ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА: СКАНДИНАВИЯ

1. Въведение

Настоящата статия се явява продължение на поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата. В нея ще бъдат разгледани законодателствата на трите скандинавски държави: Кралство Дания, Кралство Норвегия и Кралство Швеция. Географската им близост, културните и езиковите сходства, еднаквата форма на държавно управление и неразривно свързаното им минало предпоставят съвместното им изследване. Две от държавите (Дания и Швеция) са членове на Европейския съюз, а Норвегия на два пъти с референдум отхвърля членството си в него. И трите държави често биват сочени като пример за социални държави и за острови на благоденствието в Европа. Но дали са сходни и възприетите в тях решения по въпросите на държавните такси, събирани от съдилищата, предстои да разберем. Структурата на изложението ще следва вече познатата и установена с предходните две статии (за Руската Федерация, Беларус и Украйна и за Прибалтика) като за всяка държава ще бъдат разгледани последователно: първо, конституционната ѝ уредба по интересуващите изследването въпроси; второ, законовата или подзаконовата ѝ уредба; трето, ще бъде направено кратко заключение. Разработката ще завърши с обобщение, в което на базата на междинните заключения ще бъдат направени изводи и ще бъдат формулирани препоръки за подобряване на българската нормативна уредба.

2. Кралство Дания

2.1. Конституционна уредба

Конституцията на Дания (КД) от 5 юни 1953 г.[1] е първата конституция на конституционна монархия, която бива разгледана в настоящата поредица от статии след Конституцията на Българското княжество. Принципът за законоустановеност на данъците намира уредбата си в § 43 КД, съгласно който: „Никакви данъци не могат да бъдат налагани, изменяни или отменяни освен със закон…“ Разпоредбата обаче не включва държавните такси, поради което по отношение на тях този принцип не се разпростира. С други думи, на конституционно ниво не съществува пречка изпълнителната власт да установи с подзаконов нормативен акт видовете и размерите на държавните такси. Считам това за недостатък в сравнение с текста на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), в който са закрепени както принципът на законоустановеност на данъците и държавните таксите, така и критериите, въз основа на които да бъде определено конкретното задължение на дължащото ги лице – неговите доходи и имущественото му състояние. Разбира се, следва да се отчете и обстоятелството, че КД е приета 38 години преди КРБ, за което време конституционноправната наука се е развивала. На конституционно ниво не е закрепено и задължение на гражданите да заплащат държавни такси.

По отношение на правото на правосъдие, то това право не е конституционноустановено освен по отношение на наказателните дела (§71 КД). В Част осма от КД, посветена на гражданските права (тъй като има и такава, в която са засегнати само религиозните права на гражданите), не се споменават нито правото да бъде сезиран съдът в случай на накърняване на нечии права и законни интереси, нито правото на засегнатото лице да потърси съдействие от съдилищата в тези случаи. Липсата на конституционна уредба обхваща и задълженията на съдилищата да разгледат и решат всеки спор, с който са сезирани. Съгласно текста на § 3 КД съдебната власт е предоставена изключително на съдилищата, а съгласно разпоредбата на § 61 КД: „Упражняването на съдебната власт се регламентира със закон. Извънредни съдилища със съдебни правомощия не могат да бъдат създавани.“ Могат да се направят следните изводи: първо, съгласно КД правото на правосъдие по граждански дела не е основно, конституционно и безусловно право; второ, пред неговото упражняване могат да бъдат поставени условия от текущия законодател или от изпълнителната власт; трето, на съдилищата не е възложено задължение да съдействат за упражняване на това право; четвърто, уредбата на правомощията на съдилищата и на всички въпроси, свързани със съдебната власт, е предоставено в изключителен прерогатив на законодателната власт. Впрочем КД е изключително кратка – само 89 члена, но не в това е проблемът. Има основни човешки права, които изобщо не са конституционноустановени, като например правото на правосъдие, но също така и правото на здравеопазване, на защита на правото на интелектуална собственост, на здравословна и благоприятна околна среда и др. Обстоятелството, че основни обществени отношения, които подлежат на трайна нормативна регулация, не намират такава в разпоредбите на основния закон, създава впечатление (при това оправдано), че не са в достатъчна степен гарантирани и защитени. В КРБ тези права са въздигнати в основни и неотменими, гарантирани от конституционния законодател. Затова смятам, че датската конституционна уредба се нуждае от доразвиване, за да осигури в по-голяма степен правата и законните интереси на гражданите на Кралството. Що се отнася до интересуващите изследването въпроси за държавните такси, събирани от съдилищата, то уредбата им е изцяло на законово ниво.

