ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: РЕПУБЛИКА ИТАЛИЯ, КРАЛСТВО ИСПАНИЯ И РЕПУБЛИКА ПОРТУГАЛИЯ

1. Въведение

Настоящата статия е продължение на сравнителноправното изследване на нормативната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата, с което се цели очертаването и съответното възприемане на полезни и приложими решения в българската правна уредба. В изложението ще бъдат разгледани три държави: Република Италия, Кралство Испания и Република Португалия. Близостта на езиците им (чиито корени могат да бъдат проследени до латинския език), сходното им историческо развитие (някога големи морски сили, борби за национално обединение, бивши монархии, с изключение на Кралство Испания, която и понастоящем е такава), културната им и географска близост, членството им в Европейския съюз, както и принадлежността им към едно и също правно семейство предпоставят съвместното им разглеждане. Структурата на изложението ще следва вече познатата от предходните статии като за всяка страна ще бъдат разгледани: първо, конституционната ѝ уредба, отнасяща се до достъпа до и правото на правосъдие, както и до държавните такси; второ, законовата и подзаконовата ѝ уредба, ако има такава, по същите въпроси; трето, ще бъде направено кратко заключение. Изследването ще завърши с обобщение, в което ще бъдат очертани положителните аспекти, които могат и си струва да бъдат обсъдени и евентуално съответно възприети в българското право (ако има такива).

2. Република Италия
 

2.1. Конституционна уредба

В Конституцията на Република Италия (КИ)[1] правото на достъп до правосъдие е подробно уредено в чл. 24, съдържащ четири алинеи: „1) Всеки може да заведе дело пред съд, за да защити правата си по гражданското и административното право. 2) Защитата е ненакърнимо право на всеки стадий и инстанция на процеса. 3) Бедните имат законното право на адекватни средства за предявяване на иск или защита във всички съдилища. 4) Законът определя условията и формите за обезщетяване в случай на съдебна грешка.“ От така цитираните разпоредби на чл. 24 КИ могат да се направят следните изводи: първо, правото на достъп до правосъдие не е ограничено само до физическите лица, нито пък само до гражданите на Република Италия, а напротив – то е максимално широко формулирано от гледна точка на титулярите си, поради което се отнася както до физически, така и до юридически лица, както до местни, така и до чуждестранни такива; второ, пред упражняването на това право не се поставят никакви ограничения, т.е. то е формулирано като безусловно, неотменимо и неотчуждимо основно право; трето, с цел максимална достъпност на правосъдието за всички (а също така и за осъществяване на правото на правосъдие, а не само на достъп до него), на конституционно ниво е предвидена възможността за правна помощ по отношение на лицата, чиито средства са недостатъчни за адекватна защита на накърнените им права – може да се каже, че дължимите разноски за защитата на нарушените права или за съдействие за упражняването на права се определят според имотното състояние и доходите на лицата, които имат право на нея, включително и възможността последните да бъдат освободени от заплащането на всякакви разноски (в това число и съдебни такси). Затова по отношение на достъпа до правосъдие, то той е максимално широко гарантиран. По отношение на самото право на правосъдие като право да се получи от съда услугата „справедливо и законосъобразно решение“ на спора и също такава защита на накърненото право, то релевантна е разпоредбата на чл. 111, ал. 1 КИ, съгласно която: „Правосъдието се осъществява при условия и по ред, установени със закон.“ Тук конституционният законодател е дал възможност на текущия законодател да ограничи упражняването на правото на правосъдие. С други думи, макар и достъпът до правосъдие да е предоставен на широк кръг лица, то съдебното разглеждане на правния спор, с който е сезиран съдът, нито е гарантирано, нито е безусловно, поради което не съществува конституционно правило, според което правото на правосъдие да е безусловно право. Т.е. не съществува конституционна пречка текущият законодател да постави упражняването му в зависимост от заплащането на държавна такса. Считам, че в това отношение разпоредбата на чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) дава по-надеждна гаранция  за защитата на правата и законните интереси на физическите, юридическите лица и държавата, тъй като на съдебната власт е вменено задължението да защитава правата и законните интереси, т.е. да се произнесе по съществото на спорното право и да окаже съдействие за негово упражняване или възстановяване, когато е накърнено. Най-важното е, че това задължение (в чл. 117, ал. 1 КРБ) не е поставено в зависимост от изпълнението на каквито и да било условия от страна на упражняващото правото си на правосъдие лице, поради което правото е безусловно, а и не са предвидени правомощия на текущия законодател да го ограничава. Затова основното различие между двете конституционни уредби на правото на правосъдие е, че в КИ няма пречка да се въведат ограничения като заплащане на съдебни такси пред упражняването на правото на правосъдие, докато според КРБ това е недопустимо и неплащането на държавни такси не препятства (или поне не би трябвало да препятства) това упражняване.

Що се отнася до конституционната уредба на държавните такси, то тя се съдържа в разпоредбата на чл. 23 от КИ, съгласно която: „Никакво задължение от личен или финансов характер не може да бъде наложено, на което и да било лице, освен със закон.“ С тази разпоредба се въвежда принципът на законоустановеност на публичните вземания (задължения от финансов характер), сред които са и държавните такси. Слабост в сравнение с българската конституционна уредба, съдържаща се в чл. 60, ал. 1 КРБ, е липсата на критерии, според които да се определя конкретното задължение на лицето, каквито са възприети у нас – имущественото му състояние и доходите му, но, както неведнъж бе посочвано, това решение не се съдържа и в много други конституции (не само в КИ), което го прави изключително ценен принос на българския конституционализъм в развитието на конституционното право изобщо. От разпоредбата на чл. 23 от КИ не става ясно обаче дали принципът на законоустановеност се простира само върху видовете задължения или и върху техните размери.

