ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ПРИБАЛТИКА

1. Въведение

В настоящата статия продължават търсенията на добри решения по отношение на размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, които започнаха с предходната статия. Въпросът съвсем не опира само до това какви са размерите, а и как се определят, въз основа на какви критерии, от кого и, разбира се, най-важното е как се отразяват на правото на правосъдие. Вниманието ще се насочи към прибалтийските държави: Естония, Латвия и Литва. Съображенията за това са донякъде сходни с подбраната група държави за предишното изследване. И трите държави са бивши съветски републики, и трите са членове на Европейския съюз, имат малка територия и немногобройно население, намират се в един и същи географски регион. Приликите обуславят съвместното им разглеждане, а разликите, които са от значение за изследването, ще се очертаят при разглеждането на правната им уредба в хода на изложението. Структурата му ще бъде познатата от предходната статия, а именно за всяка отделна държава ще бъдат разгледани: първо, конституционната ѝ уредба; второ, законовата ѝ уредба по отношение на таксите, събирани от съдилищата; трето, ще бъде направено кратко заключение за правната уредба на всяка отделна държава. Краят на настоящата разработка ще бъде поставен от обобщение, в което ще бъдат обсъдени и евентуалните полезни решения, приложими към българската действителност.

2. Естония

2.1. Конституционна уредба

Правото на гражданите на Република Естония на правосъдие е широко уредено на конституционно ниво. Закрилата на правата се простира не само до гражданите на Естония, но и до юридическите лица, а също и до чужденците и лицата без гражданство (апатридите). Това следва от разпоредбите на § 9 от Конституцията на Естония (КЕ)[1], според които: „Правата, свободите и задълженията на всички и всяко лице, установени в тази Конституция, са равни за гражданите на Естония и за гражданите на други държави, както и за лицата без гражданство в Естония. Правата, свободите и задълженията, установени в Конституцията, се простират и спрямо юридическите лица, доколкото това съответства на основните цели на юридическите лица и на същността на тези права, свободи и задължения.” В Конституцията на Република България (КРБ) защитата на юридическите лица е предвидена като задължение на съда по чл. 117, ал. 1 КРБ, а не като право на съответното юридически лице, включено в обхвата на чл. 56 КРБ. Все пак, макар че търсеният ефект е един и същ, то уредбата в КЕ следва да бъде предпочетена, тъй като системното място на правата на лицата без оглед на това дали са местни или чужди, физически или юридически, следва да е в една и съща глава (Глава втора „Основни права, свободи и задължения” от КЕ), а не за едни лица да е в главата, посветена на основните права, а за други правото да се представя под формата на задължение на съдебната власт в главата, посветена на нея. Главното е, че обхватът на закрила по КЕ е максимално широк. Съгласно § 13 от КЕ: „Всеки има правото на защита от държавата и закона”, а § 14 уточнява и на кои субекти се възлага тази защита, като кръгът отново е значително разширен: „Гарантирането на правата и свободите е задължение на законодателната, изпълнителната и съдебната власти, както и на местните правителства.”[2] § 15 единствено уточнява, че в случай, че са засегнати права и свободи, то спорът за тях може да се предяви винаги пред съд, като това право не е ограничено от никакви поставени пред неговото упражняване условия, а съгласно § 11: „Правата и свободите могат да бъдат ограничени само в съответствие с Конституцията. Такива ограничения трябва да бъдат необходими в демократичното общество и не бива да изкривяват същността на ограничаваните права и свободи.“ Следва да бъде положително оценена концепцията на естонския конституционен законодател изрично да предвиди, че ако Конституцията не ограничава и на предвижда възможността текущият законодател да ограничи упражняването на конституционно право, то това право е безусловно. А и ако ограничението, поставено от текущия законодател, изкривява същността на ограничаваното право, то ограничението е противоконституционно и следва да не бъде прилагано. Видно от формулировката на § 15 ограничения нито се предвиждат в КЕ, нито пък е предвидена възможността такива да бъдат установявани от текущия законодател. Следователно правото на правосъдие е основно, ненакърнимо, безусловно конституционно право, което може да се упражнява, независимо от заплащането на държавната такса, събирана от съдилищата. Що се отнася до държавните такси, то характерна особеност на Конституционната уредба в Естония е, че такава отсъства като изрично формулирано задължение за физическите и юридическите лица. В разгледаните в предходната статия „За държавните такси, събирани от съдилищата: Руската Федерация, Беларус и Украйна”, както и в Република България, заплащането на установените със закон данъци и такси е въздигнато в конституционно задължение на гражданите. Такова задължение в КЕ не е формулирано. Поне не и в Глава втора, посветена на правата, свободите и задълженията на гражданите. Лаконичната разпоредба на § 113 от КЕ гласи: „Държавните данъци, мита, такси, глоби и задължителни осигурителни вноски се установяват със закон.” Тъй като законите са задължителни за своите адресати (по-скоро съдържащите се в тях правила за поведение извлечени от техните разпоредби), то постигнатият резултат е същият като в посочените по-горе държави, но законодателният подход е различен. И тук държавните такси се установяват единствено със закон, а и подобно на конституционната уредба в разгледаните в предходната статия държави, не се поставят критерии за тяхното (на таксите) определяне и събирането им от задължените лица. Само в КРБ съществуват такива критерии – доходите на лицето и имущественото му състояние – което решение е правилно и за пореден път изтъквам като заслужаващо адмирации.

