ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ, БЕЛАРУС И УКРАЙНА

1.Въведение

След като в предходната статия „За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки” бяха очертани историческото развитие, настоящата конституционна, законова и подзаконова нормативна уредба, след като бяха посочени слабостите и неправилното прилагане на тази уредба, водещи до накърняване на конституционното право на достъп до правосъдие, и бяха направени някои предложения de lege ferenda, в настоящата разработка, която предоставям на вниманието на читателя, ще се занимая с въпроса за уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, в други държави. Всъщност този въпрос ще бъде разглеждан и в следващите статии като основният фокус ще пада върху размера на таксите, за да се намери най-доброто решение, което да бъде възприето и у нас. Сравнителноправният анализ цели да послужи и като насока в какъв акт трябва да бъде определен този размер – законов или подзаконов. Казаното в предходната статия (спомената по-горе) и направените предложения de lege ferenda бяха изнесени пред скоби, те не могат да се влияят от сравнителноправния анализ, защото при тях става дума за конституционосъобразност, а не за законосъобразност, т.е. за съответствието на нормативната уредба с Конституцията на Република България. В настоящото изследване ще бъдат разгледани три държави: Руската Федерация (Русия или РФ), Беларус и Украйна. Изборът им не е случаен. И трите са част от бившия Съветски съюз, с който страната ни е в близки отношения почти половин век. Народна република България е възприемала неведнъж решения, които преди това са залегнали в съветското законодателство. И трите държави са славянски, православни (макар че в Украйна това се отнася за около половината от населението) и съседни помежду си. Културната и историческата им близост обуславят съвместното им разглеждане. Структурата на изложението при всяка от тях ще бъде еднотипна, за да бъде улеснен читателят: първо, ще се разглежда въпросът за конституционната уредба; второ, ще бъде анализирана законовата и подзаконовата (ако има такава) уредба; трето, ще бъде направено кратко заключение. Цялата разработка завършва с обобщение.

2.Руската Федерация

2.1.Конституционна уредба

По отношение на правото на достъп до правосъдие Конституцията на РФ предоставя дори по-големи гаранции от Конституцията на Република България. В Глава втора „Права и свободи на човека и гражданина”, в чл. 46, ал. 1 конституционният законодател на РФ е установил, че: „На всекиго се гарантира съдебна защита на неговите права и свободи.”, а в чл. 47, ал. 1 е предписано и задължението на съда да окаже съдействие за упражняването на това право: „Никой не може да бъде лишен от правото неговото дело да бъде разгледано от този съд и съдия, на които е подсъдно по закон.”[1] Това, което прави впечатление, е, че правото на достъп до правосъдие е безусловно и пред неговото упражняване конституционният законодател не поставя никакви ограничения и изисквания, включително и заплащането на държавните такси за разглеждане на делото. С това уредбата в РФ прилича на тази у нас. Вярно е, че задължението на съда да разгледа делото, когато му е подсъдно, не е закрепено с разпоредба в частта, посветена на съдебната власт, както е сторил българският конституционен законодател в чл. 117, ал. 1 КРБ, но задължението е идентично и систематичното му място е без особено значение. Това, което е от значение обаче, е субективният обхват на задължението. Българската конституция възлага задължението за оказване на съдействие за упражняване правото на правосъдие на съдебната власт, в която влизат и прокуратурата, и органите на следствието, а разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РФ (КРФ) се отнася само до съда. Считам, че българската конституционна уредба е по-добрата, тъй като в по-голяма степен гарантира правата на гражданите. Същевременно чл. 46, ал. 1 КРФ дава по-широка защита от предоставената от чл. 56 от Конституцията на Република България (КРБ). Българският текст е по-тясно формулиран: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси”, докато руският говори за „на всекиго се гарантира”. От една страна, българската формулировка поставя въпроса дали не се изключват юридическите лица, след като изрично е подчертано, че това право се отнася само до гражданите, а от друга страна, макар и закрепено като право, не е подчертано, че то се гарантира. Разбира се, при систематично тълкуване с разпоредбата на чл. 117, ал. 1 КРБ се установява, че и правото се гарантира, защото му противостои насрещно задължение на органите на съдебната власт, и се отнася и до юридическите лица и държавата, но все пак формулировката на чл. 46, ал. 1 КРФ следва да бъде подкрепена като по-добра, защото поражда по-малко въпроси и съмнения. Въпреки тези различия в уредбата, по същността си тя е същата (с направените по-горе бележки) и правото на правосъдие е гарантирано на конституционно ниво в РФ като основно и безусловно право (и респективно – задължение на съда).