2.2. Законова  и подзаконова уредба

Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата в Италия, е много сходна с тази у нас от гледна точка на източниците, в които се съдържа. В Гражданския процесуален кодекс на Италия се уреждат същите въпроси, които и в българския, а що се отнася до размерите на държавните такси, то те се приемат с акт на изпълнителната власт – Президентски указ № 115 от 30 май 2002 г. (Указ № 115), който за да породи правни последици се приподписва, както и останалите президентски укази от съответния министър – в случая това е министърът на правосъдието. Тъй като установяването на размерите на съдебните такси се осъществява с подзаконов нормативен акт, то и стабилността им не е толкова голяма, колкото би била, ако се установяваха със закон. Отговорът на поставения в края на предходната точка от изложението въпрос е, че видовете финансови задължения се установяват със закон, а конкретните им размери се определят с подзаконов нормативен акт. В чл. 13 от Указ № 115 се установява познатата ни вече от законодателствата на Естония, Австрия и донякъде Германия система за определяне на размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, за образуване на дело с предмет имуществено право. Установена е минимална такса от 43 евро за искове с цена до 1100 евро. За искове с по-голям материален интерес са определени прагове, при чието достигане се изменя установената държавна такса, т.е. установени са прости такси в определени интервали, зависещи от цената на иска, но при имуществен интерес, попадащ в различни интервали (определи от различни прагове), таксата ще бъде различна, което означава, че тя се определя от стойността на иска. Затова таксите са пропорционални, макар и да не са определени като част от цената на иска, тъй като зависят от материалния интерес (а само между два съседни прага на цената на иска таксите са прости). Съгласно чл. 13 от Указ № 115: при искове с цена до 1100 евро включително се дължи държавна такса в размер на 43 евро; при искове с цена между 1100 евро и 5200 евро включително се дължи държавна такса в размер на 98 евро; при искове с цена между 5200 евро и 26 000 евро включително се дължи държавна такса в размер на 237 евро; при искове с цена между 26 000 евро и 52 000 евро включително се дължи държавна такса в размер на  518 евро; при искове с цена между 52 000 евро и 260 000 евро включително се дължи държавна такса в размер на  759 евро; при искове с цена между 260 000 евро и 520 000 евро включително се дължи държавна такса в размер на  1214 евро; при искове с цена над 520 000 евро се дължи държавна такса в размер на 1686 евро. Освен минимален размер на таксата в Указ № 115 е предвиден и максимален размер, който съдебната такса не може да надхвърли, което е разлика в сравнение с австрийската уредба. Таксите намаляват с увеличаването на цената на иска (изчислени като част от него), което прави достъпа до правосъдие възможен и за лица, които желаят да защитят правата си, които имат висока парична стойност. Това решение кореспондира на вече разгледаните разпоредби на КИ, които целят да осигурят в най-голяма степен достъпността на правосъдието за всекиго. Освен това поставянето на максимален размер на съдебната такса, след който тя става проста, още повече спомага за осъществяването на това конституционно право (достъпа до правосъдие). В същия този чл. 13 от Указ № 115 се съдържат и правилата за определяне на таксите за образуване на производство пред въззивната и касационната инстанции. Дължимата пред въззивната инстанция такса е равна на тази пред първата инстанция, увеличена с половината от нея, а пред касационната инстанция – два пъти таксата, дължима за завеждане на делото. Това означава, че съдебната такса за образуване на производството пред въззивната инстанция е равна на 150% от първоинстанционната, а пред касационния съд – на 200% от първоинстанционната. Считам, че това увеличаване на таксата е твърде рязко и твърде съществено и може да представлява пречка или поне затруднение пред страната, която търси правата си по съдебен ред. И в правната уредба на други от разгледаните вече страни в рамките на поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата, е предвидено нарастване на дължимите таксите с придвижването на делото на по-горна инстанция. Примерно в Украйна за въззивната жалба се дължи такса в размер на 110% от заплатената на първа инстанция, а за образуването на касационното производство – 120% от таксата за образуване на първоинстанционното дело; в Кралство Дания таксата за образуване на въззивно производство може де се повиши, а пред касационната инстанция се повишава, но максимумът, който достига е 150% от таксата пред първоинстанционния съд; в Австрия, макар че таксите, дължими на по-горните инстанции, се променят също толкова произволно, колкото тези пред първата инстанция, то най-високата такса за образуване на касационно производство не надхвърля 150% от цената на иска. С други думи, таксите, които следва да бъдат заплатени за производствата пред по-горните инстанции са непропорционално високи в сравнение с дължимите за образуването на делото.

