ЗА ПОНЯТИЕТО “ОТГЛЕЖДАНО, НО НЕОСИНОВЕНО ДЕТЕ” ПО СМИСЪЛА НА ППВС № 5/1969 г.

Съгласно Постановление № 5 от 24 ноември 1969 г. по дело № 6 от 1969 г. на Пленума на Върховния съд право на обезщетение вследствие причинена смърт при непозволено увреждане имат отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го. В практиката често бива поставян въпросът – какво включва понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Основните противоречия в съдебната практика се наблюдават относно това, дали следва да е започнала административна процедура по осиновяване, дали отглеждащият трябва да е имал намерение да осинови отглежданото дете по съответния законов ред, трябва ли детето и отглеждащият да отговарят на съответните родствени и възрастови ограничения за осиновяване, а също и дали правото на отглежданото, но неосиновено дете се преклудира с навършването на пълнолетие.

ППВС № 5 от 24.11.1969 г. не поставя изискване нито да е започнала административна процедура по осиновяване, нито такава да е била планирана. ВС не е поставил и изискване за наличието или липсата на определени родствени връзки между отглеждащия и отглеждания. Липсват и възрастови такива. Единственото изискване, което ВС въвежда, е между отглеждащия и отглеждания да са се създали фактически отношения като между родител и дете.

Историята на постановяването на тълкувателния акт е свързана с конкретен казус, възникнал в съдебната практика. В годините на Втората световна война се ражда момиче, чийто баща по-късно е убит. Майката на момичето го дава като хранениче на двама съпрузи – И.В. и Н.Т. Те се грижили за детето и го възприемали като своя дъщеря, а момичето ги възприемало като негови родители. Ищците никога не са правили опити за осиновяване на момичето, а когато тя навършила пълнолетие – продължили да я подкрепят и обичат като тяхна дъщеря. На 20-годишна възраст момичето загинало при пътнотранспортно произшествие.

С Присъда № 109 по нохд № 191 от 1965 г. Варненският окръжен съд признал на И.В. и Н.Т. правото на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на отглежданото момиче и осъдил подсъдимия да го заплати. С Решение № 786 по нохд 673 от 1965 г. Върховният съд отменил присъдата в частта, в която подсъдимият е осъден да заплати обезщетение на гражданските ищци, тъй като според съда лицата, които са отгледали момичето, не са нейни родители и не попадат в кръга на материалноправно легитимираните лица.

През 1968 г. последното решение на ВС се качва за преглед по реда на надзора в Общото събрание на наказателната колегия на Върховния съд. С Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС е отменено Решение № 786 по нохд 673 от 1965 г. Върховният съд и е оставена в сила първоинстанционната присъда със следните мотиви:

„С Присъда № 109 по нохд № 191/1965 г. Варненският окръжен съд е осъдил подсъдимия С.Д.Б. да заплати на ищците И.Т.В. и Н.К.Т. 2 000 лв. за неимуществени вреди, настъпили за тях поради това, че подсъдимият като шофьор причинил смъртта на Д.Д.

Д.Д. не е дъщеря на ищците. Рождената й майка я е дала като хранениче на ищците, когато тя е била на четири месеца. От тогава до нейната смърт, в продължение на 20 години тя била отглеждана и възпитавана от ищците. Между тях се създали фактически отношения на родители към дете. Починалата Д. е била обкръжена с изключителни грижи и внимание от страна на ищците, на които тя отговаряла с взаимни чувства, вследствие на което тя се чувствала като рождена тяхна дъщеря, а ищците – като рождени родители.

Починалата не е била осиновена от ищците […].

Тази постъпка на ищците е акт, изпълнен с високо морално съдържание не само към починалата, но и към обществото, защото са заместили напълно рождените родители, от една страна, а, от друга, защото са отгледали и възпитали един член на същото общество.

Ищците са станали най-близките хора на починалата.

