За някои действия на разпореждане, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН

I . Увод.

De lege lata в българското наследствено право действа системата на приемане[1] (чл. 48 ЗН). Наследството може да бъде прието изрично – „с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга“ (чл. 49, ал. 1 ЗН); или мълчаливо – „когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество“ (чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН)[2]. За разлика от изричното приемане, което е израз на ясна и категорична воля, обективирана във формално изявление до компетентния съд, при някои хипотези на мълчаливо приемане е трудно да се обоснове категоричен извод за несъмненост в намерението за приемане на наследството[3]. Неизчерпаем е каталогът от правни и фактически действия, които могат да се разглеждат като израз на мълчаливо приемане на наследството[4]. Предмет на настоящия труд са някои действия на разпореждане, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗН.

II. За понятието „действия на разпореждане“.

Основополагащо за изясняване на понятието „действия на разпореждане“ е Тълкувателно решение № 91 от 1.X.1974 г., ОСГК на ВС[5]: „…разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява. От друга страна, действия, които са насочени към запазване и поддържане на имуществото, събиране на доходи, използване, изплащане на задължения, сключване на договори за наем до три години и др., са действия на обикновено управление[6]“.

В обхвата на понятието „разпореждане“ безспорно попадат случаите на прехвърлителна (транслативна) сукцесия – продажба, замяна, дарение, заем за потребление, апорт, завет, както и други ненаименувани съглашения с вещен ефект (договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане), а по отношение на облигационните права следва да се добавят и цесията, прихващането, новацията, опрощаването. Според съвременната доктрина[7] и съдебна практика[8] договорът за доброволна делба също има транслативен и разпоредителен характер[9].

Понятието „разпореждане“ има по-широки параметри от понятието „отчуждаване“, защото не се изчерпва със сключването на транслативни сделки, а обхваща и други действия – учредяване на ограничени вещни права, залог и ипотека[10], преработване и унищожаване на вещта, отказ от право на собственост, отдаване под наем за повече от 3 години[11].

Дискусионен е въпросът дали договорът за аренда попада в каталога на разпоредителните действия. Според едно становище отдаването под аренда е действие по обикновено управление[12]. Други автори считат, че се касае за акт на разпореждане[13]. Според трето „междинно“ становище[14], сключването на договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл. 4 ЗАЗ[15], е действие на разпореждане.

III. За някои действия на разпореждане с наследствено имущество.

На първо място, следва да се отбележи, че действията на разпореждане с наследствено имущество могат да бъдат израз на мълчаливо приемане само ако са извършени след откриване на наследството. Едва с настъпването на това юридическо събитие в полза на наследниците по закон и/или по завещание възниква субективното право на наследяване, чието съдържание се състои във възможността титулярът му да приеме наследството на починалото лице или да се откаже от него[16]. Затова разпоредителните действия[17], извършени от евентуалния наследник с имущество на евентуалния наследодател, не могат да се тълкуват като мълчаливо приемане на наследството[18].

1. За някои действия на разпореждане с наследството.

Наследството като съвкупност от имуществени права и задължения[19], принадлежали  на наследодателя към момента на смъртта му, може да бъде обект на разпоредителни действия.

1.1. За прехвърлянето на наследство.

Когато призован наследник прехвърля „едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети“, той несъмнено приема това наследство мълчаливо. Подобно разпореждане се отличава с недвусмисленост и категоричност в намерението на лицето с право на наследяване, поради което извършването му е било въздигнато от чл. 193 ЗН (отм.) в необорима презумпция за приемане на наследството: „Дарението, продажбата или отстъпването на своите наследствени права, което прави един от сънаследниците, било на един чужд, било на всичките си сънаследници, било на някого от тях, е доказателство за приемането на наследството“[20]. Дарението и продажбата са посочени изрично като най-типични транслативни договори, но приложното поле на разпоредбата обхваща и други прехвърлителни сделки – например замяна, завет, договор за издръжка и гледане[21].

Въпреки че разпореждането с наследствен дял се характеризира с ясно намерение за приемане на наследството, възможно е да се породят някои съмнения относно действителната воля на лицето с право на наследяване, когато то подари наследството си на всички останали сънаследници. На пръв поглед изглежда, че подобно дарение произвежда правно действие, аналогично с това на отказа от наследство – уголемява дяловете на останалите наследници (чл. 53 ЗН). Но между тези две правни действия съществуват значителни различия – отказът от наследство е едностранна неотменима сделка, която се извършва във формата по чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН[22], а дарението на наследствен дял е едностранен договор, който се сключва във формата по чл. 225, ал. 2 ЗЗД или в друга форма с оглед предмета на договора (чл. 18 ЗЗД), и може да бъде отменено на основанията по чл. 227, ал. 1 ЗЗД[23]. Дарението е отчуждение, а отказът не може да се счете за отчуждение, защото наследникът само абдикира от своите права, а неговите сънаследници се ползват от това отричане не по волята на отреклия се, а по силата на закона[24]. Затова дарението на наследствен дял, макар и да е извършено в полза на всички останали наследници, не е равнозначно на отказ, а е израз на мълчаливо приемане на наследството[25].

1.2. За отказа от наследство.

Интересен е въпросът за наличието на мълчаливо приемане, когато призован наследник се откаже от наследството в полза на един или няколко от другите наследници при условията на възмездност или безвъзмездност. Тези хипотези са били легално уредени в чл. 194 ЗН (отм.): „Като доказателство за приемане се считат тъй също: 1) отричането, дори безвъзмездно, което прави един от наследниците за в полза на едного или на неколцина от своите сънаследници; 2) отричането, което някой прави, дори в полза на всичките си сънаследници безразлично, срещу каквото и да е възнаграждение“. De lege lata липсва подобно правило, но то може да бъде изведено в контекста на разпоредителните действия, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН[26]. Видно е от разпоредбата на чл. 194 (отм.), че лицето с право на наследяване всъщност дарява, съответно продава своя наследствен дял, използвайки формалния отказ от наследство като правно-техническо средство за извършване на тези разпоредителни действия[27]. Същото значение има и отказът, направен под условие, че уголемява наследствения дял на определен наследник или определени наследници. Такава едностранна сделка не само че не може да породи последиците на един действителен отказ от наследство (чл. 54, ал. 1, пр. 1 ЗН), но и поражда противоположен ефект, защото се счита за мълчаливо приемане на наследството. Per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 194 ЗН (отм.) може да се направи извод, че отказът от наследство, извършен безвъзмездно в полза на всички сънаследници, не се счита за мълчаливо приемане на наследството[28]. Касае се за един същински отказ от наследство, защото призованият наследник го извършва без да получи насрещна облага и без да се интересува в полза на кого ще премине наследственият му дял[29].