2.3. Заключение

Така определените размери на държавните такси страдат от същите недостатъци, от които и тези в Австрия и Германия: първо, таксите не са прости, тъй като се определят според материалния интерес, а не според предмета на делото, поради което за дело с една и съща сложност, при което съдът ще извърши една и съща дейност, се дължат различни такси, тъй като е различна цената на иска (многократно в предходните статии бе правено възражение срещу таксите, които не са прости, без значение дали са пропорционални или смесени); второ, твърдите прагове, които са установени и между които таксата е проста (между два съседни прага се има предвид, но при цена на иска извън тези прагове се променя и таксата), водят до много несправедлив резултат при определянето на последната особено около праговите стойности (примерно при иск с цена от 52 000 евро ще се дължи такса в размер на 518 евро, а при иск с цена от 52 001 евро таксата ще възлиза на 759 евро, т.е. при изменение на цената на иска с едно евро, таксата ще се увеличи с 241 евро); трето, неясен е начинът, по който се определят таксите и праговете, както това бе особено ясно изразено в Република Австрия; четвърто, съдебните такси пред въззивната и пред касационната инстанции са извънредно високи в сравнение с дължимите пред първата инстанция (по-скоро следва да се определят като непропорционално високи), поради което упражняването на правото на обжалване, което е част от правото на правосъдие, се затруднява или поне може да бъде затруднено; пето, нормативната уредба е разпокъсана, не се намира в един кодифициращ я нормативен акт, а дори не се намира в нормативни актове с еднакъв ранг, тъй като по въпросите, по-тясно свързани с процесуалните аспекти на таксите, уредбата е в ГПК на Италия, а размерите на таксите се съдържат в подзаконов нормативен акт – Президентски указ № 115; шесто, самият факт, че размерите на таксите се определят с акт на изпълнителната власт, означава, че стабилността на уредбата им е по-малка, отколкото би била, ако бяха определени със закон поради разликата в процедурата по приемането на акта и в легитимността на органа, който го приема. Същевременно могат да се отчетат и някои положителни решения в уредбата на съдебните такси в Италия: първо, макар че таксите растат с увеличаването на цената на иска (т.е растат правопропорционално), то тяхното увеличаване става все по-бавно и като процент много рязко намаляват спрямо цената на иска при искове с висок материален интерес; второ, за исковете с висок материален интерес таксите са много ниски; трето, предвиден е максимален праг, над който таксите повече не могат да растат и се установява проста такса от 1686 евро. Разбира се, тези положителни аспекти са такива само с оглед на възприетата система на пропорционални такси с техните специфични особености, а тази система, както постоянно и последователно се посочва във всяко статия от поредицата, е неприложима за Република България, в която таксите трябва да бъдат единствено и само прости. Освен това е дискусионно дали същността на таксите не изключва изобщо възможността те да бъдат определяни по друг начин освен съобразно характера на услугата, която се дължи срещу тяхното заплащане.

3. Кралство Испания

3.1. Конституционна уредба

Правото на правосъдие, установено в Конституцията на Кралство Испания (ККИ)[2], е изключително широкообхватно формулирано. Съдържа се в разпоредбите на чл. 24, ал. 1 и 2 ККИ, съгласно които: „1) Всяко лице има правото на ефективна защита от съдиите и съдилищата при упражняването на своите права и законни интереси и в никакъв случай не може да има липса на защита. 2) Също така всеки има правото: на обикновен съдия, определен предварително със закон; на защита и съдействие от адвокат; да бъде информиран за обвиненията против него; на публичен процес без необосновани забавяния и при пълни гаранции; да използва доказателства, подходящи за своята защита…“ Ефективната защита, предвидена в ал. 1, предполага разглеждането и решаването на всеки спор, с който съдът е сезиран, както и на всяко искане, отправено до него, по същество, поради което тук се гарантира не само достъпът до правосъдие, но и самото право на правосъдие. Що се отнася до достъпа до правосъдие, то той също е въздигнат в основно право с изричната разпоредба на чл. 24, ал. 2, предложение първо от ККИ. От цитирания текст на чл. 24 ККИ могат да бъдат направени следните изводи: първо, на конституционно ниво са гарантирани, както достъпът до правосъдие, така и правото на правосъдие; второ, тези две права са не само основни, бидейки закрепени на конституционно ниво, но също така са безусловни, неотменими и неотчуждими, тъй като в уредбата им конституционният законодател не допуска поставянето на условия или ограничения пред тяхното упражняване от страна на текущия законодател, което означава, че неплащането на съдебни такси, както и у нас, не може да бъде причина за отказ от правосъдие; трето, кръгът на лицата, на които са предоставени тези две права, е максимално широк, тъй като биват обхванати както физическите, така и юридическите лица, както местните, така и чуждестранните лица (конституционният законодател използва „всяко лице“ и „всеки“); четвърто, широк е и кръгът на лицата, които дължат защита и съдействие, тъй като освен съдиите, са включени и всички служители на съда (това се има предвид под „съдилищата“), а също така и адвокатите (става дума за правната помощ); пето, в алинея 2, предложение второ и следващи са предвидени и механизмите за пълноценното упражняване на правото на правосъдие – събирането на доказателства, получаването на квалифицирана правна помощ, решаване на делото в разумен срок и т.н. Съдържащата се уредба на правото на правосъдие и на достъпа до правосъдие заслужава много висока оценка поради вече изложените изводи. Благодарение на нея се гарантира масовост на достъпа до и осъществяването на правосъдие, тъй като то е достъпно, а правата, свързани с него, са безусловни и ненакърними. Много съществен положителен аспект са и конституционно предвидените гаранции за упражняването на тези права, които гаранции са формулирани като отделни права, обслужващи двете основни или поне правото на правосъдие (макар че квалифицираната адвокатска помощ може да бъде необходима и за достъпа до правосъдие, примерно когато лицето е неграмотно и професионалистът не само му дава правна консултация, но предявява и искането му пред съда, изготвяйки и подавайки исковата му молба). Макар че в частта, посветена на съдебната власт, не се съдържа разпоредба, която да задължава съда да разгледа и реши всяко отправено да него искане за защита и съдействие, то такава не е и необходима, тъй като формулировката на разпоредбите на чл. 24 ККИ установява разгледаните по-горе права като насочени към същата тази власт, т.е. от тях произтича и кореспондиращото задължение, което не е изрично закрепено. Това конституционно решение показва, че уредбата на тези права може да се съдържа в разпоредбите на един член, а не да бъде разпокъсана и разхвърляна в разпоредбите на повече членове, които принадлежат към различни части на основния закон, както е направено у нас в Конституцията на Република България (КРБ) – чл. 56 и чл. 117, ал. 1. Считам, че от гледна точка на систематиката на основния закон, както и на нормотворческата техника решението на испанския законодател е по-доброто.