По отношение на държавните такси, в КРФ уредбата се съдържа в чл. 57: „Всеки е длъжен да плаща законоустановените данъци и такси. Законите, установяващи нови данъци или влошаващи положението на данъкоплатците, нямат обратна сила.” Също както и в чл. 60, ал. 1 КРБ, така и в КРФ е възприет принципът на законоустановеност на държавните такси. Ала разпоредбата, съдържаща се в КРБ дава и насока как тези такси трябва да се определят, като установява два критерия – доходите и имущественото състояние на лицето, което ги дължи. Съобразяването с тези два критерия е израз на социалната държава и гарантира достойното съществуване на българските граждани. От тази гледна точка, считам, че българската уредба е по-добрата. Струва си да се отбележи и че в преамбюла на КРФ не е изрично закрепен принципът на социалната държава. Главното обаче в конституционната уредба в КРФ е, че не съществуват критерии, които да насочват определянето на таксите, които следва да бъдат заплатени от дължащите ги лица, а, както вече посочих, считам това за пропуск.

2.2.      Законова уредба

В Русия уредбата на държавните такси, включително и на техните размери, е изцяло на законово ниво и се съдържа в Налоговия (Данъчния) кодекс на РФ и по-специално в Глава 25.3. „Държавни такси”, чл. 333.19[2]. Впрочем в РФ всички данъци и такси са установени в Данъчния кодекс на РФ (ДКРФ), т.е. уредбата е кодифицирана и не съществуват отделни закони като ЗДДФЛ, ЗКПО, ЗДДС, ЗАДС и др., предвидени в българското законодателство. Тези такси в ДКРФ са не само установени по вид, но и по размер, тъй като концепцията на законодателя е, че обществените отношения между лицето на публичното право, предоставящо услугата, и лицето, което желае да се възползва от нея, са достатъчно трайни, за да се поддават на законова регулация и същевременно би било неразумно да се даде възможност на всяко ново правителство по конюнктурни съображения да променя държавните такси. За разлика от българското право, в което размерът на държавните такси, събирани от съдилищата, се определя с Тарифа, приета от Министерския съвет, т.е. с подзаконов нормативен акт, в РФ се залага на стабилността с оглед значимостта на държавните такси и за бюджета, и за лицата, които трябва да ги заплатят, защото ако таксите често се променят, то това би могло да създаде несигурност у задължените лица. Такава е била уредбата у нас по времето на Княжество България и на Царство България, а сегашната (според която размерите се определят с подзаконов нормативен акт) е унаследена от Народна република България. Конкретно по въпроса за размерите най-общо можем да кажем, че има сходства с уредбата у нас, тъй като са предвидени пропорционални такси, определяеми според материалния интерес. Съгласно чл. 333.19, ал. 1, т. 1: „при подаване на исково заявление[3] от имуществен характер, административно исково заявление от имуществен характер, подлежащи на оценка, при цена на иска: до 20 000 рубли – 4 процента от цената на иска, но не по-малко от 400 рубли; от 20 001 рубли до 100 000 рубли – 800 рубли плюс 3 процента от сумата, надхвърляща 20 000 рубли; от 100 001 рубли до 200 000 рубли – 3 200 рубли плюс 2 процента от сумата, надхвърляща 100 000 рубли; от 200 001 рубли до 1 000 000 рубли – 5 200 рубли плюс 1 процент от сумата, надхвърляща 200 000 рубли; над 1 000 000 рубли – 13 200 рубли плюс 0,5 процента от сумата, надхвърляща 1 000 000 рубли, но не повече от 60 000 рубли”. Очевидно руският законодател е възприел смесена държавна такса за искови дела, по които цената на иска надхвърля 20 000 рубли, тъй като от тази сума нагоре таксата се определя като проста плюс пропорционална. Към 21-ви януари 2017 г. една руска рубла се обменя за около три стотинки, така че, ако конвертираме гореизложеното в български левове, то минималната такса, която се дължи на съда и 12 лева, докато у нас е 50 лв., а внушителното 1 млн. рубли всъщност са около 30 000 лв. Така че ако искът е за 1 500 000 рубли (45 000 лв.), то таксата, изчислена в български левове, би била около 470 лв., докато за иск с материален интерес от 45 000 лв. в Република България ще се дължи такса в размер на  1800 лв. Разликата е очевидна. С други думи, макар че ДКРФ възприема или само пропорционалната система, или смесената в зависимост от материалния интерес, то самите такси са много по-поносими, отколкото заложените в българското право. Освен това таксата намалява с увеличаването на иска, за да не се поставят в невъзможност да го предявят лицата, които нямат средствата да си платят таксата. Както бе посочено в предходната статия, у нас пропорционалните такси са противоконституционни (според вижданията на автора ѝ, разбира се), а неплащането на такса не може да доведе до отказ от страна на орган на съдебната власт да укаже съдействие за упражняване на конституционното право на правосъдие. Но дори и тези две положения да не съществуваха, очевидно има как и с пропорционални такси, предвидени в законодателството, достъпът до правосъдие да бъде по-широк. Как стои въпросът с жалбите? В ДКРФ, в чл. 333.19, ал. 1, т. 9 е посочено, че „при подаване на въззивна жалба и (или) касационна жалба – 50 процента от размера на държавните такси, подлежащи на плащане при подаването на искови заявления с неимуществен характер”, за определянето на които следва да се обърнем към чл. 333.19, ал. 1, т. 3, съгласно който: „при подаването на исково заявление с имуществен характер, не подлежащо на оценка, а също така на исково заявление с неимуществен характер: за физически лица – 300 рубли; за организации – 6 000 рубли”. С други думи, при обжалване държавната такса, събирана от съдилищата, вече е проста, а не е нито пропорционална (както е у нас, а и в РФ за искове с материален интерес до 20 000 рубли), нито е смесена. В български левове това ще означава, че за въззивна и касационна жалба в РФ се дължат такси съответно: за физическо лице – 4,59 лв. (четири лева и петдесет и девет стотинки) (150 рубли); за юридическо лице – 91,87 лв. (деветдесет и един лева и осемдесет и седем стотинки). Ако се върнем към горния пример с иска за 1,5 млн. рубли, у нас за въззивна жалба ще се дължи такса в размер на 900 лв., а в РФ – 4,59 лв. Разликата е около 200 пъти! При подаването на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение пък се дължат прости такси като за исково заявление с неимуществен характер – 300 рубли (около 9 лв.) за физически лица и 6000 рубли за юридически лица (чл. 333.19, ал. 1, т. 4 ДКРФ). Почти всички други такси са прости, като по-голямата част от тях за физически лица са установени на 300 рубли (чл. 333.19, ал. 1, т. 6, 6.1, 7, 8, 12, 15). Иначе казано, размерите на таксите в РФ стимулират нейните граждани да търсят правата си по съдебен ред, когато последните биват накърнени.

