1. Въведение
В статията са изложени разсъждения върху възможността наемателят едностранно да развали договор за наем без предизвестие поради обективна невъзможност на наемодателя да предостави несмущавано ползване на наетия обект, и последиците, до които води упражняването на това право. По-конкретният въпрос е дали при продължителен ремонт на градската среда в непосредственост до наетия обект се дава възможност на наемателя да се възползва от законното право на разваляне на двустранен договор по чл. 89 ЗЗД поради погасяване на задължението на наемодателя поради обективна невъзможност за изпълнение от негова страна. При положителен отговор наемателят следва да може да се позове на разваляне по право, като така едностранно и без предизвестие да прекрати незабавно договора за наем (срочен или безсрочен), при липса на такава изрична уговорка между страните по договора, без за него да възникне риск от имуществена отговорност за вреди към наемодателя. Развалянето в хипотезата на чл. 89 ЗЗД настъпва автоматично и по силата на закона, но за да се обективира, то трябва да бъде заявено от някоя от двете страни по правоотношението.
Въпросът е разгледан преди всичко по отношение на договорите за наем между търговци. Наемането на офиси е обичайна практика. Актуалната обстановка на многобройни ремонти в големите градове създава притеснения за много търговци, наели офисни площи, които непосредствено попадат в ремонтираните зони. В тези зони са ограничени възможностите за достъп и паркиране, а замърсяването в района е драстично завишено. Необходимите ремонтни съоръжения и машини често пъти създават пречки и за нормалния достъп на служители и клиенти до обекта. Затрудненият достъп и постоянните високи нива на шум носят най-големите смущения за наемателите в ежедневната им работа. Това важи в най-силна степен, например, за фронт офиси, заведения, центрове за езиково обучение, музикални академии и т.н., в които клиентите получават услугите непосредствено в наетите обекти и в зависимост от услугата, която наемателят предоставя, могат да се очакват определени условия на обслужване. При краткотрайни ремонти проблемите, изглежда, имат по-скоро незначителен ефект, а и в този случаи за наемателя ще е трудно да обоснове хипотеза на обективна невъзможност на наемодателя. Проблемът обаче придобива същественост, когато ремонтът продължава в период от месеци, надхвърлящ дори половин година, което вече може да има чувствително негативно отражение върху бизнеса на наемателя.
В светлината на тези обстоятелства и търсенето на изход много наематели решават възможно най-бързо да преместят офиса си на друго място, което означава незабавно прекратяване на договора за наем. По-дългите срокове на предизвестие не се спазват, при срочните договори за наем е налице предсрочно прекратяване, въпреки че до изтичането на уговорения срок може да остават месеци или години. При това положение всяка страна ще защитава собствения си интерес и ще използва всички правни средства за защита.
Така се създава опасност да възникнат спорове между страните по договор за наем, в които наемателят е засегнат от обществен ремонт и е развалил правоотношението едностранно преди срока на договора, съответно на предизвестието, и против волята на наемодателя.
Затова считам за полезно да се анализира приложимото материално право, като се отбележат различните условия в договора за наем, които могат да имат влияние върху изхода на възникналите спорове, както и да се направи критичен преглед на съдебната практика по подобни правни спорове.
2. Прекратяване на договора за наем.
Съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД прекратяване на двустранни договори се извършва на основанията установени в закона или по взаимно съгласие на страните според правилата на договора, при условие, че последните не противоречат на императивните норми или на добрите нрави. Другa основна разпоредба, която намира приложение е чл. 87 ЗЗД, в случай че е налице виновно неизпълнение на задължението от длъжника. Правилото на чл. 89 ЗЗД урежда безвиновното неизпълнение на длъжника, поради обективна невъзможност за неизпълнение и автоматичното разваляне (в случая понятията разваляне и прекратяване имат равносилно значение) на договора, до което това води.