2. За някои действия на разпореждане с отделни елементи от наследството.

Призованият наследник може да се разпореди не само със своя наследствен дял, но и с отделни елементи от наследството[30], като за наличието на мълчаливо приемане е без значение каква е тяхната стойност[31].

2.1. За правното основание.

Най-напред трябва внимателно да се изследва въпросът, дали лицето с право на наследяване се разпорежда с предмета на сделката не като наследник, а в друго правно качество[32], т.е. дали черпи разпоредителни права не по силата на наследствено правоприемство, а на друго правно основание. Така например учреденото приживе от наследодателя А. вещно право на ползване в полза на евентуалния му наследник Б., не се погасява със смъртта на наследодателя А., а със смъртта на ползвателя Б. (ако не е учредено за по-кратък срок или не е прекратено от съда по реда на чл. 61 ЗС) независимо от възможността за настъпване на сливане чрез приемане на наследството. Затова Б. има право да извършва всякакви разпоредителни действия с добивите от наследствения имот, да го отдава под наем за срок над 3 г. и/или под аренда за срок над 5 г. – тези действия Б. може да извършва не в качеството си на наследник, а в качеството си на ползвател.  Подобна двусмисленост е пречка да се направи категоричен извод за мълчаливо приемане на наследството.

При извършването на разпоредителни действия призованият наследник може да се легитимира не само като носител на ограничено вещно право, но и като (съ)собственик по силата на сънаследяване с наследодателя[33]; или на констативен нотариален акт[34], издаден по реда на обстоятелствена проверка (чл. 587, ал. 2 ГПК)[35]; или пък на транслативна сделка, извършена преди или дори след откриване на наследството – например ако наследникът А. (приел наследството), подари идеална част от наследствения имот на Б. (неприел наследството), или чрез верига от прехвърлителни сделки между А. (приел наследството), Б. (лице без право на наследяване) и В. (неприел наследството)[36].

Участието на призован наследник в договор за доброволна делба също не влече след себе си безусловен извод за мълчаливо приемане на наследството, ако съделителят е съсобственик в делбената маса на основание, различно от наследяването. Договорът за доброволна делба е универсален способ за прекратяване на съсобственост, независимо от начина, по който е възникнала тя. Затова съделителят с право на наследяване може да участва в договор за доброволна делба на наследствено имущество не като сънаследник, а като съсобственик на друго основание независимо дали то е възникнало преди или едновременно с откриване на наследството. Така например призованият наследник може да е притежавал делбения имот в съсобственост с наследодателя въз основа на транслативна сделка, давностно съвладение, сънаследяване. Смъртта на съпруга е основание на прекратяване на режима на съпружеска имуществена общност и възникване на обикновена съсобственост между преживелия съпруг с право на наследяване и наследниците, които са приели наследството на починалия съпруг. В последната хипотеза всички съделители черпят права върху съсобственото имущество от смъртта на съпруга-наследодател и именно този общ правопораждащ юридически факт може да доведе до неправилен извод за наличие на мълчаливо приемане, извършено от страна на съпруга-съделител.

При извършване на разпоредителни действия с наследствено имущество преживелият съпруг може да се легитимира като законен представител на малолетните наследници, които са приели наследството по опис. Липсата на намерение за приемане на наследството може да е очевидна – когато  родителят е поискал и получил разрешение от районния съд за сключване на сделка по чл. 130, ал. 3 СК; или прикрита – в случаите на сделка извън каталога по чл. 130, ал. 3 СК, когато не е налице формален акт, който да обективира обстоятелството, че разпореждането се извършва от името и за сметка на малолетните наследници.

2.2. За продажбата, извършена с разрешение на съда.

В контекста на изследваната проблематика следва да се обърне внимание и на една особена хипотеза на продажба на наследствено имущество, която не се счита за израз на мълчаливо приемане на наследството. При определени обстоятелства ЗН (отм.) е допускал продажбата да се квалифицира като управително действие. Според чл. 192 ЗН (отм.) „[ч]истоохранителните, нагледнически и временно-управителни действия не означават приемане на наследство, ако те са извършени не в качеството на наследник (чл. 219)“, а според чл. 219, към който същата разпоредба препраща, „[а]ко в наследството има предмети, които не могат да се запазят или за запазване на които ще трябват големи разноски, то наследникът може, в течение на горните срокове, да изиска разрешение за продаването им по начин, определен от съда. Тази продажба не влече подире си предположение за приемане наследството“[37]. De lege lata липсва такова изрично правило, но чл. 59, ал. 2, изр. 3 ЗН установява подобно правомощие в полза на управителя на наследството: „За изпълнение на наследствените задължения, на заветите и за продажба на наследствените имоти той трябва да иска разрешение от районния съдия“. Посочените разпоредби могат да послужат като легална основа за извода, че наследствено имущество, което не може да се запази или за запазване на което ще са нужни големи разноски, може да бъде продадено от призован наследник с разрешение на съда и по начин, посочен от съда, без това действие да се счита за мълчаливо приемане на наследството.

2.3. За договора за наем.

В теорията липсва единодушие по въпроса за значението на сключен от призован наследник договор за наем на наследствен имот[38]. Според едни автори отдаването под наем, ако е извършено единствено в интерес на наследството, не се счита за мълчаливо приемане, макар и сключеният договор за наем да има дългосрочен характер[39]. Други автори приемат въз основа на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, че сключването на договор за наем за повече от 3 г. предполага намерение за приемане на наследството[40].

2.4. За отказа от право на собственост.

