Волеизявлението е модифицирано, обусловено, когато неговото действие не се поражда пряко и непосредствено, а възникването, изменението или прекратяването му е поставено в зависимост от настъпването или ненастъпването на някакво друго обстоятелство – условие, срок или тежест. Тежестта е третото, определяно като модалитет на сделката, обстоятелство[1], чието качество обаче някои автори в по-новата българска литература отричат[2].
В отмененото законодателство разпоредбата на чл. 307 ЗН (отм.)[3] предвижда, че се „счита се за дарение тъй също и дарътъ, направенъ въ полза на друго лице отъ признателность, отъ уважение заслугите на надареното лице, или като едно определено възнаграждение или като едно отстъпване, което налага на надарения някои длъжности“. В литературата при действието на ЗН (отм.) проф. Д. Бъров[4] изяснява, че нашият закон си служи с термина „длъжности” като неверен превод на art.1051 от Италианския граждански кодекс, в който стои терминът „тяжест“ (peso). Авторът сочи също, че правната същност на модуса е много спорна[5].
В Коментара на Закона за наследството[6] Д. Тончев сочи че при дарението с тежест, се касае до „възмездно дарение, което е направено под известна тежест, която дарителят налага на надарения, наречени във френската доктрина donations onereuses“[7]. В нашето законодателство модусът е бил уреден само в чл. 326, чл. 327, чл. 329 ЗН (отм.) – във връзка с дарението, като тези текстове са единствените, в които законодателят е признал съществуването на модуса и от тях в по–старата доктрина са се извличали правилата за тежестта изобщо.
В действащото гражданското законодателство тежестта няма обща уредба – тя се извлича от тази на поне две безвъзмездни сделки – дарението (чл. 226, ал.3 ЗЗД) и завещанието (чл. 17, чл.18 и чл. 42, б. „в“ ЗН). Според текста на чл. 18 от ЗН, всеки заинтересован може да иска изпълнение на наложените със завещанието тежести. Неизпълнението на същите обаче не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане, а според разпоредбата на чл. 226, ал. 3 от ЗЗД дарението с невъзможна тежест е нищожно. Същото правило е предвидено и при завещанието – чл. 42, б. „в“ от ЗН. Липсата на обща уредба на тежестта, подобна на тази на условията (чл. 25 ЗЗД) и сроковете (чл. 69-72 ЗЗД), поставя редица въпроси.
ВИЖДАНИЯ ЗА СЪЩНОСТТА НА ТЕЖЕСТТА В ПРАВНАТА НИ ЛИТЕРАТУРА
За да бъде направен опит да се дефинират задълженията, произтичащи от клауза за тежест, е необходимо на първо място да се изясни какво представлява тежестта. В правната ни теория са изказвани различни виждания относно това, какво следва да се разбира под тежест като част от случайното съдържание на една сделка, както и относно това, кога е налице уговорка за тежест. Така напр., проф. Д. Бъров, разглеждайки случайните елементи от съдържанието на правната сделка, сочи, че в нашето законодателство терминът модус не е известен, т. к. той се изразявал с термина „длъжност“ при дарението („с тяжести дарение”, sub modo – чл. 307 ЗН-отм.) Той приема, че модусът, за разлика от условието и срока, не се състои в едно бъдещо събитие, а в едно задължение при безвъзмездните сделки в тежест на облагодетелствувания, което задължение може да бъде най-разнообразно: от имуществен или друг характер. Според автора модусът е самостоятелна форма на случаен елемент на сделката, а задължението, което съставлява модусът, има своята причина в сделката, а не в някое насрещно задължение. Оттук се прави изводът, че ако сделката е недействителна, недействителен е и модусът, но не и обратното – ако модусът е незаконен или противоречи на добрите нрави, сделката не е невалидна. Противното би било вярно според проф. Д. Бъров, само ако се приеме, че модусът на сделката е негова причина.
Това уточнение той прави във връзка с това, че някои автори отъждествяват модуса с едно потестативно отлагателно условие, други – с прекратително условие, трети отъждествяват сделката с тежест с фидуциарните сделки. Авторът възприема теорията на Виндшайд за предположението за едно непълно условие, като мотив на сделката, който мотив добива правно значение. На това виждане обаче той възразява, че ако мотивът добива правно значение, то той се идентифицира с причината на сделката, а по този начин не може да се обясни, че сделката може да има само един мотив и то който съставлява предположение.