2.2. Законова уредба

Правната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата, е изцяло на законово ниво и се съдържа предимно[2] в Закона за съдебните такси[3] (ЗСТ). В него се установяват размерите на таксите, които следва да бъдат заплатени на съдебната власт. § 1 ЗСТ гласи: „За образуване на делото се заплаща такса в размер на 500 крони[4]“. С други думи, ЗСТ установява принципа на простите такси. Таксата обаче е проста докато материалният интерес не достигне сумата от 50 000 крони (13 147,44 лв.), в който случай се прилагат предвидените в ал. 2 на § 1 правила, а именно, че: „за дела, които имат за предмет пари или са парично оценими, и при които цената на иска надхвърля 50 000 крони, се заплащат при завеждането на делото допълнително 250 крони, както и 1,2 % от горницата над 50 000 крони.“ С тази разпоредба за исковете с материален интерес над 50 000 крони се въвежда смесената система за определяне на таксите, при която съществува проста такса (750 крони, които са равни на 197,21 лв.) и пропорционална такса върху горницата над 50 000 крони. Ал. 4 на § 1 пък установява горния праг на държавните такси, над който те отново стават прости, като този праг е 75 000 крони (19 721,17 лв.). За разлика от Република България обаче заплащането на държавните такси при завеждането на делото не е достатъчно. След образуването на делото се дължат и такси за неговото разглеждане, които са установени в § 2 ЗСТ. Съгласно разпоредбата на ал. 1: „За дела, които имат за предмет пари или са парично оценими, и при които цената на иска надхвърля 50 000 крони, се заплаща такса за устните прения или за писмените защити.“ Още тук може да се направи изводът, че ако материалният интерес не надхвърля 50 000 крони, то и допълнителната такса не се дължи, а ще бъде заплатена само таксата от 500 крони при завеждането на делото. По делата с материален интерес, надхвърлящ 50 000 крони, обаче се дължи допълнителна такса, чиито размери се определят като за таксата, дължима за образуването на делото (§2, ал. 2 ЗСТ). Таксата е установена на 750 крони (проста такса) плюс 1,2% от горницата над 50 000 крони (пропорционална такса) като с § 2, ал. 3 ЗСТ е въведен и същият максимум, който и с § 1, ал. 4 ЗСТ, т.е. таксата не може да надхвърля 75 000 крони. Алинеи 4 и 5 определят и сроковете, в които тези такси следва да бъдат заплатени – за устните прения срокът е преди самите прения, но не по-рано от три месеца, а за писмените защити – преди представянето им на съдията. § 3 ЗСТ пък установява правилата, съгласно които се определя цената на иска. Интерес представлява и правилото на § 8, съгласно който: „ако делото е прекратено поради липса на компетентност на съда, не се заплаща нова такса, когато делото е заведено отново в рамките на три месеца от прекратяването.“ Тази разпоредба дава възможност на страната, която не е съгласна с определението за прекратяване, вместо да го обжалва, да заведе отново същото дело (т.е. между същите страни, на същото основание и със същия петитум), представяйки нови доказателства или посочвайки новооткрити обстоятелства, които да обусловят компетентността на съда, пред който е заведено делото. При това тя не губи вече внесената държавна такса, а последната се счита за внесена по новообразуваното дело. Законодателят поставя кратък тримесечен преклузивен срок за упражняването на това процесуално право, след изтичането на който отново ще се дължи такса. Друга интересна разпоредба се съдържа в § 12, който сочи видовете дела, по които се изключва задължението за заплащане на държавна такса: „1) отказ да се гласува на национални и местни избори; 2) осиновяване; 3) брачни дела и издръжка; 4) произход; 5) настойничество и попечителство; 6) обжалване на наложено по административен ред наказание (у нас актът, който подлежи на обжалване, би било наказателно постановление)…“ Това са дела от областта на семейното право и такива за защита от актовете и действията по наказване от страна на държавата за извършено административно нарушение. За издаване на заповед за изпълнение (§ 15а ЗСТ) се дължи сумата от 400 крони, когато материалният интерес не надхвърля 50 000 крони, а когато го надхвърля, се прилагат правилата за определяне на държавната такса като за образуване на делото, т.е. 750 крони плюс 1,2% от горницата над 50 000 крони, но не повече от 75 000 крони (максимален размер на таксата)(§ 15б ЗСТ). При обжалването на решението на първоинстанционния съд се дължат държавни такси, определени в § 50 ЗСТ, чиято ал. 2 препраща към § 1 ЗСТ, като прави уточнението, че минималната държавна такса от 500 крони се повишава на 750 крони, когато се обжалва решение на първоинстанционния съд пред въззивната инстанция, а същата тази такса, дължима за образуването на делото пред първоинстанционния съд се увеличава с 50% при подаването на касационна жалба пред Върховния съд, но не по-малко от 1500 крони. Това означава, че при обжалване се дължат по-високи държавни такси, отколкото за производството пред първата инстанция.

