ЗАСТРАХОВКАТА „ПРОФЕСИОНАЛНА ОТГОВОРНОСТ”, В ЧАСТНОСТ ЗАСТРАХОВКАТА НА ОТГОВОРНОСТТА НА ЛИЦА, УПРАЖНЯВАЩИ МЕДИЦИНСКИ ПРОФЕСИИ

1.Терминът «професионална отговорност» не е нов в нашето правно пространство. Основното му приложно поле е застраховането. Редица застрахователи предлагат застраховане на професионалната отговорност на адвокати, нотариуси, частни съдебни изпълнители, одитори, частни охранители, участници в проектирането, строителството и строителния надзор, застрахователни посредници (брокери и агенти)[1]. Застраховките са предназначени за лица, упражняващи определени професии, при които е възможно да възникнат вреди, причинени на трети лица в процеса на упражняване на съответните професии. Застраховката защитава застрахованите лица срещу искове, които могат да бъдат предявени от клиенти или пациенти, ако същите претърпят вреди от неправилни професионални действия или бездействия.

Кодексът за застраховането, в сила от 1.1.2016 г., предвиди изрична правна уредба на задължителната застраховка „Професионална отговорност” в глава 45. По смисъла на кодекса застраховката „Професионална отговорност” е задължителна, когато съществува законово задължение[2] за нейното сключване със застраховател, който има право да извършва дейност на територията на Република България.

2. И така, преди да бъде разработена теоретично от облигационното (договорно и деликтно право), професионалната отговорност се наложи и като термин, и като понятие в застрахователната практика. Юридическата наука трябва да се съобразява обаче със съществуващата действителност и да се опита да анализира както отговорността, така и нейното застраховане.

2. Какви са правните белези на професионалната отговорност?

Първо, професионалната отговорност има имуществен характер и цели обезщетяване на вредите, причинени на трети лица от този, който упражнява медицинската дейност.

Второ, професионалната отговорност е вид гражданска отговорност и доказателство за това, е че законодателят я урежда в глава 45, озаглавена „задължителни застраховки „гражданска отговорност”. Следователно легално професионалната отговорност е гражданска отговорност по смисъла на кодекса. В процеса на осъщестяване на професионалната дейност може да възникнат и други видове отговорност като наказателната, дисциплинарната и административно-наказателната. Те обаче не влизат в обхвата на задължителната застраховка, регламентирана в чл. 469 и чл. 470 КЗ. По начало застрахователят покрива само имуществената, но не и другите видове юридическа отговорност.

Трето, професионалната отговорност се изразява в задължението за обезщетение на вреди, причинени на лица, различни от застрахования. С обезщетението, дължимо от застрахования, се отстраняват причинените от медицинското лице вреди.

Четвърто, професионалната отговорност е вид отговорност и затова освен обезщетителен характер, тя притежава и присъщия на всяка отговорност превантивен и санкциониращ характер. За да възникне професионаланата отговорност се изисква медицинският специалист да е причинил вредата противоправно и виновно и вредата да се намира в причинна връзка с неговото деяние (действие или бездействие). Вредата, настъпила в правната сфера на друго лице, следва да е резултат от причини, за които медицинският специалист отговаря.

Пето, професионалната отговорност не е задължителна. Задължителна е само застраховката й и то в определените от закона случаи.

Шесто, професионалната отговорност може да бъде лична или отговорност за чужди деяния. Личният лекар, лекарят, който упражнява индивидуална медицинска дейност, отговаря лично. Няма правен субект, който да носи отговорност за неговите действия. Нито държавата, нито съсловните организации могат да заменят неговата отговорност спрямо пациентите му.

Но лечебното заведение, лабораторията, диагностично-консултативният център отговарят за вредите, причинени на пациентите от действията на своя персонал. Те могат да отговарят на основание чл. 45 или чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени в лечебното заведение от изпълнителите на медицинска помощ в процеса на извършване на своята дейност.

Следователно, носителят на професионалната отговорност може да бъде физическо или юридическо лице и затова чл. 469, ал. 1, ин фине, изрично предвижда това.