Интересно е да се отбележи, че начинът за определяне цената на иска при едно исково заявление, при няколко искови заявления (при условията на обективно съединяване на исковете), при предявяване на насрещен иск, при разделяне на дела и т.н. се съдържат в чл. 333.20 от ДКРФ, а не са част от ГПК на РФ, както е у нас. Може да се помисли дали уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, не следва да се изнесе изцяло от ГПК, където да се запазят само текстовете, свързани с определянето на компетентността в зависимост от цената на иска, и да ѝ бъде посветен отделен нормативен акт (препоръчително с ранга на закон). По този начин въпросите с установяването на държавните такси, определянето на техния размер и изчисляването му в зависимост от конкретния случай (примерно обективно съединяване на искове при условията на кумулативност), ще бъдат решени с един акт и така ще се избегнат множеството неудобства, които са свързани с разпиляването на нормативната уредба, регулираща едни и същи обществени отношения, в различни нормативни актове (противоречия в разпоредбите им, несъгласуваност и т.н.).

2.3. Заключение

В РФ държавните такси, събирани от съдилищата, са законоустановени и законоопределени – съдържат се в ДКРФ. За исковите молби, подавани до първоинстанционния съд, са възприети пропорционалната система за искове с материален интерес до 20 000 рубли и смесената система за определяне на таксите за искове с по-висок материален интерес, при която се дължи сборът от предварително определена проста такса и процент от горницата над определена стойност. За въззивните, касационните жалби и молбите за отмяна на влезли в сила съдебни решения се дължи проста такса в невисок размер. Дори и пропорционалните и смесени такси пред първоинстанционния съд обаче са така диференцирани, че благодарение на намаляването им с увеличаването на материалния интерес се гарантира достъпността на съдебното производство и за онези физически или юридически лица, за които държавните такси, определени съгласно българското законодателство, биха били непосилни. Законодателството на РФ показва как дори при наличието на пропорционални такси може да се постигне достъпност на правосъдието за всекиго. А ниските прости такси, предвидени за производствата пред по-горните инстанции, както и в други случаи, засилват убеждението, че именно достъпността на правосъдието е била целта на законодателя в РФ, а не извличане на печалба за държавата.

3.Република Беларус

3.1.Конституционна уредба

В сега действащата Конституция на Република Беларус от 1994 г.[4] правото на правосъдие е закрепено в чл. 60, ал. 1, според чиято разпоредба: „На всекиго се гарантира защитата на неговите права и свободи от компетентен, независим и безпристрастен съд в определени от закона срокове.” Макар че понятието съд би могло да изглежда по-тясно от „органи на съдебната власт”, както бе посочено в предходната част на изложението, посветена на РФ, то съгласно чл. 109 от Конституцията на Република Беларус (КБ) съдебната власт принадлежи на съда, с което органите на прокуратурата и следствието не биват включени в нея. Освен това предоставената защита не е в по-малък обем, отколкото в разгледаните вече две конституции (на Република България – в предходната статия и на РФ – в предходната част от настоящата), тъй като съгласно чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от КБ: „Ал. 1. Държавата е длъжна да предприеме всички достъпни ѝ мерки за създаването на вътрешен и международен ред, необходим за пълно осъществяване на правата и свободите на гражданите на Република Беларус, предвидени в Конституцията. Ал. 2. Държавните органи, длъжностните и други лица, на които е възложено изпълнението на държавни функции, са длъжни в рамките на своята компетентност да предприемат необходимите мерки за осъществяване и защита на правата и свободите на личността.” А съгласно чл. 21, ал. 3 от КБ: „Държавата гарантира правата и свободите на гражданите на Беларус, закрепени в Конституцията, законите и предвидени в международните задължения на държавата.”

