За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки

1. Въведение

Тази статия се явява първата от поредица такива, които си поставят за цел да разгледат настоящата уредба на държавните такси, събирани от съдилищата в Република България, да я сравнят с възприетата в други държави, както и да послужат за изготвянето на окончателни изводи и препоръки във връзка с подобряването на съществуващите у нас решения по този въпрос. Всъщност въпросът далеч не е един. Настоящата разработка ще се опита да отговори на няколко, но не и на всички питания, които могат да се породят у всеки юрист или неюрист по разглежданата тема. Само един, при това ключов, въпрос тук няма да бъде разгледан, а именно – за размера на таксите. След като бъде извършено пълно сравнителноправно изследване в следващите статии, в последната ще бъде разрешен и той. Последователността на разглежданите въпроси определя и структурата на изложението: на първо място, ще бъде очертано историческото развитие на държавните такси у нас, събирани от съдилищата, от въвеждането им до наши дни; на второ място, ще бъде изяснена правната същност на тези такси; на трето място, ще бъде разгледан въпросът за тяхната конституционосъобразност; на четвърто място, ще бъдат направени някои предложения de lege ferenda; на пето място, ще бъде представено кратко заключение. Считам, че проблемът е актуален и общественозначим, тъй като засяга или може да засегне всяко физическо или юридическо лице, което за да защити или осъществи правата си, се налага да потърси съдействието на съда. Надявам се настоящото изследване да даде храна за размисъл на своите читатели, но и да послужи като повод за началото на обществени дискусии, а защо не и да доведе до приемането на решения, които да удовлетворят понастоящем накърнените със съществуващата уредба интереси, за които ще стане дума в следващото изложение.

2. Историческо развитие в България

Конституционната уредба на държавните такси в Конституцията на Българското княжество от 1879 г.[1] се съдържа в чл. 48, според който: „Показаните въ по горний (47) членъ распореждания въ никой случай не могътъ да се относятъ до нареждание данъци и държавни берии, които всекога ставатъ съ съгласието на Народното Събрание“, както и в чл. 69, според който: „Всекой подданникъ на Българското Княжество, безъ исключение, длъженъ е да плаща определените по закона даждия и държавни берии и да носи тегобите.“ От тези две разпоредби може да се направи изводът, че според Конституцията на Българското княжество, данъците и държавните такси (бериите) се установяват само с акт на Народното събрание, който има юридическата форма на закон. Т.е. още с възраждането на Българската държава в първия ѝ основен закон е залегнал принципът на законоустановеност на държавните такси. На 5 януари 1891 г. в Държавен вестник (ДВ) брой 4 е обнародван Закон за гербовия сбор. Съгласно неговия чл. 1 „Гербовия сбор е една такса, с която се облагат в полза на държавното съкровище разните книжа и документи, показани в настоящий закон. Този сбор се дължи на два вида: прост и актов. “ На този етап на развитието на уредбата на държавните такси не се предвижда подзаконов нормативен акт, в който да бъдат уредени размерите на последните, а те са направо установени в закона. Законът предвижда заплащането на държавните такси да става чрез закупуването на гербови марки и залепването им на съответния документ, както и определя стойността, на която следва да са марките, които да бъдат залепени. Съгласно чл. 7: „С прост гербов сбор в размер на пет лева се облепват: 4) Касационните жалби по граждански и търговски дела, подавани за Върховния Касационен съд; 6) Решенията, издадени от арбитражни съдове или комисии;”, съгласно чл. 8: „С прост гербов сбор в размер на три лева се облепват: 4) Апелативните, както и частните жалби подавани за апелативните съдилища и за Върховната сметна палата”, съгласно чл. 9: „С прост гербов сбор в размер на един лев се облепват: 1) Всички писмени и телеграфически искове и други прошения, заявления, жалби, техните отговори, обяснения, приложения, които се подават в окръжните съдилища, а така също и единообразите им, които се подават по граждански и търговски дела пред окръжните и по-горните съдилища; 2) Всички свидетелства, удостоверения, изпълнителни листове, преписите и извлеченията на протоколи, решения, актове и всякакви други книжа, издадени по просбата на частни лица от всички съдилища по граждански и търговски дела, с изключение на мировите и общинските съдилища”, съгласно чл. 10: „С прост гербов сбор в размер на петдесет стот. Се облепват: 18) Постъпающите прошения и жалби в мировите съдилища и издаваните от тях на частни лица преписи от решения, протоколи и всякакви други книжа. С изброените в настоящия член книжа и документи, когато са написани на повече от една обикновена кола и когато се издават от тях преписи на частни лица, първата кола се облепва с гербова марка 50 ст., а всяка от последващите с 30 ст.” Концепцията на законодателя по отношение на съдебните такси е ясна и разкрива два аспекта: първо, таксите, които се дължат, са прости, а не пропорционални (т.е. зависят от вида на документа, а не от материалния интерес); второ, таксите нарастват с всяка следваща инстанция, а за първата са достатъчно ниски, за да може всеки да защити правата си по съдебен ред – максимално се разширява възможността за достъп до правосъдие. Що се отнася до пропорционалните такси, то актовият гербов сбор се доближава до тях, но уредбата му смесва таксите, при които се дължи услуга, с данъците като безвъзмездни плащания. Чл. 15 от Закона за гербовия сбор изброява изчерпателно подлежащите на облагане с актов гербов сбор актове: „1) Актовете за подарък, зестра, раздяла на имущества и завещания; 2) Нотариалните крепостни актове за право-собственост на недвижим имот, контрактите и други условителни документи; 3) Полиците, боновете и разните задължителни записи; 4) Поръчителствата, които имат известна ценност, и 5) Обязателствата за транзитни и транспортни стоки, както и за ония, които се пренасят от едно пристанище до друго.” За това, че актовият гербов сбор е пропорционална такса, можем да съдим от чл. 16, който гласи: „Актов гербов сбор се пресметва върху сумата обозначена в документите изброени в предидущия член.” Тъй като тези актове обаче не са свързани със съдебната власт, то можем да направим извода, че с оглед интересуващия ни главен въпрос със Закона за гербовия сбор съдебните такси са прости.[2] Тази законодателна концепция не се променя и с приемането на Закона за гербовия налог (ЗГН), обнародван в ДВ брой 100 от 5 август 1924 г. Чл. 1 от ЗГН не показва принципни различия в сравнение с чл. 1 от Закона за гербовия сбор. Интересуващите ни разпоредби се съдържат в Глава II „За документите и книжата, подлежащи на прост гербов налог”. Съгласно чл. 27: „С гербова марка от 3 (три) лева се облепят: 13. Жалби до мирови съдии срещу решения на комисиите по закона за земледелското производство и срещу наложени глоби по закона за организиране и подпомагане на занаятчиите. 14. Жалбите до жилищния съд. 41. Заявления, молби и тъжби обикновени, отзиви, изложения, обяснения и отговори – писмени или телеграфически, по граждански, търговски и углавни дела от частен характер, включително и тия, с които се заявяват граждански искове по углавни дела от общ характер, подавани от когото и да било – до общинските и мировите съдилища, съдебните приставства… специалните комисии, на които е възложено по закона да определят обезщетения и въобще всякакви обикновени заявления от частен интерес, макар и неозначени поименно, които настоящият закон не освобождава от гербов налог или не ги облага в по-висок или по-нисък размер, подавани до всички държавни, окръжни, общински и обществени учреждения. 42. Изпълнителни листове и заповеди за обезпечение или за спиране на изпълнение издавани от общинските и мировите съдилища и от специални комисии, на които по закон е призната такава компетентност…”, съгласно чл. 29: „С гербова марка от 7 (седем) лева се облепят: 5. Въззивни и касационни жалби, тъжби, молби и отзиви, писмени или телеграфически, по граждански, търговски и углавни дела от частен характер, подавани от когото и да било – до окръжните съдилища. 8. Изпълнителни листове, както и заповеди за обезпечение и спиране изпълнение, издавани от окръжните и по-горни съдилища. 15. Обикновени молби, жалби, тъжби, отзиви, заявления, изложения, обяснения и отговори, писмени или телеграфически, по граждански, търговски, нотариални, бракоразводни и углавни дела от частен характер, включително и гражднаските искове по углавни дела от общ характер, давани от когото и да било – до… нотариусите и пазителите на ипотечните книги, помирителните, окръжните и по-горни съдилища.”, съгласно чл. 30: „С гербова марка от 10 (десет) лева се облепят: 2. Въззивните и касационните жалби, тъжби, молби и отзиви, писмени или телеграфически по граждански, отчетнишки, търговски и углавни дела от частен характер, подадени от когото и да било – до апелативните съдилища и Върховната сметна палата.”, съгласно чл. 31: „С гербова марка от 20 лева се облепят: 6. Касационните тъжби, молби и отзиви, писмени или телеграфически, по граждански, търговски, отчетнишки и углавни дела от частен характер, подавани до Върховния касационен съд. 7. Касационни тъжби, молби и отзиви, писмени или телеграфически, подавани до Административния съд.” Видно от цитираните разпоредби, законодателят не въвежда изменения в очертаните след разглеждането на Закона за гербовия сбор от 1891 г. два аспекта, а именно проста такса и увеличаването и за придвижване на делото до по-горна инстанция, като ниската такса на първа инстанция прави правосъдието достъпно за всички. Последният нормативен акт, регламентиращ държавните съдебни такси, който ще бъде разгледан сред нормативните актове преди Втората световна война, е Наредба-закон за гербовия налог, обнародвана в ДВ брой 105 от 14 май 1936 г. Чл. 1 не се различава от този на предходните два разгледани нормативни акта. Съгласно чл. 18: „С 3 (три) лева се обгербват: 6. Книжа: а) отправени о подавани до селските общини и до общинските съдилища, освен обложените в друг размер или освободените от гербов налог; б) отправени и подавани до съдии-изпълнители; в) издавани или съставяни по частно искане от селски общини и общински съдилища, освен обложените в друг размер или освободените от гербов налог.”, съгласно чл. 20: „С 10 (десет) лева се обгербват: 7. Книжа: Отправени и подавани до областни и апелативни съдилища, включая нотариусите, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Св. Синод, освен обложените в друг размер или освободените от гербов налог. Жалбите и молбите за преглед до Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Св. Синод се обгербват с 20 лв.” За Наредбата.закон важат вече направените по-горе разсъждения за двата разгледани закона.

