Предмет на настоящето изследване са същностните характеристики на правото на Европейския съюз и практиката на Съда на Европейския съюз по отношение на потребителската защита, регламентирана в Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори и заповедните производства /1*/.
Извършен е преглед на практика на Съда на ЕС и по отношение на примата на това право, включително спрямо Конституциите на държавите членки, за да се прецени значението на Решение № 12 от 2 октомври 2012г. по конституционно дело № 4/2012г., с което Конституционният съд на България, прие че чл. 417, т. 2 от ГПК в частта, с която банките могат да се снабдяват с изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение е конституционосъобразен.
Материалът има за цел да подложи на критичен анализ съответствието на заповедното производство по чл. 417 от ГПК с европейското законодателство, както и да направи преглед на релевантната юриспруденция на националните ни съдилища, като акцент се поставя на практиката относно неравноправните клаузи в договорите за кредит.
Право на Европейския съюз. Примат над националното законодателство. Правно действие на директивите и в частност на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Правна характеристика на преюдициалните заключения на Съда на Европейския съюз
Правото на Европейския съюз /ПЕС/ е автономна правна система, която се интегрира в правните системи на Държавите членки /ДЧ/ и става част от вътрешното им право. Всяка Държава – членка е задължена, включително чрез всяка нейна национална юрисдикция, да зачита и изпълнява задачите, произтичащи от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/, Договора за Европейския съюз /ДЕС/ и ЕВРАТОМ, от актовете на институциите (регламенти, директиви, решения и др.) и от основните принципи на правото – т.нар. acquis de l ’ Union.
ПЕС не е международно право, а право sui generis и нормативните му актове за разлика от класическите международни актове не влизат сила след ратификация и обнародване по реда на чл. 5, ал. 4 о Конституцията на България.
Директивите като един от писаните източници на вторичното право на ЕС представляват средство за промяна на съществуващото национално законодателство в повечето случаи за целите на хармонизацията. Директивите са обвързващи за ДЧ по отношение на резултатите, които е необходимо да бъдат постигнати в дадения им срок. ДЧ са задължени на национално ниво да предприемат всички мерки /законодателни, административни, изпълнителни/, които са необходими за постигане на резултатите, като разполагат със свобода да решат как точно ще ги въведат на национално ниво.
Точният смисъл на директивите и на другите нормативни актове на ПЕС се установява от СЕС, който съгласно чл. 267 от ДФЕС притежава изключителна компетентност да го тълкува. Тълкувателната си дейност Съдът в Люксембург осъществява чрез своите „преюдициални заключения“, които целят да осигурят еднообразното и автентично прилагане на правото на съюза във всички ДЧ. Независимо от конкретния случай, послужил като основание за отправяне на преюдициално запитване и националността на запитващата юрисдикция, преюдициалното заключение става задължително за всяка държава – членка и нейните органи, когато прилагат правото на съюза по аналогични случаи. По-конкретно, по отношение на анализираната Директива 93/13, в дело C-137/08г. /VB Pénzügyi Lízing Zrt/, СЕС е приел, че „Член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че Съдът на Европейския съюз е компетентен да тълкува понятието „неравноправна договорна клауза“ … както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на тази директива, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело.”
При наличие на конфликт на двата правопорядъка – на Европейския съюз и на този на отделна държава – членка, проблемът се решава на базата на два от основните правни принципи на правото на Съюза – примат на ПЕС над националното право и директния му ефект.
Според СЕС, националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюзното право, като при необходимост сам вземе решение да не приложи национална разпоредба, която му противоречи, независимо дали нормата е приета преди или след влизането в сила на акта на Съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (Решението от 26 февруари 2013г. по дело C‑617/10г. на Съда на ЕС /съображение 45, Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal, 106/77, точки 21 и 24, Решение от 19 ноември 2009 г. по дело Filipiak, C‑314/08, точка 81 и Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, точка 43).”