Седмо, професионалната отговорност като вид гражданска отговорност, бива два вида – договорна и деликтна. Ако между пациента и лечебното заведение или частно практикуващия лекар се сключи договор за лечение, за вредите, произтекли от виновното поведение на лекаря, възниква договорна отговорност. Ако лекарят работи на трудов договор в лечебното заведение, отговорността се носи от лечебното заведение, защото то е страна по договора и неговата отговорност е договорна. Тя произтича от договора за лечение[3]. Ако пациентът няма такъв договор, отговорността е деликтна и тогава лечебното заведение в качеството си на възложител на работа, отговаря на основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД.

Осмо, фактическият състав, от който се поражда професионалната отговорност, включва следните елементи: Първо, противоправно деяние (действие или бездействие) на лицето, което извършва определена дейност в рамките на упражняваната от него професия. Второ, настъпване на вреди в правната сфера на друго лице. Трето, наличие на причинна връзка между деянието на изшършващия определена дейност и настъпилите в чужда сфера вреди. Четвърто, наличие на вина на изпълнителя на работата. Пето, вредата настъпва в процеса на осъщестявяване на съответната професионална дейност от непосрдствения причинител.

Субекти на професионалната отговорност са работодателят или възложителят на работата, които отговарят по начало за чужди действия и непосредственият причинител на вредите – физическото лице, което упражнява професията. Възможно е и двамата да отговарят солидарно или разделно или да отговаря само лицето, което упражнява професията и е непосредственият причинител на вредата, като напр. нотариусът или частният съдебен изпълнител.

3. Анализът на задължителната застраховка „професионална отговорност” на лекаря продължава с правните белези на разглеждания вид застраховане.

На първо място, застраховащ и застрахован може да бъдат едни и същи или различни лица. Застраховката може да се сключи от застрахования, т.е. да има идентичност на застраховащ и застрахован. Такъв е случаят с общопрактикуващите лекари или лекари-специалисти, които работят на самостоятелна частна практика. В този случай страна по застрахователния договор е физическо лице. Договорът обаче може да се сключи и от юридическо лице – лечебно заведение за болнична или извънболнична помощ, диспансер, лаборатия и т.н. В този случай приложение намира чл. 431 КЗ – застраховката покрива отговорността както на юидическото лице, така и на лицата, които го представляват и на лицата в трудови отношения с него. Следователно лечебното заведение застрахова както своята собствена отговорност, която може да възникне на основание чл. 49 ЗЗД, така и отговорността на управителя, изпълнителния директор, които са негови законни представители и които изразяват волята на юридическото лице във външните отношения. Застраховани са и лекарите и другите медицински специалисти, които работят в съответното юридическо лице на трудов договор. В случая се прилагат правилата за застраховане за чужда сметка. Застраховащ е лечебното заведение или друго юридическо лице, но застраховката обхваща като неговата отговорност, така и отговорността на лицата, които са включени на основание чл. 469, ал. 1 КЗ в обсега на застрахователната защита. Тази застраховка покрива имуществената професионална отговорност и на работещите в лечебното заведение лекари и останалия медицински персонал.

Тук трябва да имаме предвид и една особеност на българското гражданско право. При договорната отговорност длъжникът – в случая лечебното заведение отговаря пред пациента за неизпълнение на задължението да осъществи качествено и навреме лечебния процес, т.е. той отговаря за неизпълнение на главното си договорно задължение и дължи обезщетение на вредите, които са резултат от неизпълнението. Тъй като лечебното заведение, лаборатория или диспансер са изкуствени образования, те не могат да изразяват сами воля и вместо тях волята се изразява от техните законни представители. Това, което последните извършват е от името и за сметка на юридическото лице. Лечебното заведение извършва дейността си чрез медицинските специалисти и затова техните действия в своята съвкупност съставляват дейността на самото юридическо лице. Затова не би могло да се застрахова юридическото лице без застраховката да се разпростира и върху неговите служители.