2.3. Заключение

В Кралство Дания държавните такси, събирани от съдилищата, са законоустановени със Закона за съдебните такси. Специфична особеност за таксите в исковото производство е, че те се дължат на две части – такса за образуване на делото и такса за неговото разглеждане, условно казано. С други думи, ищецът дължи такса при подаването на исковата си молба, а след това и още една за устните прения или за писмени защити. Същият принцип е възприел датският законодател и по отношение на жалбите срещу първоинстанционните и въззивните съдебни решения. Възможно ли е да се плати само таксата за завеждане на делото? Ако бъде заплатена само тази такса, делото ще бъде образувано и съдът ще се произнесе по отправеното до него искане, но страната няма да може да представя нищо друго освен вече представеното с и посоченото в исковата си молба. Тази двойно дължима такса е израз на същността на таксата като плащане, дължимо срещу определена услуга. В случая датският законодател е възприел услугите като две – да се образува делото и да се изслушат страните или да се прочетат писмените им защити. Що се отнася до размерите на таксите, то таксата е проста в размер на 500 крони общо за двете части на производството, когато искът е с материален интерес до 50 000 крони, след който праг таксите стават смесени като се дължи проста такса в размер на 750 крони и допълнителна такса, която е пропорционална, в размер на 1,2% от горницата над 50 000 крони. За двете части на производството пред първата инстанция това прави 1500 крони плюс 2,4% от горницата над 50 000 крони. Датският законодател въвежда и максимален праг на таксата, над който последната остава проста, а именно 75 000 крони (за всяка част от производството). По отношение на обжалването датският законодател предвижда: за въззивното обжалване да се дължи такса като за производството пред първа инстанция, но не по-малко от 750 крони, което намира приложение само по отношение на исковете с материален интерес до 50 000 крони, тъй като при тези с по-висока цена на иска този праг винаги ще бъде надхвърлен; за касационното обжалване се дължи такса в размер на дължимата за производството пред първа инстанция плюс 50% от тази такса, но не по-малко от 1500 крони. С други думи, производството пред всяка следваща инстанция може да бъде (при въззивно обжалване по дела с материален интерес до 50 000 крони) или е (винаги при касационно обжалване без значение каква е цената на иска) по-скъпо от това пред първоинстанционния съд. Положително следва да бъде оценена възприетата възможност да се заведе дело със същия петитум, между същите страни и на същото основание без да се дължи нова държавна такса, когато делото е било прекратено поради липса на компетентност на съда и новата искова молба е подадена в тримесечен срок от определението за прекратяване, защото по този начин се гарантира достъпност на правосъдието за гражданите и същевременно се поправят допуснатите от страната и съда пропуски и грешки, които биха могли да доведат до обжалване на определението и до неговата отмяна от по-горната инстанция. Интерес представлява и законодателното решение по семейни дела и дела, свързани с търсене на административна отговорност и налагане на административни наказания, държавни такси да не се събират.