Като се имат предвид тези три разпоредби, може да се каже, че действието на всеки договор (за наем) може да се прекрати в три основни хипотези, неизчерпателно посочени:
- По взаимно съгласие или по силата на изрична клауза в договора, чрез уговорения от страните ред;
- При виновно неизпълнение на насрещната страна, чрез едностранно изявление по чл. 87 ЗЗД;
- При обективна невъзможност за изпълнение, което погасява задължението на една от страните.
2.1. Прекратяване по силата на клауза в договора
Хипотезата предполага наличието на съгласие между страните. В договора за наем страните обичайно уговарят случаите, в които договорът се прекратява, включително правото на всяка страна на едностранно прекратяване чрез предизвестие в определен срок. Страните по договора за наем имат значителна свобода при приемането на тези условия, която е призната от диспозитивния характер на разпоредбите на ЗЗД.
По отношение на срока страните могат да уговорят, че договорът за наем ще има действие за определен срок или ще бъде безсрочен. Този избор води до различни възможности, които се откриват за всяка страна във времето, в което договорът има действие, и се проявява най-силно в ограниченията за страните за едностранно прекратяване на облигационното отношение по своя воля.
При безсрочния договор наемателят може да прекрати действието му с предизвестие един месец по-рано (законово използваният термин в чл. 238 ЗЗД е „да се откаже от него“) или в друг различен срок по уговорка. При срочен договор за наем страните са обвързани за уговорения срок и нямат право да прекратяват договора с предизвестие, освен ако няма изрична уговорка в договора. Така от една страна се защитава интереса на наемодателят, който ще получава наемната цена за срока на договора, а от другата страна, интересът на наемателя също е съхранен – гарантирано е ползването на имота до края на определения срок. В случай, че наемателят твърди, че договорът е автоматично развален по право и се установи, че не са налице обстоятелствата за това, той ще дължи наемните вноски до края на срока на договора, дори и вече да е освободил недвижимия имот.
2.2. Прекратяване на договора за наем по чл. 87, ал. 1 ЗЗД
Съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД „Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален.“
Неизпълнението – пълното или частично, забавено или неточно, е винаги основание за разваляне на договора[1], освен ако е незначително с оглед интереса на кредитора. Безспорно в правната литература и съдебна практика е прието, че правото да се развали договора е субективно потестативно право, което кредиторът може да упражни по сключен двустранен договор по своя преценка. Развалянето на договора осигурява възможност да се преустанови действието на облигационната връзка, когато е загубен интересът от съществуването й. То не зависи единствено от субективната преценка на кредитора, а е нужно виновно неизпълнение на задължение на длъжника като задължителна предпоставка.
Наемодателят има интерес да прекрати договора за наем, когато не получава наемната цена, наетият обект не се ползва според предназначението си, а по начин, който създава опасност увреждането му от наемателя, или имотът е пренает на трето лице, въпреки изричната забрана в договора за наем. Наемателят, от своя страна, има интерес от наема, докато имотът отговаря на целите, за които е нает. За разлика от физическите лица при търговците е налице специфична цел на наема – да обслужва определени професионални нужди. Търговците използват наетия обект като средство за развитие и осъществяване на дейността си, докато при физическите лица наетият обект е цел сам по себе си – да задоволи жилищни или други битови нужди.
2.3. Разваляне по право
Описаните възможности в предходните две точки не дават основание на наемателя да прекрати договора за наем при продължителен ремонт на непосредствените обществени площи. В първия случай, ако наемодателят не даде съгласие да се прекрати срочния договор за наем, наемателят няма да има избор освен да продължи да изпълнява договора, защото в противен случай ще носи отговорност. Във втория случай трябва да е налице виновно неизпълнение на наемодателя, което очевидно не е налице след като той е предал обекта, не смущава ползването му, и ремонтът очевидно няма връзка с поведението му.
