- Проблемът
Застраховката «гражданска отговорност» покрива риска от възникване на гражданска (договорна или деликтна) отговорност на застрахования през времетраене на застрахователния договор. Застрахователят се задължава да обезщети всички имуществени и неимуществени вреди, които застрахованият делинквент е причинил на увреденото трето лице – чл. 223, ал. 1 от Кодекса за застраховането. Третото лице има право да иска пряко от застрахователя да му заплати застрахователното обезщетение, което той дължи по силата на застрахователния договор – чл. 226 КЗ. Всепризнато и в теорията, и в съдебната и застрахователната практика е, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от деликтната, респ. договорната отговорност на застрахованото граждански отговорно лице. Застрахователят дължи ако и колкото дължи застрахваният делинквент. Единствената граница на задължението му е застрахователната сума. Или с други думи, застрахователят е длъжен да заплати на увреденото лице деликтното обезщетение до размера на застрахователната сума.
Самото трето увредено лице разполага с две права – първо, деликтно право срещу застрахования делинквент на основание чл. 45 във връзка с чл. 51 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите и второ, пряко право срещу застрахователя на делинквента на основание чл. 226 от Кодекса за застраховането. Двете права съществуват успоредно и не се изключват взаимно. По свой избор третото увредено лице може да упражни претенцията си или срещу деликвента – застрахован, или срещу неговия застраховател.
Погасителната давност относно вземането на третото увредено лице е уредена в две разпоредби. Относно деликтната претенция – в чл. 114, ал. 3 ЗЗД, съгласно който погасителната давност започва да тече от откриване на дееца. Погасителната давност относно претенцията за застрахователно обезщетение започва да тече от настъпване на застрахователното събитие – чл. 197 от Кодекса за застраховането. Продължителността и на двете претенции е еднаква – 5 години.
Третото увредено лице има право на обезщетение на причинените му от застрахования делинквент имуществени и неимуществени вреди. Съдържанието на застрахователното обезщетение и на деликтното обезщетение е еднакво. Те са еднакви и по размер (с тази вече изтъкната особеност, че застрахователното обезщетение е ограничено от застрахователната сума, съставляваща лимита на отговорност на застрахователя). Обемът и границите на отговорността на застрахователя се определят от правилата, относими към деликтното обезщетение и са идентични с тези на деликтната отговорност. Затова при определяне на обезщетението на имуществените и неимуществените вреди и на намаляване на обезщетението при съпричиняване на вредите от пострадалия се прилагат чл. 51, ал. 2 и ал. 3 и чл. 52 ЗЗД. Това означава, че при влошаване на здравословното състояние на третото увредено лице и намаляване на неговата работоспособност, се дължи ново обезщетение, обезщетение на допълнителните вреди, които се намират в причинна връзка с деянието на застрахования делинквент. Това е така нар. ексцес и той също се обхваща от застрахователното обезщетение (при условие да не надхвърли застрахователната сума).
Проблемът възниква обаче при колизията на чл. 114 ал. 3 ЗЗД с чл. 197 КЗ. От кога започва да тече погасителната давност в случай на ексцес? При непозволеното увреждане няма разногласие в съдебната практика. Безспорно се приема, че в условията на чл. 51, ал. 3 ЗЗД става дума за нови вреди и нововъзникнало право на обезщетение и от момента на влошаване на здравословното състояние започва да тече нова 5 годишна погасителна давност по силата на чл. 110, ал. 1 и чл. 114, ал. 3 ЗЗД.
- Съдебната практика
Съдът приема, че се касае за нововъзникнали вреди и нововъзникнало право на обезщетение – р. 1387/2000 – ВКС по гр.д. 781/2000 – Пето г.о. – Апис. Дори ексцесът да е настъпил след изтичане на 5 години след извършване на деянието. Съдът обаче не е така единен по отношение на правото на застрахователно обезщетение при ексцес. Мненията на съдиите от ВКС и бившия ВС се разделят при отговарянето на въпроса, дали претенцията на третото увредено лице в случаите на ексцес е погасена по давност или не, ако ексцесът се прояви след изтичането на 5-годишния срок от вредоносното деяние.
