За връзката на преюдициалност между производството по Павловия иск и производствата с предмет вземането на длъжника. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС

За връзката на преюдициалност между производството по Павловия иск и производствата с предмет вземането на длъжника. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС^[1]

Доц. д-р Таня Йосифова^[2]

Ивайло Димитров^[3]

I. Въведение

С Разпореждане от 01.06.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд на Република България е образувано тълкувателно дело № 2/2017 г. по описа на ВКС, Общо събрание на Гражданската и Търговската колегии, за приемане на тълкувателно решение по въпросите:

Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?
Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?

С Разпореждане за допълване от 27.10.2017 г., поради констатирана противоречива съдебна практика, предметът на тълкувателното дело е допълнен с трети въпрос, а именно:

Какъв е реда за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?

Настоящият материал предлага анализ и бележки по отношение на втория въпрос, поставен за разглеждане от общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, а именно за приложението на Павловия иск спрямо поръчителя.

II. „Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал. 1 т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?“

1. Противоречивите виждания в съдебната практика на ВКС

Общоприетото становище в съдебната практика е, че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и иск по чл. 135 ЗЗД.

Основният аргумент, изтъкван от съдиите, се намира в тясна връзка с необходимостта съдът, сезиран с Павловия иск да зачете силата на пресъдено нещо на решението по иска, който има за предмет вземането, чиято защита се търси чрез предявяването на отменителния иск. Това означава, че решението по иска за вземането неминуемо ще рефлекира върху произодството по иска по чл. 135 ЗЗД – Определение № 683 от 15.10.2013 г. по ч.пр. д. № 3380/2013 г. на Върховен касационен съд, II т.о., ТК. Според съдилищата тази необходимост не влиза в противоречие с установената практика, че за успешното провеждане на конститутивния иск по чл.135 ЗЗД не е необходимо вземането на кредитора да е установено с влязло в сила решение, но отричането му с влязло в сила решение е от значение за активната му материалноправна легитимация.^[4] Следователно, изходът по паралелно провеждащото се производство, с което се признава или се отрича правото на иск и се осъжда длъжника да погаси вземането на кредитора е от значение за правилното решаване на делото по обявяване на относителната недействителност на действието на длъжника спрямо кредитора. Връзката на преюдициалност е разгледана по-детайло в Определение № 278 от 05.02.2013 г. по в.г.д. № 424/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК., където е изложено, че:“ …в производство с предмет иск по чл.135 от ЗЗД не е необходимо вземането на кредитора да е потвърдено с влязло сила съдебно постановление, но когато е налице висящ процес относно вземането съдът, който е сезиран с претенцията за относителна недействителност следва да се съобрази с резултата от това производство. Не е необходимо да е налице пълен субективен идентитет по двете производства за да може да се спре обусловеното производство.Такова изискване разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК не поставя. Достатъчно е резултата от обуславящото производства да оказва пряко или косвено действие върху този по обусловеното.“^[5]

Изолирано изглежда Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.пр. д. № 3681/2013 г. на Върховен касационен съд, I г.о., в което се намира изводът, че липсва връзка на преюдициалност между иск за изпълнение на вземането и иска по чл.135 ЗЗД, поради което не е налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране. Този извод се мотивира със задължителната съдебна практка на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно която съдът не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор и че възникването на това качество по смисъла на чл. 135 ЗЗД не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение и съответно не представлява предпоставка за активната материална легитмация по Павловия иск.^[6]

2. Анализ

2.1. Критика на обхвата на поставения тълкувателен въпрос

Считаме, че поставеният за тълкуване въпрос е неправилно формулиран и несправедливо ограничава приложното поле само до хипотезата на предявен от кредитора иск за вземането му. Анализът на въпроса дали е налице връзка на преюдициалност между производството с предмет вземането на кредитора и производството по разглеждане на Павлов иск, защитаващ това вземане е еднакво приложим както в случаите на предявен от кредитора иск за вземането му, така и в случаите на предявен от длъжника иск за несъществуване на вземането на кредитора по Павловия иск.