Но освен тези, които се намират в трудови отношения с лечебното заведение, застраховани са и другите лица, които не са представители на юридическото лице и не се намират в трудови отношения с него, но на които застрахованото лечебно заведение е възложило изпълнение, стига да ги е включило в застрахователния договор. Става дума за лица, които работят на основание, различно от трудовия договор. Те могат да работят по договор за поръчка, договор за изработка  или ненаименован договор. Това са подизпълнителите по смисъла на договорното право и изпълнителите на възложена работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД.

В духа на изложеното чл. 469, ал. 5 КЗ предвижда, че застрахователният договор за задължителна застраховка „професионална отговорност” покрива отговорността на застрахования, вкл. и на лицата, които го представляват, на лицата в трудови отношения с него и на тези лица, на които е възложил изпълнение и ги е включил в застрахователния договор. При това положение застраховката покрива както отговорността по чл. 49 ЗЗД, която е деликтна, обективна вторична и функционално зависима от отговорността на изпълнителя, така и отговорността на изпълнителя на медицинска дейност, който непосредствено причинява вредите на пациента.

С това застраховката „професионална отговорност” надхвърля границите на сега действащата правна уредба на чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. Тук бих искала да направя едно отклонение и да разгледам въпроса за правната уредба на причиняване на вреда чрез изпълнител на работа.

Когато едно лице е назначило друг за осъществяването на определена работа и изпълнителят причини вреда на трето лице, той отговаря спрямо третото лице съгласно чл.  49 ЗЗД, доколкото вредата е възникнала при изпълнение на възложената работа. При това извършителят на работата трябва да е действал противоправно и виновно и виновно да е увредил третото лице. Вината на възложителя на работата е без правно значение. Законът не изисква възложителят да е допуснал някаква грешка, да има недостатъци в положената грижа при избор на изпълнител или да е проявил недостатъчен контрол или пропуски в направляването и ръководенето на изпълнителя. Отговорността на възложителя безспорно се определя в теорията и в практиката като обективна. Той не може да се освободи от отговорността, ако докаже, че е положил дължимата грижа в указанията, които е дал на изпълнителя, или ако докаже, че вредата и без неговото възлагане би настъпила. Следователно, няма основания за освобождаване от отговорността. Единствените основания за освобождаване са доказателствата, че изпълнителят не е причинил вредата в конкретния случай или че изпълнителят не е действал виновно.

Отговорността на възложителя за поведението на своя изпълнител е практически най-важният случай на отговорност за трети лица. Основната идея на отговорността може да се открие тук в концентрирана форма: Изпълнителят изпълнява задачи в интерес и под указанията на възложителя; възложителят създава по този начин риск и неговата вина при надзора и направляването на изпълнителя се презумира, а на пострадалия се предоставя един платежеспособен длъжник, който има и задължението да се застрахова.

Предпоставките на отговорността на възложителя са:

1. отношение на субординация между възложителя и изпълнителя: Изпълнителят трябва да бъде лице, което действа в помощ на възложителя. Това най-често се изразява в обстоятелството, че между двмата има отношение на авторитарност, причинно-следствена връзка. Това може най-напред да произтича от едно правотношение: в повечето случаи трудов договор или договор за поръчка. Но не и от договор за изработка. Достатъчно е да има фактическа причинна връзка. Така напр., ако собственикът на кола предостави неговото управление на приятел  и пътува до него като пътник.
2. Вина на изпълнителя: Отново може да се каже, че нашето право на тази плоскост не се развива като френското право и е останало в първоначалното си положение. Първоначално се е искала вина на изпълнителя. Това положение е останало у нас и днес. Правораздаването ни не е показало еволюцията, която претърпя френското право. Френското правораздаване превърна позициите на възложителя в течение на времето от позиция на гарант в позицията на субституент: От една страна е изключена вината на изпълнителя, ако той е държател на вещта. От друга страна не се изисква вина на изпълнителя, ако вредата бъде причинена на договорен партньор на възложителя, тъй като в този случай възложителят отговаря на договорно основание. И накрая в рамките на конструкцията за служебната вина е изключена личната отговорност на изпълнителя на работа; обаче възложителят продължава да отговаря и спрямо лица, с които не се намира в договорно отношение.
3. Вината на изпълнителя се проявява при осъществяване на възложената задача. Възложителят отговаря само тогава за своя изпълнител, когато той причини вреда при упражняване на фукцията на възложителя.  Това е спорно само тогава, когато изпълнителят злоупотребява със своите служебни функции в името на частния си интерес, напр. шофьорът, който със своята служебна кола извършва частни превози. За разлика от френското правораздаване, в българското няма различни противоречиви становища. Във Франция се противопоставят тясна и широка концепции: Гражданските камари застъпват една тясна концепция, според която възложителят не отговаря, ако изпълнителят надхвърли границите на възложената му задача; наказателните състави отстояват дълго време една широка  концепция, според която отговорност на възложителя съществува и тогава, когато изпълнителят при възможност за изпълнение на задачата си причини вреда. Спорът изглежда е решен според едно решение на пленума в полза на ясната концепция за тясната отговорност, която е във вреда на пострадалия.

