецът може да ползва защитата на отрицателния установителен иск, страда от логически противоречия, които обосновават противния извод, че в тази хипотеза липсва интереса от предявяване на последния. Когато ищецът отрича правото на ответника на собственост върху вещта не защото се засягат други негови права върху нея, а поради това че твърди, че е неин собственик, възникналия правен спор накърнява едно и също по съдържание спорно право.И двете страни по делото претендират, че притежават едно и също право, т.е. налице е идентичност на спорното право, за разлика от хипотезата когато отричането на правото на ответника се свързва не с притежаването на същото вещно право от ищеца, който може и да не е носител на такова, а с други негови права, свързани с вещта. Последните обикновено не могат и директно да бъдат съдебно предявени и съответно въведени като предмет на иска, а се защитават косвено чрез оспорване на правото, претендирано от ответника, което се въвежда като такъв предмет.

Само в последната хипотеза той би имал интереса от защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право.Поради това само тази част на отговора на тълкувателното питане по т.1 от решението може да се възприеме като законосъобразна, без обаче да се споделя разбирането, изложено в особеното мнение, че само в изрично посочени законови хипотези може да се предявява отрицателен установителен иск.[2] Критерият за неговата допустимост е изложения по-горе, а това е принципната хипотеза, при която ответникът претендира спорното вещно право, но ищецът засегнат от правния спор, не може да предяви положителен установителен иск за същото право поради това, че други негови права, свързани с вещта са накърнени, по отношение на които отричането на правото на ответника ще има преюдициално значение.

Не противоречи на изложената позиция разпоредбата на чл.440 ГПК, която изрично урежда хипотезата на предявяване на отрицателен установителен от трето лице, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението на парично вземане, не принадлежи на длъжника. В случая като предмет на иска се въвежда спора за правото на собственост на ответника-длъжник, но по този начин се защитава идентичното право на ищеца върху имота срещу притезателната претенция на взискателя към него, т.е. ищецът без да е субект на правоотношението между кредитор и длъжник и без да е необходимо да има качеството на процесуален субституент, е легитимиран да предяви отрицателния установителен иск по чл.440ГПК. Поради това като ответници по него се конституират не само длъжника, но и взискателя с неговото уважаване се цели, имотът да се изключи от обезпечението, което представлява имуществото на длъжника по отношение на паричното вземане на неговия кредитор. Разбира се, във вътрешните отношения между третото лице и длъжника, правото на собственост може директно да се предяви чрез ревандикационен иск, ако вторият владее имота, при което този иск ще се съедини с отрицателния установителен по чл.440 ГПК.

При наличие на такава възможност, не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като в пълен обем ищецът ще постигне целената от него защита на притежаваното право на собственост или друго вещно право, тъй като със сила на пресъдено нещо не само ще се отрече претендираното вещно право от ответника, но ще се признае и това на ищеца. Поради това в хипотезата на конкуриращи претенции за вещни права върху една и съща вещ, към която може да се сведе и претенцията на ищеца за придобиване на такива права чрез оригинерен способ или реституция, способът на защита е положителния, а не отрицателния установителен иск.Ако в разгледаната хипотеза бъде предявен последния, производството подлежи на прекратяване по липса на правен интерес, за наличието на който като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, съдът следи служебно.

Относно правния интерес за пълнота на изложението с оглед застъпеното в т.1 на тълкувателното решение становище, е необходимо да отбележим следното: преценката за допустимост на отрицателният установителен иск изхожда от въведените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения за наличие на засегнати от претендираното от ответника право на собственост или друго вещно право върху вещта, което накърнява различни от него права на ищеца върху нея. Съществуването или несъществуването на тези релевантни факти има отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Поради това ако ищецът не ги установи чрез доказването им, искът му подлежи на отхвърляне, а не на прекратяване като недопустимо на производството, образувано по него, каквато е погрешната позиция, изразена в т.1, абзац втори, последното изречение от диспозитива на тълкувателното решение.[3]