По-старата съдебна практика – р. 3913/1981 по гр.д. 3127/81, Първо гр. О. – Апис; р. 4478/1983 по гр.д. 3224/83, Първо гр. О.; р. 890/1988 по гр.д. 870/88, Четвърто г.о., позовавайки се на т. 14 от ППВ 7/1977 г., отричаше възможността да се упражни право на ексцес, ако от момента на настъпване на събитието до възникването на новите вреди е изтекла застрахователната давност. Общата мотивировка във всички тези решения е, че правото на застрахователно обезщетение се погасява в специалния срок, който започва да тече от деня на злополуката (настъпването на застрахователното събитие) и това се отнася и за обезщетението за вреди вследствие влошаване на здравословното състояние.
По-късно ВКС корегира тази практика и в р. 1387/2000 по гр.д. 781/2000, Пето г.о. прие, че когато деецът по непозволено увреждане е известен и последва влошаване на здравословното състояние на увредения (ексцес), погасителната давност, в т.ч. и специалната застрахователна давност, започва да тече от момента на проявяване на вредата. В р. 622/2007 по т.д. 292/2007 – ВКС – ТК – Второ т.о. също е възприето разбирането, че от момента на възникване на ексцеса възниква ново право на обезщетение на допълнителните вреди, които преди това не са обезщетени, защото са се проявили впоследствие.
Противоречивата съдебна практика е довела до допускане на касационно обжалване на решение на въззивен съд и в р. 53/2012 – ВКС – ТК – второ отделение по т. д. 455/2010 г. приема, че «за разлика от общата разпоредба на чл. 114 ЗЗД, при застраховките законодателят не свързва началото на давностния срок с изискуемостта на вземането, а със застрахователното събитие. Специалната нормативна уредба на давността при застраховките изключва приложението на общите разпоредби на ЗЗД. Затова увреждащият отговаря неограничено и за вредите, които не са били предвидени, но са настъпили впоследствие в резултат на влошаване състоянието на пострадалия. Но за да се обезщетят от застрахователя, допълнително настъпилите вреди трябва да са се проявили в срока на специалната застрахователна погасителна давност. Следователно според съда началото на давността не се свързва с изискуемостта на вземането (проявлението на ексцеса), а с датата на застрахователното събитие.
- Собствено становище
В настоящата статия аз поддържам становището, според което при ексцес, т.е. при влошаване на здравословното състояние на увреденото лице застрахователната давност се запазва като срок – 5 години, но започва да тече от момента на възникване на новите вреди.
Какви аргументи могат да се направят в полза на поддържаното тук становище?
Първо, смисълът, предназначението, целта на института на погасителната давност е да защити длъжника срещу продължилото определен период от време бездействие на кредитора. Но за да бездейства един кредитор, той трябва да разполага с правото, което може да упражни или да защити, ако то не се изпълнява или оспорва от длъжника. Кредиторът, в случая пострадалото лице, обаче към момента на злополуката, на пътно-транспортното произшествие или на друг вид непозволено увреждане, НЯМА право, което да се погасява по давност, защото то не е възникнало. Не се знае, дали ще възникне изобщо. В разглежданата хипотеза не става въпрос за съотношение между чл. 114, ал. 3 ЗЗД и чл. 197 КЗ, т.е. за съотношение между обща и специална норма, а за това, че вземането за ексцес не е възникнало в никакъв случай в момента на непозволеното увреждане. То, според изричния текст на чл. 51, ал. 3 ЗЗД се проявява по-късно. То е ново вземане, макар и свързано с вземанията по чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД.
Второ, безспорно е, че с договора за ЗГО застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 223, ал. 1 КЗ. Застрахователят обезщетява всички вреди, които обезщетява застрахования делинквент по силата на непозволеното увреждане. ЕДИНСТВЕНАТА граница, която поставя законодателят, е застрахователната сума. Във всяко друго отношение обемът и границите на отговорността на застрахователя се покриват и са идентични с тези на застрахования, а последните се определят от чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Затова е безспорно, че застрахователят поема и допълнителните вреди, които се намират в причинна връзка с увреждащото деяние. Спорно е само дали те трябва да са настъпили в рамките на 5 годишния срок от момента на злополуката.