Изказвано е и виждане, че тежестта е клауза в съдържанието на договора, по силата на която, към притежаването и използването на определени права, се прикрепва спазването на определени форми, понасянето на определени тежести, извършването на определени действия.[8]
Според други автори, тежестта е „допълнително волеизявление към едно волеизявление за имуществено разпореждане, с което получателят на имущественото право се задължава за определено действие, т.е. с него получателят на субективното право бива обременяван. Налице е връзка между учредяването на субективното право и на тежестта – мотивът, целта на отстъпването на субективното право, са свързани с целта на тежестта[9]. Модусът е определян още и като уговорка, която „се включва в съдържанието на безвъзмездните сделки като дарения и завещания“ и въз основа на която „страната, която получава безвъзмездно имуществена престация, се обвързва да направи или да даде нещо в полза на другата страна по сделката или трето лице[10]“
Изказвано е и виждане, според което тежестта е „обуславящо волеизявление, с което се създава допълнително задължение за приобретателя на едно основно право[11]“, като според някои при тежестта всъщност се касае до „задължение на облагодетелствания да изпълни нещо“, чийто икономически резултат е „частично обезсилване на доставената облага[12]“ или да се въздържи от извършването му[13]. По повод на тежестта се сочи още[14], че тя е клауза в съдържанието на завещание, с която завещателят налага на лицето, в полза на което е направено едно завещателно разпореждане, да извърши или да не извърши нещо, без да дава на трето лице право да иска изпълнение на тази клауза[15].
За да е налице модус, според проф. П. Венедиков, следва завещателят да не създава право в полза на трето лице, откъдето и възниква въпросът – тежестта поражда ли право в полза на трето лице или само задължение (за облагодетелствания, бел. моя, И.Р.) да извърши нещо? В по-старата правна литература се приема, че когато модусът е в интерес на трето лице, то може да иска изпълнението му и следователно то придобива право[16]. Според П. Венедиков модусът, установен от завещателя, не създава право за трето лице да иска изпълнение му, понеже той или не представлява имуществен интерес за никое определено трето лице или представлява интерес за самия заветник или наследник, на когото е оставено нещо под модус.
Това виждане се поддържа и от проф. Л. Василев, според който модусът не установява конкретни субективни права за трети лица, а само тежест за получателя на права да даде или да извърши нещо. Същото становище се застъпва и от проф. В. Таджер[17], според когото тежестта „не поражда някакво право за лицето, в полза на което е учредена“, като на същото място твърди, че тя поражда правно задължение.
Впрочем, аргументацията на виждането, че тежестта като клауза създава само юридическо задължение, но не и право, се разбира по-скоро в смисъл, че тя не се създава право в полза на точно определено лице. С аргумента, че завещателят не е длъжен да определи лицето, в чиято полза е тежестта, се обосновава, че модусът не поражда субективно право в полза на точно определено лице[18]. Т.е., виждането, че модусът не създава субективно право изразява по-скоро идеята, че при него няма (или по–скоро може и да няма) точно определено лице, което да притежава конкретния оценим в пари интерес да иска изпълнение на клаузата. Поради което, от тази аргументация следва по–скоро че не може да се мисли за право на трето лице да иска изпълнение на тежестта, т. к. не е определено лицето, за което да се поражда директно такова право. А не в смисъл, че на задължението, произтичащо от тежестта, не съответства субективно право.
По този начин, виждането за модуса е възприето от проф. Ц. Цанкова, според която особеното при клаузата за тежестта по-скоро е, че за да прояви тя действие, лицето, което предоставя даром имуществена облага, не е длъжно да посочи субект, когото изпълнението на задължението, породено от тежестта ще ползва, без обаче да се сочи, че тежестта не поражда субективно право[19]. Освен това, разрешението, според което модусът не поражда субективно право в полза на лицето в чиято полза е уговорено, противоречи на предоставената от чл. 18, изр. първо ЗН възможност на заинтересованото лице да иска реално изпълнение на тежестта.
Неизпълнението на тази тежест обаче не повлича отмяна на завещанието. След като заинтересованото лице разполага с тази възможност, в негова полза следва да се признае и съществуването на материалното право, защитавана с иска за реално изпълнение. Тезата, че третото ползващо се лице, притежава субективно право (съответно и качеството „кредитор“) се възприема в правната ни литература[20].