3. Кралство Норвегия

3.1. Конституционна уредба

Конституцията на Норвегия[5] (КН) е приета на 17 май 1814 г. и е втората най-стара конституция в света. В чл. 75 КН е предвидено, че данъците, таксите, митата и останалите публични задължения се приемат от Парламента, но имат сила до 31 декември на следващата година, освен ако бъдат изменени от следващия Парламент. В същата подточка „а“ на чл. 75 е предвидено и правомощието на Парламента да приема и отменя закони, поради което следва да се проведе систематично тълкуване, от което следва изводът, че държавните такси се определят със закон. Т.е. в КН е възприет принципът за законоустановеност на държавните такси, но законът, в който се установяват, се приема всяка година (като Закона за държавния бюджет у нас), а ако през годината са проведени избори, то новоизбраният Парламент може да приеме изменения и преди изтичането на календарната година. По този начин се постигат, от една страна, гъвкавост на таксите и възможност да бъдат изменяни според икономическите условия в страната, както и тяхната обмисленост и оправданост, които се постигат чрез прилагането на сложната процедура по приемането на закон, а и таксите биват определяни от народните представители, пряко избрани от народа, но, от друга страна, с възможността ежегодно да се променят тези такси и задължението да се преразглеждат всяка година, може да се застраши стабилността в обществените отношения по определянето и заплащането на държавните такси. Всъщност посочената опасност е илюзорна, тъй като Парламентът не е длъжен да измени нито видовете държавни такси, нито техните размери. Дори в държави, в които държавните такси се приемат със закон, то текущият законодател може по всяко време да ги измени. Но това, както и в Кралство Норвегия, става със закон. Разликата между конституционната уредба на Норвегия и тази на държави, в които таксите са установени било със закон, било с кодекс е, че в КН изрично е закрепено задължението на Парламента да съобрази всички социални и икономически процеси, които протичат в страната, така че да определи разумни и справедливи държавни такси (по вид и размер) за следващата календарна година. Това задължение дори не е изрично формулирано, а е предвидено, че законът, с който са установени, не поражда правно действие с изтичането на годината, за която е приет. Т.е. ако Парламентът не приеме нов закон, то и приходите в държавния бюджет ще секнат. Смятам, че това решение на конституционния законодател на Кралство Норвегия заслужава висока оценка, тъй като към принципа на законоустановеност на държавните такси се добавя и задължението на Парламента ежегодно да ги потвърждава и актуализира, ако има нужда, съобразявайки ситуацията в страната, така че таксите да бъдат в справедливи и разумни размери.

Що се отнася до правото на правосъдие, то е установено в чл. 95 КН, съгласно който: „Всеки има право делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд в разумен срок. Съдебните процеси са справедливи и публични. Съдът обаче може да провежда заседания при закрити врати, ако съображения за защита на личния живот на страните или значим обществен интерес налагат това.“ Същевременно чл. 92 КН установява задължението на всички държавни органи да зачитат и гарантират човешките права такива, каквито са закрепени в Конституцията и международните договори, отнасящи се до човешките права и обвързващи Норвегия. С други думи, гражданите имат правото да търсят съдействие от съда, когато техните права са накърнени, а съдът е длъжен да им предостави търсената защита. Като органи на съдебната власт според КН са изрично посочени единствено съдилищата, но не и органите на прокуратурата и следствието. Но ако упражняването или защитата на едно право на гражданин изисква съдействието на тези органи, то по силата на общото задължение по чл. 92 КН те ще са длъжни да го окажат. Затова не може да се счете за пропуск на конституционния законодател да причисли следствието и прокуратурата към съдебната власт, нито да възложи защитата на правата на гражданите на всички органи на съдебната власт (ако бе причислил и гореспоменатите към нея), вместо само на съда. С чл. 92 КН се постига същият ефект, който и с разпоредбата на чл. 117, ал. 1 КРБ. Съществуват и различия, разбира се. КН не предвижда изрично задължение на съда или другите държавни органи да предоставят защита на юридическите лица и държавата, което е пропуск. Като цяло обаче конституционната уредба на правото на правосъдие и на държавните такси е доста сполучлива и много по-разгърната от възприетата в Кралство Дания, а уникалното задължение за Парламента да се произнася по въпроса за държавните такси ежегодно със закон за държавните публични вземания (в случая таксите) е едно сполучливо решение, което си струва да се обмисли дали да не бъде възприето и у нас.