Отделно обсъждане е необходимо да се направи на тълкувателното разрешение, според което с отрицателен установителен иск за собственост може да се защитават не само права, но и фактически състояния. Избраният в тази насока пример в съобразителната част на решението е подбран специално за да аргументира този извод на тълкувателния орган, тъй като разглежданата хипотеза не може да попадне във фактическите състави на чл.75 и чл.76 от ЗС, които визират посесорната защита, с която се ползва фактическата власт върху вещта, а само по този ред може да получи защита това фактическо състояние. В примера се говори не за отнемане, а за смущаване на владението, т.е. той не попада в хипотезата на чл.76 ЗС, а същевременно не се обхваща и от разпоредбата на чл.75 ЗС, тъй като защитата по този текст срещу нарушение на владението се прилага, ако то е продължило повече от 6 месеца. Ако обаче става дума за правомерно смущаване на владението, а не за самоуправство от страна на претендиращия право на собственост върху вещта, това би означавало че той е предявил иск за нейната ревандикация срещу владелеца. Последният може да получи защита, не чрез предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като в тази хипотеза би му се противопоставил отвод за висящ процес, т.е. такъв иск би бил недопустим, а чрез възражение срещу наличието на активна легитимация на ищеца по ревандикацията като необходим елемент за уважаване на иска, щом като другите два елемента са налице – неоснователно владение на вещта като фактическо състояние. Във всички останали случаи това фактическо състояние може да се защитава като такова единствено с посесорните искове по чл.75 и чл.76 ЗС, а не с отрицателен установителен иск, който има за предмет спор за претендирано от ответника вещно право и няма отношение към защитата на фактическата власт върху вещта, упражнявана от нейния владелец или държател. Поради това и в тази хипотеза на предявяване на отрицателен установителен иск, приетото тълкувателно разрешение не може да се възприеме като законосъобразно, тъй като с установителен иск за собственост може да се защитават права, но не и фактически състояния.

2.Аргументацията на тълкувателния орган по второто питане е противоречива и логическа неиздържана, поради което е неубедителна. Разгледаните хипотези на възможност за предявяване както на установителен, така и на осъдителен иск за тяхното разрешаване не подкрепят този извод, тъй като не са проведени необходимите разграничения между тях, които ги диференцират и специфицират. Вместо това е прието че се касае до идентични казуси, които налагат еднакъв извод за приложимост към всички тях на установителния, наред с осъдителния иск за собственост, което практически изключва напълно действието на принципа на субсидиарно прилагане на първия единствено при липса на друга правна възможност за искова защита на претендираното право на собственост или друго вещно право.Така в началото на съобразителната част по т.2 от тълкувателното решение, ОСГТК е развило правилни, но декларативни съображения за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, който свързал със степента на засягане на спорното право. Такъв иск според тълкувателния орган, ще се предяви когато защитаваното с него право е само застрашено, а не нарушено, доколкото не е реализирана опасността за упражняването му, при което защитата ще се ограничи само до неговото потвърждаване. Обратно, само неговото нарушаване ще наложи предявяване на иск за възстановяване на правото.

Дадените обаче в следващото изложение от съобразителната част на мотивите примери за възможността за паралелно предявяване както на установителен, така и на осъдителен иск за собственост по отношение на едни и същи хипотези, влизат в противоречие с посочената по-горе правилна констатация, което се обосновава със съображението на тълкувателния орган, че не трябва да се надценява субсидиарността на установителния иск и изключването на неговото приложение при възможност да се предяви и осъдителен такъв за собственост.[4] Този извод се аргументира с диспозитивното начало в гражданския процес, според което от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем търси защита на засегнатото си материално право при възникнал правен спор. В тази връзка са дадени примери, които трябва да подкрепят този извод, макар че те са от различен порядък и погрешно са подведени от тълкувателния орган като аналогични на базата на правния интерес от търсената от ищеца защита на правото си на собственост или на друго вещно право, въпреки че този интерес в отделните хипотези не е идентичен.

Приема се по-вататък, че интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице и когато такъв иск се предяви срещу лице, което владее имота, претендиран от ищеца с аргумента, че то би довело до спиране на течащата в полза на ответника придобивна давност и съответно нейното прекъсване при уважаването на иска, макар и да не е осъден да предаде владението на имота. Това разбиране противоречи на заетата по-горе позиция, че предявяването на установителен иск зависи от степента на засягане, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца, а именно в хипотезата когато упражняването на спорното право е само смутено, а не и нарушено за да се налага неговото възстановяване чрез предявяване на осъдителен иск за собственост.Правният интерес от последния ще е налице и ще изключва прилагането на защита чрез предявяване на установителен иск като по-интензивна и адекватна на хипотезата на владение на чужд имот, щом като чрез нея ще се реализира притезателното право на собственика, изискващо всяко трето лице да се въздържа от действия, които го накърняват. Това притезателно право може да се реализира чрез ревандикиране на този имот от владеещия го несобственик, т.е. само чрез осъдително решение, подлежащо на принудително изпълнение.