Ако тези предпоставки са налице, възложителят отговаря за действията на своя изпълнител; не е възможно освобождаването от отговорност. По принцип изпълнителят отговаря солидарно с възложителя. Според традиционното схващане възложителят може по-късно да предяви регресен иск срещу изпълнителя, най-малкото в случай че изпълнителят е действал виновно.

Нашето законодателство в сферата на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД е останал на нивото на стария Граждански кодекс на Франция. След като плати на пострадалия, възложителят на работата има регресен иск срещу изпълнителя на основание чл. 54 ЗЗД.  От друга страна обаче имаме и правната уредба на Кодекса на труда, който регламентира ограничена имуществена отговорност на работника и служителя, който се намира в трудови отношения с възложителя на работа, както и специален ред за осъществяване на тази отговорност, различен от регресния иск по чл. 54 ЗЗД.

И така, според гражданското право изпълнителят на възложената работа – лекарят или друг медицински специалист отговаря по правилата на гражданското законодателство в пълен размер за вредите, причинени на пациента при упражняване на неговата професия. Възложителят или изпълнителят отговарят не субсидиарно, а солидарно, а чл. 54 ЗЗД изрично предвижда, че лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил. Това означава, че възложителят, който носи обективна, гаранционна отговорност за чужди деяния, може да възстанови от изпълнителя платеното на пострадалия. В крайна сметка обезщетението на вредите, причинени на пациента от виновното и противоправно поведение на лекаря, се носи от лекаря, а не от лечебното заведение.

От друга страна обаче стои Кодексът на труда, който защитава интересите на всички работници и служители, вкл. и на лекари и други медицински специаслисти. Всеки, който се намира в трудово отношение, носи ограничена имуществена отговорност за вредите, които е причинил на своя работодател, стига причиняването на вредите да не съставлява престъпление или умишлено деяние на изпълнителя на медицинска помощ.

Изтъкнатото положение следва да бъде съобразено и при уредбата на застраховането на професионалната отговорност.

Според чл. 469, ал. 5 КЗ застрахователният договор за задължителна застраховка „професионална отговорност” покрива отговорността на застрахования, вкл. на лицата, които го представляват, на лицата в трудови правоотношения с него и на тези, на които застрахованият е възложил изпълнение и ги е включил в застрахователния договор.  Това е най-важната норма на кодекса, която прониква в гражданската отговорност. Използването на термина „професионална отговорност” не трябва да сменя съдържанието на отговорността, уредена в гражданското и трудовото право. В застрахователния договор следва да бъдат уредени застраховките на три вида отговорности.

Първо, застраховането на отговорността на лечебното заведение, на работодателя на изпълнителя, който непосредствено уврежда пациента или други лица. Това може да бъде договорна отговорност или деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД. Лечебното заведение може да отговаря и по чл. 45 ЗЗД.