Принципът на примата на правото на ЕС означава също така, че когато норма на Конституцията на Държава-членка противоречи на правото на Съюза, то следва да се прилага правото на Съюза, а не конституционната норма. Съдът се е произнесъл по въпроса за йерархията между нормите на националните конституции и правните норми на съюза по дело Internationale Handelsgesellschaft 11/70г., в което постановява, че „валидността на общностна мярка или нейния ефект в рамките на Държава – членка не може да бъде накърнена чрез твърдение, че противоречи на основни права, регламентирани в Конституцията на тази държава или на нейното конституционно устройство”. По-новата юриспруденция на СЕС потвърждава извода, че нормите на Съюза се прилагат с предимство дори пред разпоредбите от конституционен ранг-практиката съдържа примери, в които СЕС стига до извода, че разпоредба от Конституцията на Държава – членка е несъвместима с правото на ЕС /виж например Решение от 16 декември 2008г., дело Michniki, C-213/07г./. С оглед на това, принципът на примата на правото на съюза засяга пряко контрола за конституционосъобразност, упражняван от националните конституционни юрисцикции.
През 2012 г. Омбудсманът Константин Пенчев сезира Конституционния съд (КС) с искане за обявяване на противоконституционност на нормата на чл. 417, т. 2 от ГПК поради поставянето на банките в по-благоприятно положение от останалите кредитори. С решение № 12 от 2 октомври 2012г. по конституционно дело № 4/2012г., КС отхвърли искането, като в решението си подчерта, че банките представляват част от финансовата система на държавата, подложени са на детайлно правно регулиране и засилен системен контрол и обективността, достоверността и надеждността на документите, изходящи от тях, са сравними с тези, изходящи от държавните учреждения и общините. По тази причина КС прецени, че евентуалните финансови затруднения, които биха могли да възникнат за банките вследствие натрупването на системно неизпълнявани задължения, застрашават изпълнението на платежните операции, обслужването на клиентите, а при задълбочаването на подобни процеси – и глобално правата на вложителите и икономиката на страната.
Поради задължителната практика на СЕС за примат на ПЕС над националните Конституции, обстоятелството че КС на Република България е приел с Решение № 12 от 2 октомври 2012г. по к.д. № 4/2012г., че чл. 417, т. 2 от ГПК е конституционосъобразен, не води до изчерпване на проверката за валидността на тази процесуална норма, тъй като въпросът за валидността на даден нормативен акт в българския правен ред включва още и контрола за съответствието му с правото на Съюза. Съществуващата възможност банките да се снабдяват с изпълнителни титули по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК влиза в конфликт с потребителската защита, регламентирана с Директива 93/13/ЕИО и с преюдициалните заключения, с които тя е тълкувана от СЕС по съображенията, развити по-долу.
Анализ на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 417 от ГПК и на свързаните с него разпоредби. Задължение на националните съдилища да спрат по силата на преюдициални заключения принудителното изпълнение на заповед, издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК
Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.
Директива 93/13 урежда критериите, съгласно които една договорна клауза следва да се квалифицира като неравноправна и поради това нищожна и необвързваща страните по потребителския договор. Съгласно директивата, неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език, не е индивидуално договорена и която въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Директивата предвижда, че не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия /чл.3 от Директивата/. Директива 93/13 в Приложение към чл. 3, параграф 3 съдържа примерен и неизчерпателен на договорни клаузи, които се считат за неравноправни и следователно необвързващи за потребителя.
Директивата дава и легална дефиниция на понятието „потребител“ – всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, което участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. По смисъла на Директивата „продавач или доставчик“ е всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. Директивата е транспонирана в българското законодателство в Закона за защита на потребителите /чл. 143 – чл. 148 от Закона/.
По отношение на заповедните производства в други държави – членки и най – вече в Испания, което е много сходно с българското заповедно производство, СЕС е развил богата съдебна практика, обективирана в редица преюдициални заключения.
СЕС приема, че при липсата на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на Държавите- членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 24, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 38 и Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 46 , Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 46).
СЕС е категоричен, че въведената с Директива 93/13 система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C-240/98—C-244/98, точка 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 25, Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 29, Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 45, Решение от 3 юни 2010г. по дело C-484/08, Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, точка 27, Решение по дело Aziz C-415/11, т. 44, Решение от 30 април 2014г. по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 32 ).