Проблеми във връзка с института на мълчаливото приемане възникват и по повод отказа от право като вид разпореждане. Вече бе уточнено, че отказът от наследство се извършва с писмено заявление до районния съд по местооткриване на наследството и се вписва в особена за това книга (чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН). Отказът от право на собственост върху недвижим имот, от своя страна, има действие само ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и ако е вписан в имотния регистър (чл. 100, ал. 1 ЗС). Отказът от право на собственост върху наследствен недвижим имот не е равнозначен на отказ от наследство дори и активът на последното да се изчерпва с този недвижим имот. И двете сделки са едностранни, формални, адресирани до определен държавен орган и подлежащи на вписване, което е конститутивно, но се различават по своята форма, адресираност и най-вече – по своите правни последици. Отказът по чл. 100 ЗС, извършен от призован наследник, несъмнено предполага, че той се счита за собственик на този наследствен имот. Затова подобен отказ се счита за мълчаливо приемане на наследството независимо дали то се изчерпва с този имот. Следва да се отбележи, че мълчаливото приемане на наследство е неоттегляемо, но в разглежданата хипотеза неговите правни последици настъпват по силата на извършен отказ от право на собственост, който от своя страна подлежи на оттегляне до вписването му в имотния регистър (чл. 100, ал. 2 ЗС). В случай на такова оттегляне може да се приеме, че липсва сериозна и непоколебима воля за разпореждане, поради което няма да е налице и типичната за мълчаливото приемане несъмненост в намерението на призования наследник.

Отказът от право на собственост върху движими вещи, за разлика от този върху недвижимости, не е формална, адресирана и подлежаща на вписване сделка, а най-често се осъществява чрез конклудентни действия. От съществено значение са обстоятелства, при които призованият наследник се е разпоредил с наследствената вещ, решавайки каква да бъде съдбата й. Така например в Решение № 53 от 22.05.2015 г. по т. д. № 86/2014 г. на Окръжен съд – Хасково, се приема, че катастрофиралият автомобил „бил смачкан като мекица и негоден за употреба“ и „тъй като колата била оплискана с кръв“ бащата на загиналия, въпреки че подписал протокола за предаване, „не искал да я вземе, като от полицията я качили на автовоз, който я закарал в някакъв двор“. При тези обстоятелства съдът основателно е приел, че не е налице мълчаливо приемане на наследството.

2.5. За някои „квазиразпоредителни действия“.

А) За пълномощното.

Издаденото от призован наследник пълномощно за извършване на действия на разпореждане с наследствено имущество поражда едно непритезателно непотестативно право в полза на пълномощника. Сама по себе си упълномощителната сделка не попада в каталога от разпоредителни действия, но въплъщава волята на упълномощителя за извършването на такива действия и затова тя също следва да бъде тълкувана в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН. Както вече бе отбелязано, най-напред трябва да се изследва дали упълномощителят не черпи разпоредителни права на собствено правно основание, различно от наследяването[41]. При липса на подобно основание, което да оправдава разпоредителните намерения на упълномощителя, упълномощителната сделка би могла да се тълкува като мълчаливо приемане на наследството. Според някои автори пълномощното сочи за мълчаливо приемане дори и ако пълномощникът не е сключил разпоредителна сделка[42]. Според други автори мълчаливо приемане може да има само когато пълномощникът действително е извършил разпоредителното действие, за което е бил упълномощен[43]. Подкрепа заслужава първото становище. Упълномощителната сделка въплъщава намерението на упълномощителя за разпореждане с наследственото имущество. Мълчаливото приемане не може да зависи от фактори, които стоят извън волята на призования наследник. То не може да бъде обусловено от извършването или неизвършването на разпоредителните действия, предмет на пълномощното. Обратното би означавало, че пълномощникът и третото договарящо лице разполагат с властта да предизвикат последиците по чл. 49, ал. 2 ЗН. Настъпването на наследствено правоприемство зависи само и единствено от волята на призования наследник. Затова обстоятелствата, които са възпрепятствали разпореждането с наследствения имот, са неотносими към факта на приемане на наследството – независимо дали са резултат от човешко поведение (отказ от пълномощното), или се дължат на обективни причини (смърт на пълномощника). В случай на оттегляне на пълномощното обаче може да се приеме, че липсва сериозна и непоколебима воля за разпореждане, поради което няма да е налице и типичната за мълчаливото приемане несъмненост в намерението на призования наследник.

Б) За предварителния договор.

Призованият наследник може да сключи предварителен договор с предмет разпоредителни действия с наследственото имущество. Доктрината и съдебната практика приемат, че само по себе си това действие без да е съпроводено със сключване на окончателен договор не е акт на разпореждане[44], но е израз на мълчаливо приемане на наследството[45]. Този извод заслужава подкрепа, ако призованият наследник не разполага с придобивен титул (различен от наследяването), от който да черпи разпоредителни права, към момента на сключване на предварителния и окончателния договор, т.е. при липса на основание, което да оправдае разпоредителните му намерения, независимо дали те са се осъществили (по нотариален ред или по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД).

IV. За нищожната или унищожена разпоредителна сделка с наследствено имущество.

Приемането на наследство не подлежи на оттегляне, но разпоредителната сделка, която несъмнено предполага намерение за приемане на наследството, може да страда от пороци, които са основание за нейната недействителност. Съгласно чл. 198, ал. 1 ЗН (отм.) „[и]зричното или мълчаливото приемане на едно наследство може да се оспорва само в случая, когато това приемане е било вследствие на насилие или измама“. De lege lata недействителността на изричното приемане е уредена в чл. 54 ЗН, както и в чл. 26 – чл. 35 във връзка с чл. 44 ЗЗД. Правилата на чл. 26 – чл. 35 ЗЗД ще намерят пряко приложение, когато разпоредителното действие, което е израз на мълчаливо приемане на наследството, е договор, и съответно приложение – когато то е едностранна сделка.