Иначе казано, КБ възлага защитата на правата и законните интереси на гражданите не само на органите на съдебната власт, както ги разбираме в Република България, а на всички държавни органи и изобщо лица, упражняващи публична функция. Субективните предели на конституционните норми, определящи дължащите защита лица, са максимално широки. При това тази защита не е поставена под никакво условие, а не е предвидена възможност и да бъдат поставени каквито и да било ограничения от текущия законодател. Същото се отнася и до правото на правосъдие, закрепено в чл. 60, ал. 1 КБ, което е уредено като безусловно право. Затова от систематичното тълкуване на посочените по-горе конституционни разпоредби следва изводът, че правото на правосъдие в Република Беларус е конституционноустановено, неотменимо, безусловно право (каквото е и у нас, поради което не може да бъде отказано съдействие за упражняването му поради неплащане на държавна такса), за чието упражняване или за съдействието на чието упражняване се възлага задължение основно на съда (като орган на съдебната власт), но и на всички други органи на държавната власт и лица, натоварени с упражняването на публични функции (доколкото техните функции имат отношение към упражняването на това право). Чл. 59, ал. 3 КБ скрепява това задължение с конституционноустановена санкция. Съгласно неговата разпоредба: „Тези органи и лица носят отговорност за действията, нарушаващи правата и свободите на личността”, т.е. възприет е принципът на личната отговорност за разлика от КРБ, в чийто чл. 7 е закрепен принципът за отговорността на държавата за вредите на органите и лицата, упражняващи публични функции: „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”. Текстът на КБ е безспорно дисциплиниращ, но възприетото в него решение, макар и да цели по-висока степен на гарантираност на правата на гражданите, е меко казано със спорна ефективност. Първо, държавата има икономическата мощ да обезщети гражданите си за неправомерните действия на своите органи, а последните – често не. Второ, дори и да не се касае за гражданска отговорност, то не във всеки случай от органа или лицето, натоварено с публичноправни функции, следва да бъде търсена и дисциплинарна отговорност, тъй като поведението му може да е безвиновно. Българската уредба ми се струва по-добра, тъй като е ориентирана към правоимащото лице и неговото обезщетяване, а въпросът за отговорността на допусналия или извършилия нарушението, няма отношение към това лице и се урежда между последния и държавата според конкретния случай.

По отношение на държавните такси на конституционно ниво уредбата се съдържа в чл. 56 КБ: „Гражданите на Република Беларус са длъжни да вземат участие във финансираните от държавата разходи чрез заплащане на държавни данъци, такси и други плащания.” Очевидни са несъвършенствата на тази уредба в сравнение с чл. 60, ал. 1 КРБ. Първо, отсъства принципът на законоустановеност на държавните такси, което отваря вратите пред възможността такива да се установяват и с други актове, които не са изброени дори примерно. Създава се несигурност за лицата, които са задължени да заплащат тези такси, защото източникът им не е установен и може да се променя, а тъй като няма забрана да бъдат установявани тези такси и по основание, и по размер с подзаконов нормативен акт, то измененията могат да стават много често. Второ, след публичните вземания за данъци и такси, са посочени и „други плащания”, което създава несигурност какви са тези плащания и с какъв акт се установяват. Може някои от тях да отговарят на разбиранията ни за такси, а други – за данъци. Такава формулировка дава път на произвола пред установяването на държавните вземания както по основание, така и по размер, а едва ли това е най-правилният подход. Трето, за разлика от българската конституционна уредба, в която изрично са закрепени критериите доходи и имущество на задължените лица, с които критерии да се съобразяват държавните такси, то в уредбата в КБ не се съдържат такива ограничения, произтичащи от характера на държавата като социална. Впрочем, подобно на КРФ, и КБ не определя изрично държавата като социална. Липсата обаче на посочените критерии дава възможност на публичната власт безконтролно да определя размерите на държавните данъци и такси, а това, струва ми се, не е най-правилният подход, когато става дума за защита правата на гражданите.