Що се отнася до държавните такси, събирани от съдилищата, то интересуващата изследването уредба на конституционно ниво се съдържа в чл. 31 ККИ, съгласно който: „1) Всеки трябва да допринася за покриването на публичните разходи според своите икономически възможности, чрез справедлива данъчна система, основаваща се на принципите на равенство и прогресивно облагане, която в никакъв случай няма да има конфискационен характер. 3) Личните и имуществените вноски за публични цели могат да бъдат наложени единствено със закон.“ За първи път при разглеждането на чуждестранна конституция се наблюдават възприетите от българския конституционен законодател в чл. 60, ал. 1 КРБ критерии, съгласно които се определя конкретният размер на публичното задължение на дадено лице. У нас тези критерии са имущественото състояние и доходите, а според испанската уредба – икономическите възможности, като по съдържание възприетите критерии съвпадат. Това конституционно решение, както неведнъж бе посочвано, заслужава висока оценка и подкрепа. То е израз на социалната държава, която в КРБ е закрепена в Преамбюла, а в ККИ не е формулирана изрично, но от изследваните разпоредби и от множество други, излизащи извън обхвата на изследването, може да се направи изводът, че такава е целта и на испанския конституционен законодател. Освен това, както в КРБ, така и в ККИ е възприет принципът на законоустановеност на данъците (чл. 31, ал. 1 ККИ) и държавните такси (чл. 31, ал. 3 ККИ) като за последните изводът се прави от обстоятелството, че те се внасят (т.е. вноски са) с оглед предоставянето на публична услуга, каквато е правосъдието, осъществявана от орган на публичната власт – съда, и постъпват в бюджета на този орган за неговата издръжка (т.е. за публична цел). Считам, че испанската конституционна уредба на задължението да се заплащат държавни такси по нищо не отстъпва на българската, а критериите за конкретизиране на размера на дължимото плащане за конкретния случай – икономическите възможности – се отнасят и за таксите, тъй като те също са принос за покриването на публични разходи, както и данъците.

3.2. Законова уредба

Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, се съдържа изцяло в Закона за съдебните такси от 2012 г. (ЗСТ)[3], т.е. установени са не само видовете такси, случаите, в които се дължат (чл. 2 ЗСТ), лицата, които ги дължат (чл. 3 ЗСТ), изключенията от задължението за заплащане на такса (чл. 4 ЗСТ), моментът, в който таксата става изискуема (чл. 5 ЗСТ), но също така и техните размери (чл. 7 ЗСТ). Кодифицирането на уредбата неведнъж вече бе оценявано положително, тъй като по този начин се улеснява правоприложителят, избягват се както повторения, така и противоречия в нормативната уредба. Самите такси, които се дължат за образуване на производството, както и за обжалването, понастоящем са прости. Това законодателно решение е правилно, тъй като изхожда от разбирането, че за една и съща услуга се дължи една и съща цена, а размерът на исковата претенция не влияе върху съдържанието на услугата, която оказват съдилищата. В първоначалния текст на ЗСТ от 2012 г. се предвижда, че по отношение на размерите на съдебните такси, то за завеждането на делото се плаща проста такса в размер на 300 евро без значение от предмета на делото. Подобно на Кралство Дания обаче и в Кралство Испания се дължи още една такса за производството по същество, която обхваща съдебните прения (съдът изслушва устните становища на страните, съдържащи тяхното окончателно отношение по спорното право) и съдебното дирене (събиране и проверка на доказателствени средства). Тази такса също е проста и е в размер на 150 евро. За производството по Европейска заповед за плащане и по Европейската процедура за искове с малък материален интерес се дължи такса в размер на 100 евро. По дела за непредпазлив банкрут се дължи такса в размер на 200 евро. Обжалването на първоинстанционното решение пред въззивен съд е сравнително скъпо удоволствие, тъй като при подаването на въззивната жалба жалбоподателят следва да внесе съдебна такса в размер на 800 евро, а за касационното обжалване таксата е дори още по-голяма – 1200 евро. Пред административните съдилища първоинстанционната такса е 350 евро, а за въззивна и касационна жалби – като пред гражданските съдилища. Макар че поначало таксите, предвидени в ЗСТ не са прости, а са смесени, защото към посочените по-горе и съдържащи се в чл. 7, ал. 1 ЗСТ прости такси се добавя и пропорционална такса в размер между 0,25% и 0,5% върху материалния интерес за юридически лица и пропорционална такса от 0,1% върху материалния интерес за физически лица, то тази допълнителна пропорционална такса поражда негодуванието на парламентарната група на социалистите, която сезира Конституционния съд с искане за прогласяване на противоконституционност № 973 от 2013 г., в което излага аргументи в подкрепа на становището си, че тези такси водят до нарушаване на конституционното право на ефективна съдебна защита, установено в чл. 24, ал. 1 от ККИ. Със закон № 1 от 27 февруари 2015 г. се отменят пропорционалните такси, дължими от физическите лица, с което по отношение на тях съдебните такси остават единствено прости. С Решение № 140 от 21 юли 2016 г.[4] Конституционният съд обявява за противоконституционни голяма част от разпоредбите на чл. 7 ЗСТ (има се предвид от тези, които не са били отменени със Закон № 1 от 2015 г., разбира се). На първо място, обявява се за противоконституционна и пропорционалната такса за юридическите лица, с което таксите окончателно се установяват като прости. На второ място, безумно високите такси за обжалване пред въззивна (почти три пъти по-висока такса в сравнение с дължимата пред първа инстанция) и пред касационна (четири пъти по-висока такса от първоинстанционната) инстанции се обявяват за противоконституционни. На трето място, таксите, дължими на административните съдилища, също биват обявени за противоконституционни при това без значение от инстанцията. С цитираното решение на Конституционния съд най-високата такса, която остава в сила е в размер на 300 евро и е за завеждане на делото пред първа инстанция. Конституционният съд възприема виждането, че правото на обжалване е иманентна част от правото на правосъдие и не следва да бъде ограничавано с високи такси, явяващи се непропорционални (като тежест) спрямо дължимата пред първоинстанционния съд за образуване на делото. Също така таксите, дължими от работниците или служителите, както и от лицата, които считат, че техните права и законни интереси са накърнени от актове на администрацията, бидейки по-слабата страна в правоотношението, от което претендират правата си, не следва да заплащат толкова висока такса, колкото страните в процеса, които са били равнопоставени и в материалното правоотношение, от което претендират правата си. Иначе казано, уязвимите групи не следва да бъдат поставяни при същите (общи) условия, важащи за всички останали. Що се отнася до пропорционалните такси, които към момента на постановяването на решението съществуват само по отношение на юридическите лица, то Конституционният съд счита, че и те противоречат на чл. 24, ал. 1 КИ, поради което прогласява тяхната противоконституционност. До приемането на нови (прости) такси, съществено по-ниски от обявените за противоконституционни, последните няма да се прилагат. Пропорционални такси след цитираното решение и закон № 1 от 2015 г. не могат да се приемат.