С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Видно от практиката на СЕС, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 36, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 30, Решение от 9 ноември 2010 г., точка 47 и Решение от 15 март 2012 г. по дело Pereničová и Perenič, C-453/10, точка 28, Решение по дело Aziz C-415/11, т. 45, Решение от 30 април 2014г. по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 33 ).
За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът в редица свои решения е подчертавал изрично, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира и да бъде отстранено като порочна практика само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (вж. Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 26, Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 27, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 31 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-453/10, точка 48).
Съгласно практиката на Съда в Люксембург, националните съдилища са длъжни служебно да извършват преценка дали в потребителските договори са налице неравноправни клаузи, служебно да събират доказателства за наличието на такива клаузи, и то не само в рамките на исковите, но и в заповедните производства, винаги когато дадена ДЧ е въвела този институт в националното си законодателство. (вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 31, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 34).
С Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08 / точка 28/, Съдът е постановил, че член 6, параграф 1 от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя и за това не е необходимо той предварително да е оспорил успешно такава клауза. При тези обстоятелства според Съда, специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право /в българското законодателство – специфичните характеристики на производството по чл. 417 от ГПК/, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на директивата.
СЕС е категоричен, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. В редица свои преюдициални заключения, Съдът на ЕС е приел, „че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на Държава членка” като разглежданата в производството, по повод на което е образувано делото, за постановяване на преюдициално заключение, която уредба „не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на дадена клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение”. (Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 57 и Решение по дело дело Aziz C-415/11, Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara Sánchez García, Alejandro Chacón Barrera, C‑280/13, точка 35).
Съдът подчертава, че предвид цялата система, развитието и особеностите на заповедното производство „има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат”. (вж. Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 54).
Според Съда, „В този смисъл за продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия граждански ред, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директива 93/13 цели да установи, което е и в разрез със съдебната практика на Съда, съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази директива„(Решение по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 34, Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 55 ).
Съгласно чл. 411, ал. 1, т. 2 от ГПК, когато е предявено искане за издаване на заповед по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК, заповедният съд следва да постанови отказ, когато искането противоречи на закона. Следователно, когато констатира противоречие с нормите на чл. 143 и сл. от ЗЗП и наличието на нищожни поради неравноправността им клаузи в потребителските договори, заповедният съд следва да откаже издаването на заповед за незабавно изпълнение. Независимо от вмененото им задължение от правото на Съюза и в нарушение на нормата на чл. 411, ал. 1, т.2 от ГПК, масово съдебните състави не преценяват в рамките на заповедните производства ex officio дали са налице фактическите и правни основания уговорките в потребителските договори да бъдат квалифицирани като неравноправни и не провеждат съдебно следствие за събиране на доказателства за проверка дали е налице неравноправност. Липсата на служебно произнасяне от заповедните състави засегна много потребители, като най-остро негативните последици се проявиха спрямо длъжниците по ипотечните потребителски кредити. Вече е създадена богата съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, относно реда за увеличаване на лихвените нива по кредитите, в светлината на която се преценява, че банковите институции произволно са увеличавали цената на кредитните продукти въз основа на неравноправни клаузи, а просрочията на кредитополучателите са формирани поради едностранното увеличаване на лихвата и погасителните вноски, дължащо се на внесеното неравновесие в съдържанието на договорното отношение /така Решение №236/20.12.2016 по т.д №3082/2015 на ВКС, ІІ т.о, Решение №165/03.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о., Решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС, І т.о., Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240 / 2015 г. на ВКС ІІ т.о., Решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. 504/2015 г., II т.о., Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г., IV г.о.,Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г., III г.о./. С писмо изх. № 196/24.03.2016г. /2*/ Председателят на Върховния касационен съд на Република България информира Сдружение „Защита правата на кредитополучателите“, че едва от края на 2015г. след работно общо съвещание на Търговската колегия на съда, са изготвени методически указания към съдилищата и са проведени на ниво апелативни райони обучения относно преюдициалните заключения в областта на потребителската защита по заповедните производства и служебната проверка на неравноправния характер на договорни клаузи, а от началото на 2016г. се е предвиждало обучение на българските магистрати в Националния институт за правосъдие. Това обучение е твърде закъсняло, тъй като поради неизвършването през годините на служебна преценка за неравноправност срещу много кредитополучатели бяха издадени заповеди по чл. 417 от ГПК, независимо от обстоятелството, че те са обслужвали редовно кредитите си.