3.2. Законова уредба

Както и в РФ, така и в Република Беларус държавните такси, събирани от съдилищата, са уредени в Налоговия (Данъчния) кодекс на Беларус (ДКБ)[5], който кодифицира в себе си цялата уредба на данъците, таксите и другите публични плащания. Тези такси са законоустановени, тъй като в чл. 249 ДКБ са посочени изрично онези действия и актове, за които такива се дължат, а сред тях са и интересуващите ни „услуги”, предоставяни от съдебната власт. Съгласно чл. 250, ал. 1 ДКБ: „Ставките на държавните такси се установяват в размери съгласно приложения 14-22 към настоящия кодекс.” С този текст се въвежда законоустановеността и по отношение на размерите, а не само на основанието за плащане на държавните такси. От изброените приложения онова, което урежда държавните такси, събирани от съдилищата, е Приложение № 14. Трябва да се отбележи обаче, че така наречената „базова величина”, която е икономически показател, определящ абстрактния номинал на покупателната способност на паричните средства, се определя с Постановление на Министерския съвет. Това е особеност на законодателството на Република Беларус. И в други нормативни актове изчисляването на определено задължение или респективно право се осъществява посредством този показател. Примерно едно задължение може да бъде определено на четири или пет базови величини, което означава съответната величина да бъде умножена по четири или пет. Така се постига известна гъвкавост при определянето на размерите на публичните плащания, тъй като размерът на базовата величина се определя от Министерския съвет всяка година. В Република България този ефект се постига с минималната работна заплата, макар че тя не се използва толкова често като мяра за пресмятане на тези задължения. С други думи, макар че законът установява размерите на държавните такси, то последните реално се изменят с ПМС всяка година, т.е. таксите са прости, когато се определят с базовата величина (точно определена сума), но всяка година се променят с ПМС[6]. Иначе казано, размерът им е определяем съгласно правилото в Приложения № 14[7], но се конкретизира с ПМС за всяка година. След това необходимо уточнение за начина, по който се формират простите такси, нека разгледаме и самата уредба за различните „услуги”, предоставяни от съдебната власт. Съгласно чл. 1, ал. 1.1. от Приложение № 14: „за исковите заявления с имуществен характер (с изключение на исковите заявления за търсене на разходи, направени от държавата за издръжка на деца, които са на държавна издръжка), в това число заявления за правото на собственост върху имущество, за възстановяване на владението върху имущество, а също така за насрещни заявления и заявления на трети лица, съдържащи самостоятелни искания върху предмета на спора по вече започнат процес – 5%”. Таксата е пропорционална, по-висока отколкото у нас и в РФ, като не се предвижда възможност да намалява в зависимост от цената на иска, т.е. с нейното увеличаване. Положителното в тази уредба е, че не е предвиден минимален праг, поради което за защита на право с много нисък материален интерес, това би действало стимулиращо. Само че за защита на права, които имат имуществен характер и цената на иска е на значителна стойност, то тази 5%-на такса ще подейства възпиращо. Считам, че таксата е прекомерна и сериозно затруднява достъпа до правосъдие на гражданите на Република Беларус. Същата е логиката на законодателя и при определянето на държавните такси за обжалване на решението на първоинстанционния съд, които са равни на половината от дължимите за подаването на исковото заявление, т.е. 2,5 % (вж. т. 10 от ал. 1 на Приложение № 14). По отношение на административното правосъдие всички държавни такси се определят посредством базовата величина. Същото се отнася за исковете за разтрогване на брак, за разтрогване на повторен брак (дължат се две базови величини повече, отколкото за разтрогването на първия), за искови заявления с неимуществен характер, за отмяна на решенията на арбитражен съд, молбите за отмяна на влезли в сила съдебни решения по наказателни дела. Ако обаче молбата касае отмяната на влезли в сила съдебни решения по граждански дела, дължи се такса като за обжалване на решение, т.е. 2,5% от материалния интерес. Впрочем за заявленията за образуване на заповедно производство също се дължи такса в размер на 5% от цената на иска.

Що се отнася до начина на определяне на дължимите такси за всеки конкретен случай с оглед обективното съединяване на исковете и др. (колко такси, върху кои искове), то подобно на РФ, където уредбата е в ДКРФ, а не в ГПК, то и в Беларус уредбата се съдържа в чл. 252 ДКБ.

3.3. Заключение

В Република Беларус държавните такси, събирани от съдилищата, са законоустановени и в известен смисъл законоопределени, макар че точният размер на някои такси, зададени бланкетно като базова величина, се определя всяка година с ПМС, с което се приема и размерът на тази величина. По отношение на исковите молби и жалбите срещу решенията на първоинстанционния съд, както и по отношение на молбите за отмяна на влезли в сила съдебни решения по граждански дела, в Беларус са възприети пропорционалните такси, определени на 5% за дела пред първа инстанция и 2,5% за останалите изброени дела. За заявленията за образуване на заповедно производство се дължи също държавна такса в размер на 5%. Тези размери не търпят никакъв коректив – нито намаляват с увеличаването на цената на иска, нито пък има горна граница, над която държавната такса да не нараства. Този строго пропорционален принцип при определянето на таксите съществено затруднява упражняването на правата на физическите и юридическите лица в Беларус, тъй като изискуемата такса е много висока, когато и искът е с голям материален интерес. Дори да приемем, както и би било правилно, че съдът дължи защита даже да не е заплатена държавната такса[8], то опасността да бъде присъдена такава срещу ищеца с окончателен съдебен акт, ако искът му бъде отхвърлен, действа силно демотивиращо на евентуалните ищци, които биха желали да потърсят защита на накърнените си права по съдебен ред. Поради тези причини, а и тъй като в Република България смятам, че пропорционалните такси са противоконституционни[9], не считам, че примерът на Беларус по отношение на държавните такси, събирани от съдилищата, е удачен за възприемане у нас. Тези такси са прекомерно и необосновано завишени и ощетяват лицата, желаещи да упражнят конституционното си право на правосъдие.

