За някои процесуални действия, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН

I. Увод.

De lege lata в българското наследствено право действа системата на приемане (чл. 48 ЗН). Наследството може да бъде прието изрично – с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга (чл. 49, ал. 1 ЗН), или мълчаливо – когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество (чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН)[1]. За разлика от изричното приемане, което е израз на ясна и категорична воля, обективирана във формално изявление на наследника до компетентния орган, някои хипотези на мълчаливо приемане могат да създадат затруднения при обосноваване на законовото изискване за несъмненост в намерението на лицето с право на наследяване[2]. Трудно изчерпаем е каталогът от правни и фактически действия, които могат да се разглеждат като израз на мълчаливо приемане на наследството[3]. Предмет на настоящия труд са някои процесуални действия, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗН.

II. Продължаване на делото от призованите наследници.

Когато наследството бъде открито в хода на съдебен процес, в който наследодателят е бил страна, производството по делото, ако има за предмет наследими права и задължения[4], продължава с участието на правоприемника (чл. 227 ГПК), но подлежи на спиране (чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК), докато не бъдат установени наследниците, които да заместят покойния ищец/ответник. В случаите на смърт на ищеца съдът може сам да вземе необходимите мерки за отстраняване на пречките за движение на делото (чл. 230, ал. 1 ГПК). При смърт на ответника ищецът е длъжен в шестмесечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник“ (чл. 230, ал. 2 ГПК). Процесуалните действия, осъществени от призованите наследници при възобновяване на производството, следва да се преценяват в контекста на чл. 49, ал. 2 ЗН.

1. Продължаване на делото на страната на ищеца.

Според Решение № 83 от 21.03.2016 г. по гр. д. № 5570/2015 г., г. к., ІV г. о. на ВКС въззивният съд „се е произнесъл, без да държи сметка кои наследници на ищеца са заявили изрично, че поддържат жалбата (т.е. приели са наследството при условията на чл. 49, ал. 2, пр. 1 ЗН)“. Становището, че изявлението на призования наследник, който поддържа иска или жалбата, манифестира воля за приемане на наследството, не бива да се абсолютизира. Например ако възобновеното дело е образувано по предявен от наследодателя посесорен иск, поддържането на иска или жалбата, не може да се тълкува като мълчаливо приемане на наследството – per argumentum a fortiori от чл. 58, пр. 2 ЗН[5]. Щом до приемането на наследството лицето, което има право да наследява, може да предявява владелчески искове за запазване на наследственото имущество, то с още по-голямо основание има право да продължи делото, заведено от наследодателя – особено ако към момента на откриване на наследството е изтекъл 6-месечният преклузивен срок за предявяване на исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС. В други случаи е възможно продължаването на делото от призованите наследници да се тълкува като управление на наследственото имущество по смисъла на чл. 58, пр. 1 ЗН[6]. Легален аргумент в полза на това разбиране се крие и в чл. 59, ал. 2, изр. 2 ЗН, който позволява на управителя на наследството да предявява искове относно наследствените имущества – per argumentum a fortiori поддържането на такива искове също може да е управително действие. Когато покойният ищец е предявил осъдителен иск ден преди вземането му да бъде погасено по давност, призованият към наследяване ще запази това притезание в наследствената маса, ако продължи и спечели делото с оглед последиците по чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Процесуалните действия на призованите наследници може да са насочени не само към запазване на наследствените активи, но и към освобождаване от пасиви, обременяващи наследството като съвкупност от права и задължения – например при продължаване на делото за отмяна на незаконосъобразен ревизионен акт, чийто адресат е наследодателят[7]. На фона на посочените примери стана ясно, че поддържането на иска или жалбата може да се тълкува като управление на наследственото имущество, а не като действие, което несъмнено предполага намерение за приемането му.