3.3. Заключение

Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата в Кралство Испания, следва да бъде оценена положително поради следните съображения: първо, таксите са установени както по вид, така и по размер с нормативен акт с ранга на закон, поради което тяхната уредба е трайна; второ, таксите са единствено прости; трето, таксите не са високи, поради което не се препятстват нито достъпът до правосъдие, нито ефективното упражняване на правото на правосъдие; четвърто, таксите пред въззивната и пред касационната инстанции са отменени с Решение № 140 от 2016 г. на Конституционния съд, така че към момента не се дължат, докато не бъдат приети нови такива от законодателния орган, но дори да бъдат и да не се заплаща такса само пред първата инстанция (а и пред горните), то новите такси не могат да бъдат съществени, тъй като отново биха били обявени за противоконституционни от Конституционния съд; пето, таксите, дължими от условно наречените „уязвими групи“ също са обявени за противоконституционни, тъй като са равни на общите такси, и към момента не се дължат изобщо, но дори да бъдат приети нови такива, то те ще следва да са съществено по-ниски от досегашните; шесто, таксите, дължими от физическите и от юридическите лица, са равни. Негативен момент в правната уредба на съдебните такси е, че се дължат веднъж за завеждане на делото и втори път за производството по същество, тъй като е възприето вече познатото от уредбата в Кралство Дания виждане, че услугите са две – по допускане до разглеждане на искането и по същество. Впрочем с цитираното вече решение на Конституционния съд не се дължи такса за цялото разглеждане по същество, а само за съдебните прения, с което първоначално заплатената такса за образуването на делото се простира и върху събирането и проверката на доказателствени средства. Затова това разделяне на услугите не е чак толкова съществено, тъй като ако страната не желае да заплати допълнителната такса, се лишава единствено от възможността да изложи устно окончателното си становище по тълкуването на доказателствения материал и на обстоятелствата по делото, но ако делото е достатъчно изяснено от фактическа и правна страна, то устните прения могат да бъдат излишни. Важното е, че съдебното дирене вече не подлежи на отделно таксуване, а именно това е стадият, в който се натрупва и проверява доказателствен материал от значение за справедливото и законосъобразно решаване на делото. Така че с Решение № 140 от 2016 г. на Конституционния съд и последните останали несъвършенства по отношение на съдебните такси (след измененията, които бяха въведени със Закон № 1 от 2015 г.) в ЗСТ бяха преодолени. Може единствено да се направи препоръката да се премахне и таксата върху устните прения. Но ниските, прости съдебни такси, равни за физически и юридически лица пред всички инстанции (дори отново да бъдат въведени и за горните), с преференциален режим по отношение на уязвимите групи, заслужават одобрение и са добър пример и за българския законодател.