            Сега действащият Закон за държавните такси (ЗДТ) е обнародван в Държавен вестник бр.104 от 28 Декември 1951г. и влиза в сила на 01.01.1952 г.[3] Приемането на този нормативен акт и влизането му в сила се осъществяват при действието на Конституцията на Народна република България от 06.12.1947 г.[4] Съгласно чл. 94 от Конституцията от 1947 г.: „Данъчните задължения на гражданите се разпределят според тяхната стопанска мощ. Тези задължения, както и освобождаването от тях се установяват само със закон.“ Веднага прави впечатление, че държавните такси изобщо не се споменават за разлика от уредбата, която получават в първата българска конституция. В Конституцията от 1947 г. принципът на законоустановеност на публичните задължения е прокаран само по отношение на вземанията на държавата за данъци, но не и за държавните такси. Също така в Конституцията от 1947 г.  не е изрично прогласено правото на гражданите на правосъдие, както е закрепено примерно в чл. 56 от Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ), нито задължението на съдилищата да съдействат за упражняването на това право, установено в чл. 117, ал. 1 от КРБ. Конституцията на Народна република България от 18.05.1971 г.[5] Не възприема нови решения в сравнение с предхождащата я. И тук отсъства принципът на законоустановеност на държавните такси, макар че по отношение на данъците е възприет. Чл. 64 от Конституцията от 1971 г. гласи: „Данъчните задължения на гражданите се определят със закон съобразно с техните доходи и имущества.“ По отношение на въпроса за дължимата защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица обаче Конституцията от 1971 г. бележи съществено развитие като възлага осъществяването на съдействие като задължение на съдилищата. Съгласно чл. 125, ал. 1: „Съдилищата осъществяват правосъдието в Република България. Те защищават установения от Конституцията обществен и държавен строй, собствеността, живота, свободата, честта, правата и законните интереси на гражданите, както и правата и законните интереси на стопанските и обществените организации и сдружения.“ Положително следва да се оцени и обстоятелството, че дължимото от съдилищата съдействие е безусловно, т.е. не се поставя в зависимост от изпълнението на каквито и да било условия като заплащането на държавни такси примерно.