В по-новата практика на ВКС съдебните състави изрично се позовават на преюдициалните заключения на СЕС и в изпълнение на задължителната юриспруденция на Съюза приемат в актовете си, че за наличието на неравноправни клаузи съдът следи служебно без да е необходимо потребителят да предяви иск, че възражението за неравноправния характер на договорна клауза като процесуално средство за защита на потребителя по иска по чл. 422 ГПК не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат. /така Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/14г. на ВКС, 1 т.о., Решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д. № 5252/14г. на ВКС, 4 г.о./. Тази съдебна практика макар и твърде закъсняла ще ориентира първоинстанционните и въззивни състави за задължителните за тях преюдициални заключения. Но за да се гарантира ефективност на системата на защита, регламентирана от Директива 93/13/ЕИО, е необходимо в програмата за провеждане на изпитите за съдии да бъдат включени въпроси от областта на правото на ЕС.
Предвид задължителната практика, установена в посочените преюдициални заключения, българското заповедно законодателство влиза в колизия с европейското, тъй като Съдът на Европейският съюз е постановил, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу заявлението на кредитора му за издаване на заповед за незабавно изпълнение /Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 57 и Решение по дело дело Aziz C-415/11, Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara Sánchez García, Alejandro Chacón Barrera, C‑280/13, точка 35/. В противоречие с изискванията, установени в цитираните дела, националното ни законодателство не дава възможност за защита на потребителите при неподадено в двуседмичния срок възражение по чл. 414 ГПК, тъй като заповедта влиза в сила /чл. 416 ГПК/ и се получава ефект, който по съдържанието си съвпада със силата на присъдено нещо на съдебните решения. Приема се, че материалното право съществува, каквото е установено със заповедта /подобно на установителната съставка на силата на присъдено нещо/, потребителят е длъжен да възприеме поведение съобразно съдържанието на заповедта /регулираща съставка/ и губи правото да заведе иск за установяване, че няма дълг или пък, че дългът му е в по-малък размер от претендирания от търговеца. В този смисъл са произнасянията в определение № 688 от 14.12.2009г. на ВКС по ч.гр.д. № 692/2009г., ГК, 3 г.о., където се казва: „ … извън уредените в заповедното производство способи за защита длъжникът няма друг иск за защита“ и определение № 244 от 12.05.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 180/2010г., ГК, 3 г.о. /3*/.
Следователно, ако длъжникът разполага с възражения срещу вземанията по заповедта, произтичащи от гарантираната му от ПЕС потребителска защита, но не е упражнил правото си на възражение по чл. 414 от ГПК било защото не знае правата си или не осъзнава обема им, било заради разходите, които евентуалното исково производство би създало, поради краткия срок за възражение или по други причини, той в разрез с европейските правозащитни стандарти няма гарантирано право на защита срещу материалната незаконосъобразност на воденото срещу него принудително изпълнение (вж. Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 54). Единствената му възможност да води исково дело относно спорното материално право е по реда на чл. 424 от ГПК, в което производство защитата му може да се основава само на нови писмени доказателства или на новооткрити факти, които при полагане на дължимата грижа не е могъл да посочи в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК или които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение. В тази хипотеза е изключено позоваването на неравноправност на договорните клаузи, с оглед на обстоятелството, че възраженията за наличието на такива клаузи не се субсумират под нито една от двете хипотези.