При тези безспорно установени факти окръжният съд е приел, че ищците следва да бъдат обезщетени […] Спорният въпрос се свежда до това, дали това становище на окръжния съд противоречи на Постановление № 4 от 25 май 1961 г. на Пленума на ВС. […] При това положение ВС счита, че в съгласие с принципите на справедливостта, залегнали в текста на чл. 52 ЗЗД, окръжният съд законосъобразно е включил ищците в кръга на лицата, имащи право на неимуществени вреди.”

Решението на ОСНК е подписано с особено мнение от трима съдии, а материалноправният спор създава истински конфликт не само между съставите на наказателната колегия, но и между отделните колегии на Върховния съд. На следващата година казусът стига до Пленума на Върховния съд. Образувано е дело № 6 от 1969 г. В центъра на дебатите е Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС, което в крайна сметка се приема за справедливо разрешение на проблема.

В мотивите и в диспозитива на тълкувателния акт няма легална дефиниция за “отглеждано, но неосиновено дете”. Това не е случайно. От протоколите на проведените съдебни заседания на Пленума е видно, че за съдиите от ВС не съществувало никакво съмнение относно смисъла и съдържанието на това понятие. Това бил решеният през 1965 г. казус от Варненския окръжен съд. Важна роля за утвърждаването на правото на отглежданото дете изиграват становищата на окръжните съдилища, изпратени до Пленума на ВС, както и становището на Методическия кабинет при Съвета на Софийска адвокатска колегия. От всички събрани по дело № 6/1969 г. материали, в нито едно мнение не е застъпено виждане за ограничаване на хипотезата само до случаите, в които е започнала или е била планувана да започне процедура по осиновяване, нито ограничения по отношение на възрастта на отглеждания или евентуални административни пречки за извършването на осиновяването. Върховният съд е изхождал изключително от фактическите отношения между пострадал и близък – от това дали отношенията между тях са сходни с тези между законно признат родител и дете. От казуса, застанал в основата на спора, е видно, че не съществуват и възрастови ограничения – без значение е възрастта на отглеждания към момента на неговата смърт или тази на отглеждащия го, щом помежду им продължавали да бъдат налице отношения сходни с тези между родител и син/дъщеря. Както правото на рожденото дете не се преклудира с навършването на пълнолетие, по същия начин не отпада и правото на отглежданото дете.

Наистина, в мотивите на Постановлението в един от пасажите се чете “взетото за отглеждане и за осиновяване от починалия, но неосиновено дете”. Често съдилищата неправилно тълкуват този фрагмент като индикация, че отглеждащият трябва да е започнал процедура по осиновяване или да е планирал такава, че правото на отглеждания се преклудира с навършване на пълнолетие, защото вече не можел да бъде осиновен и др. Това разбиране е в противоречие с историческото тълкуване на ППВС 5/1969 г. и явно изопачава замисъла на тълкувателния акт, стеснявайки смисъла до такава степен, че остава извън предметния му обхват дори първоначалния прецедент, довел до постановяването му. Не случайно и текстът на диспозитива на ППВС 5/1969 г. гласи “отглеждано, но неосиновено дете”, а не “взето за осиновяване”. Съдилищата не винаги отчитат и факта, че в мотивите на ППВС 5/1969 г. взетото за осиновяване дете е дадено само като пример за отглеждано, но неосиновено дете.

Възниква въпросът, защо в мотивите на ППВС 5/1969 г, на едно място се прокрадва формулировката “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете”, която днес дава повод за стеснително тълкуване на понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Очевидно формулата от диспозитива на постановлението “отглеждано, но неосиновено дете” е по-широка от тази в мотивите. Каква е причината за това?

На първо място, при изготвянето на проекта докладчикът съдия Сава Манчев допуска една неточност – първоначалният текст коментира правото на отглежданото дете, но не е споменато нищо за съответното право на отглеждащия го. Този пропуск очевидно е плод на някакво недоглеждане. Не подлежи на съмнение, че докладчикът е бил добре запознат, че в решението на ОСНК се касае именно до правото на отглеждащия. При изготвянето на проекта обаче докладчикът се старае да продължи мисълта на изложението от мотивите на ППВС 4/1961 г. В това постановление се говори за правото на отглежданото, но неосиновено дете да претендира имуществени вреди от загубата на издръжка вследствие смъртта на отглеждащия го. Съдия Манчев продължава това разсъждение и казва, че в този случай това дете би трябвало да има право и на обезщетение за неимуществени вреди. Показателно в това отношение е, че абзацът, в който се използва “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” започва с думите “така например”, а в следващите абзаци се използва по-широката формула “отглеждано, но неосиновено дете”, включително и в диспозитива, който следва да има решаваща роля при тълкуването.