4.Украйна

4.1. Конституционна уредба

Въпреки държавния преврат в Украйна, последвалата го гражданска война и масовото нарушаване на правата на рускоговорящото население в източната част на страната, то по отношение на конституционната уредба, а и на законовата, касаещи интересуващите настоящото изследване въпроси, съществени промени не се наблюдават.[10] А дали прокламираните на конституционно ниво права и свободи действително биват спазвани, това не е предмет на разглеждане в тази статия. Тъй като целта е сравнителноправен анализ, който да подпомогне българското нормотворчество с евентуални полезни идеи, фокусът ще падне именно върху правната уредба. Чл. 55 от Конституцията на Украйна (КУ)[11] в своите ал. 1 и ал. 2 възлага защитата на правата и свободите на украинските граждани в задължение на съда: „Ал. 1. Правата и свободите на човека и гражданина се защитават от съда. Ал. 2. На всекиго се гарантира правото на обжалване в съда на решенията, действията или бездействията на органите на държавната власт, органите на местното самоуправление, длъжностните и служебните лица.” Първата алинея вменява, както и във вече разгледаните случаи с РФ и Беларус, задължението на съда да съдейства за защитата на правата и законните интереси на гражданите. Това задължение е безусловно и не може да бъде ограничавано от текущото законодателство. Субективният обхват на дължащите съдействие органи за защита на правата и свободите на гражданите обаче е ограничен в сравнение с Беларус примерно, тъй като в КУ не е предвидено задължение за всички държавни органи за такова съдействие, а само за съда. По-тесен е и обхватът от възприетото в КРБ решение, което е всички органи на съдебната власт да оказват такова съдействие, а в техния обхват се включват и прокурорските, и следствените органи. Можем да заключим, че обхватът на защитата в Украйна е по-тесен от този в Беларус и в Република България, що се отнася до конституционно установени задължения за съдействие за защита на тези права. По отношение на въпроса дали гаранциите за правата и свободите на гражданите се разпростират и върху юридическите лица, склонен съм да считам, че отговорът е положителен, за което черпя аргументите си от ал. 2 на чл. 55 от КУ, който използва израза „на всекиго” без да уточнява дали става дума за физическо или юридическо лице. Въпросът е дали ако правата на юридическото лице не са нарушени с акт на някой от посочените в разпоредбата органи, а от друг частноправен субект, правото на съдебна защита, което е предоставено като безусловно по ал. 1 на същия член ще се разпростре и по отношение на юридическите лица или по отношение на тях могат да бъдат поставени специфични изисквания като заплащане на държавна такса например, за да могат да защитят правата си. С други думи, по отношение на гражданите правото на правосъдие е безусловно, по отношение на юридическите лица, то е такова, когато правата и законните им интереси са засегнати с акт на субект на публичното право, ала КУ мълчи по въпроса дали това право на юридическите лица е също толкова безусловно, когато е накърнено от друг частноправен субект.

На следващо място, чл. 67, ал. 1 от КУ гласи: „Всеки е длъжен да плаща данъци и такси по ред и в размери, установени със закон”, с което подобно на КРФ и КРБ е прокаран принципът на законоустановеност на държавните такси. Нещо повече, те не само са установени в закона по своя вид, но и по своя размер. На конституционно ниво е закрепен видът на акта, с който могат да се определят размерите на държавните такси – закон, с което не се оставя възможност на изпълнителната власт да упражнява правомощия в тази сфера. Така се осигурява по-голяма стабилност на държавните такси и по-голяма сигурност у субектите, които са длъжни да ги заплатят, поради което считам, че това решение следва да бъде положително оценено. Недостатък в сравнение с българската уредба е липсата на критериите имуществено състояние и доходи, които са израз на социалната държава, при определяне на конкретното задължение.