За наличието на правен интерес като процесуална предпоставка за упражняване правото на иск съдът следи служебно, поради което независимо от доминирането на диспозитивното начало в гражданския процес, при констатация за неговата липса, какъвто е разглеждания случай, съдът следва да прекрати производството като недопустимо, ако се търси защита на правото на собственост или на друго вещно право чрез предявяване на установителен иск. Последната няма да се осъществи в нейната пълнота, като спорът ще остане висящ, тъй като правото на собственост няма да бъде защитено от нарушението – след като е признато неговото съществуване, ответникът може да продължи да владее чуждия имот и съответно противоправното си поведение като упражнява едно от основните правомощия на собственика – фактическата власт върху този имот. По този начин не е постигнат удовлетворяващия ищеца – собственик резултат, а именно преустановяването на неоснователното владение на държания от ответника имот. Щом като спорът не е приключил и не е възстановено, макар и принудително, състоянието на правен мир чрез предявяването на установителен вместо на осъдителен иск за собственост, което е целта на исковата защита и интересът от нея продължава да съществува, този интерес може да се реализира пълноценно чрез иск за ревандикация на имота. Последният имплицитно съдържа в себе си правното установяване, което е предмет на установителния иск за собственост, но наред с това след положителното произнасяне по този въпрос, съдът постановява и присъждане на владението на спорния имот, с което се изчерпва правния спор в неговата цялост и се разрешава със сила на пресъдено нещо по окончателен начин конфликта между спорещите страни.

Аргументът, че и чрез установителния иск за собственост или друго вещно право може да се спре и прекъсне течението на придобивната давност по отношение на спорния имот, не е убедителен не само защото теченето на такава давност може да е изключена от закона, но и защото чрез осъдителния иск не само ще се постигне посочения ефект, но и с предаването на владението в резултат на неговото присъждане, ще бъде изключено теченето на нов придобивен срок след влизане в сила на осъдителното решение и неговото изпълнение срещу невладеещия несобственик.

Посоченият пример в съобразителната част на тълкувателното решение за наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск, когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост, не подкрепя заетата позиция в т.2 от диспозитива на тълкувателното решение. Ако страните само спорят за размера, но няма завладяване от ответника на спорните части от имота, такъв иск е допустим. Ако наред обаче със спора за пространствения обхват на правото на собственост, е наличие и владение на спорните части от ответника, исковата защита на ищеца ще се реализира чрез осъдителния иск за собственост, тъй като при уважаването му не само ще се признаят правата му на собственост в пълен обем, но ще му се предаде и владението върху тези спорни части. В последната хипотеза няма да е налице интерес от предявяване на установителен иск за собственост.

Не подкрепят заетата позиция в т.2 и примерните хипотези на предявяване на иск от съсобственик срещу владеещите имота съсобственици или предявяване на такъв помежду им, когато те спорят за обема на притежаваните от тях права. Действително в тези хипотези съществува възможността наред с установителния, да се предяви и осъдителен иск за идеалната част от съсобствения имот, предмет на спора. В този случай обаче тази възможност не изключва предявяване на установителен иск, независимо че и идеална част от имот може да бъде предмет на ревандикация и съответно на въвод и предаване на владението при принудително изпълнение на постановеното осъдително решение. Това е така, защото защитата в тези хипотези може да има съвсем различна цел от тази, която се търси в случая когато се претендира право на изключителна собственост върху владян от ответника имот.

При съсобствеността се прилагат правилата на глава трета от Закона за собствеността, съгласно които всеки от съсобствениците има законова гарантирана възможност да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на останалите съсобственици да си служат с нея според правата си – чл.31, ал.1 ЗС. Тези права на съсобственика включват: участие в ползите на вещта съразмерно на частта му от нея – например върху припадащата се част от нейните плодове/естествени и граждански/ – чл.30, ал.3 ЗС, на получаване на обезщетение за ползването на общата вещ, от което е лишен от деня на писменото поискване – чл.31, ал.2 ЗС, както и да упражни правата си по чл.32, чл.33 и чл.34 ЗС – на определяне на начина на управление на общата вещ с отреждане на дял в реално ползване, на изкупуване и на делба на съсобствения имот. Във всички тези случаи с установителния иск се постига целта на търсената защита, тъй като с постановеното по него уважително решение се формира сила на пресъдено нещо между ищеца и ответника/ответниците/ по преюдициалния въпрос за наличие на съсобственост и размера на участието му в нея.