Проблематичен е въпросът, как се отразяват нищожността и унищожаването на разпоредителната сделка върху последиците от приемането на наследството, които са настъпили по силата на същата тази сделка. Отговорът зависи от самото основание за недействителност и от начина, по който то се е отразило върху волята на призования наследник да се разпореди с наследственото имущество, а оттам – и върху намерението му да приеме наследството. В хода на изложението вече бе изяснено, че разпоредителните сделки върху неоткрито наследство, които са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД, не могат да се тълкуват като мълчаливо приемане, защото са осъществени преди да е възникнало правото на приемане. Ако порокът на сделката, която се счита за мълчаливо приемане на наследството, се състои в противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите на нрави, невъзможен предмет, липса на форма или основание, то не може да се приеме, че намерението на призования наследник да приеме наследството е било опорочено. Той е манифестирал воля за разпореждане с наследството и тя не може да бъде обезсилена, макар и сделката да не е произвела желаните правни последици. Липсата на съгласие, ако е под формата на упражнено върху (а не от) призования наследник физическо насилие, сочи за абсолютна липса на разпоредителни намерения, но не и ако е под формата на скрито несъгласие относно валутата (щатски или австралийски долари), по която ще се изплати продажната цена. Липсва правновалидна воля за разпореждане с наследствено имущество, когато сделката е унищожена поради неспазване на изискванията за формиране на воля у непълнолетните и ограничено запретените, както и поради заплашване или временна невъзможност за разбиране или ръководене на действията. Ако действащият при крайна нужда и явно неизгодни условия не разполага с други имуществени права освен наследствените, с основание може да се предположи, че той не би се разпоредил с тях, ако не беше налице състоянието на крайна нужда, т.е. и тук извършеното разпореждане не е резултат от свободно формирана воля. Мислими са хипотези, при които разпоредителна сделка с наследствено имущество се сключва по погрешка и без действително намерение за такова разпореждане – например ако призованият наследник продаде велосипеда на наследодателя, защото си мисли, че това е неговият собствен велосипед, който е идентичен с наследствения[46]. Що се касае до основанието за унищожаемост по чл. 29 ЗЗД, разпоредбата на чл. 198, ал. 1 ЗН (отм.) не бива да се тълкува като безусловно правило, че измамата винаги опорочава мълчаливото приемане на наследството – например ако лицето с право на наследяване заяви на служителя в бижутерията, че желае да замени 24-каратовото колие на наследодателката срещу друго бижу от чисто злато, но получи 12-каратово бижу, което е 50% злато и 50% примеси, то принципната воля за разпореждане с наследствено имущество остава непокътната, въпреки че е извършено умишлено въвеждане в заблуждение относно характера на насрещната престация. Съвсем различно е положението, ако кредитор на наследството умишлено създаде у призования наследник неверни представи относно реда за отказ от наследството по чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН, в резултат от което заблуденото лице се откаже от правото на собственост върху единствения наследствен имот съгласно чл. 100 ЗС, вярвайки че така се отказва от обремененото с пасиви наследство.

Когато разпоредителната сделка с наследствено имущество е нищожна на основание, сочещо за липса на действителна воля за разпореждане, счита се, че наследството никога не е приемано. Когато разпоредителната сделка с наследствено имущество е унищожена на основание, сочещо за липса на действителна воля за разпореждане, счита се, че последиците на мълчаливото приемане отпадат с обратна сила. И в двата случая лицето с право на наследяване може да се откаже от наследството или да го приеме.

V. Заключение.

В хода на изложението стана ясно, че възприетото в съдебната практика и доктрината становище[47], съгласно което разпоредителните действия с наследствено имущество несъмнено предполагат намерение за приемане на наследството, не бива да се абсолютизира, защото са възможни хипотези на разпореждане, при които липсва характерната за мълчаливото приемане несъмненост.

 

 

За събирането на вземания и погасяването на задължения

 в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН

I. Увод.

В допълнение на изследването, предложено в разработката „За някои действия на разпореждане, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2 ЗН“, продължавам за изчерпателност с обсъждане на събирането на вземания, принадлежали на наследодателя и погасяване на задълженията.  Неизчерпаем е каталогът от правни и фактически действия, които могат да се разглеждат като израз на мълчаливо приемане на наследството. Предмет на настоящия труд са някои действия по събиране на вземания и погасяване на задължения, тълкувани в светлината на чл. 49, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗН.

II. Събиране на наследствени вземания.

Основен компонент от актива на наследствената маса са облигационните права, принадлежали на наследодателя към момента на откриване на наследството. Те следва да се разграничават от вземанията, които възникват в полза на наследниците по повод смъртта на наследодателя – например наследствената пенсия, застрахователната сума по лична застраховка „Живот“ в полза на трето лице, обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Посочените вземания не са част от наследственото имущество, а възникват директно в патримониума на кредитора, който е и призовано към наследяване лице, независимо от това, дали то е приело наследството. Затова е недопустимо събирането на тези вземания да се тълкува като действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството.  За наличието на мълчаливо приемане е ирелевантно каква е стойността на събраното от призования наследник вземане – то може да е на (не)значителна стойност или да представлява (не)значителна част от актива на наследството.

Съдебната практика приема, че е налице мълчаливо приемане на наследството, когато призован наследник получи суми от актива на наследството – трудово възнаграждение, пенсия, суми по влогове или други вземания, принадлежали на наследодателя. Това становище не бива да се подкрепя безусловно. Събирането на наследствени вземания може да се квалифицира като управително действие, което не предполага намерение за приемане на наследството. Такъв ще бъде случаят, ако призованото към наследяване лице цели да предпази актива на наследството от неблагоприятните последици, които влече изтичането на давността, защото смъртта на кредитора – наследодател не е основание за спирането или прекъсването й. Само по себе си получаването на наследствено вземане не може да се определи като действие на разпореждане без да се изследва каква е съдбата на получените средства. Затова с основание се отбелязва в доктрината, че извод за мълчаливо приемане на наследството може да се направи само с оглед последващото поведение на призования наследник, събрал наследствено вземане. От решаващо значение е дали лицето с право на наследяване е изразходило събраната сума са свои лични нужди – например за погасяване на свои лични задължения, или за управление на наследството – например за държавна такса за посесорна защита на наследствен имот (арг. от чл. 58 ЗН). В първия случай е налице разпоредителен акт с наследствено имущество, който предполага несъмнено намерение за приемане на наследството. Във втората хипотеза призованият наследник действа като администратор на наследството, а не като наследник, който манифестира воля за приемането му. Такова е правното положение и когато лицето с право на наследяване предаде събраната сума на наследниците, които са приели наследството, или я внесе по банкова сметка на тяхно име. От изложеното дотук става ясно, че събирането на наследствено вземане може да се квалифицира като мълчаливо приемане на наследството само ако е съпътствано с последващи обстоятелства, които демонстрират, че призованият наследник се счита за собственик на събраните средства, за техен пълноправен разпоредител, а не само за управител на получените суми и пазител на наследствения актив.

 III. Погасяване на наследствени задължения.

В наследството като съвкупност се включват не само правата, но и задълженията на наследодателя, които не са били погасени към момента на смъртта му. Затова при преценката за наличието на мълчаливо приемане следва да се отчитат не само извършените от призования наследник действия, свързани с актива на наследството, но и тези, които касаят неговия пасив.

За да може да се квалифицира като мълчаливо приемане на наследството, погасяването на наследствен дълг от страна на призования наследник трябва да е доброволно, а не принудително. Когато изпълнението се осъществява с помощта на държавна принуда, не е налице изразена от призования наследник воля, която да манифестира намерението му да приеме наследството.