За наемателя остава възможността да се позове на разваляне на договора за наем поради обективна невъзможност за изпълнение от наемодателя. При нужните предпоставки развалянето настъпва автоматично по силата на закона, но практически някоя от страните трябва да се позове на него като например уведоми другата страна, че счита договора за развален по право. Тук е мястото на основания въпрос: Може ли продължителен ремонт на непосредствената обществена среда, който води до съществени затруднения за наемателя в неопределен период от време да обуслови обективна невъзможност за наемодателя да изпълнява задължението си и съответно – да е основание за прекратяване на договора преди изтичането на срока му, и без да е необходимо предизвестие от наемателя съгласно договора или закона?
- Кога се прилага чл. 89 ЗЗД?
Съгласно чл. 89 ЗЗД „При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право.“
Хипотезата на чл. 89 ЗЗД се отнася за случаи, при които предметът на договора е невъзможен. Невъзможността може да бъде начална и последваща.
Невъзможността е начална, когато предметът на задължението не съществува към деня на сключване на договора и последваща, когато е настъпила след сключването на договора, при вече възникнало задължение. И в двете ситуации задължението е обективно невъзможно за изпълнение без нито една от страните да е виновна за това, което е основание за разваляне на договора по право.
В Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 на ВКС, ОСГК е подчертано още, че невъзможността на предмета може да е фактическа или правна. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. За да не се стигне до невъзможност на предмета, той трябва да е определен или поне определяем. Ако предметът на сделката стане невъзможен след нейното сключване, при вече породено задължение, сделката подлежи на разваляне поради невъзможност за изпълнение, която погасява задължението съгласно чл. 89 ЗЗД. Така например в Решение № 49 от 26.06.2017 г. по т.д.№ 89/2016, II т.о. на ВКС, е прието, че задържането на лизинговата вещ – автомобил от органите на МВР, иззета по досъдебно производство, е обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на лизингодателя по договора за финансов лизинг.
При тези уточнения твърдението, че продължителният ремонт в непосредствената среда на наетия обект прекратява договора за наем поради невъзможност за изпълнение, изглежда лишено от основание, защото на пръв поглед ремонтът не представлява нито фактическа, нито правна невъзможност, която да погаси задължението на наемодателя. Наемодателят предоставя на наемателя ползването на наетия имот и поведението му е изцяло в съответствие с уговорените в договора за наем условия, и със закона. Също така, той не създава пречки за използване на обекта и е изцяло изправна страна в правоотношението съгласно условията на договора за наем. Ако наемателят прекрати срочен договор за наем без предизвестие, против уговореното в договора, наемодателят може да търси обезщетение за претърпените вреди, които се изразяват в неполучените месечни вноски за наем, или да претендира неустойка за предсрочно прекратяване, ако такава е уговорена в договора.
Наемателят от своя страна търси начин да се освободи от облигационната връзка за да премести дейността си на подходящо място, с което да предпази бизнеса си от текущи и бъдещи загуби.
Дали наистина ремонтът не може да е нито фактическа, нито правна невъзможност за изпълнение?
- Какви трябва да са характеристиките на ремонта за да има той съществено отражение върху интереса на наемателя?
Основните критерии, които трябва да се съобразят при преценката за това дали претенцията на наемателя за прекратяване на договора за наем поради обективна невъзможност на наемодателя да изпълнява задължението си е основателна, са следните:
- Какъв е видът на ремонта; с каква интензивност се извършват ремонтните дейности, т.е. колко и в кои часове от денонощието се работи, кога се правят почивки, дали се създава силен и траен шум – шумът, замърсяването, работните часове и др. подобни фактори, които могат да смущават наемателя имат директно въздействие върху него;
- Затруднява ли ремонтът директния достъп до входа на обекта – не е еднакво дали са поставени преградни съоръжения директно на улицата пред входа на офиса или на съседна улица;
- В какъв период от време след началото си продължава ремонта – период от един или два месеца не може да засегне значително интереса на наемателя. Нещата ще стоят по различен начин, ако ремонтът продължава поне пет и повече месеци, което може да доведе до значителни последствия за наемателя и дейността му;
- Какво е реалното отражение на тези обстоятелства за оборота на наемателя, налице ли е спад, какъв е той и какви са финансовите резултати за периода.