3.2. Законова уредбата

Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата в Кралство Норвегия, се съдържа в Закона за съдебните такси[6] (ЗСТН), чиито последни изменения са в сила от 01.01.1.2017 г., което е обяснимо с оглед изложеното в предходната точка от изложението. Както в Беларус (с базовата величина) и Украйна (с минималната работна заплата), разгледани в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: Руската Федерация, Беларус и Украйна“, така и в Норвегия правилата за изчисляването на размерите на таксите и видовете такси са установени в закон, но конкретният размер на величина, спрямо която се изчисляват, се определя от изпълнителната власт. Съгласно § 1, ал. 2 ЗСТН: „Таксата се изчислява на базата на основна такса, наречена съдебна такса. Съдебната такса се определя с акт на Министерството.“ Става дума за Министерството на правосъдието. Така размерите са бланкетно определени в ЗСТН, а конкретния размер на задължението се установява според приетия от Министерството размер на съдебната такса[7]. За решаването на спор пред помирителна комисия се заплаща такса в размер на една съдебна такса (§ 7 ЗСТН). Съгласно § 8 ЗСТН за завеждане на дело (предявяване на иск пред съда) се дължи държавна такса в размер на петкратната съдебна такса (1156,15 лв.). Ако разглеждането на делото отнеме повече от едно съдебно заседание, за всяко следващо заседание се дължат разноските за него плюс трикратната съдебна такса (693,69 лв.), като това се отнася за всяко съдебно заседание до петото, след което към разноските се дължи вече четирикратната съдебна такса (924,92 лв.). Това законодателно решение стимулира страните към процесуална активност и стремеж да приключат делото в първото съдебно заседание, тъй като за всяко следващо ще дължат разноски и такса. За разглеждане на въззивна или касационна жалба се заплаща такса в размер на 24 пъти съдебната такса (5549,52 лв.), т.е. почти пет пъти по-висока такса от дължимата пред първата инстанция! Пред въззивната и касационната инстанция за всяко съдебно заседание след първото се дължат разноски и такси като пред първата инстанция – за първите пет заседания – разноски плюс трикратния размер на съдебната такса, а за всяко следващо заседание – разноски плюс четирикратния размер на съдебната такса. Ако искът бъде оттеглен или бъде извършен отказ от иск, или искът бъде отхвърлен (т.е. съдът се произнесе с решение, с което изцяло се отхвърля претенцията на ищеца), се дължи двукратният размер на съдебната такса. По този начин норвежкият законодател поставя ограничения пред неоснователното завеждане на дела. Лошото е, че под заплахата за една допълнителна държавна такса в случай на загуба на делото, ищецът би се разколебал дали изобщо да търси правата си пред съда (не че държавната такса за водене на делото не е достатъчна да го разколебае), с което се ограничава и достъпът му до правосъдие. Освен това, макар че се цели ограничаването на недобросъвестно заведени дела, то ищецът или жалбоподателят може да е добросъвестен, но ще бъде „наказан“ с тази допълнителна такса по същия начин като недобросъвестния. Затова би било добре да се предвиди, че такава ще се дължи само ако ищецът е бил недобросъвестен при завеждането на делото или при подаването на жалбата примерно. За отмяна на влязло в сила съдебно решение се дължи такса в размер на шесткратната съдебна такса (1387,38 лв.). В § 10 са предвидени случаите, в които не се дължи държавна такса, но те няма да бъдат разгледани, тъй като са сходни с тези в датското законодателство.