Най-съществено е развитието на държавните такси и на правото на правосъдие в Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ)[6], в която принципът на законоустановеност отново, както в Конституцията от 1879 г., бива разпрострян и върху държавните такси, а критериите, които са се отнасяли в предходните две конституции до определянето на размерите на данъчните задължения – имуществено състояние и доходи на задълженото лице – вече се отнасят и до определянето на размерите на държавните такси (чл. 60, ал. 1 КРБ). Тези два критерия обаче не са отчетени от законодателя и не е било предприето изменение в ЗДТ, където са запазени други критерии по отношение на пропорционалните такси. Този въпрос ще бъде обсъден в т. 3.1. от настоящото изложение. На следващо място, правото на правосъдие получава изрична уредба в чл. 56 КРБ, а задължението за съдействие при неговото осъществяване вече не се дължи единствено от съдилищата, както е в чл. 125, ал. 1 от Конституцията от 1971 г., а от органите на съдебната власт (чл. 117, ал. 1 КРБ), което понятие е по-широко от използваното в Конституцията от 1971 г. Тези три основни промени на конституционно ниво обаче (чл. 56, чл. 60, ал. 1 и чл. 117, ал. 1 КРБ) не са отчетени в ЗДТ, както ще бъде установено в т. 3 от изложението. Всъщност те не са отчетени и в новия ГПК[7] в сила от 01.03.2008 г., макар че последният е влязъл в сила почти седемнадесет години след влизането в сила на КРБ, за което пък ще стане дума в т. 4 от изложението.

С Тарифа № 1, приета с разпореждане на МС, обнародвана в ДВ брой 1 от 2 януари 1970 г., концепцията за държавните такси, събирани от съдилищата, коренно се променя. Тези такси в някои случаи вече не са прости, а пропорционални, а основната финансова тежест пада върху лицата, които се опитват да защитят правата си по съдебен ред, още на първата инстанция, с което се ограничава достъпът до правосъдие. Съгласно тарифата: „1. По искови молби, насрещни искови молби и молби на трети лица със самостоятелни права върху цената на иска – 3%, но не по-малко от 5 лв. 4. По делата за делба съдът определя таксата върху стойността на дяловете по 3%, а при спогодба преди съставяне на разделителния протокол – върху стойността на всеки дял по 1,5%. 6. За подобрения, искани под формата на възражение по искове за собственост – върху присъдените с решението суми – 3%, но не по-малко от 5 лв. 7. По молби зе издаване на изпълнителни листове в случаите, когато не се води дело по състезателен ред – върху интереса (сумата за която се иска листът) – 1%, но не по-малко от 2 лева. 10. За граждански искове по наказателни дела върху уважения размер – 3%, но не по-малко от 5 лв.” Всъщност на този етап диференциация по инстанции няма, но с последващите изменения на Тарифа №1 такива се наблюдават. Важното отклонение от досега възприеманите решения по отношение на държавните съдебни такси е, че за първи път се въвежда пропорционална такса, чийто размер се определя от интереса. През 1992 г. с Тарифа № 1, приета с Постановление на Министерския съвет, се установяват пропорционални такси за подаването на искови молби, които са в размер на 4% от стойността на иска, когато тя е до 60 000 лв., за горницата от 60 000 до 100 000 лв. – 3,5%, за горницата от 100 000 до 500 000 лв. – 3%, а за горницата над 500 000 лв. – 2% (чл. 1). В същата тарифа са въведени и други пропорционални държавни такси в чл. 4, 4б, 6, 7а, 7б, 7в, 10, 11, 51, 51а-г от Тарифа № 1 от 1992 г.[8] С Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, Приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г., обнародвана в ДВ брой 22 от 28 февруари 2008 г. се продължава унаследената от предходната Тарифа № 1 тенденция при подаването на исковите молби да се изисква заплащането на държавна такса в размер на 4% от стойността на иска (чл. 1 и чл. 2), но диференциацията според размера на сумата, която се претендира, съществувала по Тарифа № 1 (до 60 000 лв., до 100 000 лв., до или над 500 000 лв.) вече я няма. Минималният размер на държавната такса пък е намален от 100 лв. на 50 лв. Запазва се и 4%-ната такса по делата за делба (чл. 8). Същата такса се дължи и за подобрения, искани във форма на възражения (чл. 10). За обжалване пред въззивна инстанция и по молба за отмяна се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес, т.е. 2% (чл. 18, ал. 1). За разглеждане на касационната жалба пак се дължи 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес (чл. 18, ал. 2, т. 2). Иначе казано, основната финансова тежест пада върху лицето, което иска да защити правата си по съдебен ред, още на първата инстанция, с което се прегражда достъпът му до правосъдие или поне може да бъде преграден. А с пропорционалната такса се препятства упражняването на правата му в пълен обем, тъй като те може да са на голяма стойност, но то да не може да заплати следващата се държавна такса. По-подробни разсъждения по тези въпроси ще бъдат направени в т.3 и т. 4 от изложението.

3. Същност на държавните такси, събирани от съдилищата

3.1. Същност на държавните такси

На конституционно ниво уредбата на държавните такси се съдържа в чл. 60, ал. 1 КРБ, според който: „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.“ Макар че от тази разпоредба няма как да установим същността на таксите, тъй като тя не е дефинитивна, то от нея можем да изведем няколко характеристики на държавните такси: първо, те трябва да бъдат винаги законоустановени, което означава, че друг акт освен закон не може да въвежда каквито и да било държавни такси (такива не могат да се установят с подзаконов нормативен акт); второ, в КРБ не се поставя въпросът за определяне на размера на установените със закон държавни такси, поради което този въпрос може да бъде решен и с акт, различен от закон (примерно с подзаконов нормативен акт като тарифа); трето, таксите трябва да бъдат съобразени с две обстоятелства – имущественото състояние на лицето, което следва да ги заплати, и неговите доходи (това е израз на социалната държава, за каквато Република България е обявена в преамбюла на КРБ). Последната характеристика на таксите се отнася до техния размер. С други думи, при установяването на задължението за определено лице да заплати държавна такса законодателят трябва да се ръководи от посочените критерии, което означава и да освободи лицето от заплащането на тази такса, ако имуществото и доходите му не позволяват да я заплати. Това задължение за съобразяване е насочено към органите на законодателната власт (които установяват задължението) и към органите на изпълнителната власт (които определят размера му). От чл. 60, ал. 1 КРБ произтича и още една характеристика на държавните такси. След като са законоустановени, то те са и задължителни за адресатите на правните норми, с които биват въведени в българското право. Всъщност казаното дотук се отнася и до местните такси, тъй като и те се установяват със закон, размерите им се определят от орган, различен от законодателя, а съобразяването им трябва да стане със същите критерии – имуществено състояние и доходи на задълженото лице – които трябва да се прилагат и при определянето на размера на държавните такси. Все пак държавните такси имат и други характеристики, които определят правната им същност. За да ги изведем, трябва да разгледаме разпоредбите на Закона за държавните такси (ЗДТ).[9]

На първо място, съгласно чл. 1, ал. 1 ЗДТ, държавните такси се събират от държавни органи или юридически лица на публичното право, т.е. субектът е изрично законоопределен и правото му да получи плащането е установено със закон. Този субект винаги е лице на публичното право.