Критериите трябва да се разглеждат комплексно и да се съобразяват внимателно всички други факти, които могат да имат влияние върху интересите на страните, заради които е сключен договора за наем. Тъй като за наемодателя горните фактори са относително ирелевантни, основният критерий дали наемодателят е в обективна невъзможност да изпълнява задълженията ще е интересът на наемателя. Договорът за наем се сключва от страните за временно и възмездно ползване от наемателя на един имот. Този имот е нает за конкретна цел – да бъде използван за бизнес целите на наемателя. Макар имотът да е предмет на договора за наем, в по-широк план, той е само средство за наемателя за да обслужва друга цел, която за него е водещата и определяща интереса му. По арг. от чл. 230, ал. 1 и чл. 232, ал. 1 ЗЗД целта, за която се използва вещта е обстоятелство със съществено значение за правоотшението. Разпоредбите са диспозитивни, но в общия случай, ако наемателят не използва наетия имот за целта, за която е нает, наемодателят може да прекрати договора. В такъв случай защо наемателят да не може да прекрати договора за наем, ако имота не задоволява целта, за която е нает?
Затова когато външни фактори като продължителен, интензивен ремонт започнат да създават толкова силно въздействие, че наемателят не може да използва имота за целта, за която е нает, може да се приеме, че наемодателят обективно (безвиновно) не може да изпълни задължението си да предостави несмущавано ползване. Както е посочено по-горе договорът за наем се сключва не просто за предоставяне на възмездно ползване на имот, а и за конкретна цел, за която да се използва. Когато реалните условия на имота станат несъвместими с тази цел е налице фактическа невъзможност да се използва имота за целта, за която е нает. Това ново положение лишава от логика запазването на правоотношението. Основанието за развалянето по право е във възникналото след сключване на договора за наем фактическо положение, което поражда обективно несъответствие между това, което наемателят получава като краен резултат и интереса му при сключването на договора. Наемодателят е във фактическа невъзможност да предостави на наемателя несмущавано ползване на имота за целта, за която е нает. Макар наемодателят формално да изпълнява физически задълженията си по договора, външните фактори могат да имат толкова силно въздействие върху правоотношението между страните, че то се трансформира в значителна тежест за наемателя, която води до материални загуби за него, и в крайна сметка до противоречие с принципа на справедливостта. Настъпилият факт на продължителен ремонт не прави фактическото изпълнение на наемодателя невъзможно, но води до несправедлив и търговски неоправдан резултат за наемателя.
Следователно, при определени обстоятелства наемателят основателно ще може да използва законното право по чл. 89 ЗЗД да развали едностранно без предизвестие договора за наем поради погасяване на задължението на наемодателя поради обективна невъзможност да изпълни задължението си. При евентуален спор за да достигне до този извод във всеки конкретен случай съдът трябва да анализира и въпроса дали обременителният ефект от договора за наем надхвърля нормалния пазарен риск, който наемателят носи в качеството си на търговец. Лошото стечение на обстоятелствата ще означава, че наемателят е сключил неизгодна сделка, което не е основание да се развали договора. В този смисъл в Решение № 242 от 10.02.2017 г. по т.д.№ 3389/2015 г., I т.о. на ВКС е прието, че „основанията за прекратяване на договора са фактите, с настъпването на които се преустановява действието му. Преценката за основанието, на което е прекратен договорът, се прави във всеки отделен случай въз основа на доказване на наведените обстоятелства, от осъществяването на които се твърди, че са настъпили правните последици на прекратяване на договора“.