На следващо място, в дело C-415/11г. и в съединени дела C537/12 и C116/13 на Съда на ЕС-I състав се посочва, че Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба, която не предвижда възможност или не позволява на съда по изпълнението или в рамките на исковото производство служебно или по искане на потребителя да прецени неравноправността на клаузи, от които произтича съответното вземане и съответно да постанови спиране на изпълнението, особено когато предмет на изпълнение е жилището на потребителя на кредитен продукт. Съгласно чл. 420, ал. 1 и ал. 2 от ГПК съдът, постановил незабавното изпълнение може да спре допуснатото принудително изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 -8 ГПК, ако длъжникът направи искане за спиране в срока за подаване на възражение по чл. 414, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, подкрепено с убедителни писмени доказателства или ако представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от ЗЗД. При релевирани искания за спиране на изпълнението, основано на преюдициалните заключения, постановени за тълкуване на Директивата е налице противоречива практика на българските съдилища. Редица съдебни състави отказват да постановят спиране на незабавното изпълнение на заповедта по чл. 417 от ГПК на основание преюдициалните заключения по различни съображения: част от тях считат, че чл. 420, ал. 1 от ГПК е регламентирал изчерпателно предпоставките за спиране на изпълнението, които при молба с доводи, основани на неравноправност на клаузи на договора не са налице; други – че не е в прерогативите на заповедния съд да направи преценка дали е налице неравнопоставеност на договорна клауза в потребителския договор и че тя би била предмет на преценка по същество в исковия процес по чл. 422 ГПК при „евентуално наличие на спор“; някои – поради това, че длъжниците не са уточнили кои договорни разпоредби считат за неравноправни или сочат че решението по дело № С 415/11 на Съда на ЕО касае специфичен случай по испанското право на продан на ипотекиран имот, при който дори и образуването на исково производство няма суспензивен ефект и др., а много съдебни актове дори не съдържат мотиви за постановения отказ по отношение на аргументите, черпени от преюдициалните заключения /виж например: Определение № 4563 от 15.07.2016г. по ч.гр. д. № 17/16г. на РС-Разлог, Определение № 655 от 25.09.2014г. по гр. д. № 351/14г. на ОС – Ямбол, Определение от 12.10.2016г. по гр.д. № 285/16г. на ОС – Габрово, Определение № 16403 от 08.08.2014г. на СГС, 2- д състав по ч.гр.д. № 11704/14гв., Определение № 12423 от 16.06.2014г. по гр.д. № 8158/14г. на СГС, Определение № 602 от 22.12.2016г. на ОС Шумен, ТО по в.ч.т.д. № 602816г./.
Други съдебни състави прилагат правилно правото на ЕС и постановяват спиране на изпълнението, когато потребител се е позовал на Директива 93/13/ЕИО /така Определение № 3056 от 17.09.2016г. по т. д. № 13.1/2016г. на 1 състав на ОС – Варна/. Практиката на решаващите състави по отношение на въпроса кой съд – заповедният или исковият е компетентен да постанови спиране също не е еднопосочна. Част от тях считат, че само заповедният съд има правомощието да спре незабавното изпълнение, като аргументите за това също се различават: Според някои: обезпечаване чрез спиране на изпълнението според общия принцип на чл. 389 от ГПК може да иска само ищецът, а потребителят се явява ответник по положителния установителен иск по чл. 422 от ГПК, поради което не притежава процесуална легитимация да иска спиране. Според други – не може да има аналогия между редът за спиране по чл. 432, т. 1 във вр. с чл. 245, ал. 1 от ГПК, защото разпоредбата на чл. 245, ал. 1 ГПК е приложима само за осъдителни първоинстанционни решения, по които е допуснато предварително изпълнение, а освен това искът по чл. 422 от ГПК е установителен и не подлежи сам по себе си на предварително изпълнение /така Определение № 436 от 13.02.2015г. по в.ч.г.д. № 473/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, Определение № 293 от 15.05.2014г. по гр.д. № 274/2014г. на ОС – Враца/. Налице е противоположното становище, че е допустимо длъжник по издадена заповед за незабавно изпълнение в рамките на исковото производство да предявява искане за спиране на изпълнението, независимо че е ответник по делото и в това си качество не може да иска обезпечение съобразно националното ни право, като искането следва да бъде уважено, защото разпоредбата на чл. 389 ГПК трябва да се тълкува на плоскостта на европейското законодателство, поради което длъжникът може да иска спиране на изпълнението не само по реда на чл. 420 ГПК, но и по-късно при същите условия на основание чл. 432, т. 1 във вр. с чл. 245, ал. 1 от ГПК, предвид на това, че незабавно изпълняемата заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК се приравнява по правни последици на предварително изпълняемо съдебно решение /така Определение № 134 от 22.04. 2015г. по ч.т. № 93/15г. на АС – Бургас/.