2.2. Законова уредба

В Република Естония както видовете държавни такси, така и техните размери са уредени с акт с ранга на закон, а именно – със Закона за държавните такси (ЗДТ).[3] Чл. 2 от ЗДТ съдържа легално определение на държавна такса. Съгласно неговата разпоредба: „държавната такса е сумата, която следва да бъде заплатена в случаите, предвидени в закон, в размерите, установени с настоящия закон, за извършването на действие, за което държавната такса се начислява.” Струва си да се отбележи и разпоредбата на чл. 8, според която: „На лицата, които събират държавна такса, се забранява да събират допълнителни такси за извършването на действията.” Възниква въпросът дали частноправни субекти като банките могат да събират допълнителни такси и дали, ако единственият начин да бъдат заплатени държавните такси е чрез посредничеството на тези субекти, то тези допълнителни такси се явяват противозаконни. На въпроса за плащането на държавните такси, събирани от съдилищата обаче ще бъде посветена последната статия от тази поредица, където ще бъде разгледан в подробности и ще бъдат направени предложения за подобряване на настоящата нормативна уредба. Що се отнася до таксите, събирани от съдилищата, то интересуващата изследването уредба се съдържа в Глава пета, Раздел първи „Съдебни актове“, в чл. 59. Съгласно неговата алинея 1: „При подаването на искова молба следва да бъде заплатена държавна такса въз основата на стойността на иска, съгласно Приложение 1 към този закон, или във фиксиран размер.” От тази разпоредба следват няколко извода. Първо, естонският законодател възприема, както простите, така и пропорционалните такси по отношение на исковите молби в зависимост от предмета на иска. Това се отнася и до българския нормотворец, макар че у нас размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, се определят не от органа на законодателната власт, а от орган на изпълнителната власт – Министерския съвет. Второ, че освен текста на самия закон следва да се обърне внимание и на Приложение 1 към него. Трето, че държавната такса се дължи към момента на подаване на исковата молба, както е и в Република България. Прави впечатление, че всички такси, предвидени в чл. 59 (т.е. в основния текст на закона) са прости (с изключение на ал. 6): съгласно ал. 2 по искови молби за развод се дължи такса в размер на 100 евро; съгласно ал. 4 по искови молби за неимуществено право се дължи такса в размер на 300 евро; съгласно ал. 7 по искане за назначаване на настойник или попечител на запретено лице се дължи държавна такса в размер на 10 евро (в Естония това действие се извършва от съда, а не от орган по настойничеството и попечителството, както е у нас, т.е. процедурата е съдебна, а не административна); съгласно ал. 10 за жалби срещу незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител се дължи такса в размер на 15 евро; съгласно ал. 14 за частни жалби срещу разпореждания или определения на съда се дължи такса в размер на 50 евро и т.н. Всъщност в Приложение 1[4] таксите не са точно пропорционални. Всъщност таксите са прости, но се определят от материалния интерес, а стават смесени чак когато материалният интерес надхвърля 500 000 евро. За иск с материален интерес до 350 евро държавната такса е 75 евро; при материален интерес от 350 до 500 евро, държавната такса е 100 евро (20 % от 500 евро); при материален интерес от 500 до 750 евро, държавната такса е 125 евро (25% от 500 евро и 16,67 % от 750 евро); при материален интерес от 750 до 1000 евро таксата е 175 евро (17,5% от 1000 евро); от 4500 до 5000 евро таксата е 400 евро (т.е. 8% от 5000 евро); от 7000 до 8000 евро таксата е 475 евро; от 9000 до 10 000 евро таксата е 550 евро (т.е. 5,5 % от 10 000 евро); от 17 500 до 20 000 евро таксата е 750 евро (т.е. 3,75% от 20 000 евро); от 75 000 евро до 100 000 евро таксата е 1200 евро (т.е. 1,2 % от 100 000 евро); от 150 000 евро до 200 000 евро таксата е 1800 евро (т.е. 0,9 % от 200 000 евро); от 350 000 евро до 500 000 евро таксата е 3400 евро (т.е. 0,68 % от 500 000 евро); за искове с материален интерес над 500 000 евро се дължи държавна такса в размер на 3400 евро плюс 0,25% от горницата над 500 000 евро, но не повече от 10 500 евро. С други думи, макар че държавната такса се изменя според размера на материалния интерес, то тя не е пропорционална (в смисъла, който влагаме в това понятие), а е проста, като зависи от достигането на един или друг праг на материалния интерес. Наблюдава се тенденция таксата да намалява като процент от цената на иска с увеличаването на последната. По този начин за ищеца е изгодно да предявява искове и да води дела с голям материален интерес, но за исковете с малък материален интерес таксата е направо абсурдна – около 20% и повече в някои случаи. Всъщност държавната такса, събирана от съдилищата, се изравнява с възприетата у нас чак когато искът е с цена между 17 500 евро и 20 000 евро (т.е. приблизително между 35 000 лева и 40 000 лева). До този праг държавната такса в Естония е по-висока, а колкото по-малък е материалният интерес, толкова по-голяма е разликата с българската държавна такса. За претендирана сума над 20 000 евро (или около 40 000 лева) вече процентът на държавната такса от стойността на иска спада под предвидения у нас. Въпросът е, че масовият случай едва ли е на предявяване на искове с толкова голям материален интерес. За претендирани суми над 500 000 евро таксата става смесена – фиксирана от 3400 евро плюс пропорционална върху горницата над 500 000 евро, докато таксата не достигне 10 500 евро, в който случай отново става проста и спира да расте. Т.е. в естонското законодателства е предвиден горен праг на държавната такса в размер на 10 500 евро, както и долен праг в размер на 75 евро. Съгласно чл. 59, ал. 15 от ЗДТ при подаване на жалба се дължи таксата, която се дължи за подаването на искова молба пред първоинстанционния съд. Т.е. за инстанционния контрол се дължат таксите като за първа инстанция – нито по-малки, нито по-големи.