След този момент евентуалният спор, обусловен от този за наличие на съсобственост и нейния размер, може да има различен характер – без да се претендира владението на идеалната част, да се търси стойността на плодовете на вещта, респ.обезщетението за ползването по чл.31, ал.2 ЗС, да се иска определяне начина на реално ползване по чл.32, ал.2 ЗС, да се упражни правото на изкупуване при наличие на предпоставките на чл.33 ЗС, или да се ликвидира съсобствеността чрез делба. Ако се иска разпределение на ползването на съсобствения имот, респ. делба на такъв имот, с решението по разпределение на ползването или възлагане на реален обект от делбената маса, на ищеца ще се отреди дял от имота за реално ползване или ще му се възложи дял в натура в изключителна собственост/извън случая, когато дела му трябва да се осребри, поради невъзможност всеки съделител да получи реален дял/. И в двете хипотези решението ще представлява изпълнителен титул в отношенията между страните по делото – съсобственици на имота, въз основа на който може да се извърши въвод във владение в полза на невладеещия върху отредената му реална част съсобственик при разпределение на ползването на общия имот или върху възложения му обект при делбата. Изтъкнатите съждения обосновават необходимостта от предявяване на установителен иск за собственост в горните хипотези, въпреки паралелната възможност от завеждане на ревандикационен иск от съсобственик на общия имот, тъй като чрез първия от тях ще се установи преюдициалното правоотношение, обуславящо правата върху този имот, които могат да се реализират по друг ред, а не чрез ревандикация. Последното обстоятелство обосновава правния интерес от предявяване на такъв иск в хипотезите на съсобственост, с което ще се изчерпи в нейната цялост търсената защита, при което без да се абсолютизира, същевременно не се отрича субсидиарния характер на установителния иск за собственост или друго вещно право, както погрешно дефинитивно е прието от ОСГТК в съобразителната част и диспозитива на т.2 на тълкувателното решение.

В контекста на развитите критични бележки по постановките на ТР№8/2012 г. следва да се констатира, че дадените с него тълкувателни разрешения не предлагат задоволителен отговор на поставените с него два тълкувателни въпроса. По първия от тях законосъобразният отговор трябва да бъде: „Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право е налице само когато ищецът не твърди, че е носител на същото вещно право, а се позовава на засягане на други негови права върху вещта, които са накърнени от правния спор. Когато той оспорва претендираното от ответника вещно право с твърдението, че е негов носител, той има интерес да предяви положителен установителен иск за собственост или друго вещно право. В този случай по липса на правен интерес производството, образувано по предявен от него отрицателен, вместо положителен установителен иск, трябва да се прекрати като недопустимо.” По второто питане отговорът трябва да бъде следния: „Не е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право – обикновено в случая когато твърди, че е изключителен собственик на спорния имот или на спорната част от него. Такъв интерес от предявяване на установителен иск обаче е налице независимо от възможността да се предяви и осъдителен иск, когато ищецът твърди, че е собственик и претендира права върху идеална част от съсобствен имот. В този случай става въпрос за разрешаване с установителното решение на преюдициален спор, който би имал обуславящо значение за друг ред на защита извън ревандикацията, относно права, произтичащи от съсобствеността върху имота.”

[1] Вж. статията на проф. А. Мингова „ При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск” – Апис 7, изразената позиция в която е възпроизведена в съобразителната част към т.1 на ТР№8/2012 г. на ОСГТК.

[2] Вж. особеното мнение на съдиите Б.Белазелков, Св.Цачева, Здр.Първанова, Н.Зяпкова, Т.Нинова и цитираната по го-горе статия на проф.А.Мингова.

[3] Вж. подробно по въпроса статията на проф.А.Мингова „Доказване на правния интерес при отрицателен установителен иск”, сп.Норма, бр.2/2014 г., стр.5-16

[4] Вж.статията на проф.М.Марков –„Допустимост на установителен иск за собственост”, публикувана в сп.”Собственост и право”, кн.4/2014 г., стр.21-23, в която след като се констатира, че не трябва да се надценява субсидиарността на установителния иск за собственост, се критикува крайната позиция, заета в т. 2 на ТР№8/2012 г. на ОСГТК, с която тя напълно се отрича, за да се обоснове във всички случаи наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, въпреки възможността да се предяви и осъдителен такъв за същото право.

Автор: Благовест Пунев