На второ място, таксите са парично плащане (арг. чл. 2, ал. 1 ЗДТ) освен в предвидените от закона случаи, в които плащането може да се извърши чрез държавни таксови марки. Тъй като тези марки също следва да бъдат закупени обаче се налага изводът, че при всяко положение плащането е парично без значение дали ще се извърши пряко (в брой или безкасово) на лицето, което има право да получи плащането, или опосредено чрез закупуването на таксови марки и предаването им на това лице. Дискусионен е въпросът дали таксовите марки не са ценни книги на приносител (освен че със сигурност са движими вещи поради своето материално битие, определеност и самостоятелност спрямо останалите обекти), инкорпориращи правото да се получи услугата след предявяването им пред лицето, което я предоставя. Склонен съм да подкрепя положителния отговор, тъй като разписката удостоверява плащане по вече възникнало правоотношение, т.е. свидетелства за изпълнено задължение, а таксовите марки нямат такава функция. Те инкорпорират правото да се получи услуга, но не някоя конкретна услуга, а онази, която лицето избере да получи след като се е сдобило с таксовите марки. Т.е. към момента на придобиването им правоотношение с лицето, предоставящо услугата, не е възникнало и правото по марката не е упражнено. Разписката не инкорпорира право, а само доказва извършено плащане и погасяване на задължение. Таксовата марка е средство за разплащане, поради което считам, че функциите ѝ са много сходни с тези на наличните пари макар и по-ограничени.[10]

На трето място, държавните такси се заплащат срещу получаването на насрещна престация.[11] За разлика от данъците, таксите не са безвъзмездни, а срещу тях заплатилият ги очаква и следва да получи нещо. Какво е това нещо? Очаква някаква услуга, т.е. някакво действие или бездействие от страна на оправомощения да получи таксата субект. Услугите, за които се дължи заплащането на държавна такса, са изчерпателно изброени в чл. 4 ЗДТ. Извън техния обхват държавни такси не могат да бъдат събирани за други услуги, тъй като в такъв случай не биха били законоустановени самите такси, а това би било нарушение на правилото, установено в чл. 60, ал. 1 КРБ.

На четвърто място, начините, по които се определят държавните такси и критериите, които следва да бъдат взети предвид при това определяне, са също законоустановени. Чл. 2, ал. 2 ЗДТ гласи: „Пропорционалните такси се определят върху цената на документа или услугата. Когато цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена. Простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата.“ Интересен е въпросът с критериите, които текущият законодател възприема за определянето на единия от двата вида такси – пропорционалните. Проблемът е следният: текущият законодател въвежда критерии за определянето на размера на един от видовете държавни такси, различни от възприетите от конституционния законодател. Конституционният законодател посочва като такива критерии имущественото състояние на задълженото за плащането на таксите лице, както и доходите му. Текущият законодател въвежда допълнителни критерии (допълнителни са, защото е длъжен да се съобразява с конституционноустановените), явяващи се допълнителни тежести, посочвайки цената на документа или на услугата. Абсурдността на изр. 2, според което ако цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена, произтича от обстоятелството, че освен публичноправни субекти други лица не предоставят услугите, за които се събират държавни такси. За тези услуги няма пазар. На мен поне не ми е известен пазар за разглеждане на искови молби, пазар за издаване и подмяна на български лични документи (то може и да има, но участващите в тази търговия лица попадат под ударите на Наказателния кодекс), пазар за молби и удостоверения за придобиване и възстановяване на българско гражданство и т.н. Така че изречение 2 на чл. 2, ал. 2 ЗДТ не ни помага да се ориентираме по въпроса за определянето на пропорционалните такси. А и каква е цената на документа или услугата? Ако става дума за необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, то тогава ще сме изправени пред прости такси. Явно законодателят е имал предвид друг начин за определяне на цените, от които се формират пропорционалните такси, но за съжаление не го е споделил с широката общественост. Според мен пропорционалните такси са противоконституционни поради следните причини: първо, конституционният законодател изчерпателно е предвидил кои са критериите, с които трябва да се съобразява размерът на таксата или по-точно неговото изменение. С други думи, ако за една услуга са необходими едни и същи  материално-технически и административни разходи по предоставянето ѝ, то и стойността ѝ ще бъде една и съща, а последната ще може да бъде различна само ако имотното състояние или доходите на лицето са различни от тези на друго лице, искащо предоставянето на същата услуга; второ, не е ясно защо за една и съща услуга (издаването на един документ, оказването на съдействие по един и същи начин и в еднаква степен), оправомощеният субект (лице на публичното право) ще събира различна такса. За разлика от търговските дружества публичните лица не следва да целят извличане на печалба. Тези лица нямат конкуренция. Можем да кажем, че те са монополисти по отношение на предлаганите от тях услуги. Освен това тези услуги са по осъществяване на изключително значими права (в някои случаи конституционни, когато се касае за правото на правосъдие, за българското гражданство или за закрила на правото на интелектуална собственост примерно) на гражданите. Така се стига до следната ситуация: държавата  злоупотребява със своя монопол и налага различни такси за еднакви услуги като вместо да се съобразява със заложените от конституционния законодател критерии, залага други при определянето на размера им. Целта очевидно е да се извлече печалба. Това според мен противоречи на принципа на социалната държава, установен в преамбюла на КРБ, който е също толкова задължителен, колкото и всяка разпоредба на КРБ. Както вече казахме, разпоредбата на чл. 60, ал. 1 КРБ, установяваща критериите имуществено състояние и доходи, е съгласувана с този принцип. Ала критериите, залегнали в чл. 2, ал. 2 ЗДТ, не са. Нека приложим и един пример. За искова молба пред първоинстанционния съд (то няма и пред кой друг да се подаде, разбира се) се дължи пропорционална такса в размер на 4%. Едно лице с доходи от 200 лв. на месец и друго с доходи от 1000 лв. на месец всяко независимо от другото предявяват искове: първото – за 25000 лв., а второто за 10000 лв. Така първият трябва да заплати държавна такса в размер 1000 лв., а вторият – в размер 400 лв. Само че първото лице трябва да се лиши от петмесечен доход, за да си позволи да заплати таксата, а второто – от две пети от едномесечния си доход. Реално дейността, която съдът ще извърши и в двата случая ще бъде една и съща. Ще провери редовността и допустимостта на молбата, ще я изпрати за отговор, ще провери редовността на отговора и ще го изпрати на ищеца, ще насрочи делото, ще изготви проект за доклад по делото, ще проведе открито съдебно заседание, ще разгледа представените доказателства, ще изслуша вещи лица и свидетели, ще изслуша съдебните прения, ще постанови решение. И ако приемем, че ще положи едни и същи усилия, то справедливо ли е да се иска от лицата различна такса? Считам, че отговорът е отрицателен. Данъците са безвъзмездно вземане в полза на правоимащия субект. Но таксите не са, срещу тях се дължи услуга и когато за една и съща услуга се плаща различна такса, то за еквивалентност на престациите и дума на може да става, защото една и съща услуга ще има различна цена. А това може да се извърши само с една цел – печалба (примерът с дъмпинга е най-подходящ). Това противоречи на социалният характер на държавата, поради което, както вече бе посочено, пропорционалните такси са противоконституционни и следва да бъдат отменени. По отношение цената на иска, считам, че тя трябва да има значение единствено за родовата подсъдност, но не и за определянето на държавните такси.