2.3. Заключение

Макар че в Естония таксите за подаване на искови молби, за които не е предвидена специална такса (като тези за развод примерно), са прости, то те се влияят от материалния интерес и се променят в съответствие с него (в съответствие с установени в Приложение 1 прагове на материалния интерес). Могат да бъдат изчислени и като процент от този материален интерес, за да се сравнят с българските такси. Примерът на Естония не е приложим у нас поради няколко причини. Първо, предвиден е минимален праг на държавната такса, който е доста висок – 75 евро за искове с материален интерес до 300 евро, което означава че при предявяването на иск за такава сума ищецът ще дължи държавна такса в размер на над 25% от цената на иска! Второ, макар че като процент от цената на иска държавната такса намалява с увеличаването на тази цена, то таксата остава значително по-висока от българската, докато материалният интерес не достигне между 35 000 евро и 40 000 евро, което е една значителна сума, особено за българската действителност. С други думи, масовите дела биха изисквали много голям финансов ресурс от страна на лицето, което търси съдебна защита на накърненото си право, а това означава и поставяне на сериозна пречка пред упражняването на конституционното му право на правосъдие.[5] Трето, размерът на държавната такса остава също толкова голям и при обжалването на първоинстанционното решение, което, имайки предвид размерите на тези такси, препятства загубилата делото страна да обжалва, т.е. да потърси защита срещу порочното решение на първата инстанция. Четвърто, макар че е поставен максимум върху държавната такса, която следва да бъде заплатена, то той е изключително висок, а делата с такъв материален интерес далеч не са масовият случай (поне не и у нас), така че това положително решение на естонския законодател би имало твърде ограничено приложно поле. Поради гореизложените причини смятам, че примерът на Естония е неприложим към българската правна действителност, тъй като съществено ограничава правото на достъп до правосъдие, а държавните такси, макар и установени във фиксиран размер, бидейки определяни в рамките на определен материален интерес (зададен с минимални и максимални прагове) са по-скоро пропорционални, като процентът им намалява с увеличаването на цената на иска, но размерът им е твърде висок с оглед масовия случай на водени дела.