4.2. Законова уредба

Тъй като на конституционно ниво е предвидено държавните такси да се определят по вид и размер с нормативен акт с ранга на закон, то подобно на РФ и Беларус цялата интересуваща ни уредба се намира в един нормативен акт, а не както е у нас в Закона за държавните такси и в Тарифа за таксите, които се събират от съдилищата – първият с ранга на закон, а вторият – на подзаконов нормативен акт. Размерите и видовете такси, събирани от съдилищата в Украйна, са установени в Закона за съдебния сбор (ЗСС).[12] Съгласно чл. 4, ал. 2, т. 1: „1)За подаване в съда на исково заявление с имуществен характер, ако е подадено: от юридическо лице – 1,5% от цената на иска, но не по-малко от една минимална работна заплата; от физическо лице – 1% от цената на иска, но не по-малко от 0,4 пъти минималната работна заплата и не повече от 5 пъти минималната работна заплата.” Украинският законодател е възприел пропорционалните такси, но с известен коректив. За разлика от Беларус има максимален размер, над който таксата вече не се променя, когато се дължи от физически лица, а също така и минимален размер, под който не може да падне. За разлика от РФ ставката не се променя в зависимост от материалния интерес, а и самата такса не е смесена. До размера на пет минимални работни заплати таксата е пропорционална, след което става проста такса, ако определена като 1,5% от материалния интерес би следвало да надхвърля пет минимални работни заплати (МРЗ). Това, което прави впечатление, е ниският процент на ставката, на първо място. На второ място, максимумът, над който вече таксата не се изменя, а става проста. Тези две решения гарантират по-голям достъп до правосъдие на лицата, които желаят да предявят иск за право, което се оценява на висока стойност, т.е. при искове с голям материален интерес. На трето място, поставянето на висок минимален праг на таксите е неблагоприятно за предявяване на искове с малък материален интерес. Все пак обаче, що се касае до физическите лица, 0,4 от МРЗ може би не е чак толкова висок праг, че да възпрепятства някого да упражни правото си на иск. А и както неведнъж вече бе споменато, съдът дължи защита дори и да не е платена таксата, а след това може да си я търси от лицето, което ще я дължи според диспозитива на съдебното решение или друг краен акт. Украинското законодателство е и първото, което предвижда увеличаване на таксата при обжалване, а не нейното намаляване. Съгласно чл. 4, ал. 2, т. 1, 6) и 7) за въззивните жалби се дължи държавна такса в размер на 110% от заплатената на първа инстанция, а за касационните – 120%. За отмяна на влезли в сила съдебни решения по граждански дела е предвидена пропорционална такса в размер на 130% от заплатената на първа инстанция. Концепцията на законодателя е, че таксата се увеличава с всяка следваща инстанция. Впрочем същата е била и възприетата от българския законодател в Закона за гербовия сбор, Закона за гербовия налог и Наредбата-закон за гербовия налог, разгледани в предходната статия, макар че там става дума за прости такси. Все пак има логика в подобно решение, тъй като ниските такси на първа инстанция стимулират упражняването на правото на правосъдие, а по-високите на горните инстанции възпират от необосновано оспорване и забавяне на влизането в сила на съдебния акт. Освен това може да се мисли и в насока, че на по-горните инстанции правосъдната функция се осъществява не от един съдия, а от трима съдии, което оскъпява услугата, срещу която се събира държавната такса (така трима души трябва да извършат една и съща дейност и независимо един от друг да достигнат до правните си изводи за валидност, допустимост и правилност на обжалваното решение). Същевременно тези такси за по-горните инстанции не следва да бъдат дотолкова високи, че да препятстват възможността да се обжалват неблагоприятните за страната актове. Размерите, възприети в украинското законодателство, отговарят на тези условия – достъпни инстанции (ниски такси) с нарастващи такси за гледане на делото пред всяка по-горна. Като изключим факта, че таксите са пропорционални, то законодателната концепция, залегнала в ЗСС, е правилна и благоприятства търсенето на съдебна защита от гражданите пред съд, с изключение на минимума, който все пак не е особено нисък. За Република България минималната такса за подаване на искова молба е в размер на 50 лв. Ако приложим разпоредбите на украинското право, то този размер би бил 184 лв.[13], ако молбата е подадена от физическо лице, а ако е подадена от юридическо лице – 460 лв. От друга страна обаче, ако материалният интерес е да речем 100 000 лв., то по българското право ще се дължат 4000 лв. държавна такса пред първа инстанция, 2000 лв. пред въззивна и 2000 лв. пред касационна. Ако приложим украинското право към българската действителност, пред първа инстанция от физическо лице ще се дължи такса в размер на 1000 лв., пред втора инстанция – 1100 лв., а пред трета – 1200 лв. Съответно от юридическо лице – 1500 лв. за първа инстанция; 1650 лв. – за втора; 1800 лв. – за трета. Виждаме, че таксите по украинското право се увеличават постепенно като в нито един момент най-високата такса по украинското право не достига най-ниската по българското, като последната си остава по-висока. Колкото повече расте материалният интерес, толкова повече се увеличава и разликата в дължимите такси, а когато дължимата от физическото лице такса по украинското право достигне пет пъти МРЗ, таксата се установява на този размер (т.е. става проста такса) и спира да расте.

4.3. Заключение

В Украйна на конституционно ниво е закрепен принципът за законоустановеност на държавните такси, който се простира върху установяването както на техния вид, така също и на размера им. В Закона за съдебния сбор могат да се наблюдават някои принципно добри законодателни решения. Първо, пред първата инстанция таксата е ниска. Второ, таксата се увеличава пред всяка по-горна инстанция. Трето, това увеличение не е драстично, а е плавно и като абсолютен размер не е голямо, така че не се препятства обжалването от страна на недоволната от съдебния акт на предходната инстанция страна. Четвърто, има максимален праг, над който държавната такса не може да расте. Съвкупността от тези законодателни решения води до положителния резултат правосъдието да бъде достъпно за много широк кръг от физически и юридически лица. Наблюдават се и негативни аспекти в уредбата. Първо, таксите са пропорционални, срещу което бе направено принципно възражение в предходната статия. Второ, минималната такса, която се дължи за образуване на производството пред първа инстанция, е по-висока от предвидената в българското законодателство: за физическите лица е може би по-скоро поносима, макар че е доста висока, но за юридическите лица е твърде висока (една МРЗ). Тази втора особеност на законодателната уредба прави неизгодно воденето на дела с малък материален интерес, с което затруднява реализацията на субективните права, чиято имуществена оценка не е голяма.