В някои случаи законът изрично урежда възможността призованите наследници да продължат дело, образувано по личен и ненаследим иск, предявен от наследодателя. Така например когато съпругът – ищец умре и искът за развод се основава на вината на преживелия съпруг, съдът дава двуседмичен срок на призованите към наследяване низходящи или родители да заявят дали желаят да продължат делото. Това правило се прилага и при иск за унищожаване на брака, ако преживелият съпруг е бил недобросъвестен[8]. Когато основателността на иска за развод или за унищожаване на брака бъде установена чрез този процесуален способ за продължаване на делото, ответникът престава да бъде законен наследник на съпруга – наследодател и губи изгодите, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт[9]. Когато смъртта на осиновителя настъпи в течение на процеса за прекратяване на осиновяването, делото може да бъде продължено от наследниците на ищеца, а ако съдът уважи иска, виновният преживял осиновен не наследява починалия[10]. В посочените хипотези продължаването на делото от призованите  наследници е свързано със специфични правни последици, които надхвърлят целите, характерни за действията по обикновено управление на наследството. Продължаването на делото не е насочено към запазване на наследственото имущество, а към изключване на ответника от кръга на наследниците – т.е. към увеличаване на наследствените дялове на останалите лица с право на наследяване. Уважаването на иска не засяга наследствената маса, а броя на лицата с право на наследяване. Като заявява, че ще продължи делото, призованият наследник манифестира желанието си да получи по-голям дял от наследственото имущество, а това несъмнено демонстрира намерението му да приеме наследството[11]. Същото не може да се приеме по отношение на другите призовани наследници, които не са заявили желание да продължат делото, но чиито дялове също биха нараснали при уважаването на иска. Тяхното процесуално бездействие не бива да се възприема като мълчаливо приемане, макар и те също да се ползват от облагите, които носи активното поведение на един от тях.

2. Продължаване на делото на страната на ответника.

2.1. При изпълнение на процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН.

По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото (чл. 51, ал. 1 ЗН)[12]. Решение № 563 от 16.05.1955 г. по гр.д. № 1253/1955 г., I г. о. на ВС приема, че „участието като ответник в дело, заведено против наследодателя, само по себе си не съставлява действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството. Именно затова законът задължава съда при наличността на заведено дело да даде срок на наследника да заяви дали приема наследството, или се отказва от него“. Последното твърдение, застъпено от върховната инстанция, сочи в полза на извода, че „срокът за размисъл“ следва да бъде определен служебно от съда, който разглежда делото. Съвременната съдебна практика обаче поддържа становището, че срокът по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН се определя от съда само по искане на заинтересования, т.е. на ищеца[13]. Разумно е това да се случи още при конституирането на призованите наследници на страната на ответника, защото би внесло изначална яснота в материалните и процесуалните отношения между страните, а отлагането му би довело до усложнения в един по-късен момент, когато в хода на производството призованият наследник извърши действия, които могат да се тълкуват като мълчаливо приемане, и това породи спор относно действителността на последващия отказ, направен в указания от съда срок[14]. Такъв спор може да възникне и при навременно изпълнение на процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН – ако ответникът е извършил действия, които несъмнено са предполагали намерението му да приеме наследството още преди конституирането му като страна в процеса, но в определения от съда срок по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН заяви, че се отказва от наследството. И в двете хипотези ищецът следва да установи нищожността на направения отказ[15].

Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството (чл. 51, ал. 2 ЗН). Въпросът подлежи ли на прекратяване делото спрямо този призован наследник, който не е приел наследството в указания от съда срок, е решен с Определение № 286 от 25.05.2009 г. по ч. гр. д. № 210/2009 г., г. к., І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК: „Определението за прекратяване на делото по отношение на С. М. и М. П. е неправилно, тъй като самият факт, че горепосочените лица не са заявили в дадения им от съда срок дали приемат наследството на Т. П., не е основание за прекратяване на делото по отношение на тях. Последицата от неприемането на наследството в дадения от съда срок, съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗН, е загубване правото на наследника да приеме наследството впоследствие. Това обаче не е пречка за наследника да оспорва предявения срещу него иск, като претендира за права върху даден наследствен имот, твърдейки, че е приел наследството преди дадения от съда срок по чл. 51 от ЗН по реда на чл. 49 от ЗН /с изрично писмено заявление до районния съдия или с конклудентни действия/. Основание за прекратяване на делото срещу ответник-наследник, който не е приел наследството в срока по чл. 51 от ЗН, би имало само ако се установи, че той не е приел наследството нито с писмено заявление до районния съдия, нито с конклудентни действия преди дадения му от съда срок по чл. 51 от ЗН и че по никакъв начин не оспорва правата на ищеца върху спорния имот…“.