Трето, безспорно е, че правото на обезщетение при ексцес е ново право, което не е съществувало към момента на извършване на деянието. Безспорно е, че за него погасителната давност започва да тече не от момента на извършване на увреждащото деяние, а от момента на проявление на новите вреди. Това положение изрично е прието в емблематичното постановление на Пленума на бившия Върховен съд Nr. 2/1981 г.
Когато в резултат на НУ е причинена болест, давността за вземането от НУ започва да тече от нейното проявяване и установяване, а не от момента на НУ. Ако се е влошило здравословното състояние на пострадалия след НУ, се дължи ново обезщетение и вземането за обезщетението в резултат на влошаването е изискуемо от момента на влошаването. От този момент започва да тече и погасителната давност за новото, допълнителното обезщетение – също и решение на ВКС[1], р. на ВКС 1387/9.11.2000 по гр. д. 781/2000, V гр.о.[2]
Четвърто, но дори да приемем аргументацията на противното становище, че застрахователната давност за всички права започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, се поставя въпросът, а кое е застрахователното събитие и кога то настъпва. Отново съдебната практика единодушно приема, че застрахователното събитие е непозволеното увреждане. Последното се определя като фактически състав, като сложен юридически факт, който се състои от следните елементи – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина и за да се счита за настъпило, трябва да са се проявили всички тези негови елементи. Без вреда няма непозволено увреждане и следователно, няма застрахователно събитие. При някои непозволени увреждания деянието обаче може да се извърши, респ. неизвърши на определена дата, но вредите да настъпят по-късно поради особености в увреждащия механизъм. Такива са редица случаи при така нар. ‘професионална отговорност”. Едно лице, което извършва по занятие определена дейност, може да извърши умишлено или по небрежност противоправното си деяние, от което не възникват непосредствено вреди. Последните се появяват по-късно. Такива са случаите при извършване на нотариална дейност, дейност на лекари, адвокати, частни съдебни изпълнители, синдици, строители, проектанти, консултанти в строителния процес. Общото при всички тези отговорности е опасността от причиняване на вреди от неизпълнението на задължения при упражняване на някои правно регламентирани професии поради проявена грешка, небрежност, пропуск. Така напр. лекарят не установява точната диагноза навреме, заболяването не се лекува или не се лекува адекватно и след известно време (дни, месеци или години) болестта се развива и води до по-тежки увреждания или до смърт. Адвокатът не подава до определения срок жалбата или исковата молба, поради което клиентът не може да защити накърнените си права. Непозволеното увреждане е едно разтеглено във времето събитие (extended event).
Проблемът с extended event намира практическо приложение при погасителната давност при НУ и при застраховката “гражданска отговорност’ на професионалистите. Безспорно е, че застрахователното събитие е реализиране на покрития от застраховката риск, а покритият риск е опасността от възникване на деликтна отговорност на лечебното заведение по чл. 49 или по чл. 50 ЗЗД или на лекаря по чл. 45 ЗЗД, на нотариуса – по чл. 73, ал. 1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), на частния съдебен изпълнител по чл. 74, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители и др. Проблемът съществува и при ЗГО на автомобилистите, защото и при тях злополуката – сблъскването на две МПС примерно е в един ден и час, но ако не настъпи веднага, незабавно смъртта на увреденото лице, здравословното състояние може да се влошава продължително време, т.е. вредите могат да настъпват постепенно или да възникнат впоследствие. Може ли да кажем че застрахователното събитие е само това, което е станало в деня на сблъсъка, без да са се проявили все още всички телесни повреди, които са резултат на деянието – напр. психична епилепсия, която се проявява години след това. Не може да има непозволено увреждане без вреди, а те са последица на деянието и могат да възникнат значително по-късно от деянието. Човешкият организъм е непредсказуем. Никой не може предварително да знае, как в бъдеще ще протече вредоносният процес и докога пострадалият ще продължи да се влошава, за да се покрият всички вреди.