Второ, застраховането на отговорността на лекаря или изпълнителя на медицинска помощ, който противоправно пряко непосредствено и виновно причинява вреди на пациента. Тук следва да се прецезира, дали застрахователят ще покрива ограничената имуществена отговорност по Кодкеса на труда или пълната гражданска отговорност при условията на чл. 45 ЗЗД или при условията на регресен иск по чл. 54 ЗЗД, който възниква при престъпление, умисъл или извършване на дейност, излизаща извън предмета на възложената дейност.

Трето, застраховането на отговорността на лекаря или изпълнителя на медицинска дейност, който противоправно и виновно причини вреди на пациента, но не се намира в трудово отношение с лечебното заведение, в което на основание договор за поръчка или друг вид договор извършва медицинска дейност, в процеса на която причинява вреди на пациент или трети лица. Той не отговаря по правилата на КТ и затова не може да носи ограничена имуществена отговорност спрямо лицето, което му е възложило извършването на диагностицирането, лечебната дейност, клиничното изследване и пр. Той носи пълна отговорност за вредите, които е причинил като изпълнител на възложената работа. Доколкото и това лице е включено в субективните предели на застрахователната защита, застрахователят е длъжен да поеме неговата отговорност, която може да възникне на основание чл. 45 ЗЗД, ако не се намира в договорно отношение с пациента или да се реализира по реда на чл. 54 ЗЗД, ако пациентът насочи иска си за обезщетение на вреди срещу лечебното заведние, в което е получило увреждането.

Или ако трябва да обобщим, застраховани са лечебното заведение, неговите законни представители, лекарите и медицинските специалисти, които работят на трудов договор и тези, които са сключили друг договор, различен от трудовия, при положение че са включени в субектите на застраховане.

На второ място, застраховането покрива отговорността за вреди, причинени на трети лица, която възниква само при упражняване на професионалната дейност. Необходима е следователно причинна връзка между дейността, т.е. упражняването на професията и вредите. Вредите, които се дължат на други причини, като сбиване на лекар с пациент поради лични причини, не се покриват от застраховката.

3. Застрахователно събитие

Кодексът за застраховането определи по нормативен път застрахователното събитие при задължителната застраховка „професионална отговорност”. Това е настъпването на вредоносния резултат, за който е отговорен застрахованият. Без значение е къде са настъпили вредите. От значение обаче е, дейността, от която са произтекли вредите, да се извършва от застрахования на територията на Република България, а това условие е изпълнено, ако застрахованият е регистриран  или е с призната правоспособност за упражняване на съответната професия на територията на България и дейността му се извършва в рамките на регистрацията или правоспособността – чл. 469, ал. 3 КЗ. По този начин се реши със закон спорния въпрос, коя система за определяне на застрахователното събитие следва да се прилага у нас. Спорът има своя произход в съществуването на 3 становища за същността на застрахователното събитие. Според първото, застрахователното събитие е непозволеното увреждане и то настъпва в момента на причиняване на щети на трети лица[4]. Това е така нар. в световната литература occurrence basis. Положителните черти на това становище са че застрахователното събитие настъпва към момента на осъществяване на риска – извършване на противоправното и виновно деяние от застрахованото лице. Не е необходимо увреденият пациент да бъде удовлетворен от застрахователя, за да се счита за настъпило събитието и за да може той да претендира плащането на застрахователното обезщетение или сума. Извършването на деянието е неочакваното, несигурно и нежелано събитие, каквото представлява застрахователното събитие по принцип. Това е началото на вредоносния процес, за който узнава застрахованият. След този момент той вече е нащрек и ще гледа да се застрахова и за следващите стъпки, които ще бъдат предприети срещу него. Но той вече знае, че е извършил нещо нередно, че е нарушил медицинските  стандарти. Ако сключи по-изгодна за него застраховка за следващия период с друг застраховател, се създават предпоставки за злоупотреби. Освен това следващият застраховател ще знае, че вече е извършено деянието. Отрицателният момент в тази застраховка е обусловен от обстоятелството, че извършването на самото деяние не е достатъчно. Необходимо е още и настъпването на вредата. Затова се стига до втората теория – damages basis. Според нея застрахователното събитие е възникването на вредоносния резултат. Отговаря застрахователят, който покрива отговорността на застрахования, през периода на проявата на вредата. Аргументът е, че ако застрахователното събитие е настъпването на фактическия състав на професионалната отговорност, а той включва четири задължителени елемента – деяние, вреда, вина и причинна връзка между деянието и вредата, без вина фактическият състав не се счита за реализиран, а застрахователното събитие – за настъпило[5]. Освен това, първото схващане, схващането за застрахователното събитие само като причина не би могло да обясни случаите, когато деянието е бездействие, тъй като в гражданското право релевантността на бездействието се проявява само при настъпване на вредите. Аргумент в подкрепа на това становище е и разрешението за приложимото право при непозволеното ъвреждане. Това е правото на държавата, в която е настъпила вредата – Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (OВ L 199, 31.7.2007 г., стр. 40—49)