- Разлика със стопанската непоносимост
Така изведено основанието за развалянето по право на договора за наем изглежда сходно с белезите на иска за прекратяване на договора на основание стопанска непоносимост. Налице са, обаче, съществени различия, които следва да се съобразят.
Приликата е в това, че стопанската непоносимост е приложима при наличието на обстоятелства, външни независими фактори, които оказват толкова силно влияние върху правоотношението между страните, че „запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.“ Тези обстоятелства страните не са могли и не са били длъжни да предвидят. Нейните последици са ограничаване на отговорността на длъжника за неговото неизпълнение, което преимуществено има за причина тези външни обстоятелства.
Този институт е мотивиран от нуждата икономическите отношения между правните субекти да се регулират при съобразяване с основните принципи на справедливостта и добросъвестността, които са приложими за всички сделки, а не само за търговските. Съдебната практика тълкува понятието за стопанска непоносимост като съществено изменение на икономическите условия, при които е бил сключен договорът и при която всяка една от страните е формирала волята си, преценявайки интереса си да се обвърже и условията, при които да го стори. В Решение № 566 от 20.05.2005 г. по т.д.№ 881/2004 на ВКС е прието, че стопанската непоносимост е „настъпило след сключването на договора особено съществено изменение на икономическата конюктура спрямо съществувалата такава към момента на възникване на задължението, при която изпълнението на договора обективно би довело до несправедлив и социално неоправдан резултат за една от страните.“ Променените икономически условия са тези външни независими фактори (обстоятелства), които законът приема като основание за изменението или прекратяването на договора. Това е и съществената разлика.
Друга разлика е, че правото на стопанска непоносимост може да се упражни от длъжника единствено пред съда чрез конститутивен иск. На основание влязлото в сила съдебно решение с конститутивно действие се внася изменение в договорната връзка занапред.
3. Последици и рискове
Потестативният ефект на развалянето на двустранен договор, който не е за продължително или за периодично изпълнение, проявява действието си като с обратна сила (ex tunc) заличава осъществилата се до настъпването му забава и налага всичко изпълнено по сделката да се реституира на страните по нея[2].
С оглед на характера на насрещните престации по договора за наем – за продължително изпълнение на наемодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за периодично изпълнение на наемателя /за заплащане на наемната цена/, развалянето на този договор има действие за в бъдеще.[3] По аргумент от чл. 88 ЗЗД при разваляне на договор за наем даденото от страните до момента не се връща обратно, т.е. правното действие е само за в бъдеще, но не и ретроактивно – преустановява се правната връзка, без да се дължи полученото от всяка страна. Затова и термините разваляне и прекратяване имат еднакво значение при договора за наем от гледна точка на правните последици и са равносилни понятия.
Едностранното прекратяване от наемателя на договора без предизвестие крие риск той самият да стане неизправна страна, която дължи наемната цена до края на срока на договора и е застрашена от осъдителен иск, ако то е неоснователно.
От гледна точка на наемодателя, той изпълнява задълженията си в съотвествие с принципа за добросъвестност на чл. 63 ЗЗД и изцяло според условията на договора за наем. При това положение защо в негова тежест да се отнесат неблагоприятните последици от прекратяване на договора за наем, а именно липсата на периодични плащания на наемната цена до края на срока на договора, така както страните са уговорили първоначално в съответствие с основополагащото правило на чл. 9 ЗЗД. Законът не регламентира изрична възможност договор за наем с определен срок да бъде прекратен въз основа на едностранно изявление на наемателя или наемодателя, така както това е уредено в чл. 238 ЗЗД. Страните изрично трябва да са уговорили възможността за прекратяване.
При съдебна претенция от наемодателя за дължимата наемна цена или за обезщетение за вреди, в тежест на наемателя ще е да докаже, че неизпълнението не се дължи на причина, която може да му се вмени във вина[4]. Аргументът, че е налице обективна невъзможност би могъл да се приеме от съда единствено след пълно главно доказване от страна на наемателя на относимите факти във връзка с ремонта, характера и въздействието му върху бизнеса на наемателя.
