Или, опит за критичен преглед на Постановлението за изменението и допълнение на Наредбата за юридическото образование
Следващите редове са становище по Постановление за изменение и допълнение на Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „юрист“, приета с Постановление на Министерския съвет № 75 от 05.04.1996 г. (Обн. ДВ. бр.31 от 1996г., изм. и доп. бр.96 от 2000г., бр.59 от 2001г., бр.117 от 2002г., бр.69 от 2005г., бр.79 от 2009г., бр.62 от 2013г.). Винаги съм вярвал, че юристите трябва да се интересуваме какво най-напред се случва в юридическите факултети, защото завършващите колеги определят облика на професията в бъдеще. Както издигането на нивото, на което трябва да бъде, така и падението, което е достигнала днес.
Пиша следващото становище по повод горепосочения проект за изменение и допълнение, като мотивите ми са следните:
I. Предварителни бележки.
1. Като юрист и хоноруван преподавател в ЮФ на СУ винаги съм заявявал, че юридическото образование като предпоставка за упражняване на регулираните юридически професии се нуждае от промени. До ден-днешен това е убеждението ми, поради което адмирирам организирането напоследък на различни срещи, дискусии и анкети, включително в Министерство на правосъдието, на които се предоставя възможност да се чуят предложенията на колеги от практиката и от академичните среди. Това ме провокира да споделя някои съображения, които би следвало да се вземат предвид, ако се цели истинска реформа на юридическото образование.
2. Другият повод за настоящото становище е негативната реакция на колеги, спрямо различни коментари по отношение на публикувания проект, включително и такива, които са пряко ангажирани с реформата в юридическото образование. Тази негативна реакция може да доведе до различни изводи – за наличието на конфликт на интереси, особено когато колегите са пряко ангажирани и като университетски преподаватели, а съгласно наредбата техният хорариум[1] от часове се увеличава, съотв. – намалява, или нежелание за обсъждане на позиция, различна от тяхната. Всичко изброено е само в сферата на догадките, тъй като се касае за лични мотиви. Когато се раоботи по реформа обаче, хората, които са пряко ангажирани със същата, следва да проявяват по-висок праг на търпимост към критика, като същата не следва да събужда бурни реакции, а да води до внимателна преценка.
3. Реформата на юридическото образование трябва да се случи. Множество биха казали – във всеки случай. Бих си позволил да добавя един детайл – във всеки случай, не означава незабавно, а веднага. Тъй като двете се различават чисто етимологично, то би следвало преди да се проведе реформата, да се направят множество внимателни преценки и оценки. Последните предпоставят съдебната реформа, която безспорно е необходима.
Но последната започва най-напред от студентската банка, защото бъдещите правоприложители, нормотворци и представители на Република България следва да са ваятели на правото, а не неподготвени роби на закона. Именно това робство често е водело до правните абсурди, които човек без юридическо образование мъчно би разбрал. Едва ли е уместно да се проведе една положителна съдебна реформа, когато обучението по „право“ остава на същото ниво, тъй като дори най-съвършените реформи и закони, дадени в лоши и неподготвени ръце, биха довели до абсурдни резултати. В обратния случай те може и да не стигнат до висотите на правното съвършенство, но поне няма да изпаднат в низостта на правния нихилизъм, който в момента е всестранен, а като че ли у нас е и отколешен.
Всичко това минава през студентската скамейка.
II. Съображения по отношение задължителните и избираемите дисциплини
Следващите редове са посветени на промяната в т. нар. учебен план, за което следва да се вземе предвид, следното:
- Кратък коментар на чл. 4 от Проекта на Наредбата.
В разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Проекта за Наредба[2] са предвидени задължителните учебни дисциплини в обучението по специалност „Право“. Някои от разрешенията будят недоумение у всеки, който е поне малко запознат, както с академичния живот, така със ЗВО и ЗРАСРБ. Нещо повече, завишени са хорариумите по определени дисциплини, а по-други, които имат изключително практическо значение, хорариумът е сходен с настоящия.
1.1. За вещното право.
Вещното право е една от фундаментални дисциплини при подготовката на всеки юрист – както на тези занимаващи се с частно право, така и на тези занимаващи се с публичноправни науки (в широк смисъл). Определен е хорариум от 75 часа, който е крайно недостатъчен. От практическа гледна точка, множеството колеги[3] са на мнение, че подготовката на младите юристи, излизащи от юридическите факултети, е изключително недостатъчна.
На практика за този хорариум преподавателите по вещно право успяват да изяснят (и то отново партикуларно) единствено проблемите на владението и собствеността. Без съществен коментар, съответно – подготовка, остават другите проблеми на вещното право – ограничени вещни права, етажна собственост, реституция[4], проблемите на ЗУТ, свързани с частноправните спорове и т.н. Тези проблеми не могат да бъдат наваксани и чрез семинарните занятия, тъй като на последни не само се изясняват и задълбочават познанията, които са получени в рамките на лекционния курс, но се коментира и множеството задължителна практика на ВКС (тълкувателна и такава, постановена по реда на чл. 290 от ГПК). В този смисъл, в рамките на лекционния курс основният преподавател също трябва да отдели време, за да синтезира и изясни волята на мнозинството на ВКС, респ. на отделния състав, на студентите, тъй като понякога, за да се изясни тълкувателната воля на ВКС се изискват сериозни познания в материалното право и гражданския процес, което трябва да бъде представено пред студените във вид, в който те могат да го разберат. Дори при кратък преглед в правноинформационна система може да се установи, че например по проблемите на етажната собственост и свързаните с тях други правни проблеми – и то само по Закона за собствеността (без ЗУЕС), има близо 80 произнасяния по реда на чл. 290 от ГПК. Като някои от тях имат голямо значение за разбиране на правния институт. Едва ли има човек, който в рамките на 75 часа би могъл да очертае дори основните проблеми. Да не говорим за проблемите на защитата на правото на собственост – чрез посесорни или петиторни искове, дори в чисто материалноправен аспект.
Отделно от горното не може да не се изтъкне и обстоятелството, че в множество от правните спорове, които се разрешават от органите на съдебната власт, или са налице отделни вещноправни въпроси, по които следва да има инцидентно произнасяне, или директно предмет на спора са вещни права. Макар тези спорове да са по-малко от облигационните и търговските спорове, то вещните права имат своето особено значение, както за отделния индивид, така и за развитието на частната собственост, респ. икономическото развитие и потреблението. Не напразно още в Конституцията на Република България, вещното право на собственост е прогласено за неприкосновено, като същото съгласно трайната практика на Конституционния съд е един от факторите за развитие на свободната стопанска инициатива – арг. чл. 17 и чл. 19 от КРБ.
1.2. За облигационното и търговското право.
Безспорно е необходимо увеличаване хорариумите на облигационното и търговското право. Това са най-масовите правни спорове, които се разглеждат от съдилищата – от несложния правно и фактически спор между потребител и Топлофикация, ВиК и т.н., до сложните търговски спорове в несъстоятелността. Отделно от това, при преподаването на съответните дисциплини преподавателите са изправени не само пред коментиране на класическите институти, но и коментиране на сравнителноправни проблеми, вкл. такива, свързани с правото на ЕС, както и изясняването на голям брой съдебни решения – Тълкувателни решения на ВКС или такива по реда на чл. 290 от ГПК. Синтезът и анализът на последните изискват не само време и усилия, но и внимателното им изясняване на студентите. Отделно от това в областта на граждански и търговски сделки, поради конвергенцията на правните системи, все повече в практиката навлизат сделки, които не са типични за нашия гражданския и търговския оборот. Това обуславя изясняването на правни явления като факторинг, форфетинг, франчайз и др., което несъмнено не само изисква внимателен подход от преподавателите, но и физически достатъчно време за изясняването и анализирането на правните явления и разясняването им по достъпен за студентите начин.
1.3. За конституционното право.
Въпреки казаното в т. 1.1., недоумение буди повишаването на хорариума на дисциплината Конституционно право на 135 часа. Последното има своето изключително значение при формиране на младото юридическо правосъзнание, но преподаването му при хорариум в повече от 90 часа е необосновано. Нещо повече, ако в Наредбата изрично е включено изучаването на предмети – напр. Защита на правата на човека с хорариум 75 часа, в която дисциплина освен международните актове би следвало да се засегнат и проблеми на националната правна уредба, вкл. и конституционната такава. От друга страна, с оглед проведените анкети за състоянието на юридическото образование[5] не е констатирано, че студените имат слаби познания, напротив – познанията са в т. нар. „златна среда“[6]. При това положение енигматични остават мотивите за завишаването на хорариума с 1/3 от настоящия. Отделно от това – част от правните проблеми на конституционно ниво се коментират в съответните отраслови дисциплини, което и логично при изграждане систематичност на знанието и мисленето на младите колеги.
1.4. За международното публично право.
Предвиденият хорариум от 105 часа е прекалено завишен. Вярно е, че съгласно цитираното по-горе Проучване (вж. бел. № 5 и 6) по международно право са налице сериозни проблеми в познанията. Тук всеки, би следвало да си постави резонен въпрос, по коя дисциплина МПП или МЧП, или и двете. В този смисъл, приравняването на МПП на МЧП би могло да предизвика сериозна дискусия от гледна точка тяхната сложност[7]. В този смисъл МПП се приравнява и на фундаментална дисциплина като Общата теория на правото, което най-малко предизвиква усмивка. Разбира се, без да се подценяват усилията, уменията и познанията на всички, работещи в съответната научна област. Такъв хорариум не се оправдава и от гледна точка предвидения 75-часов курс за дисциплината „Защита на правата на човека“. В последната несъмнено се и ще се коментират проблеми, които присъстват в класическите курсове по Международно публично право.
На следващо място с предвидения хорариум дисциплината се приравнява и на „Семейно и наследствено право“ – материя, която засяга пряко всеки гражданин и има ежедневно приложение. В този смисъл, не може да не се изтъкне, че МПП е дисциплина, в която възможностите за професионална реализация са лимитирани; същите са свързани с проявени лични интереси. По-разумно е да се направят допълнителни следдипломни магистратури или специализации, за да могат хората, които имат изявен интерес, да задълбочат познанията си в тази област, съответно да се подготвят за практическа професионална реализация на придобитите познания.
1.5. За правото на Европейския съюз.
Буди удивление, че хорариумът е увеличен на 135 часа – т.е. увеличени в размер близо 100 %. Няма никаква логика увеличението да бъде с посочения процент. Вярно е, че съгласно посоченото Проучване се познанията по ПЕС се отчитат като слаби. Липсват обаче следните детайли.
1.5.1. В университетите се преподава институционно право на Европейския съюз.
1.5.2. Познанията на студените не страдат толкова от липса на достатъчно познание за институциите на ЕС и принципите на правото на ЕС, колкото от липсата на каквито и да било познания по материално право на ЕС.
1.5.3. В случая изобщо не става ясно дали ще се преподава материално право, в кои области и т.н. Ако преподаването на ПЕС ще се заключи само в институционното право, то същото може да бъде увеличено на 90 часа, които са достатъчни за запознаване на студентите за запознаването с принципите на ПЕС и институциите на ЕС.
1.5.4. Предходната точка, обаче предпоставя логичния въпрос – дали, как и доколко е възможно запознаването на студените с материалното право на ЕС в рамките на общия курс. Съответно, не е ли по-разумно в отделните дисциплини да бъдат разисквани съответните проблеми, включително чрез отделни лекции от преподаватели по ПЕС, специализирали и/или практикуващи в съответната област. Положителният отговор на този подход обезсмисля посоченото увеличение в хорариума на дисциплината ПЕС.
1.5.5. С оглед насочеността на това научно и практическо направление и неговата значимост, включително и от гледна точка на професионална реализация (научна и, или практическа), по-разумно е да се предвидят следдипломни магистърски програми, които да задълбочават познанията в съответни области на правото на ЕС, респ. следдипломни квалификации.
1.5.6. При увеличаването на хорариума до 135 часа, особено ако се преподава само институционно право на ЕС, посочената дисциплина надминава по хорариум часове фундаментални дисциплини като „Гражданско право (обща част)“, която дава познания, без които никой юрист не може, включително тези, които не се занимават пряко с проблематиката на частното право.
1.5.7. Част от проблемите на дисциплината „Право на ЕС“ – в частта защита на правата на човека и Харта за основните права, ще следва да се разглеждат от предвидената едноименна дисциплина, което допълнително облекчава програмата на ПЕС. А това едва ли обуславя увеличаването на хорариума. Аргумент за противното не може да бъде преподаването на материята и в двете дисциплини – това не само води до разхищение на академично време (хорариум), но и поставя под съмнение необходимостта от нова задължителна дисциплина от една страна. А от друга поставя въпроса не е ли загуба на време на студентите да се преподават едни и същи знания в рамките на няколко задължителни дисциплини (необходимостта, от което е била в основата на увеличаването на хорариума, респ. е било част от аргументацията за създаване на новата дисциплина „Защита правата на човека“).
1.5.bis. Междинен извод.
Увеличаването на хорариума на т.нар. международни дисциплини[8] и застоят в хорариума на другите предмети – облигационно право, търговско право, вещно право (особено за последното) навеждат на заключението, че международният оборот се засилва, а стопанският оборот замира. Струва ми се, че ако правим подобен извод (който някак се извлича и от Наредбата), ще се върнем поне с 26 години назад.
1.6. За правния режим на съдебната власт.
Въпросът за тази задължителна дисциплина може да се разгледа на няколко нива:
1.6.1. Към настоящия момент в юридическите факултети съществува дисциплината „Организация на правозащитните институции“[9]. Дисциплината се преподава в първи курс като непосредствената цел е запознаване на студентите с основните положения на държавните и недържавните органи, задължени да оказват защита и съдействие за осъществяване на законните права и интереси на физическите лица, юридическите лица и държавата.
1.6.2. Подробното изучаване на подобна дисциплина – при предвиден 75-часов хорариум, изисква у студентите да се формирани поне елементарни знания по граждански, наказателен и административен процес, съответно – по материално право. Тъй като дейността на съдилищата, прокуратурите, следствените служби и другите правозащитни органи (в широк смисъл) обуславя познания поне за базисни положения как се развиват процесите и процедурите пред тях, съответно техния предмет, цел, актове по движение на делата или крайни такива. Това са знания, които студентите от първи курс не притежават – и не са длъжни. Използвайки reductio ad absurdum – какво следва да се изяснява на колегите? Лекторът да им занесе – напр. от съда, срочна книга, книга за призоваванията, книгата за закрити съдебни заседания? Нали тогава колегата ще бъде изправен пред това да обясни какво е предмет на делото, измененията в предмета и субектите на процес, съответно техните изменения – обективни и субективни (изменение на иск, обективно и субективно съединяване на искове, отклонения във връзка със страните и т.н.), да изясни разликата между призоваване и съобщение. Едва ли това е идеята.
1.6.3. Тук седи и въпросът кои са хабилитираните преподаватели, които ще станат титуляри на дисциплината. Към настоящия момент дисциплината ОПИ се изнася от преподаватели по конституционно право – същата обаче е избираема. Нещо повече, в дисциплината „Конституционно право“ се засягат и то в немалка част проблемите за устройството, функциите и правомощията на съдебната власт, което в допълнителна степен поставя въпроса за необходимостта от задължителен предмет „Правен режим на съдебната власт“.
За пълнота е необходимо да се изясни, че проблемите на устройството на съдебната власт се засягат и в дисциплините „Административен процес“, „Граждански процес“ и „Наказателен процес“, което е логичното и еволютивно развитие на познанията на студентите. Не би могло например да се изучат действията по предявяване на исковата молба без да се каже, че същата постъпва в регистратурата, съответно – да се изясняват основни положения за това какво представлява последната. Не може да се изяснява ходът на делото, без да се изясни какво се прави в деловодството и т.н.
Друг е въпросът защо след излизане от факултетите студентите нямат тези познания, съответно дали няма „съпричиняване“ между липсващ на преподавателя хорариум по съответните процеси и студентска нехайност, вкл. непосещаване на лекции и семинарни занятия.
1.6.4. Наличието на искане от една професионална организация за подобен предмет не означава автоматично, че мнението на цялата професионална гилдия е същото.
В повечето професионални съсловия – магистрати, адвокати, нотариуси, съдебни изпълнители, се преминава през сериозни конкурси, които са последвани от периоди на допълнителни обучения и ограничения. Във всяко професионално съсловие от единната юридическа професия има специфики, които интересуват занимаващите се с него – напр. за съдии и адвокати може би т.нар. азбучник има значение, но той слабо засяга нотариуса и неговия нотариат, респ. ЧСИ и неговата кантора. Разбира се, възможно е да имат интерес от съответната информация, но това не обуславя изучаването на цяла отделна дисциплина.
1.7. За административното право и процес.
Предвиденият брой часове за материалното и процесуалното административно право е крайно недостатъчен – общо 150 часа. Към настоящия момент същото е със същата сложност, както гражданското и наказателното право. Това обстоятелство лесно може да се установи не само от практиката на административните съдилища, но се индицира и от множествеността на правната уредба. Също така фактическата и правна сложност на решаваните спорове, както и материалният интерес не отстъпват дори на големите търговски спорове – например по данъчни дела.
- За Историята на българската държава и право.
Специално внимание следва да се обърне на отпадането на ИБДП. Същото е предопределено от няколко групи аргументи:
2.1. Липсват хабилитирани преподаватели, които биха могли да преподават дисциплината – особено с оглед множеството на юридическите факултетите в страната. Единственият хабилитиран преподавател – юрист е в пенсионна възраст.
Трудно биха могли да се намерят аргументи и за съществуването на 90 часа хорариум и упражнения по дисциплината (вж. т. II. 2.2.).
Изложеното до тук предпоставя четенето на една юридическа дисциплина от неподготвени преподаватели – историци, които биха могли да изложат развитието на българската държава, съответно приемането на съответни закони и законодателни разрешения, но не биха могли да коментират в дълбочина правните институти, които съответното законодателство е предложило, респ. да направят релацията с икономическия и политическия контекст на периода, за да изведат фундаментите, предпоставили съответното разрешение, неговите последици, развитие, правно тълкуване и правоприлагане.
2.2. Становището на мнозинството колеги[10] е, че отделни части от дисциплината представляват по-скоро научен интерес за хората, които се занимават със съответната дисциплина, но не и за мнозинството студенти, тъй като трайните и историко-практическите познания, които получават, са концентрирани главно в изучаването на историята на българската държава и право след Освобождението. Като последното е в контекста на приложимите материалноправни норми (особено по отношение вещноправни и наследствени спорове).
Изричен акцент при дискусия по въпроса следва да бъде поставен и по отношение на вижданията, че следва да отпадне приемният изпит по „История на България“. Ако се възприеме подобно разрешение, то повече от нелогично ще е изучването на „История на държавата и правото“ в първи курс.
2.3. Създаването на дисциплина „История на държавата и правото“ с идентичен на ИБДП хорариум индицира, че по-скоро ще бъде сменено името, а не същността на преподаването. Тук обаче следва да се има предвид, че:
2.3.1. В нито един юридически факултет в Европа не се преподава обща или всеобща история на държавата и правото като задължителна дисциплина. Винаги подобни дисциплини имат спомагателен, общотеоретичен и културен характер, като изучаването им тангира с познатите у нас избираеми и факултативни предмети.
2.3.2. В нито един университет не се преподава национална правна история – сама за себе си. Още повече изучаването на последната формирането на съответната държава до съответен съвременен вододел в нейната правна и политическа история – у нас до 1944 г.
2.3.3. Не е ясно какво ще се преподава в частта история на държавата и ще се припокрие ли същата с настоящите курсове по „Обща история на държавата“ и „История на политическите и правните учения“, доколкото съдбата на същите според чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от Наредбата ще бъде оставена на волята на факултетите, т.е. на факултетните съвети.
2.3.4. Ако би следвало да има унисон с преподаването, както в другите факултети в Европа, така и с предвидения задължителен хорариум от дисциплини, то по-разумно е да се преподава дисциплината „Европейска правна традиция“. Същата отговаря не само на минимума от знания, които начеващите юристи следва да имат, но и подпомага по-нататъшното изучаване на другите частноправни и публичноправни дисциплини, като включително би осигурила подходящия фундамент за изучаване на последващите частноправни и публичноправни дисциплини, включително в европейски контекст.
2.4. Формирането на отделна научна дисциплина изисква преди всичко същата да бъде научна. Определянето на един или друг предмет в Наредбата не прави от него наука или научна дисциплина. Изискванията за това са други, а тяхното неспазване поставя сериозен въпрос за „експертния“ потенциал на хората, които са предложили подобно разрешение.
Отделно от горното се поставя въпросът кои са хабилитираните преподаватели и/или докторите, които ще провеждат обучението по тази дисциплина?!
- Някои проблеми на избираемите дисциплини.
В следващите редове са посочени някои проблеми на избираемите дисциплини. Систематическата им подредба тук е предизвикана от коментара на чл. 4 в настоящият раздел.
3.1. Повечето от избираемите дисциплини не са обезпечени с хабилитирани преподаватели, а там, където такива са налице, същите са в пенсионна или предпенсионна възраст.
3.2. Отделно от горното е, че тежестта на различните дисциплини, които са избираеми, не подлежи на никакво сравнение. Едни биха могли да се нарекат фундаментални, а други са такива, които задълбочават познанията в съответна материя. В този смисъл, не се изяснява критерият, по който една дисциплина е определена за избираема, а друга – за задължителна.
3.3. С оглед изказаното в т. 3.2., крайно недоумение буди въпросът защо предмет като интелектуалната собственост е избираем, след като поставя изключително актуална проблематика, която е широко приложима практически. Познанията в общите курсове по гражданско и търговско право не са достатъчни, за да бъде подготвен добре един бъдещ юрист по въпросите на интелектуалната собственост. С една препратка към т. 1.5., именно при разглеждане на режима на интелектуална собственост се изучават голям брой регламенти и директиви, които включват материално- и процесуалноправни норми, които са in concreto на правото на ЕС, а не in abstracto. Нещо повече, в общата дисциплина по право на ЕС тези въпроси изобщо не се засягат, а тяхното отделно засягане по МЧП изобщо не може да компенсира необходимостта от минимум познания по отделните институти на правото на интелектуалната собственост. В този смисъл, дори в рамките на курса по МЧП или евентуално по право на ЕС, респ. на евентуална магистърска програма, същите следва да стъпят на задължителен минимум познания, придобит от общия курс.
- Някои други пропуски при задължителните и избираемите дисциплини.
Дори накратко е достатъчно да споменем, че и към настоящия момент широко се тиражира електронното правителство и електронното правосъдие. Те изискват минимална база от познания по проблемите на защита на личните данни, електронните удостоверителни услуги, вкл. електронен документ и електронен подпис, сертифицирана електронна поща, времеви електронни удостоверявания (т. нар. time stamps), правни аспекти на облачните услуги, достъп до обществена информация и прочие материи с особена важност. По част от тези материи би могло да се формират базови познания напр. чрез включването на задължително избираема дисциплина – информационно право.
III. Съображения по Наредбата.
В тази част ще бъдат коментирани някои положения както от гледна точка юридическата техника на Наредбата, така и по отношение някои същностни разрешения извън предходната точка.
1. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗНА изработването на проект на нормативен акт се извършва при зачитане на принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност. При систематичното тълкуване с чл. 11 от ЗНА следва, че нов нормативен акт по въпроси, по които е налице уредба, се допуска, когато са налице множество промени.
Действащата наредба включва 13 действащи разпоредби (без ПЗР и ДР). Проектът за промяна на Наредбата предвижда количествено 17 промени по основните текстове – без изобщо да се вземат предвид ПЗР и предложените нови дефиниции в ДР.
Горното обуславя по-скоро приемането на изцяло нова наредба, а не фундаменталното изменение на настоящата. Това предложение се подкрепя и от обстоятелството, че изменението на наредбата предлага изцяло нова концепция за юридическото образование.
1.1. Неприятно впечатление прави и използваната в Наредбата правна терминология – например хорариум, часове, кредити и т.н. Същата изобщо не е в съотвествие със ЗВО – напр. чл. 19 и сл., което само по себе си поражда у читателя множество въпроси.
1.2. Непрецизната правна терминология е довела и до непрецизно формулиране на част от текстовете, включително чрез толкова бланкетни разпоредби, че същите се раждат „из мъртва утроба“, може би в (без)-„паметен гняв, величав“ – напр. чл. 4, ал. 7 от Наредбата може да предизвика искрено „съчувствие“ у тези, които вярват, че предвиденото: „При приемане и изменение на учебните планове и учебните програми в специалността „Право“ следва да бъде отчитано мнението на студентите, обективирано в подходящи форми на анкети и проучвания.“ би могло наистина да се осъществи[11].
2. Предвидено е в чл. 1, ал. 3 и 4, че „Обучение в специалността „Право“ за профилиране и задълбочаване на подготовката в отделни области на правото се осъществява и в специализирани магистърски програми в образователно-квалификационната степен „магистър“, за придобиването на която се изискват не по-малко от 60 кредита. В специализирани магистърски програми по специалността „Право“ могат да се обучават лица, придобили висше образование в съответствие с чл. 1, ал. 2. Специализирани магистърски програми в специалност „Право“ могат да бъдат откривани във факултетите на висшите училища, които са получили акредитация за обучение в професионално направление „Право“. От това изобщо не става ясно какви са тези специализирани магистърски програми, дават ли някакво предимство на кандидатите[12], с какво те се различават от колегите им – освен придобити знания? Което е силно оспоримо при някои платени магистратури към настоящия момент.
Отделно от горното, с оглед предвидената разпоредба на чл. 3а, ал. 4 от Наредбата, е абсурдно приравняването на задължителни избираеми дисциплини на факултативни такива. Подобно разрешение противоречи не само на здравата логика, както от прагматична гледна точка, вкл. при провеждане на изпитите, така и от етимологична[13] и дидактическа гледна точка.
Изобщо не се изяснява дали и как специализираните магистърски програми ще бъдат акредитирани. Последното е важно, тъй като без предвиждането на едно или друго разрешение не може да се изложат аргументите pro et contra.
3. С оглед създаването на чл. 2а от Наредбата, сериозно следва да се обсъди възможността за пресяването на студентите по право. Вярно е, че западният модел предлага широка „фуния“ при записването и предлага тясна такава при завършването.
3.1. Би следвало да се осмисли идеята, дали финансирането на факултетите не следва да се случва по друг начин. Така би могло да се преустанови своеобразното записване на студенти, респ. пропускането им в по-горен курс.
3.2. Изведено от горното трябва да се помисли дали предоставеното финансиране не следва да остане, независимо дали студентът прекъсва, съответно – отпада (при единствена причина невзети изпити – на ликвидационна сесия). По този начин би могло да се осъществи реалното отпадане на студенти в курса на обучение. Така до края достигат най-подготвените, на които също ще се постави сериозна бариера за преодоляване на държавните изпити.
3.3. В този смисъл, ако при сегашния модел на финансиране на факултетите последните имат сметка да държат студентите заради финансирането, то не по-малко порочно е предложението да се предоставя финансиране при положителни резултати, при излизането от съответния факултет. Тъй като резултатът е същият – ще се стимулира „излизането“ от факултета със съответния резултат. В този смисъл положителният резултат е в скалата на положителна оценка 3 до 6 – все е положително. И все не е равностойно в различните факултети – към настоящия момент[14].
4. Следва да се определи колко „опита“ има студент, за да издържи съответните държавни изпити. Абсурдни са случаи, вкл. към настоящия момент, студенти да се явяват по 7-8 пъти на държавен изпит по съответните науки.
Още по-абсурдно обаче изглежда, че тези студенти са достигнали до държавен изпит без да отпаднат по съответните дисциплини по-рано – може би със съответната „благословия“. Това не би могло да се толерира. Разумно е държавните изпити да бъдат умерено тежки, но по време на следването да се отпада от юридическото образование.
Аргумент против горната теза не може да бъде, че някой е загубил определен брой години – уви загубил ги е, но поради собствената си небрежност.
5. Недомислена е частта, в която се предлагат нови дисциплини, тъй като по предвидените в чл. 4, ал. 2 от Наредбата липсват хабилитирани преподаватели. Превратно би се приложило изключението дисциплината да има за титуляр лице с докторска степен – само за да бъде спазен законът. Тъй като това е изключение, а не правило.
Притеснително е предложението на чл. 5 от Наредбата, доколкото чрез него би могло да се стигне до преподаването на фундаментални дисциплини от лица с докторска степен. Без същите да бъдат подценявани, академичната подготовка, съответно – нормативните изисквания, ненапразно предвиждат хабилитарани преподавали да водят лекционните курсове, а само по изключение същите да бъдат четени от доктори по право. Изключението е екстраординарна ситуация – починал преподавател, фактическа невъзможност на преподавател и т.н. – и то в момент, в който не могат да се спазят законовите изисквания за провеждането на конкурс. При предвидената формула на разпоредбата на чл. 5 от Наредбата се отварят широко вратите за превратно тълкуване, което не е в интерес нито на правомерното поведение, нито в интерес на начеващите юристи.
С оглед на горното би следвало да се сигнализира, че разрешението, което се предлага в Наредбата, и това, което е застъпено понастоящем в ЗВО, се различават, тъй като се променят предвидените съотношения за броя и възможността дисциплини, които да бъдат „четени“ от доктори, а не от хабилитирани преподаватели.
6. С оглед изложеното в предходната точка, следва да се отбележи, че освен нивото на преподаване, доктор е все пак образователна степен, а юридическите факултети не са килийно училище, в което преподаването е по Бел-Ланкастърския метод, известен и като взаимоучителен метод. Нещо повече, такива дисциплини поради липса на преподаватели няма как да получат и акредитация, т.е. те погиват след изтичане на съответната акредитация и какво става тогава със задължителния списък? А доктори няма и как да обучават други доктори, тоест съответната дисциплината остава на доизживяване.
7. Множество са неяснотите, които са свързани със съдържанието на магистърските програми. От систематичния прочит на чл. 3а, чл. 1, ал. 2 – 4 Наредбата, изобщо не се изясняв какви дисциплини – задължителни, избираеми и факултативни, ще се изучават в магистърските програми[15].
7.1. Немислимо е магистър по право да има 750 часа хорариум в магистърска степен за една година. Ако се цели 750 часа (общо) за не по-малко от година, това би предполагало друга формулировка на разпоредбата. Въпреки това отново е силно оспоримо дали завършил юрист се нуждае от толкова много часове за година.
7.2. Неизяснен остава въпросът по чл. 13, ал. 4 – за квалификационната степен на завършилите тези програми – „по-магистър по право“ ? Отделно от това седи въпросът дали и как ще се акредитират съответните магистратури – по аналогия с докторантурите? Какъв ще бъде учебният план, респ. изискванията за минимум познания по съответната магистратура[16].
8. При така формулирания частен случай в т. 7.2., притеснение буди общата формулировка на чл. 4, ал. 6 от Наредбата, според който „Министърът на правосъдието, след съгласуване с факултетите, които осъществяват обучение в специалност „Право“, определя минимални държавни изисквания относно учебното съдържание по задължителните учебни дисциплини по ал.2“. Въпреки наличието на „съгласуване“, този текст изобщо не отговаря на ЗВО и прогласената академична автономия – чл. 19 и сл. Този текст може да се изроди в две посоки:
– Абсолютната му ненужност, поради утвърждаване от Министъра на правосъдието, на това, което академичната общност му предлага „за съгласуване“;
– Изискване на формално становище от академичната общност („за да спазим Наредбата“) и флагрантното административно налагане на „централизирани“ изисквания от Министерство на правосъдието, за което Министърът може да няма вина, защото се е доверил на „експертите“, но той ще носи политическата и морална отговорност за подписването на учебното съдържание.
Горното разсъждение поражда у мен и едно искрено любопитство кой ще е този министър, който да поеме огромната отговорност да се довери на едни становища на факултетите и да пренебрегне други и най-компетентно да утвърди задължително за всички учебно съдържание?
9. Предложението на чл. 10 за Единен държавен изпит е разумно. Тук е по-важно обаче да се определят или едни и същи комисии, които да изпитват, или да има еднакви критерии. Не е тайна обстоятелството, че към настоящия момент в едни комисии държавният изпит минава „лежерно“, а в други се задават въпроси на ниво доста над изискванията за завършващ и непрактикувал юрист.
Тук е необходимо да се повдигне още един въпрос – писмения изпит. Добре би било да се предвиди по дадените казуси да няма противоречива съдебна практика – по аналогия с изискването за магистратските изпити. Неразумно е на студенти да се дава казус с противоречива съдебна практика и противоречиви становища в правната теория. Още по-неразумно е да не се приемат за правилни отговори, които са логически и правно аргументирани правилно, само защото съставителят на казуса не приема отговора. Не са един или два случаите, когато казус може да бъде разрешен от различна позиция, която да е не по-малко вярно аргументирана.
10. Изисква се внимателно обмисляне на въпроси от МПП, МЧП и ПЕС в съответните държавни изпити. Множество са въпросите, които под една или друга форма имат своето международно измерение или такова в ПЕС. Недалновидно е да се очаква, че студените биха могли да знаят дори в основни линии произнасянията на ЕСПЧ например по въпросите на правото на собственост, въз основа на Конвенцията, или да се очакват задълбочени познания по въпросите на потребителското право и банковото право в светлината на практиката на СЕС и европейската правна регламентация[17].
11. Предвидените дефиниции в т. 1-4 от ДР на Наредбата изобщо не държат сметка за предвидените преди тях разпоредби. Концептуално сбъркана е дефиницията на т. 1, доколкото дефинирането на част от „задължителните“ дисциплини е откровено недомислено – за сметка на други, които очевидно ще дават специализирана подготовка – сиреч „избираемите“ (т. 2 от Наредбата).
При сравнението на т. 2 и т. 3 от Наредбата – т.е. „избираеми“ и „факултативни“ дисциплини изобщо не може да се разбере каква е разликата между тях – след като факултативните дисциплини: „се изучават по желание на студентите“. То и избираемите дисциплини се изучават по тяхно желание, иначе щяха да са задължителни.
Опитът за дефиниция на „специализирана магистърска програма“ буди иронична усмивка, тъй като е откровено словоблудство. Дефиницията се състои от логически и граматически последователно подредени думи, които макар композиционно си съответстват и да съставят изречение според правилата на българския език, същностно (каквато е целта на всяка дефиниция) не ни казва нищо. Друго не може и да се очаква, имайки предвид, че и самата Наредба нищо не казва за магистърските програми – вж. т. III. 7.
12. В разпоредбата на чл. 9 от Наредбата се залага необмислена възможност, която изисква не само мотивиране на оценката, но и възможност за преразглеждането на същата. Т.е. всяка писмена работа ще следва да бъде съпроводена от подробна мотивация, в която да се обсъждат (сигурно аргументи pro et contra) грешките, пропуските и положителните моменти в работата, като мотивиран от горното преподавателят е решил да постави оценка от 3 до 6. Това е не само абсурдно, но значително би увеличило времето за проверка на писмени работи. В същия дух – при устните изпити, преподавателят ще трябва да се мотивира (5, 10, 15 минути?), защо е решил, че студентът заслужава например добър 4, а не мн. добър 5.
12.1. Като недалновидна следва да се прецени възможността студенти да искат ревизиране на работите си. Как би станало това при наличието на един хабилитиран преподавател в учебното заведение по съответната дисциплина? Как би изглеждало същото, ако доцент или професор ревизира оценката на своя колега, при положение, че те не се намират във функционална субординация – по аналогия от обжалванията по съдебен ред. Нещо повече, това би означавало да се предвиди някаква процедура по „обжалване“[18]. В която трябва да бъде предвиден срок за жалба, как същата да се администрира и разгледа, какви да са правомощията на решаващия състав и т.н. Може би ще е добре да се предвиди и какъв да бъде състав – двама хабилитирани и един асистент; един хабилитиран и двама асистенти; един хабилитиран, един асистент и един студент от пети курс (комбинаториката предлага множество възможности), което само по себе си изглежда абсурдно?
12.2. Единствената нормална и логична възможност е да се предостави възможност на обучаемите да видят работата си. Разбира се, трябва да се отбележи и една „ученическа“ тенденция – студентите очакват работата си, издраскана с червен химикал, за да видят, че е проверявана. Не е необходимо – хабилитираният преподавател има задължението да провери работата и да я оцени обективно, а не да поправя грешки и да пише рецензии, за да защити поставената от него оценка. В този смисъл, добрата практика, която се практикува от някои преподаватели е възможността, след като студент прегледа работата си, да може да отиде при тях и да зададе въпроси, защо един или друг отговор не е приет, не е пълен и т.н. като преподавателят погледне работата и отговори в рамките на няколко минути на зададените въпроси.
13. Нелогично е предложението на чл. 8а от Наредбата. Особено в ал. 2 „На студентите, завършили училища с чуждоезиково обучение и доказали високо ниво на владеене на чужд език, се осигурява специализирано обучение по чужд език с юридическа насоченост, ако е налице минимално необходимият брой обучаеми лица в съответствие с правилника на висшето училище.“.
– Логично бихме могли да попитаме, дали същата е в съответствие с чл. 4 от Закона за защита от дискриминация.
– Множество студенти не са завършили езикови гимназии, но имат много добро ниво на владеене на чужд език и обратното – много са завършили езикови гимназии, но са със скромни познания.
– Поставя се въпросът как се доказва владеене на „високо ниво“ – със сертификат, с изпит (писмен и/или устен), с комбинация от двете или по друг начин. Респективно, това ще се определя ли също с правилника на висшето училище? Това е много важно, особено ако целта е минимални единни стандарти за юридическо образование.
IV. Въпроси на практическото юридическо образование.
1. Практическото юридическо образование не се изразява в това студентите да завършат юридическия факултет и да бъдат своеобразни „майстори“, сиреч да знаят как да оплетат елементарно кошница и като идат при работодателя да станат „баш майстори“. Ако това е целта, то по-добре да не се дава диплома за юрист, а майсторско свидетелство по Закона за занаятите – напр. майстор в писането на искови молби; майстор в писането на частни жалби и т.н.
Напротив, целта на юридическото образование е систематична подготовка. Това само по себе си не изключва практическия елемент – работа със съдебна практика; писането на проекти на искови молби, съдебни актове и т.н. Осъществяването на това, обаче изисква предприемането на стъпки към намаляване на студентите по право – вж. т. III. 3 и 4. Не може да се очаква от преподавател да може да обърне внимание на 8 или 10 групи от по 20-25 човека, съответно – да провери внимателно написаните проекти, като коригира, отправи препоръки, даде наставления и пр., към всеки поотделно. Както е невъзможно да се очаква, че при решаването на идентичен казус в рамките на семинарно занятие, участват реално 5-10 човека, на които би могло да се обърне реално внимание от преподавателя, докато другите студенти просто физически присъстват в занятието, без да участват в него.
2. С оглед на казаното в предходната точка, следва да се има предвид, че в последните години голяма част от държавните и недържавните институции и организации провеждат различни стажантски програми, в които студентите, които желаят, могат да участват. Желаещи не липсват, но на фона на общата маса от студенти те са една шепа, което може да постави множество въпроси по отношение на студентите по право, включително в частта мотивация. В този смисъл разумно е да се предвиди по-скоро механизъм за сътрудничество между юридическите факултети и съдилищата, прокуратурите, следствените служби, адвокатурата, органите по принудително изпълнение и прочие структури, в които студентите да имат възможност да проведат реални стажове.
2.1. Несериозно е да се смята, че посещението на съд и гледането на съдебно заседание е стаж. В тези стажове не се научава нищо повече от това на коя банка застават ищецът и ответникът, респ. прокурорът и защитата, както и че съдът се произнася с определения по хода на делото. Не може да се очаква, че младите колеги биха разбрали какво се случва по делото (особено по гражданските и търговските дела), когато те не запознати с него. Това обезсмисля този стаж. Това, че има магистрати, които при подобно посещение правят процеса по-помпозен като по учебник също не може да компенсира липсата на практическа насоченост на стажа.
2.2. Любопитна е разпоредбата на чл. 8 от Наредбата с оглед препратката към чл. 7 от Наредбата. Интересно е какво биха могли да правят студентите от втори и трети курс в една правна клиника, след като същите имат все още скромни правни познания?
В разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредбата е предвидено, че „Работата с реални казуси се осъществява само след съответната теоретична подготовка и под ръководството на практикуващи юристи.“. Това показва верността на тезата от първия абзац на настоящата точка – рядко в действителността един казус е чисто облигационен, чисто вещен или чисто търговски. Често се изисква смесен подход. В този смисъл, може ли студент, преминал през облигационното право, да съветва по търговскоправен казус, макар на основата на облигационното право – например при спор по търговска сделка? Отделно от това, статутът на „практикуващите юристи“ изобщо не е изяснен, дали същите трябва да се и преподаватели, или може съответният факултет да сключи договор с „практикуващ юрист“. В този смисъл – каква е дефиницията за практикуващ юрист – магистрат[19], адвокат, нотариус, ЧСИ, арбитър или може и да е преподавател, който съвместява преподавателската и практическата дейност?
3. Буди недоумение разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, според която „Учебната практика се осъществява по програма и ред, определени от факултетите, осъществяващи обучение по специалността „Право“. Програмата и редът на учебната практика се определят със споразумение между съответния факултет и приемащите институции, организации и субекти[20], в които се осъществява учебната практика. Министърът на правосъдието осъществява контрол относно реда на протичане на учебните практики.“. Интересно е как министърът на правосъдието ще контролира свободната и независима адвокатура – арг. чл. 134 от КРБ? Още по-интересно е как ще се контролират органите на съдебната власт, която по Конституция е независима – арг. чл. 117 КРБ? В този смисъл, какво ще извършва министърът – ще чете споразуменията и ще ги одобрява[21]; ще обикаля и ще прави проверки лично, или ще се направи поредната държавна администрация към Министерството, която ще контролира всички – институции, организации и субекти?
В този смисъл, може ли субект да е например брокер на имоти, който да провежда стаж във връзка с вещното право – и как Министерството ще контролира независим стопански субект по договор с отделен факултет? Или одиторско търговско дружество – за стаж по данъчно и финансово право? Тук възниква и логичният въпрос – в какво се изразява редът за провеждане на стажа – посещения, реални занимания по правни проблеми, използването на стажант за куриер или съвкупност от всичко това, или нещо друго?
4. Предвиденото в разпоредбата на чл. 7, ал. 1 „От втори до пети курс студентите провеждат учебна практика не по-малко от четири седмици годишно по дисциплините, изучавани през съответната година.“ е несериозно. Не само откъм академично време, но и от гледна точка чисто фактическата възможност да се осигурят подобни стажове – по „дисциплините, изучаване през съответната година“. Ако изразът се тълкува буквално би могло да се стигне до резултати тип „гротеска“ – особено в частта „избираеми дисциплини“.
V. В защита на римското право.
Необходимо е с оглед позицията ми на хоноруван асистент по РЧП и за да не бъда обвинен в това, че си „пази хляба“ да изясня, че никога не съм взел „колосална“ сума пари от преподаване на Римско право – сумата е доста под 1000.00 лева на семестър (общ хонорар). Пиша толкова голяма глобална сума, за да не кажа, че сумата след края на семестъра би стигнала за бутилка вино (и то не най-скъпата, че може и да си доплатиш от джоба) в хубав ресторант[22]. Това не е било и никога не би било проблем за мен, тъй като преподаването е въпрос на усет към света, на желание и донякъде на това да желаеш да дадеш[23], но не за да ти бъде дадено, а заради собственото вътрешно удовлетворение. Някой циник би казал, „е как да не ти е дадено – нали тая donandi causa, е порочна, щото получаваш душевен кеф“? Бих му казал, че от много неща получаваш „душевен кеф“, това не променя каузата, още по-малко прави същата порочна. В този смисъл, ако следващите редове за някои биха означавали, че не следва да преподавам и не съм достоен за това, бих отстъпил с мястото си на по-можещите, по-мотивирани и по-подчинените от мен. Тази опасност не може да ме мотивира да не защитя Римското право, като изложа argumenta in defensionem.
Българските юристи имаме мечта – да имаме модерно и достойно юридическо образование, съответстващо на изискванията на новите тенденции, обучаващо в модерните юридически дисциплини и използващо новите технологии. Тук е моментът да споделя, че винаги съм имал мечта да обединим класическото образование по право с новите тенденции, без последните да се изключват, а напротив – да се допълват. Модерното не изключва спомена и актуалността за отправната точка, от която сме тръгнали. Днес развитието на континенталната правна система е и може да бъде именно онова, което да ни обедини в общоевропейски план, за да постигнем онази конвергенция на правото, за която са мечтали преди повече от двадесет хилядолетия, осъществили сме частично след Ренесанса и сме загубили с великите национални кодификации – Code Civil, Codice Civile, BGB и ABGB, и която консолидация целим отново в рамките на обединена Европа. Именно то – „партикуларното“ Римско право, е призвано да даде основата на онази консолидация, която е постигната чрез умовете на хора на Сцевола, Сервий Сулпиций, Лабеон, Капитон, Аристон, Гай, Папиниан, Улпиан, Паул, Юлиан, Модестин и множеството други римски юристи, които са завещали правната си съкровищница на обединена Европа, за да може разделена България да пожелае същите да са недостъпни за бъдните поколения. Тази неизчерпаема съкровищница винаги е предоставяла повод за мисъл и разрешения за поколения юристи, но уви, вече е ненужна.
Но тази ненужност идва не от изчерпването на Римското право, а от изчерпването на юридическото образование. Дали тези, които днес предлагат реформата за юридическо образование, прокламирайки правото на обединена Европа ще се сетят за един изпит в първи курс, които им е дал основите на онова, което защитават?
Като че ли юристите бързо се увличаме по новото и модерното и сме склонни да неглижираме правната история, да забравяме разрешения и мястото, от което сме тръгнали, като с лека ръка ги обявим за отживелици. Това гледище по своето същество е отричане на корените на нашето право и тяхното своеобразно отсичане. Но юристите без корени са обречени на това, което днес е повсеместно – правният нихилизъм. Не може да се очаква, че този, който не знае корените си, ще намери правилната формула за бъдещето си. Как да накараме обществото да вярва в правото, когато ние сами не вярваме и изкореняваме основите на онова, което прокламираме?
И ако все пак повярваме, че желаем да имаме едно модерно юридическо образование, как бихме обяснили на студентите, че единствената дисциплина в първи курс, която се занимава и им предоставя възможност да се докоснат до правната съкровищница, която е обслужвала жив граждански оборот, е възможно да бъде неглижирана. Пък било и то по решение на съответния факултетен съвет? Как да им обясним и как да превъзмогнем концептуалното противоречие – за практическо юридическо образование, когато е възможно младите колеги изобщо да не се докоснат до богатството от казуси и правни проблеми, които ни е оставило римското право[24]? Нима за първи курс не е важи концепцията за практическо обучение?
Нима държави, които не са свързани пряко с романистичната традиция – особено от англо-американския (саксонския) правен кръг, нямат модерно юридическо образование, след като в университетите им има множество академични занимания с римското право и римскоправната традиция? Или може би интепретирането на настоящото право през призмата на неговите римскоправни корени в страните от континенталния правен кръг прави тяхното образование назадничаво? Ако отговорът е положителен, то тогава е нелогично да търсим ноу-хау от тези държи, респ. да ги сочим като добри примери за юридическо образование.
След всичко казано до тук може би противниците на тезата, че римското право е безспорно необходимо за юридическото образование, биха продължили да упорстват, като биха казали, че то е un obstacle au progrès du droit. Напротив, именно римското право дава основите за изучаването и разбирането на развитието на европейската правна система и обединението на съвременна Европа. Ненапразно проф. Цимерман[25] отбелязва, че римското право е неразделна част от европейската правна култура[26]. И продължава, че въз основа на него комперативистите, използвайки функционалния подход и културната обусловеност на европейските общества, използвайки обстоятелство, че всяко общество се е сблъсквало със сходни правни проблеми, извеждат онези фундаменти и добри разрешения, които биха следвали да се приемат при развитието на правото на обединена Европа.
Как бихме обяснили на студенти онези непреходни правни принципи, които важат и до днес, и елегантната правна термонолигия, ако не им се преподава онзи минимум от знания от Римското право. И ако това би могло да се стори далечен проблем, то нека си припомним, че дефицитът на доверие у съдебната система няма да се върне само с провеждането на голяма и стабилна съдебна реформа, а ще се върне тогава, когато у гражданите и юридическите лица се върне чувството, че могат да потърсят справедливост, която в настоящия момент е дефицит. Една от основните мерки за преодоляването на този дефицит е формирането на неизменно съзнание у оформящите се юристи, че едно от основите веруя на юриста е онази красива, неразбрана и изящна максима, стояща тъжно изписана над зала 15 в Съдебната палата, дадена още в началото на Дигестите – „Правото е постоянна и трайна воля да въздава всекиму своето. Предписанията на правото са: живей честно, не вреди другиму, въздавай всекиму своето.“. Разбирането на това простичко право, преминава през осмислянето на живота и правото на едно общество и държава, които са имали сходни проблеми с настоящите. Общество, което може би е загинало, но е завещало на света не само своята култура, но и своето право. A че най-щастливата държава е не онази, чиито граници са очертани с копие и меч (бих добавил – с регламенти и директиви), а тази, която се простира, докъдето стига нейната справедливост. А по думите на Цицерон – правото решава най-важните въпроси – тези за свободата и за справедливостта, бих добавил: и за истината. Тя (истината) е проста – за да може да се формират добри и мислещи юристи, е необходимо, същите да изучат разрешенията и грешките на предшествениците, на чиито рамене те са стъпили. Да ги осмислят в техния общоевропейски, културен, исторически и правен поглед и да ги пречупят през призмата на настоящата действителност. Това е призванието на Римското право.
Нима не би могло да излезе добър юрист от този, който не познава Римското право? Отговорът е отрицателен. Ако от един инженер или математик би могло да излезе добър специалист и без да познава историята на съответната инженерна наука, то за юриста това е пагубно. Правото регламентира обществени отношения. Те никога не се развиват извън историческия контекст. Правните институти и разрешения, винаги имат исторически и политически характер и страна. В този смисъл „теоремите“ и „аксиомите“ на правото търпят своето естествено развитие, което обаче няма как да бъде разбрано, осмислено и приложено, ако не знаем къде е зародишът, съответно – каква е еволюцията на съответното правило или институт.
Като че ли в очите на другите дисциплини Римското право е ненужна отмрялост. Този научен егоизъм е присъщ особено на някои по-млади колеги, за които е по-лесно да отрекат нещо, отколкото да се опитат да го разберат. Този научен егоизъм обаче има един чисто човешки план – нека убием слабия и неразбрания само защото е слаб и неразбран. Този нихилизъм, обаче има своя конкретна проекция – вулгаризацията на българското право. Не може да се очаква, че студентите не стават еманация на тези, от които са се учили.
Продължавайки горната си мисъл, бих си позволил да кажа и нещо на нихилистите – не зная дали римското право не е минало, но зная, че то има бъдеще – да даде основите на единното общото право на обединена Европа.
В заключение – Римското право се вписва напълно в изискванията за задължителните дисциплини. To има формираща функция (субстанциална и терминологична), представлява мост към разбирането на европейското право и e единствена дисциплина, която в първи курс създава начални умения за работа с казуси. Има учебници и помагала, дидактична и научна литература, както и съвременни форми на преподаване и поддържане на интереса на студентите – специализирани български и чуждестранни сайтове, научно списание на български език, кръжочна дейност и ежегодни състезания по решаване на казус в различни юридически факултети. В този смисъл, ако би следвало да се изучава дисциплина, свързана с правната история, то това е Римското право, а не новопредвидената История на държавата и правото.
VI. В заключение.
Без да се претендира за изчерпателност или вярност на становището по всички точки, целта е да бъде поставена на широка дискусия реформата, която трябва да се случи с юридическото образование веднага, а не незабавно. Това предполага излагането на становища, включително и критични, както и внимателен анализ на всичко предложено, изложено и критикувано, за да може крайното разрешение да предложи един устойчив, но и гъвкав модел, който да запази фундаментите на правното образование и да е в състояние да отговори адекватно на новите правни и обществени условия, както и на бъдещите предизвикателства, до степента, в която последните са предвидими.
Автор: Васил Александров, юрист
[1] По-долу е коментирано несъответствието на този израз и на други изрази с нормативните актове от с по-висш юридически ранг – вж. т. IV. 1.
[2] Наричан по-долу за краткост „Наредбата“.
[3] Използвам множеството, за да не кажа единодушно.
[4] Не мога да се съглася с тезата на колегите, че реституционното законодателство е отживелица. Факт е, че в съдилищата, все още има такива дела. Нещо повече, познаването на реституционното законодателство, респ. проблематиката предпоставя решаването на различни правни спорове, които биха могли да възникнат в бъдеще – от познатия на всички юристи, още от класическото римско право actio rei vindicatio (чл. 108 от ЗС) до правни спорове свързани с делбата, в което производство е възможно да се проявят всички проблеми на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ и останалата част от реституционното законодателство.
Самият факт, че на писмената част на адвокатския изпит, проведен през м. ноември 2014 г., бе даден казус, свързан именно с реституция, подкрепя изводите за важното място, което институтът заема, както и крайно недостатъчната подготовка по въпроса на по-голямата част на младите юристи.
[5] Доклад за резултатите от проведено изследване – оценка на юридическото образование в България.
Юни – юли 2015 г. Екип: Петя Кабакчиева, Калоян Харалампиев, Антоанета Гетова.
[6] Съгласно терминологията на посоченото проучване – наричано за краткост по-долу Проучването.
[7] Изказвам това, имайки предвид, че до 1947 г (а и след това) именно юристите, които са се занимавали с МЧП са били смятани за каймака на юридическата мисъл. В днешно време, положението на занимаващите се с МЧП не става по-леко, особено с нарастването на регулацията на международно ниво – по всякакви проблеми.
[8] Правото на ЕС макар за нас да не е международно в същинския смисъл, тук се включва във визираните предмети.
[9] В различните юридически факултети е възможно да е именувана по различен начин, което не я изменя по същество.
[10] Главно от отделните юридически професии.
[11] Без да се засяга практическата част на осъществяване на разпоредба, може да се зададе реторичен въпрос, какъв е броят на студентите, които биха застанали срещу бъдещите си екзаминатори в „равностоен“ спор, за да защитят предложението си.
[12] Освен например ако Висшия адвокатски съвет не реши, че за да бъде един юрист, вписан като адвокат трябва да е завършил съответната магистърска програма.
[13] Избираемост, макар и била тя задължителна (което само по себе си предизвиква определени напрежения), никога не е било равнозначно на факултативност – от лат. facultas – възможност.
[14] Аргументът, че курсовете и изпитите са водени от еднакви преподаватели, е имагинерен. Тъй като изискванията в различните факултети, които еднаквите преподавали поставят са различни. Не един или двама преподаватели са сигнализирали за това – като че ли най-адекватни и искрени в този смисъл са изказванията на проф. Огнян Герджиков, който неведнъж е споделял своя дългогодишен преподaвателски и екзаминаторски опит.
[15] Чл. 1, ал. 4, препраща само към ал. 2, но не и към ал. 3. Ако да би могло да се приеме, че логиката е систематичената подредба на текста, то тогава би се обезсмислило направеното препращане.
[16] Tоест, ще има ли изисвания за определени минимуми, както при докторантите.
[17] Достатъчно е да припомним, че например въпросите на неравноправните клаузи към настоящия момент се „изясняват“ съвсем бегло. А например по отношение на правната регламeнтация на банковата дейност има и регламенти по 400 страници, които дори мнозинството юристи и финансисти с дългогодишен опит, меко казано, разбират доста трудно. В този смисъл е редно да се припомни например, че банковото право е част от търговското право и се изучава в определени части и в общия курс. Това уточнение е необходимо, за да не се водят безсмислени спорове, дали, защо и как част от материята на избираем дисциплина би попаднала в държавния изпит. В този смисъл, банковото право и сделки са част от конспекта по гражданскоправни науки и към настоящия момент – както е редно да бъде.
[18] Най-добре ще е същата да бъде изяснена в първи курс, първи семестър, тъй като с първата изпитна сесия започват и първи студентски неволи. Особено, когато преподавателите са злонамерени, задължително искат да изпитват на поправителна сесия и да виждат как студентът се мъчи.
[19] За тази група практикуващи юристи е доста спорно дали изобщо биха могли да участват в правни клиники, доколкото съгласно ЗСВ нямат право да дават правни консултации.
[20] Тук няма да се коментира абсурдността на правната техника, която е използвана в подобно изреждане на възможните правни субекти.
[21] Подобен механизъм ще влезе в пряко противоречие, както със заложеното в Наредбата, така и в ЗВО – в частта академична автономия.
[22] В този смисъл Римското право за мен е по-скоро удоволствие от едно приятно научно хоби, а не тежест от едно задължение.
[23] Особено когато на теб са ти дали. Или поне учителите ми са били такива, които са ме научили, че когато са ти дали и ти трябва да дадеш – уви, някои бързо забравят това.
[24] Включително част от наличните на български помагала – Хаусманингер, Х., „Casebook по римско вещно право“, С., 2008, Сиби; Хаусманингер, Х., „Casebook по римско облигационно право“, С., 2010, Сиби съдържат в себе си препратки по всеки казус към актуалната българска правна уредба и проблеми, респ. към немското и австрийското право.
[25] Prof. Reinhard Zimmerman – директор на института „Макс Планк“ по сравнително и международно частно право в Хамбург.
[26] Zimmerman, R., „Roman Law and European Culture, in: N.Z.L. Rev., 341, 2007.