Именно това разрешение е възприето и в чл. 469, ал. 1 КЗ. То обаче трябва да се съчетае с ретроактивното застраховане, което е допустимо и предвидено в действащото застрахователно право. Отговаря този застраховател, който е сключил застрахователен договор «професионална отговорност» за времето, през което са възникнали вредите у пострадалото лице. Ако в договора има клауза за ретроактивно застраховане, застрахователят съгласно чл. 355, ал. 1 КЗ осигурява покритие за период преди датата на сключване на договора. Няма забрана за включване на такава договорна клауза. Съгласно алинея 4 на същия член тя е нищожна само при задължителната застраховка «гражданска отговорност» на автомобилистите и «злополука» на пътниците в средствата за обществен превоз. А контратио, тя би била действителна, ако се включи в задължителната застраховка «професионална отговорност» на лекарите и лицата, упражняващи медицинска професия. За да възникнат правните последици на ретроактивното покритие, е необходимо обаче застраховащият или застрахованият да не са знаели към момента на сключване на договора, че събитието е настъпило през този минал период. А доколкото при задължителната застраховка «професионална отговорност» събитието е възникване на вредата, застрахованият – лечебно заведение и изпълнителят на медицинска помощ не е трябвало да знаят към момента на сключване на застрахователния договор, че е извършено вредоносно деяние, т.е. че от допуснатата лекарска грешка са възникнали вреди за пациента. Доказването на знанието е в тежест на застрахователя.

Третият принцип, въз основа на който се определя застрахователното събитие при застраховка «професионална отговорност» е принципът на предявяване на претенцията – claim-made-basis. Той е характерен за английското и за морското застрахователно право, но беше възприет от застрахователните условия на почти всички застрахователи, които практикуват този вид застраховане. Според тях застрахователното събитие се счита за настъпило в срока на действие на застраховката, когато претенцията за обезщетение е предявена срещу застрахования или застрахователя за първи път писмено през срока на действие на застраховката, при условие, че грешката или пропускът, довели до причиняването на вредите, са допуснати след началната дата на застраховката или след вписаната в полицата ретроактивна дата (ако такава е договорена). Една подобна клауза практически обезсмисля застрахователната защита. Договорите се сключват за една година. В рамките на една единствена застраховка трябва да се извърши притивоправното деяние, да са настъпили окончателно вредите и да е предявен искът.На практика такива случаи биха били твърде редки и това са случаите, когато е настъпила смъртта на пациента, лекарската грешка е очевидна и близките, преодолявайки психическия шок, се насочват директно към претенцията. При една такава формулировка на обсега на застрахователна защита огромната част от лекарски грешки, при които лекарската грешка поставя началото на един продължителен лечебен или спасяващ живота процес, който може да продължи дълго (така нар. Extended event) остават незащитени и извън борда.

4. Застрахователно обезщетение

Застрахователното обезщетение обхваща обезщетението, което застрахованияt дължи на увреденото от него лице по силата на свoята договорна или деликтна отговорност, но не повече от уговорената застраховатлна сума.