На пето място, размерите на държавните такси се определят с тарифи, приети от Министерския съвет (чл. 1, ал. 1 ЗДТ). Т.е. законодателят делегира това правомощие на висш централен държавен орган на изпълнителната власт, с което делегиране се определя и видът на нормативния акт – това е подзаконов нормативен акт[12].

На шесто място, законоустановен е и моментът, от който се дължи държавната такса. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДТ таксата е дължима и изискуема в един от двата момента – при предявяването на искането или при получаване на резултата от извършването на тази услуга. Това е и моментът, в който следва да бъде заплатена таксата. Чл. 3, ал. 2 ЗДТ дава 14-дневен срок за заплащането на остатъка от таксата, ако той е бил установен след момента, в който е трябвало да бъде заплатена цялата такса съгласно разпоредбата на ал. 1. Това качество на държавните такси е по-скоро неотносимо към тяхната юридическа същност, а има значение само за отношенията по изпълнение на вече възникналото задължение.

На седмо място, законоустановени са и категориите лица, които са освободени от заплащането на държавни такси, колкото и несъвършен да е текстът на чл. 5 ЗДТ. Примерно т. „а“ гласи, че се освобождават от заплащане на държавни такси молбите, които се подават до Народното събрание. Разбира се, нито молбата нито заявлението има как да си платят каквото и да било, така че законодателят би бил по-точен, ако укаже, че се освобождават лицата, които подават молби, заявления и т.н. Смятам, че и това качество е вторично и не се отнася до правната същност на таксите, тъй като става дума за изключения, а тук се стремим да изведем най-общо същността на държавните такси, т.е. какво представляват те по принцип.

На осмо място, законоустановени се и контролните механизми, както и санкциите при нарушаване на задълженията, свързани с определяне, събиране и заплащане на държавни такси.  Смятам, че и това качество е вторично и не се отнася до правната същност на таксите, тъй като всяко неизпълнение на юридическо задължение в публичното или частното право е скрепено със санкция, но това по никакъв начин не ни дава информация за спецификата на самото задължение. А и санкционното правоотношение е вторично, тъй като възниква само ако някое от задълженията по първоначалното бъде нарушено.

Извод: държавните такси са установени със закон и определени по размер с подзаконов нормативен акт публични държавни парични вземания, дължими от заинтересованите лица на субекти на публичното право за извършени от последните публични услуги.

3.2. Специфика на таксите, събирани от съдилищата

Спецификата на таксите, събирани от съдилищата е най-вече в услугата, която се получава срещу тази такса. Другата особеност – че таксата се събира от орган на съдебната власт – не е от съществено значение. Вярно е, че и това е особеност, но дали ще се събира от съда, от НАП, от НСИ и т.н. няма значение. Това са все органи на публичното право. Различна е дейността, която упражняват и именно дейността определя тяхната компетентност и услугите, които могат да извършват. Т.е. тук от значение е не кой е органът, а каква е дейността му, защото именно с оглед на нея се определя компетентността му. И точно тази дейност определя и услугите, които органът предоставя. Всъщност терминът „услуга“ се използва в смисъла на оказване на съдействие на правоимащия субект, изразяващо се в действие или бездействие от страна на публичния субект. След като определихме дейността като водеща, следва да формулираме и услугата, която съдът извършва и за която се дължи държавна такса.

Конституционните текстове, с помощта на които може да се отговори на този въпрос, са чл. 56 и чл. 117, ал. 1 КРБ.[13] От тези конституционни разпоредби можем най-общо да определим предоставяната услуга като: съдействие за упражняване на конституционното право на гражданите, юридическите лица и държавата на правосъдие. Налагат се няколко терминологични уточнения. Под „съдействие“ следва да се разбира всяка помощ, която органите на съдебната власт оказват на лицето, което защитава правата и законните си интереси, без значение дали става дума за исково, обезпечително, охранително или изпълнително производства. В този по-широк смисъл трябва да се разглежда и терминът „правосъдие“ – не само като правомощието на съда да реши правен спор, но и като правомощие на органите на съдебната власт да установят какво е правото (това може да стори само съдът), дали то съществува, да го признаят или създадат (охранително производство, макар че някои от охранителните производства се развиват пред нотариус), да съдействат за упражняването му (изпълнителен процес), когато то вече е признато (с влязло в сила съдебно решение и след издаване на изпълнителен лист). След като формулирахме правото, съдействието за чието упражняване е услугата, за която се дължи държавна такса, ще бъдат разгледани и някои негови характеристики.