Най-напред трябва да се изследва дали лицето с право на наследяване изпълнява доброволно в качеството на наследник, който погасява дълг, поет от наследодателя, или в качеството на длъжник, който лично се е задължил. Във втория случай, ако средствата за изпълнението са от личния портфейл на платеца, не е налице мълчаливо приемане, защото призованият наследник изпълнява свое собствено задължение, а не задължение на наследодателя – например ако е негов поръчител или солидарен съдлъжник. Изпълнението, осъществено от призования наследник в качеството му на поръчител, съответно на солидарен съдлъжник, освобождава наследството от дълга, оставен от наследодателя в качеството му на главен, съответно на солидарен длъжник. В посочените хипотези пряката цел на изпълнението е не да разтовари пасива на наследството, като погаси дълга на наследодателя, а да освободи призования наследник от неговото лично задължение. Нещо повече, това изпълнение е не само правопогасяващ, но и правопораждащ юридически факт, защото създава за наследствения пасив едно ново задължение, което е функция на регресната отговорност (чл. 127 и чл. 143 ЗЗД). Регресното задължение може да бъде погасено чрез сливане, ако кредиторът приеме наследството на длъжника.

При липса на обстоятелства, които сочат, че призованият наследник погасява свой личен дълг, остава на дневен ред въпросът, дали е израз на мълчаливо приемане изпълнението на задължение, което е част от наследствения пасив. Отговорът на този въпрос зависи най-вече от това кой е източникът на средствата, които са послужили за изпълнение на задължението.

В доктрината са изложени различни становища относно наличието на мълчаливо приемане в случая, когато изпълнението на наследствен дълг се финансира от личния портфейл на призования наследник. Според едни автори ако лицето с право на наследяване погаси наследствен дълг със свои лични средства, то приема наследството мълчаливо, освен ако заяви изрично, че не го прави в качеството на наследник. Други автори приемат, че в тази хипотеза въобще не е налице мълчаливо приемане, защото призованият наследник погасява за своя сметка едно чуждо задължение, а погасяването на чужд дълг от трето лице – недлъжник е позволено от закона в случаите на заместима престация – чл. 73 ЗЗД. Второто становище заслужава подкрепа. Призованият наследник може да погаси със собствени средства наследствения дълг именно в ролята на трето за облигационното отношение лице, а не в качеството на универсален правоприемник на длъжника. Подобна двусмисленост в действията на платеца е пречка да се обоснове категоричен извод, че те предполагат несъмнено намерение за приемане на наследството.

Приема се в доктрината, че е налице мълчаливо приемане, когато се погасяват наследствени задължения със средства от наследствения портфейл – и то не защото лицето с право на наследяване разтоварва пасива на наследството, а защото се разпорежда с актива му. Това становище е правилно, но не бива да се абсолютизира, защото е възможно посочените действия да се квалифицират не като разпоредителни, а като управителни.  Така например не може да става и дума за мълчаливо приемане на наследството, ако за изпълнение на наследствените задължения лицето с право на наследяване е поискало и получило разрешение от районния съдия – арг. от чл. 59, ал. 2, изр. 3, пр. 1 ЗН. Прихващането като способ за погасяване на две насрещни вземания до размера на по-малкото от тях е действие на разпореждане с облигационни права, но при определени обстоятелства то също може да има управителен характер – например при условията на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, защото при наличието на всички предпоставки по чл. 103, ал. 1 ЗЗД призованият наследник може да прихване наследствен дълг с погасено по давност наследствено вземане и така да предпази актива на наследството от перемпторното възражение по чл. 120 ЗЗД.  Възможно е лицето с право на наследяване да изпълнява наследствен дълг с цел да предпази наследството 1) от обременяване – например от висока мораторна лихва или от прекомерна неустойка, която не подлежи на намаляване; или 2) от други неблагоприятни последици – например когато плаща вноска по договор за банков кредит, за да избегне обявяването му за предсрочно изискуем и пристъпването към принудително изпълнение върху актива на наследството. От посочените примери става ясно, че погасяването на наследствен дълг със средства от актива на наследството може да се разглежда като управително действие, а не като действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН.

IV. Заключение.

 В хода на изложението стана ясно, че действията по събиране на вземания и погасяване на задължения не бива да се възприемат безусловно като израз на мълчаливо приемане на наследството, защото са възможни хипотези, при които не може да се направи категоричен извод за несъмненост в намерението за приемане на наследството.

 

Автор: Диана Асеникова

---

---

---

[1] За системата на отказа, при която наследственото правоприемство настъпва автоматично, с откриване на наследството вж. Петров, В. Приемане на наследство, С.: Сиела, 2014, с. 102 – 105.

[2] Срв. чл. 191 ЗН (обн. ДВ. бр. 20 от 25 Януари 1890 г., отм. ДВ. бр. 22 от 29 Януари 1949 г.), който кореспондира на art. 778 Code Napoleon и art. 934 Codice Civil: „Приемането може да бъде изрично или мълчаливо; то е изрично, когато приевшият вземе названието или качеството на наследник в официален или домашен акт; то е мълчаливо, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството и което действие той не би имал право да прави, освен в качеството на наследник“.

[3] Вж. Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г., I г. о. на ВС и Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., ІІ г. о. на ВКС: „Ако действието е двусмислено, ако могат да се направят и други изводи и да се тълкува по друг начин, не е налице приемане на наследството“; Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Том четвърти. Второ издание. С., 1926, с. 52: „… мълчаливата воля се изразява всякога в действие, и при това такова действие, което да не оставя никакво съмнение върху намерението на наследника; това действие трябва да е такова, щото да не позволява да му се даде никакво друго тълкувание, освен това, че то несъмнено показва намерение за приемане на наследството… Следователно, а contrario, щом наследникът е имал право да извърши действието в друго качество, то не може да се каже, че действието предполага несъмнено намерение за приемане… От изложеното дотук се вижда, че мълчаливото приемане като произходящо от несъмненото намерение на наследника, се определя по-мъчно от изричното приемане, което се тегли от изричните термини на един акт“.

[4] Вж. Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г., I г. о. на ВС и Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Наистина законът е дал възможност на съда при всеки конкретен случай да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството. Но това следва да се извърши след цялостна съпоставка на всички доказателства, т.е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус“.