Отговорността възниква от определен в правната норма фактически състав и то само ако са осъществени всички елементи (обективни и субективни) на фактическия състав. Безпроблемен е случаят, когато всички елементи са осъществени през времетраенето на застрахователната защита – и противоправното деяние, и вредоносните последици, и предявените претенции от увредения пациент. Проблемен е обаче случаят, когато деянието е извършено през времетраенето на един застрахователен договор (при един застраховател), вредите на пациента са настъпили по време на действието на друг застрахователен договор (друг застраховател), а претенциите са предявени през времетраенето на трети застрахователен договор (трети застраховател). Кой застраховател ще обезпечи застрахователната защита?[3].
Проблемът обаче засяга и началото на погасителната давност в разглежданите случаи. Срокът за погасяване на вземанията от НУ е 5 години – чл. 110 ЗЗД. Това важи и за вземанията срещу лицата, които упражняват правно регламентирана дейност. Срокът е 3 годишен само за лихвите върху вземането от НУ – чл. 111, б. В ЗЗД. А когато вземането е установено с влязло в сила решение или присъда, срокът за новата давност е 5 години, включително и за присъдените лихви – чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Началото на погасителната давност е момента на изискуемостта на вземането, а това е денят на извършване на НУ, ако деецът е известен, а ако не е известен – денят на неговото откриване – чл. 114, ал. 3 ЗЗД.
Следователно, началото на давността е свързано със знанието, т.е. с известността на дееца. Това означава, че пострадалият следва да познава всички обстоятелства, които трябва да са налице за един успешен иск. В този смисъл чл. 114, ал. 3 ЗЗД трябва да се тълкува разширено, а именно, че на увреденото лице трябва да е известен не само деецът, но той трябва да има и знание за съществуването на вредата, както и за нейния размер. Ако се касае за късно открити вреди, давността би следвало да започне да тече от момента на тяхното узнаване. Освен това знанието за дееца означава не само знание за неговото име, но и за постоянния му адрес. В противен случай увреденото лице не би могло да предяви иск поради неизвестност на адреса. Друг е въпросът, че това правило не би се приложило, ако пострадалият би могъл без особени усилия и търсене, проучване да узнае за тези обстоятелства, но той нарочно или поради неглижираност не проявява никаква активност.[4]
При отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани, началният момент на погасителната давност на вземането на увреденото лице е момента на отмяната на административния акт като незаконосъобразен и влизането на решението в сила, а при нищожните – с констатирането на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите се дължат на фактически действия или бездействия на административния орган погасителната давност за тях тече след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяване. Според ТР 3/2004 г. при незаконни фактически действия на администрацията давността започва да тече от момента на тяхното преустановяване, а при нищожен административен акт – от момента на неговото издаване. От тези моменти се дължи и мораторна законова лихва. При мълчалив отказ давността и лихвата текат от момента на влизане в сила на решението, с което е бил отменен мълчаливият отказ.
Следователно, идеята, която прокарва съдът относно началото на погасителната давност е, че тя започва да тече не от момента на извършване на виновното и противоправно деяние на делинквента, а от момента, в който в правната сфера на пострадалото лице са се проявили последиците от това деяние, от момента, в който пострадалият ги е претърпял, почувствал, осъзнал и по-точно узнал за тях и за лицето, което му ги е причинило.
Смятам че следва да приемем основното положение на деликтното право, че няма непозволено увреждане без вреда и че докато не е настъпила вредата, то също така липсва. В случая е налице едно разтеглено във времето непозволено увреждане. В един момент е извършено деянието, много по-късно е възникнала вредата, която обаче се намира в причинна връзка с противоправното поведение на дееца. Но едва след като се реализират всички елементи на непозволеното увреждане може да се счита за ИЗЧЕРПЕНО НАСТЪПВАНЕТО на застрахователното събитие. И тъй като последният елемент е вредата, в момента на възникване на вредата – на претърпените вреди и пропуснатите ползи, настъпва и застрахователното събитие. От този момент започва да тече погасителната давност срещу делинквента, както и срещу застрахователя. Меродавен е застрахователният договор и ще отговаря застрахователят, който е осигурил застрахователно покритие към момента на възникване на вредата, защото тогава възниква и самата деликтна отговорност.
Разбира се, не при всички случаи е задължително да има разминаване във времето на противоправното деяние и на вредата. Те може да настъпят в един и същи момент. Важното е да се знае, че без вреда няма непозволено увреждане и че едва с настъпването на вредата се формира цялосният, пълният фактически състав на застрахователното събитие.