2.2. При неизпълнение на процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН.

Ако процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН не бъде изпълнена, новоконституираният ответник може да възрази, че не е легитимиран да отговаря по иска, защото не е приел наследството, макар и да не се отказал изрично от него. Ищецът може да се противопостави на това защитно възражение с твърдението, че наследството вече е прието мълчаливо от ответника. Съгласно правилата на разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес ищецът следва да проведе пълно и главно доказване в същото производство на твърдения положителен факт за извършени от ответника действия по приемане на наследството[16].

Ако процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН не бъде изпълнена, новоконституираният ответник с право на наследяване може да не оспори изрично легитимацията си, а да се защитава по съществото на спора[17]. Законът предоставя възможност на управителя да отговаря по искове относно наследствените задължения (чл. 59, ал. 2, изр. 2 ЗН) – per argumentum a fortiori защитата по предявени срещу наследодателя искове също може да е охранително действие, насочено към запазване на наследствената маса. Процесуални действия, които не предполагат по несъмнен начин намерение за приемане на наследството, са например някои перемпторни възражения – за изтекла погасителна давност, за погасяване чрез изпълнение от наследодателя, за недължимост на престацията поради нищожност на сделката. Възражението за прихващане с насрещно вземане на наследодателя обаче следва да се тълкува като мълчаливо приемане на наследството, защото представлява действие на разпореждане с наследствен актив[18]. Ако приемем безусловно, че процесуалната защита на призованите наследници е израз на мълчаливо приемане на наследството, ще се окаже, че те не могат да бранят наследството от неоснователни претенции без това да се тълкува като мълчаливо приемане. Пасивното процесуално поведение на призованите наследници, конституирани на страната на ответника, може да доведе и до постановяване на неприсъствено решение (чл. 238, ал. 1 ГПК) с неблагоприятни последици за наследствената маса – например осъждане да се заплати естествено вземане поради липса на възражение за изтекла погасителна давност.

III. Предявяване на искове от призованите наследници.

Призованите към наследяване лица могат не само да продължат делото, заведено от техния наследодател, но и лично да предявяват искове с предмет права върху наследственото имущество[19].

Когато призованият наследник предяви осъдителен иск за събиране на наследствено вземане, застрашено от погасяване по давност, не може да се приеме, че е налице мълчаливо приемане на наследството. Само по себе си това действие не предполага по несъмнен начин подобно намерение, защото не е акт на разпореждане с вземането (каквито са например цедирането, прихващането, опрощаване или новирането му), а действие на управление, насочено към запазване на наследствените активи. За наличието на мълчаливо приемане следва да се съди по други съпътстващи обстоятелства – дали ищецът с право на наследяване е посочил своя собствена банкова сметка, по която да се изплати паричният дълг, такава на наследодателя, на друго лице с право на наследяване или на наследник, приел наследството; дали е запазил получената сума или я е предал на друго лице, призовано към наследяване или приело наследството, или пък е разпределил сумата съразмерно с наследствените дялове; дали е изразходил сумата са свои лични нужди или за управление на наследството – например за държавна такса за посесорна защита на наследствен имот или за спешен ремонт на наследствен имот, застрашен от разруха.

Съгласно чл. 58, пр. 2 ЗН лицето, което има право да наследява, може да упражнява владелчески искове за запазване на наследствените имущества. Това е стабилна легална опора за извода, че предявяването на иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС не манифестира воля за приемане на наследството. Ако обаче призованият наследник реши да брани владението върху наследствения имот не с посесорен, а с петиторен иск, това би могло да се тълкува като мълчаливо приемане на наследството. С предявяването на вещен иск лицето с право на наследяване манифестира, че се смята за собственик, и отправя искане до съда да признае със сила на пресъдено нещо, че той е титуляр на вещното право, което е предмет на спора[20]. Ако ищецът се легитимира като собственик въз основа на настъпило наследствено правоприемство, то това несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. Не е така обаче, ако ищецът сочи друг титул на собственост[21] – например, че е придобил по давност недвижим имот, който другите лица с право на наследяване владеят, считайки го за наследствен; или че наследодателят му е прехвърлил своя автомобил с договор за продажба; или че е получил колекцията от златни бижута на наследодателката срещу задължение за издръжка и гледане. За да установи дали предприетата петиторна защита е израз на мълчаливо приемане на наследството, съдът следва да изходи от основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК)[22].