На първо място, това право е конституционноустановено. Това означава, че е основно право, което не може да бъде дерогирано от текущия законодател със закон. Единствената възможност за ограничаването или премахването на това право е посредством промяна в КРБ.

На второ място, това право не е ограничено от КРБ. Не са поставени условия пред неговото упражняване, нито някакви изисквания. Конституционният текст е максимално ясен. Той не допуска такива условия да бъдат поставени от текущия законодател. Когато конституционният законодател допуска поставянето на някакви ограничения пред упражняването не едно право или предвиждането на условия, които трябва да бъдат спазени, за да бъде упражнено то, то той използва обикновено формулировката „при условия и по ред, определени със закон“, както е направил в чл. 43, ал. 2, чл. 50 и чл. 52, ал. 1 КРБ примерно. Този подход на конституционния законодател е правилен, тъй като правото на правосъдие е фундаментално, защото единствено чрез него могат да бъдат защитени всички останали права и законните интереси на гражданите. Ако това право бъде поставено под условие, това непременно ще се отрази на защитата и на други конституционно признати права.

На трето място, правото на правосъдие е насочено към органите на съдебната власт. Чл. 117 и сл. от КРБ не предвиждат хипотези, в които тези органи могат да откажат съдействие на лицата, които търсят такова за защита на правата и законните си интерес. Това означава, че при всяко искане за съдействие органите на съдебната власт са длъжни да го окажат без да могат да откажат валидно извършването на тази „услуга“. Това, разбира се, означава и че трябва обективно да са в състояние да окажат съдействие. Примерно, когато ищецът не е представил някой документ, съдът ще му даде указание да стори това в седемдневен срок от получаване на съобщението; когато ищецът не е определил достатъчно точно ответника, ще му бъде дадено указание да го конкретизира и т.н. (чл. 101, ал. 1 и 129, ал. 2 ГПК).

На четвърто място, правото на правосъдие намира израз и в международни актове, които по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ са част от вътрешното законодателство на Република България и имат предимство пред текущото законодателство.[14] В тези актове също не се съдържат условия за неговото упражняване, както бе посочено два параграфа по-горе.

Извод: таксите, събирани от съдилищата, се заплащат за предоставянето на услугата „съдействие за упражняването на правото на правосъдие“, което право е конституционно установено и неговото упражняване не е поставено в зависимост от изпълнението на каквито и да било условия. Това право е същевременно и задължение на органите на съдебната власт да окажат търсеното от тях съдействие, когато последното е обективно възможно.

4. Конституционосъобразност на държавните такси, събирани от съдилищата

След като вече бе засегнат проблемът с пропорционалните такси и неговата конституционосъобразност, на това място в изложението ще бъде разгледан и въпросът с конституционосъобразността на държавните такси, събирани от съдилищата.

На първо място, конституционосъобразно ли е съдилищата да събират такси? Отговорът на този въпрос е положителен, тъй като чл. 60, ал. 1 КРБ въвежда принципа на законоустановеност на таксите, а събираните от съдилищата са установени в закон – ЗДТ, както и в чл. 71-74 ГПК. Освен това е оправдано за извършената услуга да бъдат събрани средства, които да компенсират необходимите материално-технически и административни разходи по производството. Вече бе аргументирана тезата, че пропорционалните такси противоречат на КРБ и причината за съществуването им не може да бъде друга освен печалба, което не може да бъде целта на органите на публичната власт, създадени да служат на суверена. Считам, че законодателят е свободен да установява единствено прости такси за съдействието, което оказват органите на съдебната власт на лицата, които го потърсят.

На второ място, тези такси могат ли да бъдат предпоставка за упражняване на правото на правосъдие? Отговорът на този въпрос е отрицателен. Конституционният законодател не поставя никакви изисквания пред упражняването на това право. Това е така, за да бъде правосъдието максимално достъпно за всяко лице, което се нуждае от съдействието на съдебната власт за защита на своите права и законни интереси. Недопустимо е текущият законодател да ограничава упражняването на конституционно право с критерии, които не са били допуснати от конституционния законодател. Както вече бе посочено в предходната част от изложението, когато конституционният законодател допуска въвеждането на ограничения пред упражняването на някое конституционно право, той предвижда това изрично (примерът с чл. 43, ал. 2, чл. 50 и чл. 52, ал. 1 КРБ). Не такъв е случаят с правото на правосъдие обаче. За него в КРБ ограничения не са предвидени. Затова всяко такова, установено от текущия законодател е нарушение на КРБ и следователно е противоконституционно. Чл. 129, ал. 2 и ал. 3 ГПК предвиждат, че ако ищецът не е заплатил държавна такса при подаването на исковата молба и не я заплати в седемдневен срок от получаването на съобщението за отстраняване на тази нередовност, то на лицето се отказва защита и се прегражда упражняването на правото му на правосъдие. По този начин законодателят е поставил упражняването на правото на правосъдие в зависимост от заплащането на държавната такса. Заплащането е задължително условие за получаване на услугата по съдействие от органите на съдената власт. Макар за други услуги това да би било оправдано, то когато става дума за упражняване на конституционно право, какъвто е случаят, това е недопустимо.

На трето място, как следва да се реши конфликтът между правото на съдилищата да събират такси и невъзможността заплащането на последните да бъде условие за оказване на съдействие? Всъщност конфликт няма. Ищецът е длъжен да плати държавната такса, тъй като тя е законоустановена. Но ако не я заплати, то органът на съдебната власт не може да откаже търсеното от него съдействие. Таксата ще остане дължима и органът ще има правото да си я търси (примерно като я присъди със съдебното решение, с определение или издавайки постановление), но няма право да откаже съдействието, тъй като отказът му ще бъде противоправен. Както вече бе отбелязано, това негово задължение за съдействие е абсолютно, тъй като в КРБ не се съдържа възможност и не се допуска установяването на такава за отказ от съдействие за упражняването на правото на гражданите на правосъдие. Така че, ако таксата не бъде заплатена, органът не може да откаже да извърши услугата. Той може да даде указания, но ако последните не бъдат изпълнени, все пак ще трябва да окаже съдействие. Впоследствие таксата ще може да бъде търсена от задълженото лице, което вече ще е упражнило конституционното си право.