В подкрепа на гореизложеното е чл. 105, ал. 1 от Кодекса на международното частно право, според който задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди.
Същото разрешение е възприето и в чл. 4, т. 1 от Регламента Рим II относно приложимото право към извъндоговорните задължения. “Приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпило събитието, породило вредата и независимо коя е държавата или държавите, в които настъпват непреките последици от това събитие”.
Отговорът на поставените въпроси зависят и от концепцията за правното предназначение на деликтното обезщетение – в чий интерес е установено то – дали в интерес на делинквента или на пострадалото лице. Дали обезщетението е правно средство за наказване (poena)[5] на провинилия се или за поправяне на вредите от неговото деяние. Лично аз смятам, че деликтното обезщетение има за цел да поправи вредите и затова то е установено и уредено в интерес на пострадалото лице.
Пето, противоречието в съдебната практика на плоскостта на разглеждания проблем се дължи на сбърканата правна уредба на погасителната давност при застрахователните отношения. Основната грешка в нея е фиксираният в закона начален момент, от който тя започва да тече – настъпването на застрахователното събитие. На тази плоскост се сблъскват две правила – общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, че давността може да започне да тече само ако вземането е станало изискуемо, т.е. ако неговият носител може да иска от длъжника изпълнението на насрещното задължение и специалното правило на чл.197 КЗ. Оказва се, че тези два момента изобщо не съвпадат, т.е. че вземанията на застрахователя и застрахования един спрямо друг изобщо не стават изискуеми в момента на настъпване на застрахователното събитие, а в съвсем различни моменти.
В следващите редове ще се спра подробно на отделните вземания и ще се опитам да докажа изтъкнатото тук твърдение. В рамките на тази точка, обаче, бих искала да посоча, че фиксирането на началото на погасителната давност към момента на настъпване на застрахователното събитие е погрешен подход на законодателя, който води до редица разрешения, противоречащи на основните принципи на правния институт на погасителната давност.
Интересно е да се отбележи, че този подход се среща единствено в областта на застраховането – по отношение на другите видове вземания законът не посочва по императивен начин началото, от което започва да тече давността. Освен това никое чуждестранно законодателство не регламентира началото на погасителната давност при застрахователните отношения[6]. В първоначалната уредба на давността в отменения български Търговски закон от 1898 г. законодателят също не се е бил осмелил да закове по нормативен път началния момент, от който давността започва да тече. Впрочем, той е използвал един много по-разумен подход, като в чл. 500 изрично е посочил, че давността при застрахователните отношения започва да тече “от момента, в който е могло да се иска удовлетворението на правата, произтичащи от договора за застраховане”.
Нека обаче илюстрираме погрешността на сега действащата правна уредба с анализиране на отделните вземания. Целият чл. 197 КЗ е изначално сбъркан.
А.Давностният срок на вземането за застрахователни премии
Според действащото у нас право всички вземания от застрахователния договор се погасяват в тригодишен срок. Това означава, че и вземането на застрахователя се погасява в този срок. Ако приложим установеното в чл. 197 КЗ правило, че давността започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие[7], ще стигнем до следното противоречие. От една страна, според основния принцип на погасителната давност, същата не може да започне да тече, ако вземането не е станало изискуемо, а от друга страна, според специалната правна уредба, давността по отношение на вземането на застрахователя за застрахователни премии не може да започне да тече преди настъпване на застрахователното събитие. Правото на застрахователни премии, обаче, във всички случаи и при всички видове застраховки става изискуемо преди да настъпи застрахователното събитие, а именно в деня, определен в закона или договора, в който застрахованият е длъжен да плати цената на застраховката. Това най-често е моментът на сключване на договора и затова законът обуславя по начало действието на застрахователния договор от плащането на първата застрахователна премия. Безспорно е, следователно, че застрахованият е длъжен да престира преди настъпването на събитието, тъй като неговото задължение е корелативно на задължението на застрахователя да носи риска преди неговото реализиране. Освен това, ако се приеме, че давността започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, то би трябвало да стигнем до аналогичния извод, че давност изобщо не тече и че застрахователят би могъл да иска изпълнението на това задължение в неограничен срок, ако изобщо не настъпи застрахователното събитие, каквито са преобладаващите в практиката случаи. С други думи, това означава, че вземането на застрахователя не се погасява по давност, ако не настъпи застрахователното събитие, което обаче би поставило застрахователя в едно привилегировано положение като кредитор, а и би противоречало на самия чл. 197 КЗ.