3. Латвия

3.1. Конституционна уредба

Правото на правосъдие е закрепено в чл. 92 от Конституцията на Република Латвия (КРЛ)[6], съгласно чието изречение първо „всеки има правото да защитава правата и законните си интереси пред справедлив съд.” Видно от формулировката на конституционната разпоредба, това право е безусловно и не е предвидена възможност да бъде ограничено от текущия законодател. Никакви ограничения пред неговото упражняване не са предвидени и на конституционно ниво. Същевременно задължението за оказване на защита и съдействие за упражняване на основните човешки права (сред които и правото на правосъдие), установени в КРЛ, законите и международните договори, които обвързват Латвия, е възложено на държавата, т.е. на всички лица и органи, упражняващи публични функции (чл. 89 КРЛ). Латвийският конституционен законодател възлага съдействието за упражняването на основните права и законните интереси на латвийските физически и юридически лица на публичната власт, а съдействието, когато тези права и интереси са накърнени – на съда. Впрочем на конституционно ниво в Глава шеста „Съдилища” се говори само за общите съдилища, извънредните военни съдилища и Конституционния съд. Както подсказва и наименованието на главата, не става дума за съдебна власт. А и в КРЛ не се сочат други органи на съдебната власт освен съдилищата. От друга страна, възлагайки на всички държавни органи и лица, упражняващи публични функции, задължението да съдействат за упражняването на основните човешки права, конституционният законодател е разширил максимално обхвата на дължащите съдействие субекти, поради което и останалите органи, които традиционно причисляваме към съдебната власт у нас, биват включени.

Интересен е въпросът за държавните такси. На конституционно ниво този въпрос не е решен. Нито е определено изрично с какъв акт се установяват държавните такси, нито съществува конституционна норма, която да възлага задължение на гражданите да плащат държавни такси, нито пък са посочени критериите за тяхното определяне. Известна светлина в тази насока хвърля единствено чл. 73 от КРЛ, съгласно който: „Бюджетът и закони, отнасящи се до заеми, данъци и такси, мита… не се подлагат на национален референдум.” От тази разпоредба, макар и по тълкувателен път, можем да изведем принципа на законоустановеност на публичните вземания, включително и тези за държавни такси. Щом таксите се установяват със закон, то от това обстоятелство произтича и техният общозадължителен характер, въпреки че в главата, посветена на основните човешки права (Глава осма) никъде не се споменава за задължението да са плащат държавни такси, което е разбираемо като се има предвид, че в тази глава не се уреждат задължения изобщо. Но, макар че чл. 73 говори за закони, с които се установяват публични вземания, то той прави това в контекста на постановяване недопустимост на поставянето на въпросите, очертани в него, на гласуване с национален референдум. Разпоредбата обаче не поставя ограничения относно това дали и с други нормативни актове не могат да се установяват публични вземания. С други думи, принципът на законоустановеност на публичните вземания не е абсолютен, тъй като не е формулиран като такъв (той дори не е изведен като принцип), а следователно не е изключено да се приемат и нормативни актове, които нямат ранга на закон, установяващи публични задължения за гражданите и юридическите лица. Струва ми се, че българската уредба, съдържаща се в чл. 60, ал. 1 КРБ е по-добра, защото изрично закрепва принципа на законоустановеност на държавните такси, възлага задължение на гражданите да заплащат само таксите, установени със закон (но не и с друг нормативен акт), и определя критериите, които трябва да бъдат съобразявани при определянето на задължението на лицето – имущественото му състояние и доходите му.