[5] Решението е прието при действието на Закона за устройство на съдилищата (обн. в Известия на Президиума на НС, бр. 92 от 7 ноември 1952 г., отм. с ДВ бр. 23 от 19 март 1976 г.), т.е. служи само за ръководство на съдилищата без да се ползва със задължителна сила – вж. още Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС, както и Шопов, А. Българското законодателно развитие относно правната сила на общите съдебни актове, достъпно на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/10/12/-

[6] Вж. чл. 58 ЗН: „До приемането на наследството лицето, което има право да наследява, може да управлява наследствените имущества…“; Срв. чл. 192 ЗН (отм.): „Чистоохранителните, нагледнически и временно-управителни действия не означават приемане на наследство, ако те са извършени не в качеството на наследник“; Тасев, Хр. Българско наследствено право, С.: Сиела, 2013, с. 130-131 и Петров, В. Приемане на наследство, С.: Сиела, 2014, с. 224 – действия по обикновено управление са тези „действия, без които би се нарушил нормалният ход на наследственото имущество или би настъпила загуба в наследството, както и когато наследникът предприеме мерки за запазване на наследственото имущество“; Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г., I г. о. на ВС: „Не е налице приемане и тогава, когато наследникът извършва действия по обикновено управление на наследството“; Решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е възможно да се направят и други изводи, както е при … действия по обикновено управление на наследството…“;

[7] Вж. Тасев, С. Делба на съсобственост. С.: Сиела, 2006, с. 32;

[8] Вж. т. 3 от Тълкувателно решение № 5/2013 г. по тълк. дело № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС: „Договорът за делба има вещнопрехвърлително действие за предмета на делбата – притежаваните в обикновена съсобственост идеални части от делбения имот /или имоти/ се превръщат в право на собственост върху отделни реално обособени обекти и общото имущество се разпределя между съделителите, съобразно правата им в съсобствеността. (…) Последиците от неучастието на единия съпруг в договора за делба, когато идеална част от делбения имот се притежава в режим на съпружеска имуществена общност, са различни в зависимост от това дали имотът е получен в дял от съпруга – съделител или от друг от съделителите. В първия случай договорът за делба е придобивна сделка и участие на другия съпруг не е необходимо – арг. от чл. 21 от СК. Във втория случай договорът за делба е акт на разпореждане с притежаваната в съпружеска имуществена общност идеална част от имота и не е нищожен, а относително недействителен спрямо неучаствалия съпруг, на осн. чл.24, ал.4 СК /чл.22, ал.3 СК, отм./“.

[9] Срв. чл. 292 ЗН (отм.), който е служил като легална основа за разбирането, че делбата има декларативно действие: „Всеки сънаследник се брои, като да е наследил самичък и непосредствено всичките имоти, които съставят неговия дял или му са се паднали, чрез разпродажба, и като да не е имал никога правото на собственост върху другите имоти на наследството“.

[10] Вж. чл. 11, ал. 2 ЗЛС относно забраната въведените във владение наследници  „да отчуждават, да ипотекират, да залагат или да извършват други действия на разпореждане“ с имотите на отсъстващия.

[11] Арг. от чл. 229, ал. 2 ЗЗД; Вж. още Решение № 34 от 07.03.2007 г. по гр. д. № 529/2006 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и Решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/2011 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС.

[12] Вж. Марков, М. Договор за аренда на съсобствена земеделска земя. В.: Нотариален бюлетин, 2014, № 3, с. 13: „…договорът за аренда е сделка на управление, за сключването на която не се изисква способност за разпореждане с вещта, независимо от уговорения срок (който няма максимална граница)“; Стоянов, В. Отдаване на съсобствен имот под аренда или наем, достъпно на http://www.trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-sobstvenost-i-pravo/menucontsp1/2940-otdavane-na-sasobstven-imot-pod-arenda-ili-naem#1: „Самият подход на законодателя, уреждайки отношенията в чл. 3, ал. 4 и 5 ЗАЗ, показва, че той възприема договора за аренда като акт на управление и затова транспонира изискванията на чл. 32, ал. 1 ЗС към чл. 3, ал. 4 ЗАЗ“.

[13] Вж. Димитрова, Г. Договорът за аренда в земеделието. С., 2016, с. 19; Орсов, Зл. Договорът за аренда на земеделска земя (непубликуван дисертационен труд) – изводът на автора за разпоредителния характер на договора се опира на съотношението между правата на арендатора и тези на собственика, съот. носителя на вещно право на ползване.

[14] Вж. Решение № 129/30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г. на ВКС, I г. о., постановено по въпроса противопоставими ли са на купувача по публичната продан правата на арендатор, произтичащи от договор за аренда, сключен и вписан след налагане на възбрана върху продадените имоти: „След налагането на възбрана длъжникът запазва правото на собственост върху имота, но няма правото да се разпорежда с него, а само правото да извършва действия на обикновено управление… Поради това приложение по отношение на сключените от него договори за наем на имота в подобна хипотеза следва да намери разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД… Тази разпоредба следва да намери приложение и при сключен договор за аренда, доколкото съгласно §1 ПЗР на Закона за арендата в земеделието за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, като се приеме, че лице, което може да извършва само действия по обикновено управление на земеделска земя, не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл. 4 ЗАЗ“. Възприетият подход на субсидиарно приложение на чл. 229, ал. 2 ЗЗД по отношение на договора за аренда се критикува в доктрината – Марков, М. Договор за аренда на съсобствена земеделска земя. В.: Нотариален бюлетин, 2014, № 3, с. 13. Тези възражения са основателни, доколкото е налице несъвместимост между сроковете, установени като минимална и максимална граница в чл. 4 ЗАЗ, съот. в чл. 229, ал. 2 ЗЗД.

[15] С изм. в ДВ, бр. 14 от 2015 г. минималният срок на договора за аренда е вече не четири, а пет стопански години.

[16] Така Петров, В. Приемане на наследство. С.: Сиела, 2014, с. 109.

[17] Ако се касае за сделка върху неоткрито наследство, тя ще бъде недействителна  на основание чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД. В тази особена хипотеза продажбата на чужда (на евентуалния наследодател) вещ наистина е нищожна. Значението на основанията за недействителност във връзка с последиците на мълчаливото приемане ще бъде разгледано по-подробно в хода на изложението.

[18] В Решение № 3199 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 659/2014 г. на Районен съд – Варна е установено, че наследодателят на ответницата умишлено е умъртвил бившата си съпруга през 2001 г., след което ответницата е изхвърлила пропитите с кръв мебели от жилището му, където е извършено престъплението, като смъртта на наследодателя й е настъпила през 2009 г. Съдебният състав не успява да стигне до категоричен извод, че изхвърлянето на мебелите, макар и да е разпоредително действие, е неотносимо при решаването на спора относно мълчаливото приемане на наследството, защото е извършено 8 г. преди откриването му, но все пак счита, че последното обстоятелство „поставя под съмнение относимостта му за спора“.