Поради изложените съображения смятам, че посочената разпоредба подлежи на корективно тълкуване и в съответствие с чл. 114, ал. 1 ЗЗД би трябвало да приемем, че вземането на застрахователя за застрахователни премии се погасява в тригодишен срок, който започва да тече от момента, в който застрахованият е бил длъжен да престира премиите. Ако плащането се дължи на последователни части, за всяка отделна част следва да тече отделна погасителна давност от момента, в който тя е станала изискуема. За да няма обаче съмнения в тълкуването на разпоредбата, беше желателно това положение да се прецизира в чл. 197 КЗ, което за съжаление не стана.
Б.Погасителна давност при застраховката “гражданска отговорност”
Макар по принцип специалната погасителна давност да се отнася до всички видове застраховки, тя не би била приложима при застраховката “гражданска отговорност”. Особеното при нея е, че давността на вземането на застрахованото лице не би могла да започне да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, тъй като съгласно чл.229 КЗ неговото вземане става изискуемо в деня, в който е обезщетило напълно или частично увреденото от него трето лице. И теоретически, и практически, в момента на настъпване на застрахователното събитие застрахованият не би могъл да претендира заплащането на застрахователното обезщетение, защото неговото право изобщо не е възникнало. Но след като липсва вземане, не би могло да тече и давност по отношение на него. В този случай давността е без предмет. Правото на застрахования се намира в момента на настъпване на застрахователното събитие под отлагателно условие и то става изискуемо, само ако и доколкото се е осъществило това отлагателно условие, а именно, удовлетворяването от него на третото увредено лице[8].
Вместо да разреши и отстрани отдавна съществувалия проблем за началния момент на давността на правото на застрахования при застраховката “гражданска отговорност”, Търговският закон се задоволи с удължаването на срока на давността – от три на пет години, а Кодексът на застраховането го потвърди. Правилното решение обаче би било, да се предвиди, че давността на вземането на застрахования започва да тече от момента, в който застрахованият е обезщетил увреденото от него трето лице. Законодателят счете за нужно само да удължи срока и по този начин да го уеднакви с общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който важи и за вземането на увредения срещу застрахования делинквент, породено от непозволеното увреждане.
С предложеното от Търговския закон правило, възпроизведено и в КЗ, обаче проблемът не се решава, защото то също не е съобразено с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т.е. с основното положение на погасителната давност, че тя не може да тече, ако няма вземане и то не е изискуемо. Освен това, в чисто практически аспект застрахованият и при действието на удължения давностен срок е поставен в застрашено положение и го грози опасността да не получи застрахователното обезщетение. Защото е мислимо пострадалият при непозволено уреждане да предяви деликтния си иск срещу застрахования в последната година на давността, а дори и един ден преди нейното изтичане и докато трае процесът /а това продължава по начало две години/, отдавна да са минали пет години от настъпването на застрахователното събитие и застрахованият да не може да реализира правото си поради обективни причини, а не поради своето бездействие.
Разрешението на проблема, което се предлага тук, беше намерило нормативен израз в отменените Наредба № 6 за доброволно застраховане на имущества и отговорности – чл. 34, ал. 3 и в Наредба № 5 за задължителното застраховане на имущества – чл. 72, ал. 3, но те загубиха действието още по времето на социализма.
В/Друг спорен въпрос при застраховката “гражданска отговорност” беше въпросът за давността на вземането на третото увредено лице срещу застрахователя.
Макар в по-старата съдебна практика[9] и литература[10] да се поддържаше становището, че прякото право се погасява в специалната тригодишна давност, Търговският закон въведе нормативно 5-годишния срок за това право. Той се възприе и от чл. 197 КЗ, който отмени правната уредба на застрахователния договор в ТЗ. Този срок обаче важи само за главницата, но не и за лихвите, за които давностният срок е 3 години и тече от момента на непозволеното увреждане – р. 504/2006 – ВКС по гр.д. 3251/2004 – IV о. – Апис.