3.2. Законова уредба

Законът за данъците и таксите[7] в Латвия установява множество актове, в които се съдържа уредбата на държавните такси. Съгласно чл. 10: „Ал. 1. Държавните такси се установяват съгласно законите и актовете на Министерския съвет;… Ал. 2. Процедурите за плащане, размерите и освобождаването от такси се уреждат с актове на Министерския съвет освен ако в този закон или в други закони е предвидено друго.” Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 4 обаче държавните такси, събирани от съдилищата, се уреждат в Гражданския процесуален закон, както по вид, така и по размер. За разлика от разгледаните в предходната статия Руска Федерация, Беларус и Украйна, тук уредбата не е изнесена изцяло от Гражданския процесуален закон (бил той и кодекс), а напротив – изцяло е инкорпорирана в него. Както и във всички разгледани досега страни (с изключение на Република България) уредбата на размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, е установена с нормативен акт с ранга на закон, а не с подзаконов нормативен акт, което (законоопределеността) дава по-голяма стабилност на правната регулация на обществените отношения и сигурност на дължащите таксите лица. Съгласно чл. 34, ал. 1 от Гражданския процесуален закон (ГПЗ): „За всяка искова молба – първоначална или насрещна, или подадена от трето лице със самостоятелни права върху предмета на спора… следва да бъде заплатена държавна такса в размер, както следва: 1) по отношение на парично оценими искове: а) не надхвърлящи 100 лата[8] – 10 лата; б) от 101 лата до 1000 лата – 15% от цената на иска; в) от 1001 лата до 5000 лата – 150 лата плюс 2,5% от горницата над 1001 лата; г) от 5001 до 20 000 лата – 250 лата плюс 1,6% от горницата над 5000 лата; д) от 20 001 лата до 100 000 лата – 490 лата плюс 1% от горницата над 20 000 лата; е) от 100 001 лата до 500 000 лата – 1290 лата плюс 0,3% от горницата над 100 000 лата; ж) над 500 000 лата – 2490 лата плюс 0,05% от горницата над 500 000 лата.” Системата за определяне на държавните такси, събирани от съдилищата, е меко казано „разнообразна“ по отношение на исковите молби. За искове с материален интерес до 100 лата се дължи проста такса, след което таксата става пропорционална, когато материалният интерес е между 101 лата и 1000 лата, за да стане смесена – проста плюс пропорционална, когато материалният интерес надхвърля 1001 лата[9]. Прави впечатление, че за искове с малък материален интерес държавната такса е изключително висока – 15% за искове с материален интерес между 101 лата и 1000 лата. Съществува и минимум от 10 лата, които сами по себе си не са голяма сума, но съставляват не по-малко от 10% от онази сума, за която е предявен искът. Иначе, подобно на Руската Федерация, и тук държавните такси са основно смесени и намаляват с увеличаването на цената на иска. При цена на иска от 1000 лата таксата ще бъде 15%, т.е. 150 лата; при цена на иска от 5000 лата таксата ще бъде 250 лата (5% от цената на иска); при цена на иска от 20 000 лата държавната такса ще бъде 490 лата (2,45% от цената на иска); при цена на иска от 500 000 лата държавната такса ще бъде 2490 лата (0,5% от цената на иска). Може да се обобщи, че е неизгодно да се заведе дело с неголям материален интерес, тъй като държавната такса за него би била висока. Размерите на държавните такси, така както са приети от латвийския законодател, подобно на руския, стимулират воденето на дела с голям материален интерес. Но за искове с цена до около 5000 лата (13 950 лв.) държавната такса е твърде висока, което препятства упражняването на правото на правосъдие от лицата, чието накърнено право има имуществен характер и оценка под посочената. За неподлежащите на парична оценка права исковите молби се облагат с такса от 20 лата. В случай на обжалване по реда на инстанционния контрол се дължи такса в размер на 50% от дължимата за производството пред първата инстанция (чл. 34, ал. 4 ГПЗ). А за отмяна на влязло в сила решение се дължи таксата като за производството пред първа инстанция (чл. 34, ал. 1, т. 9 ГПЗ). С други думи, латвийският законодател е възприел концепцията, че на по-горната инстанция следва да се дължи по-ниска държавна такса, отколкото на първата. Това виждане обаче, съчетано с извънредно високите такси за искове с неголям материален интерес (до 5000 лата) ограничава достъпа до правосъдие, закрепен от КРЛ като конституционно право. Останалите такси, събирани от съдилищата, са основно прости, но има и изключения. Примерно таксата за производството по делба на имущество е равна на половината от дължимата за производството, образувано по искова молба, подадена пред първоинстанционния съд (цената на иска в случая е равна на стойността на имуществото)(чл. 34, ал. 1, т. 10 ГПЗ).