КЗ въведе методиката на определяне на застрахователното обезщетение при повече от едно увредени лица в рамките на задължителното ЗГО, вкл. и в рамките на задлжителната застраховка „професионална отговорност”. Минималната застрахователна сума при задължителното застраховане на професионалната отговорност не е определена в КЗ. Когато претенциите за обезщетение от едно застрахователно събитие надхвърлят застрахователната сума, плащанията също се извършват при условията на съразмерност, но само в рамките на един и същи ред. Преди това те се подреждат в 4 реда :

– претенции за неимуществени и имуществени вреди от смърт или телесно увреждане. От тях се приспада обезщетение, получено от увреденото лице от друг застраховател[6]; обезщетението, получено от системата на социалното осигуряване и обезщетението, получено от трето лице[7].

– претенции за вреди от имущество. От тях се приспадат обезщетението, получено от друг застраховател или от трето лице;

– претенции на застрахователи или трети лица, суброгирали в правата на застрахователя;

– други претенции[8].

Първо се удовлетворяват претенциите по първи ред. С остатъчната сума се удовлетворяват претенциите от втори ред, като всеки ред се удовлетворява в пълен размер и всеки следващ ред се удовлетворява от остатъчната сума.

Какво е обаче положението, ако в рамките на един ред застрахователната сума е недостатъчна. Тогава би следвало да приложим  формулата от чл. 436, ал. 1 КЗ, а именно:

Застрахователната сума
–––––––––––––––––––––––––––– = коефициент
Сборът от всички застрахователни обезщетения

Коефициент се умножава с всяко застрахователно обезщетение и се получава дължимото застрахователно обезщетение.

Например: 500 000 лв. е застрахователната сума. Първият пострадал следва да получи като обезщетение на вредите от телесна повреда 300 000 лв., вторият – 300 000 лв., третият – 400 000 лв.

500 000
–––––––––––––– = 0,5
1000 000 (300 000 + 300 000 + 400 000) лв.

Първият – 0,5 х 300 000 = 150 000 лв.
Вторият – 0,5 х 300000 = 150 000 лв.
Третият – 0,5 х 400 000 = 200 000 лв.

Какво е обаче положението, ако е разпределена застрахователната сума, а се появи увредено лице, което не е участвало в разпределението и следователно – не е обезщетено. При наличието на общо ЗГО, според чл. 436, ал. 2, който буквално е възпроизведен и при уредбата на задължителната застраховка „професионална отговорност” – чл. 470, ал. 2 КЗ, ако третото лице не е предявило към датата на плащането на ПОСЛЕДНОТО обезщетение претенцията си, то не може впоследствие да отправи застрахователна претенция към застрахователя, при условие, че застрахователят не е предвиждал и не би следвало да предвижда предявяването на друга претенция съобразно предоставените му документи при предявяване на предходни претенции и лицето, което иначе е оправомощено не е било част от раьзпределението по причини, за които то отговаря. Тази разпоредба, освен че е несправедлива, противоречи на кодекса, като лишава увреденото лице от правото да получи обезщетение от икономически по-сигурния платец, какъвто е застрахователят. То се санкционира за това, че не е участвало в разпределението по причини, за които отговаря?! Отговорността възниква за виновно и противоправно деяние, което накърнява чужди интереси. За какво обаче може да отговаря увреденото лице – за забава в предявяване на претенцията ли??!! То е кредитор, а не длъжник и не може да носи гражданска отговорност за своята забава. Освен това застрахователят носи тежестта да докаже причините за неучастието в разпределението на сумата и вината, за която увреденият би „отговарял”. Освен това застрахователят трябва да доказва, че не е предвиждал и не би следвало да предвиди предявяването на такава претенция съобразно предоставените му документи при предявяване на предходните претенции.