На четвърто място, не се ли разколебава изводът за противоконституционност на задължителното заплащане на таксите като предпоставка за упражняване на правото на правосъдие от възможността на съда да освободи лицето от заплащането ѝ с оглед спецификите на случая (чл. 83, ал. 2 ГПК)? Отговорът на този въпрос е отрицателен. Разгледаният в предходните два параграфа въпрос за противоконституционност на поставянето на задължително условие (conditio sine qua non) пред упражняването на конституционно право не се променя поради тази възможност на съда, установена в чл. 83, ал. 2 ГПК. Противоконституционно е поставянето на това условие изобщо. Дали съдът ще освободи лицето или не, това няма отношение към възможността на лицето да упражни правото си на правосъдие, а само към въпроса за дължимата от него сума. Примерно, едно лице получава доходи от 200 лв. месечно. Предявява иск за 25000 лв. Трябва да плати държавна такса от 1000 лв. Ще разгледаме два случая. В първия случай съдът го освобождава от държавна такса и гледа делото. Правото на правосъдие е осъществено. Във втория случай съдът не освобождава лицето, а му дава указание да плати държавната такса в седемдневен срок от съобщението. Лицето няма възможност да плати и не плаща. Съдът обаче е длъжен да разгледа и реши делото, т.е. да окаже съдействие на лицето, защото в противен случай не изпълнява свое конституционно установено задължение и препятства упражняване на конституционно право, пред чието упражняване на конституционно ниво ограничения няма. Съдът пак ще реши делото и ще окаже съдействие като разликата с предходната хипотеза е, че със съдебното решение ще присъди и таксата, която не е била заплатена в полза на бюджета на съдебната власт. Затова съдът може да освободи или не лицето от заплащане на таксата, но и в двата случая е длъжен да окаже съдействие. Впрочем дължимостта на защита и съдействие, при това безусловна, е установена и с разпоредбата на чл. 2 ГПК: „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.“

На пето място, изводите за дължимост на таксите, но не и за въздигането на заплащането им в условие без което не може да се предостави съдействие, важат ли за юридическите лица или само за физическите лица? Считам, че от разпоредбата на чл. 117, ал. 1 КРБ следва, че направените вече изводи важат и за физическите лица, и за юридическите лица, и за държавата, тъй като органите на съдебната власт дължат съдействие по отношение на всички тези лица, като за оказването му не се предвиждат условия на конституционно ниво. Т.е. това задължение на органите на съдебната власт е безусловно. Затова поставянето на такива и отказът от съдействие поради неосъществяването им биха били противоконституционни.

Извод: установяването на държавните такси, събирани от съдилищата, в текущото законодателство е конституционосъобразно, но е противоконституционно поставянето на заплащането им като необходимо условие за оказване на дължимото от органите на съдебната власт съдействие за упражняването на конституционното право на гражданите на правосъдие. Органите на съдебната власт са длъжни да окажат съдействие дори и държавната такса да не е заплатена. Ако не е била заплатена, то тя ще бъде дължима и може да бъде събрана, но този въпрос не се отразява на извода за дължимото съдействие. Двата въпроса следва да се разглеждат отделно.

5. De lege ferenda

След като вече бяха посочени разпоредбите, които смятам за противоконституционни (в т. 3.1 и в т. 4), на това място от изложението смятам да направя някои предложения за изменения и допълнения на действащите нормативни актове, така че да бъдат отстранени констатираните в предходните части от изложението слабости.

На първо място, следва да се започне с изменения в Закона за държавните такси. Смятам, че по отношение на таксите единствените критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на размера им са посочените за простите такси. Тези критерии дават отговор на въпроса каква е себестойността на предоставяната услуга. А както вече бе посочено, държавата не е търговско дружество, което се стреми към печалба, а осъществява дейността си в полза на обществото. Затова за държавните такси няма оправдание да се определят според интереса. Те не са безвъзмездни плащания, каквито са данъците. Таксите се дължат срещу предоставени услуги и следва да са еквивалентни на самата предоставена услуга, което ще рече, че когато необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата са равни, то и цената на услугата, т.е. таксата не следва да се променя. Що се отнася до конституционно установените критерии – имуществено състояние на лицето и доходите му – то те следва да се вземат предвид с оглед евентуалното намаляване на така определената такса. Но критерии като цена на иска (когато става дума за искова молба) или по друг начин определена цена върху интереса, а не върху осъществяваната дейност по извършване на услугата, нямат място при определянето на държавната такса. Отделно стои и въпросът, че критериите „цена на документа или на услугата” са неприложими, тъй като цената на услугата може да се определи само с критериите за определяне на простите такси, а на документа – по същия начин, тъй като издаването му е услуга, а ако трябва да се добави и стойността на хартията, върху която се обективира изявлението на органа, то това са допълнителни стотинки поради ниската цена на хартията. Поради изложеното в този параграф и в т. 3.1. от изложението считам, че пропорционалните такси трябва да бъдат изключени от нормативната уредба, а критериите за определяне на таксите трябва да бъдат възприетите за простите такси с коректив – конституционно установените. Настоящата уредба на видовете държавни такси се съдържа в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗДТ, които имат следното съдържание:

Чл. 2. (1) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 99 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) Държавните такси са прости и пропорционални. Те се заплащат в брой или безкасово по съответната сметка. Държавните такси могат да се плащат чрез държавни таксови марки само ако това е изрично предвидено в нормативен акт. Министърът на финансите определя със заповед реда за унищожаване на държавните таксови марки.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 55 от 1991 г., изм. – ДВ, бр. 82 от 1997 г., доп. – ДВ, бр. 62 от 2002 г.) Пропорционалните такси се определят върху цената на документа или услугата. Когато цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена. Простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата.

Предлагам изменения и допълнения в тези разпоредби, така че новата им редакция да бъде следната:

Чл. 2. (1) Държавните такси се заплащат в брой или безкасово по съответната сметка. Държавните такси могат да се плащат чрез държавни таксови марки само ако това е изрично предвидено в нормативен акт. Министърът на финансите определя със заповед реда за унищожаване на държавните таксови марки.

(2) Таксите се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата. 

На второ място, след като бяха препоръчани изменения в ЗДТ, то те ще се отразят и върху други нормативни актове. Най-вече върху Гражданския процесуален кодекс и по-точно, необходимите промени са в Глава осма „Такси и разноски”, Раздел втори „Държавни такси и разноски”, чл. 71-74. Премахването на пропорционалните такси не обезсмисля определянето на цената на иска, тъй като тя остава предопределяща по отношение родовата компетентност на съда, който следва да гледа делото. По-долу ще бъдат представени действащите разпоредби, последвани от изменените текстове.