Това недоглеждане е забелязано при обсъждането на проекта, като в съдебното заседание на 23 юни 1969 г. представителят на Министерство на правосъдието отбелязва, че именно хипотезата от Решение № 35 на ОСНК липсва в текста. Допълнението на проекта е направено механично, като върху печатният текст докладчикът ръкописно вмъква след “отглеждано, но неосиновено дете”, думите “съответно отглеждащият го”, без да се изменят мотивите на акта. Така, дори и днес, при прост прочит на мотивите се вижда, че в тях се говори само за правото на детето, но не и на отглеждащия го, което пък се дължи на несполучливия опит на докладчика да синхронизира изложението на ППВС 5/1969 г. с това от ППВС 4/1961 г. Разбира се, едва ли съдия Манчев е очаквал, че с този стилистичен похват би създал подобни противоречия в прилагането на постановлението десетилетия по-късно. Така или иначе, всякакво преекспониране на формулата “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” очевидно е крайно неоправдано и отличен пример за това, че там където езикът на правотвореца не е ясен, езиковото тълкуване е напълно неприложимо.

Сред примерите за неправилна съдебна практика може да бъде изтъкнато Решение № 854 от 30.05.2011 г. на САС по в. гр. д. № 753/2011 г. Решаващият състав е приел следната фактическа обстановка: Ищецът е отглеждал починалия от ранна детска възраст, той живял на съпружески начала с неговата майка още преди детето да навърши една година. По-късно сключил граждански брак с майка му. Отглеждал починалия като свое родно дете, а последният го считал за свой единствен баща. Отношенията им били изключително близки. Обичал починалия като свое законно дете, считал го за такова и желаел да е такова. До своята смърт починалият живеел в домакинството на своята майка и ищеца. Ищецът понесъл изключително тежко внезапната смърт на пострадалия, тя му причинила силен шок, дълбоко и непоправимо душевно страдание и мъка, което състояние не бил преодолял и понастоящем. След смъртта на пострадалия неговият биологичен баща направил отказ от наследството на сина му, с когото приживе не поддържал отношения. Решаващият състав преценил, че намерението за осиновяване е задължителна предпоставка за уважаване на иска, но към датата на смъртта си починалият вече бил навършил 18 г. и осиновяването било невъзможно, поради което отхвърлил иска.

Правилно, на обратното становище са редица други съдебни решения: В Решение № 1881 от 14.10.2014 г. по в.гр.д. № 1110 от 2014 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав и потвърденото с него Решение № 399 от 17.01.2014 г. по гр.д № 3090 на Софийски градски съд, 6 състав (решенията са влезли в сила на 1.12.2014 г.) е прието, че макар отглежданата да е била навършила пълнолетие и дори е живеела от години на съпружески начала с друг мъж, в друго домакинство и макар вече самата тя да е имала дете, не е прекъснала връзката с отглеждащия и те са се възприемали като баща и дъщеря. В Решение № 9 от 13.01.2011 г. по гр.д. № 305 от 2010 г. Пазарджишкият окръжен съд (решението е влязло в законна сила на 16.10.2012 г.) е приел, че субективното отношение към детето – дали отглеждащият се счита за биологичен баща, чието бащинство не е установено по законния ред, или е възнамерявал да осинови детето, но не го е сторил, не е от съществено значение. Важно е, че трайно го е отглеждал и помежду им са се създали връзка и чувства, каквито са тези между родител и дете.

Тълкуванието на последните решения по-точно отразява волята на Върховния съд, установена с ППВС 5/1969 г., и трябва да бъде следвано.

Автор: Светослав Желев