3.3. Заключение

В законодателството на Република Латвия държавните такси, събирани от съдилищата, са установени на законово ниво като ЗДТ изрично предвижда акта, с който това трябва да стане – ГПЗ, а последният установява видовете такси и техните размери. С други думи, тези такси са законоустановени и органите на изпълнителната власт нито вземат участие при тяхното определяне, нито могат да сторят това. По отношение на размерите на таксите, могат да бъдат направени следните изводи. Първо, съществува минимална държавна такса за завеждане на дело, която макар и да е малка, се отнася до искове за незначителни суми (а като процент от цената на иска надхвърля 10%), след което е доста висока пропорционална, докато цената на иска не достигне около 5000 лата. Т.е. воденето на дела с неголям материален интерес в Латвия е неизгодно от гледна точка на дължимите държавни такси. Това обезсърчава евентуалните ищци и затруднява упражняването на правото им на правосъдие. Второ, определянето на таксите за подаване на искова молба пред съда става и по трите, познати ни начина – като прости, пропорционални и смесени такси, което едва ли е най-оправданото решение. Няма едно общо правило, възприето от латвийския законодател в това отношение, което създава впечатлението за произволност. Трето, таксите намаляват при обжалване, което означава, че основната тежест пада върху ищеца при предявяването на иска му, т.е. при първоначалното упражняване на правото му на правосъдие. Ако се възпрепятства това първоначално упражняване, то и последващият контрол, колкото и ниски да са таксите за него, се обезсмисля (ако не се заведе дело, няма да има решение, което да се обжалва). Четвърто, няма и максимален размер, до който могат да растат държавните такси с увеличаването на цената на иска за разлика от Естония например. Поради гореизложените слабости считам, че латвийската уредба не следва да бъде възприемана у нас, тъй като съществено затруднява упражняването на правото на правосъдие. Съществуват и положителни моменти в уредбата като например намаляването размера на таксата с увеличаване цената на иска, както и някои ниски прости такси по специфични дела. Тези добри решения обаче не разколебават извода за неприложимост, тъй като масовият случай у нас не са искове с голям материален интерес.

4. Литва

4.1. Конституционна уредба

Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Литва (КЛ)[10]: „Лицето, чиито конституционни права или свободи са накърнени, има правото да се обърне към съда.“ Тази разпоредба страда от редица несъвършенства. Първо, защитата, която се предвижда като право на лицето, е силно стеснена. Тя се разпростира само върху конституционните права и свободи, но не и към тези, които възникват от текущото законодателство. Последните може да са свързани с конституционните без изрично да са установени в Конституцията, а може и изобщо да не намират основанието си в основния закон, но това не ги прави по-маловажни за техния носител. От аргумент на противното би следвало, че ако едно право не е закрепено на конституционно ниво, то за него не е предвидена защита по съдебен ред. Второ, освен по отношение на обекта на защита, разпоредбата съдържа в себе си и още едно ограничение по отношение на тази защита. Не се създава задължение за съда да разгледа и реши поставения пред него въпрос. С други думи, на конституционно ниво съдът не е задължен да окаже съдействие за защитата, на което и да било право. Получава се така, че за защитата на конституционните права и свободи (но не и на произтичащите от закон), правоимащият може да се обърне към съда, който обаче няма никакви задължения. Налага се изводът, че правото на правосъдие в Литва не е нито безусловно, нито пък е гарантирано, поради което пред неговото упражняване е съвсем допустимо текущият законодател да поставя изисквания, включително и заплащането на държавни такси. Считам, че тази уредба е в ущърб на физическите и юридическите лица, чиито права и законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати, и че дава възможност правото на достъп до правосъдие да бъде ограничавано от текущия законодател, а и изобщо че на последния се предоставя възможността да придаде облика на това право и да вложи в него съдържание по свое усмотрение. Така защитата на правата и свободите на гражданите на конституционно ниво е много ниска, което считам за съществен пропуск. Чл. 109, който гласи, че: „В Република Литва, правосъдието се осъществява единствено от съдилищата”, по-скоро им предоставя едно монополно право (да осъществяват функцията по правосъдие), необвързано обаче със задължение да бъде упражнявано. Това обстоятелство само затвърждава извода за слабата гарантираност на достъпа до правосъдие, ако изобщо може да става дума за такава.

Що се отнася до държавните такси, то единственият текст от КЛ, който се отнася до тях, е чл. 127, ал. 3, според който публичните плащания към бюджета (данъци, такси и т.н.) се установяват със закон. Въведен е принципът на законоустановеност на държавните такси. От това, че са въведени със закон, произтича и техният общозадължителен характер, но, както и в другите вече разгледани конституции и в отличие от КРБ, няма критерии, съобразно които да бъдат определяни размерите на задълженията за заплащане на държавните такси. Освен това въпросът дали само видът на таксите или и техният размер се установява със закон, не е решен на конституционно ниво.