4. Република Португалия

4.1. Конституционна уредбата

В Конституцията на Република Португалия от 1976 г. (КРП)[5] достъпът до правосъдие и правото на такова са изчерпателно уредени в чл. 20. Съгласно неговите разпоредби: „1) На всекиго се гарантира достъпът до правосъдие и до съдилищата, за да защити тези от своите права и интереси, които се закрилят от закона, и правосъдието не може да бъде отказано никому поради липсата на достатъчни финансови средства. 2) При условията, определени в закон, всеки има правото на правна информация и съвет, на правна помощ и да бъде придружаван от адвокат пред всеки държавен орган. 3) Законът определя и осигурява адекватна защита на тайната на законоустановените производства.“ Алинеи 4 и 5 се отнасят до справедливия и протичащ в разумни времеви рамки съдебен процес. Видно от цитираните разпоредби, достъпът до правосъдие е основно, безусловно, неотчуждимо и ненакърнимо право. Що се отнася до правото на правосъдие, то макар че не е закрепено като безусловно, едно много важно условие е предварително предвидено като недопустимо – португалският конституционен законодател изрично е формулирал забраната съдилищата да откажат правосъдие поради недостатъчно финансови средства. С други думи, още при формулирането на това право, неплащането на държавна такса поради недостатъчно средства не би могло да послужи като пречка за съда да разгледа и реши правния спор, с който е сезиран, или да окаже поисканото съдействие за упражняване на право. От аргумент за противното обаче следва, че ако лицето разполага с достатъчно средства, за да заплати държавната такса, но не го стори, обикновеният законодател може да предвиди правомощието на съда да откаже правосъдие. Всъщност всички условия, които текущият законодател поиска да постави, за да ограничи правото на правосъдие, са допустими, тъй като последното не е установено като безусловно (отчитайки, разбира се, горепосоченото изключение). Считам, че това е слабост в конституционната уредба на правото на правосъдие в сравнение със съдържащата се в КРБ и в ККИ. Това право следва да бъде безусловно, тъй като от неговото упражняване зависят защитата или упражняването на други конституционноустановени права. В ал. 2 – 5 се съдържат гаранции за пълноценното упражняване на достъпа до правосъдие и на правото на правосъдие, но ако второто не е безусловно и бъдат създадени пречки пред неговото упражняване от текущия законодател, то и гаранциите за пълноценното му упражняване биха се обезсмислили. Що се отнася до предвиденото изключение, при наличието на което правото на правосъдие става безусловно, то неговият обхват е твърде тесен – само ако законодателят е поставил упражняването на правото в зависимост от плащането на такса или друго публично вземане и само ако конкретното лице в конкретния случай не разполага с финансовите средства да ги плати. А преценката за това дали средствата му са достатъчни ще се направи по ред, определен от текущия законодател, тъй като такъв ред не е предвиден на конституционно ниво. Т.е. дори това ограничение, поставено от конституционния законодател пред нормотворческата свобода на текущия законодател, колкото и тясно да е то, може да бъде стеснявано допълнително от текущия законодател. А ако преценката, дали финансовите средства на търсещото защита или съдействие лице са достатъчни, бъде предоставена на съда, то това означава да се въведе субективизъм, който пък би внесъл правна несигурност по отношение на праговете на доходите или стойността на имуществото, които трябва да бъдат достигнати. Така един съдия може да прецени, че едно лице няма достатъчно средства, за да заплати държавната такса, а друг – точно обратното по отношение на същото това лице. Затова би било добре конституционният законодател да предвиди поне, че критериите за определяне на достатъчността на финансовите средства на лицето се определят със закон или направо да ги установи сам. В Част трета, Глава пета, посветена на съдилищата, също никъде не се предвижда задължението на съда да разгледа и реши всеки правен спор, отнесен до него, нито да окаже поисканото съдействие за упражняване на право. Считам, че поради гореизложените аргументи следва да се приеме, че на конституционно ниво достъпът до правосъдие е гарантиран, но правото на правосъдие – не, поради което българската и испанската конституционни уредби са по-благоприятни за лицата, решили да потърсят защита или съдействие от съда.

Що се отнася до държавните такси, събирани от съдилищата, то те не са изрично уредени на конституционно ниво. Всъщност таксите изобщо не се споменават в КРП. Съгласно чл. 103, ал. 2: „Данъците се установяват със закон, който да определя тяхното приложно поле и техните размери, данъчните облекчения и гаранциите за данъкоплатците.“ От цитираната разпоредба може да се направи изводът, че принципът на законоустановеност се простира само върху данъците и се отнася както до видовете данъци, така и до техните размери. По отношение на таксите обаче, тъй като този принцип не е изрично закрепен, то не следва по аналогия да бъде отнасян и към тях. Следователно както видовете такси, така също и техните размери могат да бъдат установени и с подзаконови нормативни актове, а липсват и всякакви критерии, които могат да ограничат текущия законодател или съответния орган на изпълнителната власт при тяхното определяне. У нас според изричната разпоредба на чл. 60, ал. 1 КРБ таксите подлежат на индивидуализация според имущественото състояние и доходите на лицето, а сходна разпоредба се съдържа и в Конституцията на Кралство Испания (чл. 31, ал. 1 ККИ). Считам, че португалският конституционен законодател следва да включи и държавните такси в държавните вземания, попадащи в обхвата на принципа на законоустановеност. Също така никъде в КРП не е предвидено задължение, за което и да било лице да заплаща тези такси, така че тяхната задължителност ще произтича от нормативния акт, с който са въведени в португалското право.

4.2. Законова уредба

Уредбата на държавните такси в Република Португалия е на законово ниво и се съдържа в Указ-закон № 34 от 26 февруари 2008 г., с който се приема Регламент за процесуалните такси (РПТ). Уредбата е сходна с тази в Беларус, Украйна и Норвегия, тъй като таксите не са определени като парична сума в самия закон, а се прави препращане към друг нормативен акт, с който се определя някаква базова величина, според която се определя дължимата такса за конкретния случай. Такава величина се явява единицата за процесуална такса (ЕПТ)[6]. Броят на дължимите единици за завеждане на делото расте с нарастването на цената на иска, т.е. провопропорционално. С други думи, независимо от възприетия начин за определяне на размера на таксата посредством единица, чиято стойност се определя в друг акт, характерът на дължимите такси е като този на таксите в Австрия и в Италия примерно. Съдебната такса се определя от цената на иска в зависимост от приети от законодателя прагове; между два съседни прага размерът на таксата не се променя, но за искове, чиято цена попада от различни страни на един и същ праг, ще се дължи различна такса. Съгласно Таблица I за образуване на делото се заплащат такси в следните размери: при иск с цена до 2000 евро – 1 ЕПТ (т.е. 102 евро); при иск с цена между 2000,01 евро и 8000 евро – 2 ЕПТ (т.е. 204 евро); при иск с цена между 8000,01 евро и 16 000 евро –  3 ЕПТ (т.е. 306 евро); при иск с цена между 16 000,01 евро и 24 000 евро –  4 ЕПТ (т.е. 408 евро); при иск с цена между 24 000,01 евро и 30 000 евро –  5 ЕПТ (т.е. 510 евро); при иск с цена между 30 000,01 евро и 40 000 евро – 6 ЕПТ (т.е. 612 евро); при иск с цена между 40 000,01 евро и 60 000евро – 7 ЕПТ (т.е. 714 евро); при иск с цена между 60 000,01 евро и 80 000 евро – 8 ЕПТ (т.е. 816 евро); при иск с цена между 80 000,01 евро и 100 000 евро – 9 ЕПТ (т.е. 918 евро); при иск с цена между 100 000,01 евро и 150 000 евро – 10 ЕПТ (т.е. 1020 евро); при иск с цена между 150 000,01 евро и 200 000 евро – 12 ЕПТ (т.е. 1224 евро); при иск с цена между 200 000,01 евро и 250 000 евро – 14 ЕПТ (т.е. 1428 евро); при иск с цена между 250 000,01 евро и 275 000 евро – 16 ЕПТ (т.е. 1632 евро). При цена на иска над 275 000 евро на всеки 25 000 евро се дължи допълнителна такса в размер на 3 ЕПТ (306 евро). Португалският законодател е възприел пропорционални такси със законоустановен минимум, но без максимален размер. За обжалване на съдебното решение без значение от инстанцията се дължи такса в размер на половината от дължимата за образуване на делото. Интересно е решението, възприето в чл. 6, ал. 5 от Указа-закон, че ако в края на производството пред първа инстанция съдията прецени, че делото представлява изключителна фактическа и правна сложност, то той може да постанови съдебната такса да бъде равна на 150% от предвидените и посочени по-горе такси за завеждане на делото. В този случай лицето, което е задължено да заплати таксата, ще следва да внесе и допълнителната сума от още 50% от началната такса (макар че трябва да се има предвид и коя страна ще дължи таксата с оглед съдебното решение, като в него се разпределят разноските съобразно новоприетата такса). Проблемът пред едно такова законодателно решение е, че се оставя на субективната преценка на съдията да реши кога делото е сложно от фактическа и правна страна, така че да се дължи такса с 50% по-висока от дължимата в общия случай. Този субективизъм (а именно пред това сме изправени, тъй като законоустановени критерии за извършването на тази преценка няма) застрашава правната сигурност, изправяйки страните пред възможността по свое усмотрение съдът да ги натовари с допълнителна такса, която за разлика от Кралство Норвегия не се явява наказание, т.е. санкция за някакво противоправно поведение. Считам, че това законодателно решение е неправилно и не следва да бъде възприемано у нас. Субективизмът в правото е нежелано явление, тъй като с него се размиват правилата за поведение и става трудно изобщо да се говори за такива. Освен това в примера с Португалия този субективизъм може лесно да бъде преодолян, както е сторено в Кралство Швеция примерно, където са предвидени категориите дела, които по презумпция представляват по-висока фактическа и правна сложност, поради което за тях се дължи по-висока такса. Но да се определя таксата впоследствие, след края на делото, при това по усмотрение на съдията, означава страните да са изправени пред несигурността от присъждането на една допълнителна сума, за чието присъждане не съществуват ясни критерии. Правото цели да създава сигурност и да регулира обществените отношения, така че да не допуска произвол, а с тези допълнителни такси се постига точно обратното.

4.3. Заключение

В Португалия държавните такси, събирани от съдилищата, страдат от доста съществени недостатъци, които вече са били обсъждани в предходни статии: първо, таксите са пропорционални и растат правопропорционално с нарастването на цената на иска, като изменението им е обусловено от възприети от законодателя прагове (многократно е критикуван този подход, който установява такси, които не са прости); второ, няма максимален размер на съдебните такси; трето, размерите като конкретна сума се определят в друг нормативен акт, какъвто е случаят в Беларус, Украйна и Норвегия, което, от една страна, затруднява правоприложителя, а, от друга, не гарантира в достатъчна степен стабилността на уредбата, тъй като тази единица за изчисляване (в случая „единица за процесуална такса“ – ЕПТ) се приема с акт на изпълнителната власт; четвърто, недостатъците на праговото нарастване на таксите, познати ни от примерите с Австрия и Италия, се наблюдават и тук – при цена на иска около праговете, облагането е несправедливо като несправедливостта се увеличава с нарастването на праговата стойност (примерно за иск с цена 150 000 евро ще се дължи такса в размер на 1020 евро, а за иск с цена 150 001 евро – 1224 евро, т.е. при разлика в цената на иска от едва едно евро, таксата ще се увеличи с 204 евро); пето, португалският законодател е допуснал съдът да определи окончателно дължимата такса с крайния си акт в зависимост от субективната си преценка дали делото е представлявало фактическа и правна сложност, като при положителен отговор на този въпрос той може да увеличи дължимата такса с още 50%, като по този начин се поражда правна несигурност у страните дали няма да бъдат изправени пред задължението за заплащане на една допълнителна такса. Има и положителни аспекти в нормативната уредба на съдебните такси в Португалия, които обаче следва да бъдат разгледани в рамките на неприложимата у нас система на пропорционални такси: законоустановеност (макар че размерът се определя с помощта на ЕПТ), сравнително невисоки по размер такси. Считам, че уредбата на съдебните такси, възприета в Португалия, не е подходяща за реципиране у нас. Най-сериозният ми аргумент е в характера на таксите като пропорционални, но и останалите им недостатъци следва да бъдат отчетени.