Смятам, че изравняването на давността на прякото право с общата давност, която важи и за вземането на третото увредено лице срещу застрахования делинквент и произтича от деликтното правоотношение между тях, отговаря в най-голяма степен на същността на прякото право и разрешенията, възприети в повечето чуждестранни закони[11].
Това е така, защото прякото право на третото лице срещу застрахователя всъщност не е право, което е уговорено в застрахователния договор, а произтича от закона и се намира в тясна връзка и зависимост от деликтното право на увредения, породено от непозволеното увреждане. Те възникват в един и същи момент, от един и същи юридически факт и имат идентично съдържание – обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, причинени на лицето или неговите вещи. Редно би било, следователно, те да се погасяват в един и същи давностен срок и това да бъде общият петгодишен срок, защото в случай на по-кратка погасителна давност биха могли неоснователно да се накърнят интересите на третите увредени лица.
- Критика на правната уредба на давността при ЗГО
Макар да изравни срока на погасителната давност на прекия иск на пострадалия с общата погасителна давност на деликтните искове, чл. 197 КЗ продължава да страда от слабости и това се дължи на изричното посочване на деня на настъпване на застрахователното събитие като начало на погасителната давност. Посоченото правило влиза в противоречие с чл. 114, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите, съгласно който, за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от момента на откриването на дееца, нещо, което не е отразено в чл. 197 КЗ.
При сравнителноправното проучване на разпоредбите относно погасителната давност в законодателствата на развитите европейски държави като Германия, Англия, Дания, може да се констатира, че никъде не е фиксиран нормативно началният момент на давността при застраховката “гражданска отговорност”. В другите държави действа общият принцип на гражданското и търговското право – принципът, че давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Не е изискуемо обаче прякото право на третото увредено лице срещу застрахователя, ако не е открит деецът, защото не е известно, дали той изобщо е застрахован и при кой застраховател. Затова, както при деликта, така и при застраховката, давността не би могла да започне да тече. На това основание и във връзка с чл. 114, ал. 1 и 3 ЗЗД смятам, че чл. 197 КЗ подлежи на корективно тълкуване в частта му, посветена на погасителната давност при застраховката “гражданска отговорност”.
В заключение считам, че трябва да се приеме това разрешение на поставения въпрос, което отговаря както на правната същност на ЗГО, така и на правната същност на погасителната давност. А това е разрешението, според което давност тече само за вземане, което е станало изикуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД, който представлява основен принцип на погасителната давност. На още по-голямо основание, не може да тече давност за вземане, което не е възникнало. Всяко друго разрешение би било противоправно, би накърнило основни принципи на частното право. Но дори да приемем, че ПД при ЗГО тече съгласно изричния текст на чл. 197 КЗ от момента на настъпване на застрахователното събитие, би следвало същото да се счита за настъпило в момента, в който са реализирани всички елементи на ФС, от който възниква гражданската отговорност – противоправно деяние, вреда, причинна връзка, вина. Без значение е дали вредата се проявява в момента на извършване на деянието или след това. От момента, в който третото лице претърпи вреда, която се намира в причинна връзка с противоправното деяние на застрахования, то придобива правото да иска нейното обезщетяване. Това е моментът на настъпване на застрахователното събитие както за прекия иск на третото лице срещу застрахователя, така и за деликтния иск на увредения срещу застрахования.
Проф. Д-р Поля Голева
[1] Решението, чийто номер, не мога да отбележа, е цитирано в сп. “Търговско право”, 6/2000 г.,
[2] сб. Съдебна практика на ВКС. ГК. 2000 г., с. 341.
[3] Всъщност понятието произхожда от застрахователното право, но то е валидно за цялото деликтно право, доколкото, както се посочи, ЗГО е неразривно свързана с непозволеното увреждане.