В теорията[23] се приема безусловно, че предявяването на иск за делба е акт, който манифестира намерение за приемане на наследството. Това становище не може да се абсолютизира по съображения, подобни на гореизложените. Правото на делба е способ за ликвидиране на съсобствеността независимо от начина на възникването й. Призован наследник, който предявява иск за делба, може да се позове не на наследствено правоприемство, а на друго придобивно основание – например ако е придобил по давност част от наследствения имот; или пък го е притежавал в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на наследодателя.

IV. Предявяване на искове срещу призованите наследници.

Разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН вече бе обсъдена в хода на изложението в хипотезата на продължаване на делото на страната на ответника, като направените изводи важат с пълна сила и в случаите, когато искът е заведен срещу лице с право на наследяване.

V. Подаване на възражение по чл. 414 ГПК от призованите наследници.

Проблемът дали подаването на възражение срещу заповед за изпълнение с предмет вземане срещу наследодателя представлява действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството, не е бил предмет на изследване в доктрината, а съдебната практика по въпроса е противоречива[24]. Правото по чл. 414 ГПК е процесуален способ за защита на длъжника в заповедното производство. Задължителното съдържание на възражението по образец се изчерпва с израза „не дължа изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение“[25], а когато е в свободна писмена форма, е необходимо да се обективира ясно изразена воля за оспорване на вземането. Това защитно поведение има чисто охранителен характер и не може да се тълкува като действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството. Подаването на възражение е процесуален механизъм за предотвратяване (чл. 416 ГПК), спиране (чл. 420, ал. 1 във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК) или прекратяване (чл. 422, ал. 3 ГПК) на принудителното изпълнение. Като подава възражение по чл. 414 ГПК, призованият наследник цели да отблъсне от своята правна сфера едно задължение, което е част от наследството като съвкупност от права и задължения. Обосноваване на възражението не се изисква, но по желание може да бъдат посочени причини, поради които се оспорва вземането – например че вземането е погасено по давност, че е изпълнено от наследодателя, че основанието му е нищожно, като вече бе уточнено, че характерът на тези перемпторни възражения също не сочи за мълчаливо приемане на наследството.

VI. Заключение.

В хода на изложението стана ясно, че процесуалните действия, извършени от призованите наследници във връзка с наследството, трябва да бъдат задълбочено изследвани, за да обосноват категоричен извод за несъмненост в намерението за приемане на наследството. Пътят към този извод може да се превърне в истинско предизвикателство за тълкувателните умения на юриста. Накрая обаче не бива да остане и капка съмнение, че действителната воля на лицето с право на наследяване е да приеме наследството на своя наследодател.

Автор: Диана Асеникова

[1] Срв. чл. 191 ЗН (обн. ДВ. бр. 20 от 25 Януари 1890 г., отм. ДВ. бр. 22 от 29 Януари 1949 г.), който кореспондира на art. 778 Code Napoleon и art. 934 Codice Civil: „Приемането може да бъде изрично или мълчаливо; то е изрично, когато приевшият вземе названието или качеството на наследник в официален или домашен акт; то е мълчаливо, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството и което действие той не би имал право да прави, освен в качеството на наследник“.