Необходимостта от разширяване на тълкувания въпрос кристализира още повече, ако се вземе предвид неправилната практика по чл. 290 ГПК на ВКС, според която в случай че кредиторът е предявил само Павлов иск, без да го е съединил с иск за вземането си, правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, нито да спре производството по Павловия иск, докато се разглежда съществуването на вземането. Напротив, съдът следвало да изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти – той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.^[7] Тази практика достигна своята крайност в Решение № 328 от 23.04.2010 г. по гр.д. № 879/ 2010 г. на Върховен касационен съд: „Страната, поискала отмяната по чл. 135 от ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес. Качество на кредитор не може да бъде отречено в инициирания от тази страна процес поради възражения, които намалилият своето имущество длъжник би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношение между него и ищеца, съществуването му, т. е. дали страните продължават да са обвързани от договор , или изискуемостта. Възражения от подобно естество , включително и възражението за изтекла погасителна давност, са неотносими към спора по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, съответно не следва съдът да ги приема и решава инцидентно в този процес, щом те не засягат материалното право да се иска отмяна на увреждащата сделка.“ (Подчертаването е на авторите на становището).

Освен, че практически зачерква смисъла и самото съществуване на материалноправната предпоставка за упражняване на Павловия иск, а именно наличие на действително вземане, тази неправилна практика на ВКС води до ситуация, при която длъжникът по едно издавностено, погасено или несъществуващо вземане няма път, по който да се защити от предявения Павлов иск.^[8] Както е разисквано в детайли по-долу, ако се отрече възможността на длъжника да предяви отрицателен установителен иск срещу вземането на кредитора и да иска спиране на производството по Павловия иск, ответникът не би имал друго средство освен поемането на разноските по Павловия иск, последващо завеждане на отрицателен установителен иск и молба за отмяна на влязлото в сила решение по отменителния иск. Тази очевидна несправедливост оправдава необходимостта от премахване на несигурността по отношение на въпроса дали е налице връзка на преюдициалност между двете производства и дали ответникът би могъл да се защити по описания по-горе начин, а именно отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането и спиране на производството по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД поради наличие на обуславящ въпрос, който е от значение за правилното решаване на спора. Ето защо поставеният втори въпрос за тълкуване с Разпореждане от 01.06.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд е неправилно ограничен само до хипотезата на предявен от кредитора иск за вземането му. Последващият анализ се отнася както до предявен от кредитора иск за вземането му, така и до хипотезата на предявен отрицателен установителен иск от длъжника за несъществуване на вземането на кредитора. Следва да се използва случая да се отбележи, че практиката на ВКС, според която в производството по Павлов иск ответникът не може да прави възражения относно предпоставките за упражняването му и в частност легитимацията на кредитора като такъв, базирани на факти, които са погасили правото му – погасителна давност, погасяване на вземането чрез плащане опрощаване и подобни – е в дълбоко погрешно. Кредиторът черпи потестативното си право от качеството си на кредитор, а това право е призвано да защити интереса му от изпълнение и съответно има вторичен характер. Без наличието на основен интерес, секундарното средство за неговата защита се оказва вместо щит, оръжие, с което неправомерно се навлиза в правната сфера на длъжника. Поради това, последният следва да има възможността да релевира факти, които да го защитят от подобни безпредметни негативни последици, а именно да му се позволи да прави възражения за липса на качеството на кредитор от страна на ищеца в производството по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.

2.2. Правилност на първото виждане

Подкрепа заслужава първото виждане, което открива връзка на преюдициалност между производството с предмет главното вземане и производството по предявен Павлов иск от кредитора срещу длъжника по това вземане.

Ключово значение за правилния отговор на въпроса има изясняването на 1) основните характеристики на преюдициалността като връзка между делата и 2) материалноправните предпоставки за упражняване на иска по чл. 135 ЗЗД, които биха кристализирали необходимата връзка между вземането и ефекта на неговото признаване или отричане с влязло в сила решение, от една страна, и основателността на Павловия иск (характера на предпоставката за съществуващо вземане) и пределите, в които съда по него ще бъде обвързан с решението по иска за вземането, от друга страна.