[4] В тази насока заслужава внимание правната уредба на погасителната давност в Германския граждански законник след извършената кардинална реформа. Разрешението, което е приел немският законодател, е много разумно и справедлоиво. В Германия от 1.1. 2002 г. е въведена 3 годишна давност, която започва да тече от момента, в който пострадалият узнае за вредата и за личността на дееца, но не повече от 30 години, независимо от знанието на момента за извършване на деянието. 3-годишният срок започва да се брои от края на годината, в която е възникнало правото на обезщетение и пострадалият е узнал или би трябвало да узнае, ако беше проявил необходимата грижа. Освен това е предвидено, че докато траят преговорите между длъжника и кредитора относно правото на обезщетение, погасителна давност не тече.
[5] Вж. Конов, Тр.Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществените вреди. Търговско право, 2012, 3, с. 5-40.
[6] В Принципте на Европейското застрахователно договорно право – глава седма, чл. 7:101, публикувани в Principles of European Insurance Contract Law, Sellier European Law Publisher, 2009, p. 22, за специалният застрахователен давностен срок не е определено като начало настъпването на събитието, а същото е посочено като начало за изтичане на 10 годишен срок. С други думи, възприето е едно компромисно, бих казала, решение. Давността започва да тече от изкуемостта на вземането, но исковете не могат да се предявяват в срок, по-дълъг от 10 години от настъпване на застрахователното събитие. Ако приложим това разрешение към разисквания тук въпрос, би следвало да приемем, че застрахователят следва да покрие и ексцеса, стига той да се е проявил не по –късно от 10 години от извършване на деянието от застрахования.
[7] В теорията това се приема от Василев. Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Част втора, 1954, Наука и изкуство, с. 205.
[8] Въпросът обаче е спорен. Според р. 144-1982-I- ВС – непубл. и според някои автори – Балабанов,Б., Йосифов,Б. Застраховането в България,.С., 1992, с. 124-126; Поцков, К. Бележки върху едно решение на ВДА на застрахователна тематика. – Соц. право, 1979, N 5, с. 91-93, давността е тригодишна и започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие. Балабанов обаче признава несправедливите резултати, до които води прилагането на отменения, но аналогичен на сега действащия чл. 337 ЗЗД в дадения случай .– вж. Давността по задължителната застраховка “гражданска отговорност”. – Соц. право, 1982, № 3, с. 31-39.
[9] Р. 69-1981-ОСГК, р. 509-1982-ВС – непубл., р. 1961-1982-I-непубл.
[10] Василев. Л. Цит. съч., с. 280; Поцков, К. Прекият иск на пострадалите трети лица срещу ДЗИ по застраховката “гражданска отговорност” и някои правни проблеми. – Соц. право, 1975, № 6, стр. 29-30; Балабанов, Б. Цит. съч., с. 37.
[11] Специфична уредба на давността на прекия иск на пострадалия при застраховката “гражданска отговорност” се съдържа в белгийското право – чл. 10, ал. 1 от Loi relative a l’assurance obligatoire de la responsabilite civile en matiere des vehicules automoteurs. Les Codes Larcier, t. 2, 1975, Bruxelle, p. 667-671; в немското право – § 3, р. 3 от Pflichtversicherungsgesetz; в швейцарското право – вж. Guhl, Th. Das schweizerische Obligationenrecht. Zuerich, 1956, S. 849. В полза на това становище вж. Stalev,Z. Durchsetzung von Schadenersatzanspruechen. Karlsruhe, 1976, S. 413; Proelss,E. Kraftfahrzeughaftpflichtschaeden. – NJW, 1965, Nr. 38, S. 1738.
Подобни статии
Режимът на лихвата при застраховката „Гражданска отговорност“ по Кодекса за застраховането
ЗАСТРАХОВКАТА „ПРОФЕСИОНАЛНА ОТГОВОРНОСТ”, В ЧАСТНОСТ ЗАСТРАХОВКАТА НА ОТГОВОРНОСТТА НА ЛИЦА, УПРАЖНЯВАЩИ МЕДИЦИНСКИ ПРОФЕСИИ
Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения
ПРОБЛЕМЪТ С ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПРИ ЕКСЦЕС И ПРЕКИЯ ИСК НА ТРЕТОТО УВРЕДЕНО ЛИЦЕ СПРЯМО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ
Проблематичната правна уредба на погасителната давност в застраховането у нас