Често в договорите за наем се включва условието, че при предсрочно едностранно прекратяване от наемателя, той ще дължи на наемодателя неустойка в размер на оставащите вноски до края на срока на договора. Дали такава клауза е валидна като се има предвид, че в случай на разваляне наемателят връща имота обратно, което означава, че наемодателят ще получи както размера на наемните вноски по договора, така и фактическата власт върху имота? Съдът следва служебно да следи за такава нищожност – с Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011, ІІ т.о. на ВКС и Решение № 178 от 26.02.2015 г. по т.д.№ 2945/2013, II т.о. на ВКС, е прието, че въззивният съд, разглеждащ иск по чл. 92,ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по договор за търговска продажба е длъжен служебно да следи за евентуална нищожност на съдържащите се в договора уговорки за неустойка, поради противоречието им с добрите нрави /закона/, без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Изглежда, че и неустойката за предсрочно прекратяване на договор за наем в размер на оставащите месечни вноски създава неравностойно положение между двете страни.
Като допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК този правен въпрос е разгледан от Върховния касационен съд, който в Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т.д.№ 1226/2015, I т.о., прие, че уговорката за неустойка в полза на наемодателя при предсрочно прекратяване от наемателя на договор за наем, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
Интересни са аргументите, с които се подкрепя този извод. В решението е пояснено, че уговорката за такава неустойка излиза извън обезпечителната, санкционна и обезщетителна функция на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на бившия наемодател и в крайна сметка нарушава принципа за справедливост. Допълнително са отбелязани Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д.№ 2659/2014, I т.о. на ВКС и Решение № 219/09.05.2016 г. по т.д.№ 203/2015, I т.о. на ВКС. С тях по реда на чл.290 ГПК е създадена съдебна практика, с която се дава отговор, че уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването /развалянето/ до края на срока на договора има характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Тъй като договорът за наем има близки черти с договора за лизинг, по аналогия даденото разрешение намира приложение към въпроса за уговорената при прекратяване на наемен договор неустойка в размер на оставащите до изтичане на срока наемни вноски.
Решението на ВКС е добре обосновано и разрешението му е прецизно. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки – арг. от чл. 288 ТЗ[5]. Това решение на ВКС има важно значение за правораздаването с оглед на широкото практическо приложение, което намира разгледания въпрос.
Изложеното показва комплексния характер, който имат описаните отношения. Търговските спорове, които могат да възникват между страни по договор за наем, изискват точен анализ на фактите и обстоятелствата, и съобразяване на дори най-малките детайли, защото често пъти последиците им са значителни. Продължителните ремонти в градовете са необходими за създаването на по-добри условия, но същевременно засягат отношенията между много субекти, а при липсата на желание за предоговаряне развалянето по право изглежда единствения изход за търпящите загуби наематели.
Автор: адв. Даниел Вучков
[1] Решение № 20 от 22.07.2015 г. по гр. д. № 1853 / 2014 г. на ВКС, IV-о ГО
[2] Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК
[3] Чл. 88 ЗЗД
[4] Решение №761 от 15.05.2003г. по гр.д.№2675/2002г. на ВКС, V г.о.
[5] Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г., тълк.д. № 1/2009 г., ВКС, ОСТК
Подобни статии
ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА ВЗЕМАНЕТО ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК
ОТГОВОРНОСТ НА ТЪРГОВЦИТЕ ЗА ВРЕДИ ПРИ ЗАМЪРСЯВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА ПО ЧЛ. 49 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ
Правото на ползване според практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК
За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)?
УЧРЕДЯВА ЛИ ВЕЩНО ПРАВО НА ПОЛЗВАНЕ ДОГОВОРЪТ ЗА НАЕМ