Пред потребителя – ответник по иска по чл. 422 от ГПК е открита процесуалната възможност да съедини обективно с установителния иск, заведен от кредитора, инцидентен установителен иск или насрещен иск за прогласяване на нищожност на неравноправните клаузи, за връщане на получени без правно основание суми от увеличаване на лихвените нива и др. За обезпечаване на тези искове може на общо основание да поиска обезпечаването им по реда на чл. 389 ГПК чрез спиране на изпълнението. Но упражняването на тази процесуална възможност е свързана с извършването на разноски от негова страна, а и съобразно цитираните преюдициални заключения, за да бъде ефективна потребителската защита тя трябва да се провежда и при пасивно поведение от страна на потребителя, като изрично ПЕС изисква гарантирана възможност за спиране на изпълнението във всеки един етап от производството /заповедно или исково/. Предвиденото изискване в преюдициалните заключения за спиране на изпълнението защитава правния интерес на потребителите да не се осъществи незаконосъобразно от материалноправна гледна точка изпълнение въпреки несъществуване на вземането на кредитора поради наличието на клаузи в потребителския договор с неравноправен характер. Докато се развива производството по иска по чл. 422 от ГПК, в което с влязло в сила решение се установи, че вземането на кредитора не е изискуемо и ликвидно (изцяло или частично), поради това че неговият източник са неравноправни договорни клаузи съществува опасност на длъжника да се причинят непоправими и значими вреди, ако изпълнението не бъде спряно, особено в хипотезите на ипотечни кредити с оглед на размера на паричните притезания по тези правоотношения и на обстоятелството, че съгласно чл. 133 ЗЗД за обезпечение на вземанията на своите кредитори длъжникът отговаря с цялото си имущество. Продължаването на изпълнението срещу потребителя, който най-често не разполага с паричен ресурс за заплащане на държавни такси за предявяване на искове при условията на обективно съединяване с иска по чл. 422 ГПК, с оглед на наложените му от кредитора обезпечителни мерки и състоянието му на финансови затруднения, паралелно с исковия процес относно дължимостта на вземането, означава, че преди постановяване на съдебното решение принудителното изпълнение може да бъде завършено, включително чрез изнасяне на публична продан на ипотекирания имот, както и на други негови недвижими имоти, без потребителят да е могъл да се защити. При това положение, дори и с влязъл в сила съдебен акт да се установи, че претендираното от кредитора вземане не съществува или че не е в претендирания от него размер поради това, че се основава на неравноправни клаузи в договора, длъжникът потребител ще бъде лишен от възможността да възстанови продадения на публична продан имот, което нарушава потребителската защита . ВКС вече се е произнасял, макар и не в светлината на Директива 93/13/ЕИО, в своята каузална практика по чл. 290 от ГПК за противопоставимостта на правните последици на отпаднало изпълнително основание /отменено осъдително решение/ спрямо трети добросъвестни лица, приобретатели по публична продан, закупили имота преди отмяна на изпълнителното основание, т.е. преди провеждане на успешен иск на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на изпълнението. Според ВКС, публичната продан макар и да е деривативен способ за придобиване на собствеността поражда вещно – транслативния си ефект спрямо третото лице и неговите права не могат да бъдат засегнати от отмяната на изпълнителното основание на основание несъществуване на изпълняемо право, тъй като изпълнителното производство се прекратява по силата на чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК с последиците по чл. 433, ал. 3 от ГПК, поради което не отпадат правата на купувача. /така Решение № 105 от 06.01. 2017 година на ВКС, II гр. отд. по гр. дело № 1091/ 2016 година, Решение № 19 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 1812 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Считам, че такова постановление противоречи на ПЕС, тъй като накърнява защитата, гарантирана от Директива 93/13/ЕИО, както и че отказите на исковите съдилища да спират изпълнението е несъвместимо с ПЕС и цитираните по-горе преюдициални заключения.