4.2. Законова уредба

Както видовете, така и размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, се определят в Гражданския процесуален кодекс на Литва (ГПКЛ) в неговия чл. 80. Съгласно последния: „Ал. 1. Всяка искова молба (първоначална или насрещна)… изисква заплащането на официална такса в следния размер: 1) при имуществени спорове – върху размера на претендираното в исковата молба: за суми до 100 000 литаса[11] – 3%, но не по-малко от 50 литаса; за суми, по-големи от 100 000 литаса, но по-малки от 300 000 литаса – 3000 литаса плюс 2% от горницата над 100 000 литаса; за суми, по-големи от 300 000 литаса – 7000 литаса плюс 1% от горницата над 300 000 литаса. Общият размер на официалната такса при имуществени спорове не може да надхвърля 30 000 литаса; при всички останали дела – 100 литаса;…4)За въззивни и касационни жалби при имуществени спорове размерите на официалните такси по чл. 1, 1) следва да бъдат изчислени върху цената на иска.“ Цитираната по-горе уредба разкрива няколко особености. Първо, предвиден е минимум на държавните такси в размер на 50 литаса (в българската Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата има също такъв минимум от 50 лева), която сума не е толкова голяма, че да затрудни упражняването на правото на правосъдие. Второ, държавната такса е пропорционална, докато материалният интерес не достигне 100 000 литаса (57 000 лева), като процентът, който следва да бъде заплатен е по-нисък от този в Република България (в Литва е 3%, а у нас – 4%). Трето, след като цената на иска надхвърли 100 000 литаса, таксата става смесена, тъй като се дължи една проста такса плюс процент от горницата над 100 000 литаса или над 300 000 литаса. Четвърто, предвидена е горна граница на държавната такса, над която таксата си остава проста и не се мени според размера на исковата претенция. Уредбата много напомня тази в Руската Федерация, съгласно която таксите се изменят по същия начин – от пропорционална с минимум, през смесени, до проста, която е максималният възможен дължим размер. С увеличаването на цената на иска дължимите държавни такси намаляват, което стимулира завеждането на дела с голям материален интерес. Същевременно за разлика от Естония и Латвия таксите за производството пред първата инстанция за искове с малък материален интерес не са прекомерно завишени и не затрудняват упражняването на правото на гражданите на правосъдие. За разлика от Руската Федерация, където таксите за обжалване са прости и сравнително ниски, и от Латвия, където са равни на половината от тези пред първата инстанция, в Литва, също както в Естония, таксите за обжалване са равни на тези пред първата инстанция. Все пак, макар и пропорционални или смесени, срещу което бе направено възражение още в първата статия от настоящата поредица, таксите в Литва са по-поносими от тези в другите две прибалтийски страни, когато става дума за искове с неголям материален интерес, а и както в Естония, така и в Литва съществува горен праг, който тези такси не могат да надхвърлят.

4.3. Заключение

На конституционно равнище защитата на правата на гражданите и юридическите лица от съдилищата е слабо развита – гарантирана им е възможност да се обърнат към съда, но не и задължение за съда да им окаже съдействие, и при това могат да търсят съдействие не по всеки въпрос, при който съществува необходимост от правна защита, а само по отношение на конституционно установени права и свободи. Държавните такси, събирани от съдилищата, намират своята уредба в ГПК на Литва, т.е. те са законоустановени и по вид, и по размер. Размерите им се определят по същата система, която е възприета в Руската Федерация и коментирана в предходната статия. За производството пред първа инстанция се дължи такса, която варира според материалния интерес и по вид, и по размери. За искове с неголям материален интерес таксата е пропорционална, за такива с голям материален интерес – смесена, а за исковете с много голям материален интерес – таксата става проста, тъй като е предвиден законов максимум (както впрочем и минимум) за държавните такси. По отношение на обжалването уредбата е като тази в Естония, тъй като се дължат такси, равни на дължимите пред първата инстанция. За система на държавните такси, събирани от съдилищата, в която таксите могат да варират и по вид, и по размер, така определените минимуми, максимуми, твърди размери и процентни ставки са по-скоро приемливи и не следва да затрудняват съществено упражняването на правото на правосъдие. Все пак обаче възприетите в Литва решения не следва да намерят приложение в българското законодателство, защото както бе изтъкнато в първата статия от поредицата, единственото справедливо, разумно и конституционосъобразно решение е таксите да бъдат прости.