5. Обобщение

В настоящата статия бяха разгледани Република Италия, Кралство Испания и Република Португалия. Нормативната уредба на съдебните такси във всяка една от трите държави има своите специфики, които заслужават да бъдат обсъдени с оглед отсяването на добрите и приложими към българската действителност решения. В Италия източниците на правото по интересуващия ни въпрос много напомнят тези у нас – Гражданския процесуален кодекс установява таксите и определя съществените въпроси за формирането им според исковете и тяхното съединяване, моментът, към който се дължат и т.н., а с подзаконов нормативен акт (Указ № 115) се определят размерите им. С това решение правната уредба на съдебните такси не е обединена в един нормативен акт, което затруднява правоприлагането. Самите такси са пропорционални и нарастват с увеличаването на цената на иска според определени прагови стойности, какъвто е случаят и в Естония, Австрия и Германия. Така се стига до несправедливо облагане на исковете, чиято цена е близка до праговете. Положително трябва да се оцени обстоятелството, че е предвиден максимален праг на съдебните такси, над който спират да растат и ставата прости. Освен това за искове с висок материален интерес таксите са ниски. Негативна оценка обаче получава решението таксите при обжалване да са равни на 150% от дължимите пред първа инстанция, когато се обжалва нейното решение, и 200% от първоинстанционната такса при касационно обжалване. Тези такси са прекалено високи и не нарастват плавно, поради което могат ефективно да препятстват правото на правосъдие, част от което е и правото на обжалване. Сходна е донякъде и уредбата в Република Португалия. Таксите се определят по вид и по размер на ниво закон, но подобно на Беларус, Украйна и Норвегия размерите са определени бланкетно, тъй като се прави препращане към подзаконов нормативен акт, който определя паричната стойност на определена единици (ЕПТ в случая), спрямо която да се изчисли съответното задължение. Това едва ли е най-доброто решение, тъй като конкретният размер на таксата се определя от изпълнителната власт. Що се отнася до характера на таксите, то те са пропорционални и нарастват с увеличаването на цената на иска според определени прагови стойности, с което се доближават до тези в Италия (както и в споменатите по-горе Естония, Австрия и ФРГ), но за разлика от последната не е предвиден максимален размер, до който могат да растат, което е слабост в сравнение с италианската уредба. За обжалване се дължат по-ниски такси, отколкото за производството пред първата инстанция, така че недостатъкът, който бе разгледан в това отношение в Италия, тук не се наблюдава. Специфика на португалската правна уредба е възможността на съдията субективно да определи дали делото е представлявало фактическа и правна сложност с крайния си съдебен акт и ако сметне, че отговорът на този въпрос е положителен, да увеличи дължимата такса с още 50%. Това решение на португалския нормотворец застрашава правната сигурност и отваря вратите пред съдебния произвол. В Кралство Испания съдебните такси са изцяло уредени на законово ниво с единен нормативен акт, което е предимство пред уредбата им в Италия и Португалия, тъй като се преодолява разпокъсаността ѝ, а също така се повишава стабилността на нормативно установените решения. В Испания са възприети единствено прости такси като съществена роля за това има Испанският Конституционен съд, който обявява за противоконституционни останалите след законодателните изменения от 2015 г. пропорционални такси със своето решение № 140 от 2016 г. Освен че таксите са прости, то те са и ниски. Предвидените високи такси за обжалване пред въззивна и касационна инстанции, както и относително високите такси, които следва да заплатят уязвимите групи, за да защитят правата си, са обявени за противоконституционни с цитираното по-горе решение. Подобно на датското право и в испанското е предвидена допълнителна такса за гледане на делото по същество, но тя се запазва само за съдебните прения, а за съдебното дирене отпада (отново благодарение на Решение № 140 от 2016 на Конституционния съд), поради което приложното ѝ поле е силно ограничено, а и за голяма част от делата съдебните прения не са и необходими (става дума за граждански дела, разбира се). Докато испанският законодател не приеме нови размери на обявените за противоконституционни такси, то такива не следва да се дължат, а при приемането им, ще трябва да се съобрази с Решение № 140 от 2016 г. и да ги определи в невисоки размери. Считам, че единствената правна уредба на съдебните такси (от разгледаните в настоящото изложение), която може да бъде приложена и у нас, е испанската със следните си решения: първо, прости съдебни такси; второ, ниски съдебни такси; трето, кодифициране на цялостната уредба на таксите (вид и размер) в един нормативен акт с ранга на закон; четвърто, ниски такси за обжалване или липса на каквито и да било такси за обжалване (примерът на Швеция е показателен); пето, таксите за физически и юридически лица да бъдат равни (у нас това е така); шесто, по-ниски такси или липса на такива изобщо за уязвимите групи (в българското законодателство това е така). Смятам, че испанският опит следва да бъде задълбочено проучен, а положителното в испанската уредба – евентуално възприето у нас, съобразявайки го с българската действителност.

[1]Конституция на Република Италия (https://www.senato.it/documenti/repository/istituzione/costituzione_inglese.pdf)

[2]Конституция на Кралство Испания (http://www.congreso.es/portal/page/portal/Congreso/Congreso/Hist_Normas/Norm/const_espa_texto_ingles_0.pdf)

[3]Закон за съдебните такси (http://www.mjusticia.gob.es/cs/Satellite/Portal/1292426982105?blobheader=application%2Fpdf&blobheadername1=Content-Disposition&blobheadervalue1=attachment%3B+filename%3DLaw_10_2012__of_20_November__governing_certain_fees_in_the_Area_of_the_Administration_of_Justice_an.PDF)

[4]Решение № 140от 2016 на Испанския Конституционен съд (https://www.boe.es/diario_boe/txt.php?id=BOE-A-2016-7905)

[5]Конституцията на Република Португалия (http://www.en.parlamento.pt/Legislation/CRP/Constitution7th.pdf)

[6]Тази единица към 01.01.2017 г. е равна на 102 евро.

Подобни статии

ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ПРИБАЛТИКА ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: СКАНДИНАВИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ИЗТОЧНА АЗИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: НЯКОИ ПРЕПОРЪКИ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ И АВСТРИЯ