Наличието на обуславяне предполага наличие на два спора – 1) обуславящ (преюдициален), изходът от който рефлектира върху правилното решаване на 2) обусловения.^[9] На спиране подлежи именно второто (обусловеното) дело без значение дали е заведено хронологически първо или след завеждането на обуславящото.^[10] Според ОСГТК на ВКС преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.^[11] От процесуалноправна гледна точка връзката на преюдициалност предполага спиране на обусловеното дело поради обвързващата сила на съдебния акт (субективна и обективна) доколкото съда по това дело следва да съобрази решението на съда по обуславящото дело, ако то е влязло в сила преди решението по обусловеното дело да е било произнесено, а ако то е влязло в сила след постановяване и влизане в сила на решението по обусловеното дело, то последното би подлежало на отмяна по силата на чл. 303 ГПК. Това съобразяване се дължи на материалноправната преюдициална зависимост между две правоотношения, която в литературата е описана по следния начин:

„Субективното право или задължението, част от съдържанието на едното правоотношение, следва да възникна от фактически състав, включващ целия фактически състав на възникване на другото правоотношение.“^[12]

От казаното дотук следва, че целта на спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК се корени в силата на пресъдено нещо, която ще бъде формирана по отношение на едно правоотношение, което предпоставя/обуславя съществуването на субективното право или задължение предмет на разглеждане от съда по обусловеното дело, а следователно това води до извода, че до голяма степен връзката на преюдициалност има материален характер и следва да бъде открита като бъдат изследвани в детайли фактическите състави на материалните правоотношения, които се разглеждат по двете дела.

2.2.1. Съществуване на вземането като предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД

Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане.^[13] Макар че за целите на Павловия иск не е необходимо вземането да бъде изискуемо или ликвидно, нито възникването на преобразуващото право да е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение, наличието за действително вземане е една от материалноправните предпоставки на Павловия иск.^[14] Това е напълно логично и следва от секундарния характер на Павловия иск, чието основно предназначение е да защити едно друго, основно право на титуляра, което има първостепенен характер, а именно вземането му. Павловият иск не би имал смисъл и предназначение, при липса на основно право, което да бъде защитено, а ищецът не би имал материалноправна легитимация да води Павлов иск, тъй като тази легитимация се черпи от качеството му на кредитор и същестуването на дълг. Нещо повече, както правилно се посочва в литературата, и следващата предпоставка на Павловия иск – настъпването на увреждане – не би била налице, ако ищеца няма качество на кредитор – той няма как да бъде увреден, ако не е титуляр на право, чието изпълнение се дължи от ответника.^[15]

2.2.2. Отражение върху въпроса за преюдициалността

Следователно, в случай че ищецът няма качество на кредитор, то и отменителният иск не би бил основателен. Имайки предвид това, правилен е изводът, че изходът от процеса, който има за предмет признаването на вземането на кредитора, е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.^[16] Интензивността на тази зависимост е достатъчна, според нас, за да бъде квалифицирана като връзка на преюдициалност и да попадне в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и да оправдае спирането на производството по Павловия иск на основание цитираната норма. Противната извод би довел до несправедливи и незаконосъобразни последици. При паралелно развиващи се производства с предмет действителността на вземането на кредитора и респективно предявен Павлов иск от същия кредитор в защита на това вземане е възможно съдът, разглеждащ иска по чл. 135 ЗЗД да го признае с влязло в сила решение, докато съставът, разглеждащ действителността на основното вземане да го отрече също с влязло в сила решение. В тази хипотеза единствената възможност за защита на ответника би била да върви по пътя на извънредното производство по отмяна на влезли в сила решения по чл. 303 ГПК. Възможно е също така съдът, който разглежда Павловия иск да го отхвърли поради липса на предпоставката действително вземане, докато съдът разглеждат иска с предмет основното вземане да го признае за съществуващо и/или да осъди ответника. Подобно възможно развитие на производствата при възприемане на второто становище, че не е налице връзка на обусловеност, е несправедливо за страните по правоотношенията и е в разрез с принципите на правната сигурност и процесуалната икономия. На следващо място, подобен извод, възприет от Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.пр. д. № 3681/2013 г. на Върховен касационен съд, I г.о., създава изкуствен разрив между материалноправните правоотношения и тяхното процесуално отражение. Както беше изяснено, от материалноправна гледна точка, съществуването на потестативното право по чл. 135 ЗЗД се обезсмисля в случай че ищецът няма качеството на кредитор и вземането му е несъществуващо. В тази светлина, да се твърди, че качеството на кредитор е ирелевантно за активната легитимация на ищеца по отменителния иск е несъстоятелно и противоречащо на нормативната природа на Павловия иск.