[2] Вж. Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г., I г. о. на ВС и Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Ако действието е двусмислено, ако могат да се направят и други изводи и да се тълкува по друг начин, не е налице приемане на наследството“; Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Том четвърти. Второ издание. С., 1926, с. 52: „… мълчаливата воля се изразява всякога в действие, и при това такова действие, което да не оставя никакво съмнение върху намерението на наследника; това действие трябва да е такова, щото да не позволява да му се даде никаво друго тълкувание, освен това, че то несъмнено показва намерение за приемане на наследството… когато той не би имал право да го извършва, освен в качеството на наследник. Следователно, а contrario, щом наследникът е имал право да извърши действието в друго качество, то не може да се каже, че действието предполага несъмнено намерение за приемане… От изложеното дотук се вижда, че мълчаливото приемане като произходящо от несъмненото намерение на наследника, се определя по-мъчно от изричното приемане, което се тегли от изричните термини на един акт.“

[3] Вж. Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г., I г. о. на ВС и Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Наистина законът е дал възможност на съда при всеки конкретен случай да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството. Но това следва да се извърши след цялостна съпоставка на всички доказателства, т.е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус“.

[4] Наследството е съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя към момента на смъртта му. Тази доктринерна дефиниция познава отклонения в две насоки: 1) има ненаследими имуществени права (например издръжка, пенсия, вещно право на ползване); 2) има наследими неимуществени права (например тези на автора по чл. 17 ЗАПСП). Когато предмет на делото са ненаследими имуществени или неимуществени права и задължения на наследодателя, производството следва да бъде прекратено поради липса на процесуална легитимация – призованите наследници не са надлежна страна по спора.

[5] Срв. чл. 185 ЗН (отм): „Ако едно чуждо лице, което претендира да има право върху наследственото имущество, го завладее, то владението на наследниците се счита за нарушено и те могат да повдигнат тъжба в качеството си на законни владетели“.

[6] Срв. чл. 192 ЗН (отм.): „Чистоохранителните, нагледнически и временно-управителни действия не означават приемане на наследство, ако те са извършени не в качеството на наследник“; Вж. още Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр.д. № 353/91 г., I г.о. на ВС: „Не е налице приемане и тогава, когато наследникът извършва действия по обикновено управление на наследството“; Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр.д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е възможно да се направят и други изводи, както е при ползуване на обикновената покъщнина, с която си служат членовете на семейството, или действия по обикновено управление на наследството…“; Тасев, Хр. Българско наследствено право, С.: Сиела, 2013, с. 130-131 и Петров, В. Приемане на наследство, С.: Сиела, 2014, с. 224 – действия по обикновено управление са тези „действия, без които би се нарушил нормалният ход на наследственото имущество или би настъпила загуба в наследството, както и когато наследникът предприеме мерки за запазване на наследственото имущество“.

[7] В друг смисъл е постановено Решение № 9175 от 04.10.2007 г. по адм. д. № 3555/2007 г., І отд. на ВАС: „Участието в съдебно производство като конституиран на мястото на наследодателя, подаване на касационна жалба за защита срещу съдебно решение, постановено по съдебен спор относно законосъобразност на административен акт с адресат наследодателя, предполагат и демонстрират воля и намерение за приемане на наследство. Само наследство, което вече е прието, може да бъде защитавано включително и чрез оспорване на съдържащите се в него задължения“. В теорията последното разбиране не намира безрезервна подкрепа – вж. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 568.

[8] Вж. чл. 52, ал. 2 СК, чл. 327 и чл. 328 ГПК.

[9] Вж. чл. 54, ал. 1 СК и чл. 58 СК.

[10] Вж. чл. 108 СК и чл. 331, ал. 2 ГПК.

[11] В този смисъл вж. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 568, с. 225.

[12] Вж. още чл. 429, ал. 2, изр. 2 ГПК относно определянето на срока от съдебния изпълнител.