Задължение за такси и разноски

Чл. 71. (1) По водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска и разноски за производството. Когато искът е неоценяем, размерът на държавната такса се определя от съда.

(2) Когато предмет на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска. 

Се изменя, както следва:

Задължение за такси и разноски

Чл. 71. По водене на делото се събират държавни такси и разноски за производството.  

Чл. 72 не се изменя, тъй като не указва начина за определяне на държавната такса, а в зависимост от обективното свързване на исковете посочва колко държавни такси се дължат.

Държавни такси

Чл. 73. (1) Държавните такси са прости и пропорционални.

(2) Простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по производството. Пропорционалните такси се определят върху интереса.

(3) Държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно тарифа, приета от Министерския съвет.

(4) (Нова – ДВ, бр. 49 от 2012 г.) Процентът на пропорционалната такса по изпълнителните дела намалява с увеличаване на интереса, като таксата не може да надвишава максималния размер, определен в тарифата по ал. 3. Пропорционална такса за опис се начислява върху по-малката сума от цената на описаната вещ и от паричното вземане. Сборът от всички пропорционални такси за сметка на длъжника или взискателя в едно изпълнително производство не може да надвишава една десета от задължението, освен когато техният минимален размер, определен в тарифата, надвишава този размер.

Се изменя, както следва: 

Държавни такси

Чл. 73. (1) Държавните такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по производството.

(2) Държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно тарифа, приета от Министерския съвет. 

Чл. 74 се отменя, тъй като се отнася само до пропорционалните такси.

На трето място, с оглед направените разсъждения относно противоконституционността на въздигането на изискването за заплащане на държавна такса в абсолютна предпоставка за упражняването на конституционното правото на правосъдие, следва да се предприемат изменения и по отношение на разпоредбите, свързани с това изискване. Тъй като неплащането на държавната такса е нередовност, за чието отстраняване се дава указание от съда (чл. 129, ал. 3 ГПК), смятам, че достатъчно би било допълнение в чл. 129, ал. 3 ГПК, който урежда последиците от неотстраняването в срок на нередовностите, като се предвиди изключение за неплащането на държавната такса, така че въпреки неплащането да не бъде преграден достъпът до правосъдие на ищеца.

Проверка на исковата молба

Чл. 129. …

(3) Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако адресът не е известен, се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца. Исковата молба с приложенията към нея не се връща, ако нередовността, която е основание за връщането, е невнасянето на държавна такса. В този случай съдът се произнася по въпроса за държавната такса в крайния си акт. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

Сходни изменения следва да се направят и в други разпоредби:

Чл. 262….

(2) Жалбата се връща, когато:

…

2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности, освен ако нередовността се изразява в неплащането на държавна такса. 

Чл. 286. (1) Жалбата се връща от въззивния съд, когато:

…

2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности, освен ако нередовността се изразява в неплащането на държавна такса;

Изменения се налагат и в други нормативни актове като АПК:

Чл. 158

…

(3) Ако нередовностите не бъдат отстранени в срока по ал. 1, жалбата или протестът се оставя без разглеждане с разпореждане на съдията-докладчик, освен ако нередовността се изразява в неплащането на държавна такса, в който случай съдът се произнася по въпроса за държавната такса в крайния си акт. Когато нередовностите се открият в течение на производството, съдът прекратява делото. 

Член 216 АПК не следва да се изменя, тъй като съдържа в себе си препращане към чл. 158 АПК, който вече бе изменен, с което се постига целеният ефект и по отношение на касационното производство.

Навярно ще се наложат изменения и допълнения и в други нормативни актове, но в тази част от изложението бяха очертани насоките, в които да бъдат осъществени.

6. Заключение

Макар че в настоящата разработка бяха аргументирани изводите, че държавните такси, събирани от съдилищата следва да са прости, а не пропорционални, и че неплащането им не може да доведе до отказ от правосъдие, то въпросът с определянето на размера на държавните такси изобщо не е маловажен. Напротив, тъй като те са дължими, то неговото определяне е от съществено значение както за лицето, което е задължено за плащането им, така и за съдебната власт, чиито органи са направили разходите по предоставяне на специфичната услуга „съдействие за упражняване на правото на правосъдие“. Отговорът на този въпрос ще бъде търсен в следващите статии като целта е с помощта на сравнителноправния подход да се отсеят онези решения, които биха били приложими в българския контекст, и които биха довели до съществен положителен резултат.

Автор:  Владислав  Дацов

---

---

---

[1]     Конституция на българското княжество от 1879 г. (http://www.parliament.bg/bg/17)

[2]     Само за пълнота ще отбележа, че съгласно чл. 24: „Освобождават се от прост гербов сбор: 42) Подаваните в съдилищата прошения и искове от правителството, когато е то страна по граждански и търговски дела; 45) Всички книжа по углавни дела, подавани от страните; 47) Арестантските прошения и заявления.”

[3]     Закон за държавните такси от 1951 г. (http://www.lex.bg/laws/ldoc/2122108929)

[4]     Конституция на Народна република България от 1947 г. (http://www.parliament.bg/bg/18)

[5]     Конституция на Народна република България от 1971 г. (http://www.parliament.bg/bg/19)

[6]     Конституция на Република България от 1991 г. (http://www.parliament.bg/bg/const)

[7]     Граждански процесуален кодекс от 2008 г. (http://lex.bg/laws/ldoc/2135558368)

[8]            Тарифа № 1 от 1992 г. (http://www.violina-tozeva.com/docs/Tarifa1.pdf)

[9]     Закон за държавните такси (http://www.lex.bg/laws/ldoc/2122108929)

[10]   Препратка към статията ми за парите

[11]   Определение № 130 от 22.IX.1971 г., постановено по гр.д. № 2018/71 г. на ВС II г.о.

[12]   За характера на тарифата като подзаконов нормативен акт вж. Решение № 7169 от 25.05.2011 г. на ВАС, второ отделение

[13]          Чл. 56.
Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник.

                Чл. 117.
(1) Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.

[14]   Чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция по правата на човека (http://www.echr.coe.int/Documents/Convention_BUL.pdf), чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права (http://www.ohchr.org/en/professionalinterest/pages/ccpr.aspx), чл 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (http://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A12012P%2FTXT)