2.3. Извод

Въз основа на горните обстоятелства, считаме, че е налице връзка на преюдициалност между производства, разглеждащи съществуването на вземането на кредитора и производството по Павлов иск. В случаи на паралелно развиващи се дела, делото с предмет иска по чл. 135 ЗЗД следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради наличие на друго дело, решението по което е от значение за правилното решаване на спора.

Автори: Доц. д-р Таня Йосифова

Ивайло Димитров

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Настоящата публикация е част от статия, публикувана за първи път в сп. „Норма“, бр. 3/2018 г.

[2] Доцент по гражданско и семейно право в ЮФ на УНСС

[3] Редовен докторант към ЮФ на УНСС

[4] Определение № 787 от 21.11.2013 г. по ч.пр. д. № 2821/2013 г. на Върховен касационен съд, II т.о., ТК; Вж. още Определение № 541 от 11.07.2011 г. по ч.пр. д. № 302/2011 г. на Върховен касационен съд, II т.о., ТК

[5] Определение № 278 от 05.02.2013 г. по в.г.д. № 424/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК.

[6] Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.пр. д. № 3681/2013 г. на Върховен касационен съд, I г.о., ГК. За практиката на ВКС по чл. 290 Вж. Решение №552 от 15.07.2010 г. по гр.д.№171/2009 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК, Решение №639/06.10.2010 г. по гр.д.№754/2009 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК.

[7]Решение №552 от 15.07.2010 г. по гр.д.№171/2009 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК.

[8] Според проф. Калайджиев: „Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност“. Вж. Калайджиев, А., Облигационно…, с. 584.

[9] Сталев Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. С.: 2012 г., Сиела, 9-то изд., с. 479.

[10] Пак там.

[11] Тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, с. 3.

[12] Вж. Петров, В. Спиране на гражданско дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Предизвикай правото! Професионален правен сайт на Стоян Ставру (ISSN 1314-7854), достъпна онлайн на: https://challengingthelaw.com/grajdanski-proces/spirane-na-grajdansko-delo/#sdfootnote1anc,

който цитира Силяновски, Д. Върху отвода по връзка между делата. – ГСУЮФ, т. XXXVI (1940/1941). С., Университетска печатница, 1941, с. 6-7; Мингова, А. Спиране на производството поради образувано тълкувателно дело по въпрос от обуславящо значение. – Норма, 2014, № 1,

[13] Решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК; Решение № 100 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 3071 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о. ГК.; Вж. също Калайджиев, А. Облигационно…, с. 584.

[14] Пак там.

[15] Вж. Пунев, А. Относно съотношението между иска по чл. 135 ЗЗД и иска за вземането на кредитора. Търговско право 2017/ кн. 3, с. стр. 69 и сл.

[16] Според Становището на НА Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 2 / 2017 г., с. 17, достъпно онлайн на адрес: http://www.vas.bg/bg/a/stanovishche-po-tlkuvatelno-delo-2-2017-g-osgtk, връзка на преюдициалност съществува, но тя е налице само в случай че по иска по чл. 135 ЗЗД някой от ответниците е заявил своевременно възражение срещу легитимацията на ищеца като кредитор. Тази особеност е израз на концетрационното начало в реформирания граждански процес.