5.Обобщение

И в трите разгледани в настоящата разработка държави – Руската Федерация, Република Беларус и Украйна – уредбата на държавните такси е на ниво закон, като в нормативен акт с този ранг са установени както видовете такси, така и техните размери. При това цялата уредба на държавните такси се съдържа в един-единствен нормативен акт бил той данъчен кодекс, или закон. В нито една от държавите размерите на таксите не се определят напълно свободно от изпълнителната власт. В Беларус и Украйна обаче за някои съдебни такси размерите са законоопределени, но бланкетно, а конкретното съдържание се дава от изпълнителната власт, тъй като за основа за изчисляването им се взема или базовата величина, или МРЗ. По отношение на подаването на исковите молби, обжалването на актовете на първата и въззивната инстанции, отмяната на влезли в сила решения и изпълнителното производство, таксите се определят изцяло от законодателя. И в трите държави таксите за подаване на искова молба (исково заявление) са пропорционални, но със съществени различия. В Беларус размерът на таксата е изключително висок – 5% от цената на иска като няма минимум и максимум на таксата; в Украйна процентът е най-нисък, но има сравнително висок минимум, под който таксата не може да падне, а положителното е, че има и максимум, след който таксата не се променя и става проста такса; в РФ за исковете с „малък” материален интерес (до 20 000 рубли) е предвидена пропорционална такса, след което с увеличаване на цената на иска се установява задължителна проста такса (различна за различните прагове, достигнати от цената на иска) и постоянно намаляващ процент върху стойността на иска за главницата над определена сума, с което таксата става смесена, но няма максимум на таксата. За обжалване пред по-горна инстанция в РФ са предвидени прости невисоки такси. За разлика от Беларус и РФ, в Украйна е възприет принципът, че на първата инстанция следва таксите да са най-ниски, а да се увеличават на следващите инстанции, но плавно и без съществени скокове, за да се гарантира достъпът до правосъдие за възможно най-широк кръг граждани и юридически лица. Считам, че това е разумно и правилно и следва да бъде възприето и в българското законодателство. Систематизирани, добрите практики, които могат да се почерпят от разгледаните, държави са следните: първо, държавните такси, събирани от съдилищата, трябва да получат цялостната си уредба в един-единствен нормативен акт с ранга на закон, а не уредбата им да бъде разхвърляна в ГПК, ЗДТ и Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата; второ, таксите трябва да нарастват с всяка следваща инстанция или да остават непроменени, но не и да бъдат най-високи за завеждане на делото, с което се затруднява упражняването на правото на правосъдие; трето, таксите пред въззивната, касационната инстанции и за отмяна на влезли в сила решения трябва да са с малко по-високи от тези за завеждане на делото (примерът на Украйна е много добър в това отношение). В съчетание с препоръките от предходната статия да се установят само прости такси и да се установи изрично, че неплащането на държавна такса не води до отказ от правосъдие, считам, че очертаните в настоящата разработка добри практики, ако бъдат възприети у нас, биха имали положителен ефект върху уредбата на държавните такси за лицата, които искат да защитят правата и законните си интереси по съдебен ред.

[1] Конституция на Руската Федерация, Глава втора „Права и свободи на човека и гражданина” (http://www.constitution.ru/10003000/10003000-4.htm)

[2] Данъчен кодекс на РФ (http://www.zakonrf.info/nk/333.19/)

[3] У нас се нарича „искова молба”.

[4] Конституция на Република Беларус от 1994 г. (http://www.pravo.by/pravovaya-informatsiya/normativnye-dokumenty/konstitutsiya-respubliki-belarus/)

[5] Данъчен кодекс на Република Беларус (http://xn–-7sbgdhgzjccuobe2c0j.xn--90ais/)

[6] За 2017 г. базовата величина се равнява на 23 рубли, което е равно на 21,79 лв. към 23 януари 2017 г.

[7] Приложение № 14 към ДКБ (http://www.court.by/upload/111111/14NK.pdf)

[8] Дацов, Вл. За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки (www.gramada.org/държавни-такси-събирани-съдилища-общ/)

[9] Пак там.

[10] Впрочем уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, в Донецката народна република (ДНР) е изключително сходна с тази в Украйна, но, от една страна, поради това сходство, а, от друга страна, поради ограничения обем на изследването, ДНР няма да бъде разгледана самостоятелно.

[11] Конституция на Украйна (http://meget.kiev.ua/zakon/konstitutsia-ukraini/)

[12] Закон за съдебния сбор (http://zakon3.rada.gov.ua/laws/show/3674-17)

[13] Тъй като МРЗ за Република България от 01.01.2017 г. е 460 лв. (ПМС № 372/22.12.2016 г.)

Подобни статии

ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ПРИБАЛТИКА ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: СКАНДИНАВИЯ ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ИЗТОЧНА АЗИЯ За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ И АВСТРИЯ