Нека да си представим една проста житейска хипотеза. Увредени са от болнична инфекция неизвестен брой пациенти. Няколко от тях са по-бързи и инициативни и предявят претенциите си, изчерпат застрахователната сума. Тези, които са били в най-тежко състояние, не са смогнали да проверят кога предстои последното плащане, за да го изпреварят във времето. А кой ще определи до какъв срок следва да се предявяват претенциите, след като имаме 5-годишна давност по чл. 378, ал. 2 КЗ? Посоченото разрешение противоречи на социалното предназначение на ЗГО – да се обезпечи на пострадалите от непозволено увреждане обезщетяване от сигурен и платежеспособен длъжник, както и функциите на погасителната давност – в рамките на 5 годишния срок пострадалият може да предяви претенцията си.

Тук за всеки случай законодателят се е „застраховал”, като е добавил че третото лице не е участвало по причини, за които то отговаря. С други думи, бездействието му трябва да е виновно, а за да е виновно, то трябва преди всичко да е противоправно. Коя задължителна или забраняваща императивна норма трябва да е нарушило третото лице, не става ясно обаче.

Смятам, че разрешенията на кодекса не са удачни. Би следвало при недостатъчност на застрахователната сума, застрахователят да заплаща авансово суми и след като изтече давностния срок да разпредели окончателно остатъчната сума между оправомощените трети лица съразмерно на техните обезщетения. В противен случай има неопределеност, несигурност и несправедливост, неоснователно лишаване на някои от пострадалите от застрахователно обезщетение.

Погасителната давност, в която увреденото трето лице може да търси обезщетение от застрахователя, е 5 години от настъпване на вредата.

Застрахователят покрива професионалната отговорност, която по своята същност е гражданска, имуществена отговорност за вреди, причинени на трети лица, само ако дейността е извършвана на територията на България от правоспособно и регистрирано по надлежния ред лице.

Застрахователят е длъжен да обезщети увреденото лице и тогава, когато застрахователното събитие е причинено умишлено, след употреба на алкохол над допустимата норма или след употреба на наркотично вещество. След като удовлетвори третото увредено лице обаче той има регресено право за възстановяване на платената сума от застрахования.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

---

---

---

[1] За всички застрахователи вж.www.google.bg/?gfe_rd=cr&ei=osJoV6ymB9Sz8wefsYvoBA&gws_rd=ssl#q=profesionalna+otgowornost

[2] Такива закони са Законът за нотариусите и нотариалната дейност, Законът за частните съдебни изпълнители, Законът за национаслната агенция за приходите, Законът за частната охранителна дейнодт, Законът за адвокатурата, Законът за устройство на територията, Законът за туризма и др.

[3] Относно договора за лечение вж. Голева, П. Договор за лечение в:www.gramada.org.

[4] То е изразено за първи път в нашата теория от Л. Василев – вж. , с. 307. Също Поцков, К. Относно момента на настъпване на застрахователното събитие при застраховката „гражданска отговорност”. Соц. Право, 1978, 7-8, с. 79.

[5] Това становище в чуждестранната литература се застъпва от Mueller, H. Der Begriff des Versicherungsfalles in der Schadenversicherung unter besonderer Beruecksichtigung der allgemeinen Haftpflichtversicherung. Karsruhe, 1976, S. 90-120.

[6] Такъв е случаят, когато е сключена застраховка «злополука» в полза на увреденото лице и договорът има за предмет изплащане на обезщетение на причинените вреди или комбинация на фиксирана сума и обезщетение – чл. 459, ал. 3 КЗ.

[7] Става дума за обезщетение, дължимо по силата на закон от лице, различно от застрахователя по гражданска отговорност. Законът визира очевидно еднократната финансова компенсация, която се предоставя след влизане в сила на осъдителна присъда или на акт за прекратяване на наказателното производство, акт за спирането му поради неразкриване на извършителя на престъплението и която обхваща заедно или поотделно, имуществените вреди, които са пряка последица от престъплението и се изразяват в различни видове разходи, свързани с лечението, пропуснати доходи, пропуснати средства за издръжка и др, посочени в чл. 14 от Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления – ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 1.1.2007 г.

[8] Дължимата от Застрахователя по гражданска отговорност сума е резултативна величина. Тя е остататъкът от вредите, който не се покрива от другите видове обезщетителни средства. Това е новата концепция на правната уредба по Кодекса за застраховането от 2016 г.