[13] В този смисъл са Решение № 330 от 22.04.2014 г. по гр.д. № 2961/2013г. на Районен съд – Пазарджик, Решение № 60 от 18.03.2015 г. по гр.д. № 77/2015 г. на Окръжен съд – Сливен, Решение № 11 от 22.02.2013 г. по гр.д. № 379/2012 г. на Апелативен съд – Бургас, както и Определение № 286 от 25.05.2009 г.по ч. гр. д . № 210/2009 г., г. к., І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК по въпроса, „коя е заинтересованата по смисъла на чл. 51 от Закона за наследството страна, която може да иска съдът да определи на лицата, които имат право да наследяват, срок за приемане на наследството“: „Когато лицата, които следва да заявят дали приемат едно наследство, са ответниците по делото, както в настоящия случай, такава заинтересована страна е ищецът, тъй като именно той има интерес да се установи безспорно кои са приелите наследството наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което иска да установи правата си. Другият ответник по делото М. И. П. /обикновен другар на ответниците, които имат право да приемат наследството/ не е заинтересована страна по смисъла на чл. 51 от ЗН, тъй като за нея е без правно значение, дали наследството на Т. П. е прието или не от нейните наследници по закон: претендираните от М. П. права върху спорния имот произтичат от друг юридически факт, различен от наследяването /договор за покупко-продажба на имота от Т. П. от 15.04.2005 г./ и М. П. няма правен спор с наследниците на Т. П., а само с ищцата Т., която от своя страна също претендира права върху имота не на основание наследяване, а на основание сделка с Т. П./. Поради това, тъй като в случая искането по чл. 51 от ЗН е било направено само от пълномощник на М. П., съдът не е следвало да дава срок на наследниците на Т. П. да заявят дали приемат наследството й.“

[14] Отказът от наследство, направен след изричното или мълчаливото му приемане, е недействителен поради невъзможен предмет (чл. 44 във вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД) –Решение № 991 от 21.11.1990 г. по гр.д. № 1048/1990 г., I г. о. на ВС, Решение № 137 от 20.12.1984 г. по гр.д. № 84/1984 г., ОСГК на ВС, Решение № 248 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 470/2011 г., г. к., І г. о. на ВКС.

[15]  Вж. Решение № 577 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 732/2010 г., IV г. о. на ВКС: „В решения № 2488 от 13.11.1963 г. по гр.д. № 1779/ 1963 г., ВС, І г.о., № 1793 от 05.11.1962 г., по гр. д. № 1325/ 1962 г. ВС, ІV г.о. и № 875 от 14.04.1969 г. по гр.д. № 381/ 1969 г. на ВС, І г.о. е прието, че всеки кредитор на наследодател, чиито наследници са се отказали от наследство, може да предяви иск за установяване на нищожността на отказа поради това, че преди извършването му наследството е фактически прието. Настоящият съдебен състав намира, съгласно чл. 291, т. 1 от ГПК, че правилна е практиката, обективирана в цитираните решения на ВСРБ.“

[16] В този смисъл са Решение от 02.12.2014 г. по гр. д. № 2094/2013 г. на Софийския районен съд, Решение № 73 от 20.02.2015 г. по в. гр. д. № 456/2014 г. на Софийския окръжен съд, Решение № от 30.04.2015 г. по гр. д. № 30646/2013 г. на Софийския районен съд, Решение от 20.10.2014 г. по в. гр. дело № 1967/ 2014 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 330 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 2961/2013 г. на Районен съд – Пазарджик; Обратното становище се застъпва от Районен съд – Велико Търново в Решение № 189 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 1918/2013 г. и Решение № 1071 от 01.12.2014 г. по гр. д. № 3707/2013 г. на фона на нелогични и противоречиви аргументи.

[17] Вж. Решение № 413 от 13.02.1960 г. по гр.д. № 9412/1959 г., II г.о. на ВС: „Обстоятелството, че ответниците са се защитавали по делото по предявения иск за вземане против техния наследодател, е дало основание на окръжния съд да счете, че те са приели наследството, и затова изрично съдът не ги е поканил да приемат наследството или да се откажат от него. Това разбиране на окръжния съд е неправилно… Предположението, че наследството е прието поради това, че наследниците се защитавали по делото, може да се счита за доказано само ако липсваха доказателства в противен смисъл. Представеното удостоверение рег. № 259 г. на М. народен съд за отказ от наследство и възражението, което правят наследниците пред втората инстанция, че не са приели наследството, задължават съда на общо основание да изясни въпроса, дали е прието или не наследството“.

[18] Израз на воля за приемане на наследството са всички актове на разпореждане, които лицето, призовано да наследи, извършва с отделните аквиви от наследственото имущество – в този смисъл са Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 564; Петров, В. Приемане на наследство, С.: Сиела, 2014, с. 225; Решение № 1284 от 15.06.1968 г. по гр.д. № 583/1968 г., I г.о. на ВС.