[19] Тази доктринерна дефиниция познава отклонения в две насоки: 1) има ненаследими имуществени права (например издръжка, пенсия, вещно право на ползване); 2) има наследими неимуществени права (например тези на автора по чл. 17 ЗАПСП).

[20] Чл. 193 ЗН (отм.) съответства на art. 936 Codice Civile и art. 780 Code Napoleon – вж. още Тончев, Д. с. 81.

[21] Специалната форма по чл. 212 ЗЗД е предвидена само за договора за продажба на наследство. Всички други сделки, с които се прехвърля наследство, следва да се извършат в предвидената за тях форма. Вж. Решение № 754 от  29.01.1996 г. по гр. д № 786/1995 г., I г. о. на ВС: „Договорът за прехвърляне срещу издръжка и гледане на наследство, в което има недвижим имот, не е действителен, ако е извършен писмено с нотариална заверка на подписите на договарящите. Договорът трябва да се сключи в нотариална форма“.

[22] В практиката се е наложило разбирането, че е необходимо отказът от наследство да бъде извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис, но това изискване няма легална опора.

[23] Така Тончев, Д. Цит. съч., с. 82.

[24] Пак там.

[25] Тончев, Д. Цит. съч., с. 83 – авторът отбелязва, че от обозначените разлики между дарението на наследствени права и отказа от наследство се вижда колко трябва да се внимава да не се смесят понятията за тези две действия, защото резултатите от тях са съвършено различни.

[26] Тончев, Д. Цит. съч., с. 84 – 85: „Когато един от наследниците се отрича от наследствените си права в полза на едного или на няколко души от своите сънаследници, но не в полза на всичките, и то безвъзмездно, то очевидно е, че отреклият се прави един  дар на своите сънаследници, в полза на които се отрича, а щом подарява, той действа като собственик, а следователно и като наследник на имота. Ако ли пък предполагаемият наследник се отрича от наследствените си права в полза на едного от своите сънаследници, срещу известно възнаграждение, то това отричане не е нищо друго освен продажба на наследствени права, а този който продава наследствените си права, счита се, че е приел наследството“; Петров, В. с. 222: „Отказът от наследство, извършен в полза на определено лице, се третира като мълчаливо приемане на наследството“.

[27] Тончев, Д. Цит. съч., с. 84: Авторът правилно посочва, че при тези условия отказът се превръща в дарение или продажба на наследствени права и се връщаме към последиците от тези действия на наследника, установени в чл. 193 ЗН (отм.)

[28] Тончев, Д. Цит. съч., с. 85: „Когато един наследник се отрича от своите наследствени права в полза на всичките сънаследници безразлично, но срещу известно възнаграждение, той продава своите наследствени права и следователно той извършва едно действие, което показва, че е действал като наследник. (…) За да не влече подире си презумпция за приемане на наследството, направеното отричане в полза на всички сънаследници безразлично трябва да е безвъзмездно. В такъв случай такова безвъзмездно отричане в полза на всичките сънаследници безразлично се приравнява към отричането направо. По тоя въпрос италианският Codice Civile съдържа изричен член, според който отричането от наследство, направено от един сънаследник, не влече подире си приемане на наследството, когато то е направено безвъзмездно в полза на всичките законни и тестаментарни сънаследници, на които частта на отреклия се би се паднала“.

[29] Така Петров, В. Цит. съч., с. 222; Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 1945, с. 213 – 214.

[30] Вж. Решение № 1284 от 15.06.1968 г. по гр. д. № 583/1968 г., I г. о. на ВС: „За мълчаливото приемане на наследството не е необходимо наследникът да е изявил воля за разпореждане като наследник с всеки имот от наследствената маса. Достатъчно е той да се е възползувал от качеството си на наследник и да е приел и някой отделен имот от наследството“.

[31] Тончев, Д. Цит. съч., с. 72: „При определяне на приемането не се взима под внимание стойността на предмета, с който е извършен актът. С това са съгласни всички автори“.

[32] Вж. чл. 191 ЗН (отм.), който е изрично е предвиждал, че е налице мълчаливо приемане на наследството, когато наследникът извърши действие, което той „не би имал право да прави, освен в качеството на наследник“.

[33] Вж. например Решение № 73 от 20.02.2015 г. по гр. д. № 456/2014 г. на Софийския окръжен съд и Решение № 869 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 2273/2012 г. на Пловдивския окръжен съд.

[34] Издаването на констативен нотариален акт по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК е израз на мълчаливо приемане на наследството, ако лицето с право на наследяване се позовава на придобивно основание на наследодателя и на издадено удостоверение за наследници независимо дали впоследствие молителят е извършил действия на разпореждане, легитимирайки се като собственик с издадения констативен нотариален акт. В този смисъл вж. Решение № 1225 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 118/2008 г., III г. о.

[35] Вж. т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4 /2012 г., ОСГК на ВКС: “Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл.79, ал. 2 ЗС”.

[36] Независимо че сключените транслативни сделки могат да попаднат под ударите на чл. 76 ЗН – вж. т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС: „Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ следва да се приеме като относително недействителен по право. Разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае до хипотеза за разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях“.

[37] Тончев, Д. Цит. съч., с. 199 – Авторът разглежда въпроса, дали е необходимо да се иска разрешение от съда при продажбата на всяка наследствена вещ – независимо от стойността й: „Laurent казва, че е прието въобще, че има неща, с които наследникът може да разполага, като е длъжен да даде за тях сметка, без да иска разрешението на съда: например наследникът може да продава без никакви разрешения и формалности млякото от животните и плодовете от градината, защото, ако се искаше разрешение, може разноските по това искане да погълнат печалбата. Прочее, законът разбира само тези неща, които имат известна важност; например към нещата, които не могат да се запазят, трябва да отнесем житата, фуража, питиета и други, а към нещата, запазването на които изисква големи разноски – коне, волове, кола и други“.