Предвид противоречивата съдебна практика относно условията за спиране на изпълнението и при съмнение, че тя може да не е съвместима с правопорядъка на Съюза, националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, са длъжни да сезират СЕС с искане за постановяване на преюдициално заключение, с което да се направи тълкуване на нормата на Съюза и да се извърши преценка дали националният нормативен акт е съвместим с тази норма /чл. 267 от ДФЕС и чл. 629, ал. 3 от ГПК/. Нарушаването на задължението за отправяне на преюдициално запитване представлява per se нарушаване на правото на ЕС по смисъла на чл. 258 и 258 от ДФЕС. В решението си по делото Комисия/Испания С – 154/08г., СЕС е приел, че неотправянето на преюдициално запитване е безспорно нарушение на държава членка на задълженията й, произтичащи от правото на Съюза. На 13 октомври 2004г. Европейската комисия е излязла със становище, че Швеция не изпълнява задълженията си, произтичащи от Договорите, тъй като шведските върховни съдилища системно не отправят преюдициални запитвания до СЕС и тъй като не мотивират отказите си да отправят такова запитване. Единствено предприемането на своевременни законодателни мерки от шведските власти са предотвратили образуването на дело срещу Швеция от Комисията /4*/.
Нарушаването на ПЕС от националните съдилища представлява неизпълнение по смисъла на чл. 258 и чл. 259 от ДФЕС, ако се докаже, че значителна част от съдебната практика, която не е отменена или е потвърдена от върховните съдилища на държава членка, е в разрез с ПЕС. Освен това, ако е налице противоречива съдебна практика, този факт сам по себе си е достатъчен, за да се установи неизпълнение по смисъла на чл. 258 и 259 ДФЕС, тъй като такава противоречива практика не позволява яснота и еднакво прилагане на ПЕС на територията на цялата държава. Ако нарушението на правото на ЕС произтича и от едно единствено съдебно решение на върховен съд на държава членка, това е достатъчно основание за образуване на производство за нарушение от тази държава на правото на ЕС /5*/.
Считам, че безспорно от преюдициалните заключения на Съюза произтичат задължения както на заповедните, така и на исковите съдилища да спират изпълнението, когато в потребителските договори са включени неравноправни клаузи. Самият факт, че е налице противоречива практика и в случай на съмнение коя от тях е съвместима с Директивата, националните съдилища следва да не проявяват процесуално бездействие, а да отправят искания до Съда в Люксембург, който да осигури правилното й тълкуване и оттук ефективната защита на потребителите.
На следващо място, държавата е длъжна да обезщети вредите, причинени на правните субекти от неизпълнението на ПЕС от страна на нейните органи, включително от съдилищата. Компетентни да разгледат исковете за обезщетение за вреди са националните съдилища, а не СЕС, което безспорно ще създаде практически проблеми. Установяването на нарушение по реда на чл. 258 и 259 от ДФЕС не е положителна процесуална предпоставка за образуване на производство за обезщетение пред националните съдилища. Достатъчно е от постановените преюдициални заключения да се установява какъв е действителният смисъл на нормите на Съюза, като неизпълнението на постановеното в тези преюдициални заключения открива пътя на правните субекти за претенции за обезвреда поради несъблюдаване на правото на Съюза. По – конкретно, на плоскостта на потребителската защита, те могат да предявят искове, основани на неизпълнение на задължението на заповедните и исковите съдилища да се произнасят служебно за неравноправния характер на договорни клаузи и да провеждат ex officio съдебно следствие, поради което срещу тях са издадени заповеди по чл. 417 от ГПК за вземания, произтичащи от такива клаузи или са уважени искове по чл. 422 от ГПК; за репарация на щетите, породени от неоснователни откази за спиране на изпълнението и от невъзможността при отменено изпълнително основание в техния патримониум да бъде възстановен недвижимия имот, предмет на публична продан.
В заключение, българското заповедно производство и практиката на съдилищата не са в съответствие с нормативния порядък на Европейския съюз, като за наличието на нарушението съм сезирала Европейската комисия, която извършва проверка по преписка CHAP /2014/00684. За да се предотврати инициирането на производство срещу България и най-вече за своевременна защита на потребителите е необходимо българските съдии да имат по-широки познания по правото на ЕС и да заемат проактивна позиция чрез отправяне на искания за постановяване на преюдициални заключения.