[19] Такива права има и управителят на наследството съгласно от чл. 59, ал. 2, изр. 2 ЗН. Нелогично е управителят да има повече права от призованите наследници, които упражняват правото си по чл. 58 ЗН да управляват наследството до приемането му – така Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 569. Това, разбира се, не означава, че призованите наследници могат да образуват всякакви производства във връзка с наследственото имущество без това да сочи за намерението им да приемат наследството. В някои случаи предявяването на иск (например по чл. 12, ал. 1 ЗН и чл. 30 ЗН) е категоричен израз на мълчаливо приемане.

[20] Вж. т. 2А от Тълкувателно решение № 4/2014 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/ 2014 г., ОСГК на ВКС, с което се е приема, че искът по чл. 108 ЗС „съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота“.

[21] Интересна би била хипотезата, при която лице с право на наследяване предяви иск по чл. 108 ЗС за защита на наследствен имот, като се позове на придобивна давност, а при условията на евентуалност и на наследствено правоприемство – вж. още т. 2В от Тълкувателно решение № 4/2014 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/ 2014 г., ОСГК на ВКС: „Допустимо е по реда на изменение на иска /чл.214, ал. 1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба“. Така процесуалните действия по съединяване и изменение на иска могат да доведат до едно особено правно положение, при което наследството се приема мълчаливо, но само евентуално, т.е. „условно“, а приемането, направено под условие, е недействително (чл. 54, ал. 1 ЗН). Дали наследството ще се счита за мълчаливо прието, ако се сбъдне вътрешнопроцесуалното условие и съдът пристъпи към разглеждане на евентуално съединения иск, чието основание е наследствено правоприемство? Ако въззивната инстанция отмени първоинстанционното решение, с което съдът се е произнесъл по евентуалния иск, и уважи главния иск с основание придобивна давност, ще отпаднат ли последиците на приемането, което по правило не подлежи на оттегляне?

[22] Затова не може да се сподели безусловно становището, застъпено в доктрината: „При предявяването на петиторен иск – по чл. 108 ЗС или по 109 ЗС или по чл. 124 ГПК (положителен или отрицателен иск за собственост), наследникът като ищец е необходимо да се легитимира като собственик. Това може да стане обаче само ако е приел наследството. Дори и пряката цел на наследника да е по-ограничена – например да прекъсне придобивната давност, която тече в полза на ответника, няма как да се избегне този резултат – наследството ще е прието мълчаливо.“ – Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 568.

[23] Така Петров, В. Приемане на наследство, С.: Сиела, 2014, с. 215; Закон за наследството. Научноприложен коментар. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. С.: Труд и право, 2016, с. 568; Тасев, Хр. Българско наследствено право, С.: Сиела, 2013, с. 130.

[24] Решение № 448 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г. на Районен съд – Плевен, Решение № 330 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 2961/2013 г. на Районен съд – Пазарджик, Решение № 430 от 13.10.2014 г. по в. гр. д. № 508/2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик поддържат, че подаването на възражение по чл. 414 ГПК представлява действие по процесуална защита срещу заповедта за изпълнение и не може да се тълкува като приемане на наследство; В друг смисъл са постановени Решение № 113 от 07.05.2014 г. по гр. д. № 1157/2013 г. на Районен съд – Козлодуй, Решение № 161 от 02.10.2013 г. по гр. д. № 153/2013 г. на Районен съд –  Левски, Решение № 132 от 12.03.2014 г. по в. гр. д. № 63/2014 г. на Окръжен съд – Плевен.

[25] Вж. Приложение № 7 към чл. 7 от Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.

Подобни статии

За някои действия на разпореждане, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН По някои въпроси касаещи забраните по чл. 9, ал. 6 от Закона за хазарта в светлината на решение № 3849 от 07.06.2016г. на АССГ По някои въпроси, касаещи ДДС режима на доставките с предмет право на строеж в светлината на практиката на СЕС За някои проблеми на фактическия състав по чл. 40 ЗЗД ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