[38] Тончев, Д. Цит. съч., с. 77 – 79: „Когато наследникът отдава под наем наследствените имоти, извършва ли с това акт на приемане? И по този въпрос са разделени пак не само упоменатите двама юрисконсулти (бел. м. – Furgole  и Pothier), но и модерните автори. Едни, под влиянието на Furgole, поддържат, че наследникът извършва акт на приемане, когато дава под наем наследствени имоти. Други, под влияние на Pothier, поддържат противното, а именно, че наследникът не извършва никакъв акт на приемане, когато дава под наем наследствените имоти. Ние мислим, че не може да се вземе едно абсолютно решение. Характерът на извършения от наследника наем зависи от условията, при които е направен (…) Болшинството от автори поддържа мнението, че наемът, когато е направен само в интерес на наследството, не съставлява мълчаливо приемане. (…) Има автори, които считат дългосрочните наеми за окончателно управление, което съставлява приемане на наследството“.

[39] Тончев, Д. Цит. съч., с. 77 – 78: „Ако наследникът е сключил макар и дългосрочен наем, той е могъл да действува и animo gerendi negotia haereditatis. Затова наемът в случая не показва несъмнено намерение за приемане на наследството. Вярно е, че дългосрочността на наема като че ли излиза вън от пределите на привременното управление, но това е само повидимому, защото привременността на управлението не се заключава в продължителността в сроковете, на юридическите актове, извършени единствено и изключително в общия интерес, а не с намерение за приемане. И наистина, de cujus оставя в София след смъртта си едно много голямо здание, добри наематели за което мъчно и рядко се намират. Веднага след смъртта на de cujus се явява едно солидно дружество, което иска цялата къща под наем за 9 години. Наследникът без намерение да приеме наследството, а само да не изгуби добрите наематели, сключва договор за 9 години. И този наем, макар дългосрочен, не е акт на приемане“. Разсъжденията на автора за изложени при действието на чл. 338 ЗЗД (отм.), който съответства на чл. 229, ал. 2 ЗЗД: „Лицата, които могат да извършват действия, които се отнасят само до управлението на един имот, не могат да сключват договор за наем за повече от три години“.

[40] Така Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. С.: ИК „Труд и право“, 2016, с. 565. Следва да се отбележи, че авторът отстъпва от това становище на с. 582: „Сключването на договори, свързани със запазването и използването на вещта, като  наем, заем, аренда, влог и други подобни, е действие, свързано с управлението на наследството и не предполага намерение за неговото приемане. От значение е  какво ще направи наследникът с получения наем.“

[41] Вж. Решение № 73 от 20.02.2015 г. по гр. д. № 456/2014 г. на Софийския окръжен съд: „Като такова действие се изтъква упълномощаването на Г. Х. от страна на въззиваемия да продаде реституиран поземлен имот – нива. Съдът намира, че това действие също не доказва недвусмислено намерение за приемане на наследството на Я.Н.. От представеното … решение на ПК – гр. Ихтиман се установява, че тази нива е била възстановена на наследниците на Г. Атанасов Н.. Съгласно удостоверението … в кръга на тези наследници попадат както наследодателката Я.Н., така и въззиваемият Г. С. Н.. Оттук се налага извод, че въззиваемият е притежавал идеални части от тази нива на собствено основание, т.е. в качеството си на наследник на Г. А. Н.. Поради това и доколкото пълномощното не конкретизира изрично, за кои и колко идеални части въззиваемият упълномощава Г. Х. да извърши разпоредителна сделка, остава недоказано, дали упълномощителят е имал предвид само притежаваните на собствено основание части, или и тези, които са част от наследството на Я.Н.. При тези данни съдът намира, че представените доказателства за тази сделка не установяват несъмнено (по смисъла на чл. 49, ал. 2 от ЗН и съдебната практика) намерение за приемане на наследството на Н. и извършване на разпоредителни действия с него“.

[42] Така Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 564 – 565; Вж. още Тончев, Д. Цит. съч., с. 70: “Chabot е на мнение, че има приемане, когато предполагаемият наследник, макар да не е взел в пълномощното качеството на наследник, упълномощи едно трето лице да извърши вместо него такова действие по наследството, което той би имал право да извърши, само като наследник; защото това упълномощаване предполагало несъмнено намерение за приемане и защото фактът на приемане произхождал от самото упълномощаване. Безразлично е дали упълномощеното лице е употребило или не пълномощното; безразлично е даже ако упълномощителят оттегли пълномощието си преди да се извърши действието, за което то е било издадено, защото щом е бил наследник една минута, остава такъв завинаги: semel heres, semper heres”.

[43] Така Тончев, Д. Цит. съч., с. 70: “Само след извършването на действието може да се каже, че има приемане, а до извършването на действието пълномощното представлява само едно средство, едно право за извършване на известен акт”.

[44] Вж. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 571; Решение № 331 от 21.05.2009 г. по гр. д. № 563/2008 г., ІІ г. о. на ВКС –съгласието на съпругата на продавача по предварителния договор за продажба на семейното жилище има значение само при извършването на реално разпореждане с правото на собственост, но не и при поемане на обещание за извършване на такова разпореждане.

[45] Вж. Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 571; Решение № 7028 от 13.01.2017 г. по гр. д. № 15782/2016 г. на Софийския районен съд: „…ответникът е сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот. Съдът намира, че в случая е без значение дали производството по този иск е приключило и дали той ще бъде уважен и предварителният договор ще бъде обявен за окончателен. От значение за спора по настоящото дело е единствено обстоятелството, че ответникът е сключил предварителен договор, т. е възнамерявал е да се разпореди с имота като със свой“.

[46] Затова с основание може да се твърди, че разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗН, според която приемането не може да се оспори поради погрешка, важи само за изричното приемане; Вж. още Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 567: „Порокът на волята може да засяга и самото намерение за приемане на наследството. Например, ако наследникът е смятал, че вещите са негови на друго основание, а не по наследство, то очевидно не може да разглеждаме разпореждането като израз на намерение за приемане на наследството“; Тончев, Д. Цит. съч, с. 66: „Погрешката, която е направил предполагаемият наследник, като е вярвал, че действа не като наследник, унищожава всяко намерение за приемане“; Петров, В. Цит. съч., с. 226 – за наличието на мълчаливо приемане „се предпоставя и е необходимо да има знание, убеждение и възприемане, че вещите принадлежат на наследодателя“.

[47] Така Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 564 – 565: „Ако при съмнение и двусмислие трябва да се прецени в пълнота обстановката, то по-голяма категоричност и еднозначност не може да се търси, когато е налице случай на разпореждане с наследствено имущество“. Тончев, Д. Цит. съч., с. 67 и 81- 82; Петров, В. Цит. съч., с. 225; Тасев, Хр. Българско наследствено право. Десето преработено издание. С.: Сиела, 2013, с. 129.