Следва да се приеме, че тежестта създава от една страна задължение в тежест на лицето, натоварено с изпълнението на тежестта (като това лице в наследственото право може да е само наследник по завещание). Такова задължение (тежест) може да бъде установено в интерес на самия дарител, респ. завещател, на всяко трето лице или на обществото като цяло, дори в интерес на самия задължен Пораждането на правните последици на тежестта обаче не е свързано с нейното изпълнение, а нейното неизпълнение не дава основание да се иска отмяна на завещанието, респ. – отпадане на настъпилото наследствено правоприемство, независимо че тя създава право в полза на заинтересуваното лице да иска нейното изпълнение. Ето защо на текстът на чл.18, ал.1 ЗН се определя като lex imperfectа – пораждащ не всички санкционни възможности, с които законът обикновено скрепява неизпълнението на едно съвършено задължение.
Автор: проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.
[1] Вж. така напр. Таджер, В., Гражданско право на НРБ. Обща част, Дял II, Наука и изкуство, С. 1973, с. 224, 230 – 231, Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-Р, С.2002, с. 496, 504 – 506.
[2] В съвременната цивилистична литература разбирането, че тежестта (modus) не следва да се причислява към модалитетите на волиезявлението, се поддържа от С. Тасев и М. Марков, В.: Гражданско право. Обща част, Modus studendi, 9 изд., Сиби, С. 2017, с.228.
[3] Законъ за наследството (отм.), утвърден с Указ от 17.12.1889 г., под № 484, Обн., ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г., доп., бр. 29 от 7.02.1896 г.
[4] Учебник по гражданско право с увод в правото, Книгоиздателство на фонда „Научни цели при ВУССН“, Свищов, 1948 г, с. 269. Авторът дава пример за тежест хипотезата, в която бива подарена къща, за да се построи приют за недъгави или за да се полагат морални грижи за възпитанието на двама сирака.
[5] Цит. автор, цит. съч сочи че: „французите дори не отдават голямо значение на модуса като случаен елемент и въпросът дори не е разработен във френската книжнина, а той получава разработка във Германия и Италия.”
[6] Тончев, Д. Коментар на Закона за наследството. Т. III. 2 прераб. и доп. изд. С., печ. „Т. Т. Драгиев и С-ие“, с. 45.
[7] Виж Тончев, Д., Коментаръ върху Законъ за наследството, том VI, 1928, с. 120 – 121.
[8]Вж. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. В., 1993, с. 276. За пример се дава случаят, в който се прави дарение на къща, като долният етаж се предоставя за читалня или канцелария, или надареното лице да издържа още няколко години сродник на дарителя в учебно заведение.
[9] Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 1973, с. 446.
[10] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Ообща част. С., 2002, с. 504.
[11] Вж. Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. Юридически лица. Сделки. Представителство. Погасителна давност. С., 1995, с. 94.
[12] Вж. Цончев, Кр. Договор за дарение. С., 2001, с. 106.
[13] Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право, Наука и изкуство 1985 София, с. 134.
[14] Венедиков, П. Система на българското наследствено право, С. 1939, с. 171.
[15] Така Венедиков, П. цит. съч., цит. стр.
[16] Виж посочените у Венедиков, П. цит. съч. с. 172 автори, които поддържат това виждане.
[17] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ, С. 1973, с.230.
[18] Така Венедиков, П. цит. съч.с. 174, като според него именно това е и разликата между завета и тежестта – докато при завета възниква право в полза на конкретно лице, което може да иска изпълнение на разпореждането, вмененото със завета, то за да е налице модус, следва завещателят да не създава право в полза на трето лице.
[19] За тезата, според която тежестта в завет, когато има определеност на ползващото се трето лице и на имуществото, което му се предоставя чрез тежестта, представлява по същността си косвен завет и създава определено право за облагодетелстваното от нея лице, вж. Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С., 1995, с. 175.
[20] Цончев, Кр. Договор за дарение. С., 2001, с. 122, 123, според когото „не бихме могли да отречем правото на дарителя да иска от дарения да изпълни тежестта“.
Подобни статии
СРОК И СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ
„Стоп капаро“ – понятие и правна същност
ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРОМЕНИТЕ ОТ 2018 Г. В ПРАВНАТА УРЕДБА НА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРОМЕНИТЕ ОТ 2018 Г. В ПРАВНАТА УРЕДБА НА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
УСЛОВИЕ И УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО. ВИДОВЕ УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