5. Обобщение

В настоящото изследване бяха разгледани трите прибалтийски държави: Естония, Литва и Латвия, за да се направи сравнение между правната им уредба относно държавните такси, събирани от съдилищата, и да се изведат полезните решения, които евентуално биха могли да бъдат използвани в българското право. Общото между трите държави е, че уредбата е на законово ниво, както по отношение на видовете такси, така също и на техните размери. За разлика от Беларус (с базовата величина) и Украйна (с минималната работна заплата), разгледани в предходната статия, законодателствата на прибалтийските държави не допускат към определянето на тези размери да има каквото и да било отношение изпълнителната власт. Друга обща характеристика при определянето на таксите при подаване на искова молба или при обжалване е, че те никога не са изцяло прости, а винаги се определят в зависимост от материалния интерес. Самото определяне обаче се осъществява по различен начин. В Естония таксите за първата инстанция са прости, но варират според материалния интерес, като в процентно отношение спрямо него намаляват с неговото увеличаване. При обжалване се дължат такси като за производството пред първа инстанция. В Латвия таксите са прости (със законоустановен минимум), пропорционални с увеличаване на материалния интерес и смесени при още по-голяма цена на иска. При обжалването се дължат такси в намалени размери спрямо дължимите за производството пред първата инстанция. В Литва, таксите пред първата инстанция се определят като в Руската Федерация – има законоустановени минимум и максимум, а таксите от пропорционални с увеличаването на цената на иска стават смесени. При обжалването е възприето решението, което съществува и в естонското законодателство, таксите да останат непроменени в сравнение с тези пред първата инстанция. В Естония и Литва таксите за искове с малък (или по-скоро с неголям) материален интерес са извънредно високи, което затруднява достъпа до правосъдие за лицата, чиито права имат ниска имуществена стойност. Тъй като това са масовите дела у нас, а и таксите трябва да се съобразяват с имуществото и доходите на дължащото ги лице, смятам, че уредба, предвиждаща 15-20% от имуществения интерес да се дължи като такса, изобщо не следва да се разглежда като допустим и приемлив вариант за възприемане в българското законодателство. В Литва, таксите са значително по-ниски, когато става дума за дела с невисок материален интерес и намаляват с неговото увеличаване. Положително в правната им уредба в Литва е и че имат горен праг, над който вече таксата е проста и не може да расте. От трите разгледани държави, Литва предлага най-справедливото за гражданите си решение, което в най-голяма степен им осигурява достъп до правосъдие. Според литовското законодателство таксите не се изменят независимо от инстанцията, за образуване на производство пред която се заплащат, което също е положителен момент в правната уредба. Основният недостатък и на трите изследвани законодателства е, че таксите не са прости, а или пропорционални, или смесени, или макар и прости (Естония), те се изменят с изменението на материалния интерес, което е по-скоро характерно за пропорционалните такси, като просто не е фиксирана единна процентна ставка (за разлика от Литва примерно). Съображенията срещу таксите, които не са прости, бяха изложени в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки”. Може би полезното в правната уредба на прибалтийските държави по отношение на държавните такси, събирани от съдилищата се изчерпва в законоустановеността им по вид и размер, както и в подлежащото на дискусии решение таксите да не се променят независимо от инстанцията (от разгледаните държави в Латвия това не е така).

[1] Конституция на Естония (https://www.president.ee/en/republic-of-estonia/the-constitution/index.html#II)

[2] Конститу;ията на Република Беларус също предвижда много широк кръг субекти, дължащи защита.

[3] Закон за държавните такси в Република Естония (https://www.riigiteataja.ee/en/eli/505012017004/consolide)

[4] Приложение 1 към ЗДТ на Естония (https://www.riigiteataja.ee/aktilisa/1251/0201/6024/lisa1.pdf)

[5] Защото макар че считам, че съдът не може да откаже правосъдие поради невнесена държавна такса, то ако искът бъде отхвърлен, ищецът все пак ще я дължи, а размерът ѝ евентуално би го възпрял изобщо да предяви иск.

[6] Конституцията на Република Латвия (http://www.saeima.lv/en/legislation/constitution)

[7] Закон за данъците и таксите в Латвия (http://unpan1.un.org/intradoc/groups/public/documents/UNTC/UNPAN018404.pdf)

[8] Лат е паричната единица на Република Латвия.

[9] Един латвийски лат е равен на 2,79 лв. към 28.01.2017 г.

[10] Конституцията на Литва (http://www.wipo.int/wipolex/en/text.jsp?file_id=188281)

[11] Официалната парична единица на Литва е литовският литас. Към 28.01.2017 г. един литовски литас е равен на 0,57 лв.

Подобни статии

ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ И АВСТРИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: СКАНДИНАВИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ИЗТОЧНА АЗИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: НЯКОИ ПРЕПОРЪКИ За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки