Екзекуция на възстановената собственост – част 1

Коментар на едно забележително решение на един от новоизбраните от ВСС Инспектори

Анонс: Всеобщо приетата представа в практиката, че силата на пресъдено нещо във всичките й проявни форми е равна само на диспозитив, е крайно разбиране и няма законово основание, нито доктринерна основа. Напротив, дори в основополагащата монография на проф. Сталев, отричаща СПН на мотиви, възражения и изводи извън диспозитива – “ Сила на пресъдено нещо в гражданския процес”, са откроени изключения. Идеята е понятието за СПН да се разглежда и в смисъл, да не се допускат процеси, с които чрез формално различни искове се цели заобикаляне и пререшаване на вече установени права и задължения.

Предмет на критика и анализ – Решение № 1 от 30.03. 2009 година по гр. д. № 2237/ 2008 год., І г.о. на ВКС

Състав: докладчик Теодора Нинова ; членове: В. И. ; Д.Ц. – изложил особено мнение, което се адмирира в настоящето изложение
Относими разпоредби и закони:
Чл. 224 от ГПК( отм.) – чл.299 от ГПК – нов;
чл.108 от Закона за собствеността;
чл. 2, ал.(2) от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти;
чл. 6, т.1. от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно правото на справедлив процес за определяне на граждански права – принцип на правната сигурност;
Чл.1. от Протокол № 1 за защита на правото на собственост към ЕКПЧ

Предварителни и общи бележки:
Съставът на ВКС, І г.о., не е признал силата на пресъдено нещо на едно окончателно съдебно решение, постановено в предходно съдебно производство, в което вече е бил решен спор за собственост между същите страни – бивше държавно предприятие и реституирани собственици по ЗВСОНИ. С решението си ВКС окончателно е съсякъл реституционния ефект, произтичащ от закона – ЗВСОНИ; проведено е повторно изземване на частно имущество в полза на бивше държавно предприятие с нов акционерен състав, но с непроменена правосубектност. Чрез пререшаване на спор за собственост, ВКС, І г.о. е дал превес на интереса на една от страните в процеса над фундаменталния принцип за правна сигурност. Диспозитивът на коментираното решение на ВКС представлява инструмент за екстракция на възстановената собственост, без оправдаващи го цели и принципи. Концепцията за реализиране на реституцията по реда на ЗВСОНИ по дефиниция се основава на минимално участие на изпълнителната и съдебната власт – възстановяването на това, което е отнето, следва да е само по силата на закона, като местната и изпълнителната власт технически следва да организират вече осъществения вещен ефект ( чрез заповеди за деактуване, предаване на владението и др. подобни). Това е един от малкото случаи, в които местният законодател регулира с неочаквана мъдрост бъдещи конфликтни отношения, защото не е възможно тези, които са окупирали чужда собственост през 1947 год (или техните деца), да преценяват предпоставките за възстановяването й, по тази причина действието на закона следва да изчерпи реституционния ефект, без последващи санкции от държавен орган. Целта на ЗВСОНИ – елиминиране на резултата от завзетото в периода 1947 – 1950 год имущество, трябваше да даде нов облик и съдържание на единната държавна власт след приемане на новата Конституция през 1991 год. В случая, от съдилищата се изисква да бъдат в хармония с единните държавнически цели, а не криви огледала на българския модел за разделение на властите. Защото, ако перифразираме мотивите към конституционно дело № 4/1993 год, разделението на властите не е китайска стена, отделяща съда от другите власти в държавата, и от принципите на функционирането й. От принципа за незабавна реституция на ЗВСОНИ следва ограничената функция на съда – да интервенира само в случаите, в които държавата или държавното предприятие не зачитат реституционния ефект, а не обратното. В разглежданата хипотеза и случай, държавата Република България чрез парламента е приела закон – ЗВСОНИ, изпълнен от министъра на промишлеността, също като представител на Република България (заедно с кмета на община Б.), които, като органи, осигуряващи проявлението на нормата на закона , са признали и осигурили условия за справедливо и мирно ползване на възстановената собственост. 17 години по-късно ВКС, в името на народа, е екзекутирал възстановената собственост, идеята за реституция и за суверенна и неприкосновена собственост; отнел е отново това, което народната република е комунизирала, а Република България – върнала.

І. Хронология, факти

1. На 23.12.1947 год, от предприятието СД „А. Ч.”, на основание Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия (отм.), са иззети и отчуждени недвижими имоти, находящи се в гр. Б, представляващи – дворно място, ведно с построените в него фабрични сгради, заедно с машини, уреди, инвентарни предмети, налични стоки, и пари.

2. След влизане в сила на Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, със заповед № 1909/21/1992 год. на кмета на Община Б. в полза на наследниците на съдружниците в СД „А. Ч.“ са деактувани недвижимите имоти, отчуждени през 1947 год. Заповедта на кмета на община Б. е издадена на основание чл. 3, ал.1 вр. чл.2,ал.3 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти и предметният й обхват включва сградите и терена, които съществуват реално във вида, в който са отчуждени.

3. Към момента на издаване на заповедта за деактуване, реституираната собственост, представляваща 12 000 кв.м., част от дворно място с планосн. №185, „Северна промишлена зона гр. Б” и 13 фабрични сгради, с РЗП около 9 982 кв.м, е принадлежала на държавното предприятие „П.” ЕООД, преобразувано по-късно в акционерно дружество “П” ЕАД., гр. Б.
Наследниците на съдружниците в СД „А.Ч.“ не са въведени във владение на реституираната им собственост, принадлежала на държавното предприятие “ П” ЕАД.

4. За възстановената собственост на реституентите е издаден констативен нотариален акт № 150/1997 год.

5. Със Заповед № РД-24-10/14.04.1998 год. на МП е разпоредено дружеството “П” АД гр.Бургас да въведе реално наследниците във владение на реституирания имот – земя и сгради. Заповедта не е изпълнена.

6. На 16.07.2008 год. е подписан договор за приватизация на капитала на “П” ЕАД., гр. Б., като в информационния меморандум е описано имуществото, възстановено по реда на ЗВСОНИ. С подписването на договора за приватизация, “П” ЕАД. е декларирало, че е запознато с имущественото състояние на държавното предприятие и като част от приватизационните ангажименти е поело задължение да сключи спогодба за обезщетение на наследниците на съдружниците в СД “ А. Ч” за това, че са лишени от ползване на реституираните обекти.
Това задължение, поето към Република България също чрез министъра на промишлеността, остава неизпълнено.

ІІ. Процеси и искови производства по чл. 59 от ЗЗД и чл.108 от ЗС между наследниците на СД”А.Ч.” и бившето държавното предприятие “ П” ЕАД

Поради непредаване на владението върху възстановената собственост, наследниците на съдружниците в СД”А.Ч.” предявяват искове против държавното, а по – късно и приватизирано предприятие „П” АД, да им заплати обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД за ползване без основание на реституираната собственост.

1.Първото съдебно производство по реда на чл. 59 от ЗЗД е инициирано от наследниците на СД „А.Ч.” през 1994 год. пред Бургаския окръжен съд( БОС) с номер на делото 62/ 1994 год.
Исковата молба по това дело очертава спорните правоотношения с твърдението за наличие на възстановена собственост, която е ползвана без основание от държавното предприятие „П. ЕООД. В хода на делото, и след възражение на „П”ЕООД, че ищците – правоприемници на СД “ А. Ч.” не са собственици на процесните имоти, решаващата дейност на съда е сведена и ограничена до изясняване на единственото спорно обстоятелство – налице ли е реституция, т.е. легитимират ли се ищците като собственици на фабричните сгради и терени, принадлежали на СД “ А. Ч”, и владеят ли се те от държавното предприятие “ П.” ЕООД.
След изслушване на две СТЕ, и след преценка на доказателствата, установяващи идентичност на възстановената и отчуждена собственост, БОС с решение от 20.06.1997 год, осъжда преобразуваното в хода на процеса държавно предприятие „П” АД да плати обезщетение на ищците за ползване без основание на „собствените им имоти”.

2. Второто дело на наследниците, отново с правно основание чл. 59 от ЗЗД за друг период, е образувано през 2001 год пред БОС с № 571/2001 год. В него, към иска по чл. 59 от ЗЗД, съдът е съединил за разглеждане и инцидентен отрицателен установителен иск за собственост, предявен от ответника – бившето държавно предприятие „П” АД, за прогласяване на нищожност на нотариален акт № 150/1997 год ( легитимиращ реституентите – ищци като собственици), поради причината (основанието), че не отразявал вярно правното положение по отношение титулярството на правото на собственост върху 13 –те фабрични сгради и терена. Или, основанието на установителния иск почива на твърдението, че наследниците на съдружниците в СД „А. Ч” не са собственици на сградите и терена , поради липса на фактически и правни условия за възстановяването им по реда на ЗВСОНИ.

С решението си по гр. д № 571/2001 год. от 17.02. 2005 година БОС отхвърля и двата иска – този по чл. 59 от ЗЗД, и отрицателния установителен иск за собственост на „П” АД.

3. Решението на БОС е обжалвано и от двете страни. По въззивните жалби е образувано в. гр. д № 87/2005 година по описа на Бургаския апелативен съд ( БАС). С окончателно и влязло в сила решение от 13.12. 2005 година по въззивно гр.д № 87/ 2005 година, БАС отменя решението на БОС по гр. д № 571/2001 год.; бившето държавно предприятие “П” АД е осъдено да заплати обезщетение за ползване без основание на процесните имоти – 13 сгради с обща ЗП 9982 кв. и терен. С решението е потвърдено това на БОС в частта, отхвърляща отрицателния установителен иск за собственост, предявен от „ П”АД, като БАС в отговор на фактическите и правни твърдения на ищеца е приел, че „Наличието на всички предпоставки на ЗВСОНИ сочат, че по силата на този закон ищците са собственици на одържавения недвижим имот в размер на 49 000 кв. м / макар само част от този имот да се заема от „П” АД, заедно с 13 броя сгради. Твърденията на ответника, че нотариалният акт е неверен ( № 150/1997 г.) и не отразява действително притежаваната собственост от ищците, не се подкрепят от събраните доказателства, поради което предявеният инцидентен установителен иск е неоснователен.”

По делото са изслушани няколко технически експертизи, с които е извършено разчитане на аерофотоснимки от 1943 год., за удостоверяване съществуването и идентичността между отчуждените, и възстановени имоти.

4. Преди постановяване на решението по в. гр. д № 87/2005 год. на БАС , с искова молба, депозирана в БРС, “П”АД, на 11.11.2005 год. е предявило иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с искания: да бъде признато за собственик на 12000 кв. м, част от дворно място с план. № 185, „Северна промишлена зона гр. Б” и 13 фабрични сгради, с РЗП около 9982 кв.с като правоприемниците на СД “А.Ч.”, бъдат осъдени да предадат владението на тези имоти, деактувани със заповед № 1909/21.10.92 год. Към осъдителния иск е присъединен и друг, с искане да се отмени нотариален акт № 150/1997 год., тъй като бил неверен и не отразявал действителното правно положение. Или, очаквайки решение от БАС по отрицателния иск за собственост, “П.”АД е предявило положителен такъв, завъртайки отново процесуалната рулетка. С решение по дело № 2772/2005 года на БРС искът на “ П” АД е отхвърлен. Решението е потвърдено от БОС, с въззивно решение по гр.д № 657/2007 год. Решението е обжалвано пред ВКС.
С решение №1 от 30.03. 2009 год. по гр.д № 2237/ 2008 година, ВКС І г.о., пререшава за трети път и окончателно спора за собствеността, като без да произнесе установителен диспозитив, осъжда наследниците на СД “ А.Ч.” да предадат възстановените им по реда на ЗВСОНИ сгради и терен от 12 000 кв.м. на ищеца “ П” АД.
Съставът на ВКС приема, че не е доказана идентичност на отчуждените имоти през 1947 год. с тези, включени в имуществото на държавното предприятие – липсвал картен материал за периода 1921-1936 година, за да се съпоставят имотите, описани в нотариалните актове от този период със съществуващото при влизане на ЗВСОНИ фактическо положение. Не било доказано, че СД е съществувало изобщо и които са неговите членове. Решението по гр. д № 87/2005 година на БАС, потвърждаващо това по гр.д. 571/2001 год на БОС, не създавало СПН за принадлежността на правото на собственост, тъй като искането, на което се основавал отрицателния иск, било само за нищожност, но не и за собственост.

ІІІ.Критика, анализ

За да присъди предаването на владението на реституираните имоти, касационният съд едноинстанционно, без заключение на вещи лица, е дал окончателни заключения само за фактите в исторически, землемерен и геодезически аспект, с което по–скоро е създал, а не установил спорни правоотношения. Допускането, че фабричният комплекс на ищеца “П” АД не е онзи, който държавата чрез безвъзмездна експроприация е получила през 1947 година, експлоатирала успешно 50 години, а и осребрила доходно чрез приватизация, внушава исторически и идеологически реваншизъм срещу идеята за собственост извън държавната такава. Така определението на съветските автори Строгович и Чеченина за решението като презумпция за истина, независима от извънпроцеусалната действителност, е получило най-осезаема, оруелска реализация. Съществувалите съдружници, дружество и фабрика, труд, и усилия, за целите на процеса и окончателния акт на ВКС са изключени като невъзможни предпоставки в предложената от съда необорима презумпция за собственост и правоприемство (рrаesumptio juris et de jure), която, перифразирана би звучала така – щом имуществото е държавно, то може бъде само приватизирано, не и възстановено по реда на ЗВСОНИ. В диспозитива на ВКС няма отговор на въпроса кой е собственик, а е единствено разпореждането да се предадат процесните имоти на ищеца ( бивше държавно предприятие). Такъв диспозитив инспирира аналогии с актове за завземане, изготвяни в периода 1946-50 год, а не с окончателно решение по спор, което за свое основание би следвало да има убедителната сила на мотивите, а не принудата.

Коментираното решение навежда на един общ въпрос, за чието разрешение съдебната практика не предлага задоволителни отговори, и два конкретни въпроса, от които да се направи извод, посреща ли обикновени професионални и етични стандарти за справедлив процес решението по гр. д № 2237/2008 година на ВКС, І г.о, подписано с особено мнение от съдия Д. Ц.

ІV. Частни въпроси
1. Погасяват ли се упражнените и неупражнени възражения на ответника срещу иска.

1. В производствата по делата пред Бургаските окръжен и апелативен съд от 1997 год. и 2005 год., “П”АД – е упражнило правото си на защита чрез едно првоизключващо възражение, с което по същество се отрича правото на собственост на реституентите – наследници на съдружниците в събирателното дружество. В мотивите, изложени към представените решения – това от 1997 год и това от 2005 год на БОС и БАС, доказателствената и правна дейност на съдилищата е била концентрирана върху три факта – дали процесните имоти са отчуждени; дали съществуват във вида преди национализацията; има ли наследствено правоприемство. Установяването или отричането на тези обстоятелства е предпоставка за формиране на решаващия правен извод, направен в решенията, собственици ли са ищците по силата на чл. 2 от ЗВСОНИ на процесните имоти. Конструкцията на мотивите към решенията от 1997 и 2005 год е ясна и съсредоточена единствено върху възражението на “П” АД, че ищците – наследници не са собственици. Това възражение в неговата пълнота – фактологическа и правна, е било разглеждано от три съдебни състава в периода 1997 – 2005 години. Изводите, окончателни такива, са еднозначни – към 1992 год са налице предпоставките по чл. 2 от ЗВСОНИ, правоприемниците на СД „А. Ч”, са собственици, а “ П” АД дължи на първите обезщетение за ползване на -цитираме част от диспозитива към решението 1997 година – “собствените им” възстановени имоти.
Решавайки за трети път спора за собственост, ВКС е отказал да приложи процесуалния закон и основни логически правила, които следва да представят пред обществото правосъдието като способ за окончателно решаване на търговски и граждански спорове, а не като конюнктурна рулетка. Това е така, защото освен СПН за спорното право – непосредствен предмет на решението, актът, с който се приключва търговският или граждански спор, има и друго действие – той погасява всички възражения на ответника срещу внесените от ищеца за разрешаване спорни правоотношения. Този принцип най – сполучливо е обобщен в Решение по гражданско дело 251 /200 год. на ВКС, І г.о.:
“Ответникът обаче, който оспорва заявеното против него право, включително и на собственост, е длъжен да въведе всички възражения, които преклудират правото на ищеца. Когато искът бъде уважен, решението на съда се ползва със сила на пресъдено нещо, не само по предявените възражения, но и по непредявените.”

В случая, теорията и практиката имат предвид и са единодушни за това, кое се погасява – неупражнените от ответника насрещни права срещу иска. Въпросът за възможността за упражняване в следващ процес на неуважени възражения срещу иска, не се поставя, тъй като отговорът е подразбиращ се: щом незаявеното се преклудира, с още по-голяма сила отреченото, правоизключващото възражение също се погасява.

Несъстоятелен и неприемлив е предполагаемият контрапункт, че за да има сила на пресъдено нещо – в смисъл на забрана за пререшаемост, правоотричащото възражение за собственост на “П” АД в процеса от 1997 год. е следвало то да бъде разгледано по реда на инцидентния иск и да има диспозитив в тази насока. Този контрапункт е всеобщо приетата представа в практиката, че СПН във всичките й проявни форми е равна само на диспозитив. Това крайно разбиране няма основа и основание, доктринерни такива. Напротив, дори в основополагащата монография на проф. Сталев, отричаща СПН на мотиви, възражения и изводи извън диспозитива – “ Сила на пресъдено нещо в гражданския процес”( изд. Сиела, 2006 год.) са откроени изключения. Идеята е понятието за СПН да се разглежда и в смисъл, да не се допускат процеси, с които чрез формално различни искове се цели заобикаляне и пререшаване на вече установени права и задължения.

Според проф. Сталев, стр 278, цит. съчинение, СПН следва да се зачете и “когато се търси установяване, което е идентично със съдържащото се в първото решение, но и когато с втория иск се търси такова установяване, което е противоположно на предишното……….. Посочената разлика в петитума на иска с нищо не променя спорното право. То остава същото, независимо от това, че по повод на него се търси различна по вид правна защита. …. Много по-често се прави опит да се постигне пререшаване на спора, решен със СПН, по такива дела, в които се търси да бъде установено друго право, спрямо което обаче правото, предмет на СПН, е преюдициално”.

Следователно, допусканията за строго формалния предмет на СПН, само като диспозитив, са израз на краен формализъм, своеобразен процесуален канон, който няма дори и теоретична кройка. Изводът е един – след като е бил разгледан спорът, въведен от ответника по гр. д.№ 571/2001 год на БОС за това кой е собственик на процесните вещи, е недопустимо повторното му въвеждане с установителен или осъдителен иск за собственост. Този извод не се изменя от обстоятелството, че първият иск е бил квалифициран само като такъв по чл. 59 от ЗЗД. Ищецът, под процесуалния воал на различно правно основание ( това по чл.97 от ГПК вр. чл. 108 от ЗС) е поискал от съда да получи за трети път пререшаване на разгледани, обсъдени и погасени възражения. ВКС е следвало да санкционира процесуалната изобретателност на бившето държавно предприятие “П” АД, да прекрати производството по делото, поради вече дадено разрешение по този въпрос.

Сила на пресъдено нещо по отрицателен иск и ВКС като съд “по фактите и новите фактическите положения”

2. Пълната процесуална дискредитация на решението на ВКС, като правосъден акт се самозасвидетелства чрез съпоставката му с решението по гр. д 87/2005 на БАС, в частта, в която се потвърждава решението по гр.д 571/2001 год. на БОС, с което е отхвърлен отрицателния установителен иск на “ П” АД по чл. 97 от ГПК ( отм.) срещу реституентите . Този иск е основан на обстоятелството, че според ищеца- “П” АД, констативният нотариален акт №150/1997 год не отразява действително притежаваната от реституентите – наследници собственост. На това основание бившето държавно предприятие, сега акционерно дружество “П” АД, е искало прогласяване на нищожността на нотариален акт №150/1997 година. Или, при макар и непрецизно формулиран петитум, съдът – БОС и БАС като такива по същество, са били изправени пред разрешаването на отрицателен иск за собственост. Последният е отхвърлен от първата инстанция с решение по гр.д № 571/ 2001 година, като решението в тази част е потвърдено от БАС с решение № 118/13.12. 2005 година по гр. д № 87/2005 година. Мотивите на въззивната инстанция са еднозначни – налице са всички предпоставки на ЗВСОНИ – имотите са собственост на наследниците, реституцията е започнала и приключила с влизането на ЗВСОНИ в сила.
ВКС в решението си от 30.03.2009 година приема, че решението по гр.д № 571/ 2001 година не формирало сила на пресъдено нещо по отношение последващия иск за собственост по гр. д. 2722/2005 година на БОС. Единият иск – този от 2001 бил за нищожност, а другият – за собственост по чл. 108 от ЗС.
На основата на подобни изводи е невъзможен процес – справедлив, сигурен, предвидим, процес като естествено очаквано и надеждно средство за защита на оспорвано право. Мотивите на ВКС преобръщат представата за собствеността, тя не е вече част от първо поколение естествени права – прокламирани още през 1776 в декларацията за независимост на щата Вирджиния, не е ключ към цивилизацията, смисловообразуващ конструкция на обмена и съвременното съществуване; не е реално, не е гарантирано право, а е своеобразна процесуална разменна монета, която може да се емитира без правила и ограничение във всички инстанции.

Едва ли на съдиите от ВКС, подписали решението без особено мнение не е известно, че:
– ВКС е съд по правото, а не по фактите, и че фактически положения, оборващи предходни такива на инстанциите по същество, дори и с помощта на експерти, ВКС не може да изгражда;
– именно защото не е съд по фактите, ВКС е последна надежда на унижения в търсене на правото; защото съдът като последна инстанция е ваятел на правото, а не на емпиричната истина ( парадокс – от 13–те сгради към 30.03.2009 год, когато ВКС постановява решението си относно тях, са съществували само две);
– искът по чл.108 от ЗС включва в себе си защита, която се търси и с установителен иск;
– че за да се уважи положителен установителен иск (обхванат от този по чл.108 от ЗС) е равнозначно да се отхвърли отрицателен установителен;
– отхвърлянето на отрицателния установителен иск с решението по гр.д № 571/ 2001 година е довело до възникването на отрицателна процесуална предпоставка – пречка за предявяване и разглеждане на положителен установителен иск за собственост по гр.д.№ 878/2005 година, поради което и процесът е бил недопустим;
– че в случая по гр.д. № 571/ 2001 година на БОС, макар и да е разгледана искова молба, която е нередовна ( поради противоречието между основание – “те не са собственици” и петитум “прогласете титула за нищожен” ) е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като произнасянето на съда по този иск е произнасяне за това кой е собственик.

Заключение:
Реституцията като ответ, и контрапункт на безпрецедентната експроприация след 1944 год., следваше да осигури не само баланс и справедливост, а утеха и надежда на ограбените собственици. Във възраждането на ценностите след 1991 год., съдът следваше да е съмишленик, осигуряващ и утвърждаващ непознатите в социализма принципи, сред които и правото на личността да притежава собственост.
Нееднократно, и въпреки множеството светли примери, вместо мирно ползване на върнатото имущество, на собствениците често бе предлагана безкрайна съдебна въртележка, настройвана от анонимен историческия реваншизъм. В конкретния случая, а и в много други подобни случаи, съдът със садистична прецизност изискваше от възстановените собственици да провеждат доказване невъзможно и ненужно, така доказателствената тежест се превръщаше в бреме, процесуален хомот, несъзнавано градящ своеобразна трансмисия, по която възстановеното имущество да бъде “реституирано” на експроприиралите го или техните деца.

Приложение 1

Приложение 2