Автор: Десислава Филипова
- Заповедни производства съществуват в повечето процесуалноправни системи. В сравнителноправен план, съществуват два законодателни модела на заповедно производство:
- модел на заповедно производство без доказателства – заповедно производство, което се развива само въз основа на твърдения на страните, без да е необходимо и задължително представянето на документи или доказателства. Към този модел принадлежат Австрия, Финландия, Германия, Швеция и Португалия.
- и доказателствен модел на заповедно производство – заповедно производство, за издаване на Заповед за изпълнение, което се развива само при представяне на определени документи за вземането. Този модел е познат в Белгия, Франция, Гърция, Люксембург, Италия и Испания.
Тези два модела бяха възприети от българския законодател и съответно възпроизведени в текстовете на чл. 410 ГПК (модел на заповедно производство без доказателства – развиващо се само на база на твърдения на кредитора) и в чл. 417 ГПК (доказателствен модел на заповедно производство – при което е необходимо представяне на определени документи за вземането).
С изключение на Гърция, много от държавите, прилагащи института на заповедните производства не предвиждат предварително изпълнение на заповедта за плащане и изискват изтичането на срока за възражение като условие за придобиване на изпълнителна сила на заповедта (Австрия, Франция, Италия, Португалия, Испания, Финландия, Германия, Люксембург, Швеция). Характерна черта на заповедта за плащане в тези държави е, че тя се връчва на ответника и подлежи на принудително изпълнение след влизането й в сила, само ако той не прояви активност да я оспори пред съдилищата. Единствено при изключителни обстоятелства правопорядъците на тези държави допускат незабавно изпълнение на заповедта. В Австрия задължително се преминава през заповедно производство, преди да се пристъпи към същински исков процес. При работата за изготвянето на българския ГПК, поради обстоятелството, че като партньори в работната група са участвали специалисти от Австрия, моделът на австрийското законодателство е използван като изходен. Източници: „Заповедното производство в България и ЕС“ , Николай Ангелов; „Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс“, Красимир Влахов и „Заповедно производство“ Силви Чернев.
На ниво Европейски съюз е приложим Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Регламентът се прилага при трансгранични случаи, при които поне една от страните има местоживеене или обичайно пребиваване в държава – членка, различна от държавата – членка на сезирания съд. Европейската заповед за плащане е опростена процедура за трансгранични парични искове, които не са оспорени от ответника и се изпълнява чрез стандартни формуляри. Съгласно регламента, ответникът има право да оспори заповедта в тридесетдневен срок от съобщението на съда, като заповедта става изпълняема единствено при липса на подадено възражение. При оспорване на заповедта за плащане делото се прехвърля към гражданско производство (исков, състезателен процес) и се разглежда в съответствие с националното законодателство. Процедурата, регламентирана в Регламент № 1896/06г. е аналогична по своите процесуални последици с удовлетворяването на парични притезания, предявени по реда на чл. 410, ал. 1, т.1, пр. 1 от ГПК : издаване на изпълнителен лист и започване на принудително изпълнение е възможно след осъществяване на фактическия състав на влизане в сила на заповедта за плащане.
- Писмо изх. № 196/24.03.2016г. на ВКС.
- Източник: „Заповедно производство“, Силви Чернев.
3„Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, Александър Корнезов.
„Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, Александър Корнезов, който се позовава отново на практиката на съда по делото Комисия/Испания по дело № – 1
Подобни статии
Практиката на Съда на Европейския съюз по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите през 2017 г.
РАЗРЕШЕНИЕ ЗА РАБОТА И ПРЕБИВАВАНЕ ТИП „СИНЯ КАРТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ“
Съдебната делба през призмата на придобивния способ
НИЩОЖНОСТ НА АРБИТРАЖНОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ПОРАДИ НЕГОВАТА НЕРАВНОПРАВНОСТ ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ
СТРАТЕГИЧЕСКОТО ПАТЕНТОВАНЕ КАТО ПРЕЧКА ПРЕД НАВЛИЗАНЕТО НА ГЕНЕРИЧНИ ЛЕКАРСТВЕНИ ПРОДУКТИ НА ФАРМАЦЕВТИЧНИЯ ПАЗАР НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