3.3. Заключение

В норвежкото законодателство всички такси са прости, пропорционални не са предвидени и не могат да бъдат въведени освен с акт на законодателната власт. Парламентът ежегодно одобрява Закона за съдебните такси и може по всяко време да ги промени според измененията в икономическите и социалните условия в страната. Определянето на таксите се осъществява с помощта на единица мярка, приемана ежегодно от Министерството на правосъдието – съдебната такса. С други думи, законодателят определя колко съдебни такси се дължат за всяка „услуга“, която предоставят съдилищата, а изпълнителната власт определя конкретния размер на съдебната такса, с което определя и размера на задължението за лицето, което я дължи. Вече бе споменато, че такъв подход е възприет донякъде и в Украйна, и в Беларус. Самата държавна такса за предявяване на иск е доста висока. Това прави предявяването на искове с малък материален интерес неизгодно като същевременно стимулира воденето на дела със значим такъв. За производството пред въззивна и касационна инстанция, таксите са почти пет пъти по-високи от тези пред първата, което изключително много затруднява достъпа до правосъдие на по-горните инстанции и за проверка на съдебните решения на по-ниските. За да стимулира процесуалната активност на страните, за да ограничи недобросъвестното упражняване на процесуални права, за да ускори съдебното производство, за да премахне заинтересоваността на страните от отлагане на делото и за да намали натовареността на съдилищата, норвежкият законодател е възприел решението за всяко съдебно заседание след първото да се дължат разноските и допълнителна държавна такса, която след петото съдебно заседание се увеличава. Също така, отново с цел ограничаване на недобросъвестното упражняване на правото на иск, законодателят предвижда, че при отхвърляне на иска, при отказ или оттегляне ищецът или жалбоподателят дължи допълнителна държавна такса в размер на двукратната съдебна такса. Може да се обобщи, че колкото по-продължително е производството, толкова по-скъпо е то и че ако някой злоупотреби с правото си на иск и не го упражнява, за да защити свои субективни права, то той следва да бъде санкциониран с допълнително плащане, което дължи. Само че законът не прави разлика между добросъвестен и недобросъвестен ищец, поради което и добросъвестният трябва да заплати допълнителната такса при отхвърляне, отказ и оттегляне на иска или жалбата, което не е справедливо и действа възпиращо на евентуалните ищци или жалбоподатели. Същевременно ниската такса за разглеждане на делото от помирителна комисия (пет пъти по-ниска от държавната такса, дължима на съдилищата за образуване на първоинстанционно дело) стимулира извънсъдебното разрешаване на спорове. Разбира се, решенията на помирителните комисии подлежат на съдебен контрол, но таксата остава сравнително ниска (двукратният размер на съдебната такса, т.е. 463,46 лв.). Считам, че в норвежката уредба на държавните такси, събирани от съдилищата, има много положителни решения: първо, законоустановеността на държавните такси; второ, простият размер на държавните такси; трето, много по-ниски такси за производството пред извънсъдебен държавен орган (помирителна комисия) за алтернативно решаване на споровете, както и ниски такси за обжалване пред съд на неговите решения; четвърто, наказателна държавна такса за лицето, което недобросъвестно е упражнило правото си на иск; пето, допълнителни държавни такси за всяко следващо съдебно заседание след първото, които, ако трябва да прецизираме уредбата, така че да може да бъде възприета у нас, се дължат от страната, която е предизвикала забавянето. Негативните аспекти в уредбата са следните: първо, таксите за завеждане на делото са много високи; второ, тези за обжалване пред въззивна и касационна инстанция са абсурдни; трето, за допълнителните такси за следващи съдебни заседания (след първото), както и за наказателната такса при отхвърляне, отказ или оттегляне на иск не се прави разлика между добросъвестна и недобросъвестна страна; четвърто, мерната единица (наречена „съдебна такса“), според която се определя конкретният размер на дължимата държавна такса, събирана от съдилищата, се определя от орган на изпълнителната власт, което поставя под въпрос стабилността на таксите.

4. Кралство Швеция

4.1. Конституционна уредбата

Кралство Швеция няма единна конституция в смисъла, който влагаме в това понятие. Основните закони са четири и в своята съвкупност формират конституционните основи на правната регулация. Тези закони са: Законът за държавното управление, Законът за престолонаследието, Законът за свободата на печата, Основният закон за свободата на словото.[8] Като основни закони са посочени в чл. 3 от Закона за държавното управление (ЗДУ), който е и нормативният акт, подлежащ на разглеждане в настоящата част от изложението с оглед на специфичните цели на настоящото изследване. В Глава осма „Закони и други разпоредби“, съгласно чл. 3: „Разпоредбите, касаещи отношенията между частни лица и публичните институции, отнасящи се до задължения, възложени на частните лица, или които по друг начин засягат личните или икономическите интереси на частните лица, се установяват в закон. В тези разпоредби се включват и отнасящите се до престъпленията и техните правни последици, до дължимите на държавата данъци, както и до отчуждаването в полза на държавата и други подобни.“ От тази разпоредба може да бъде направен изводът, че данъците в Кралство Швеция са законоустановени. Макар че нищо не се споменава за държавните такси, то принципът е изведен в първото изречение и тъй като съгласно него разпоредбите, с които се възлагат задължения на частни лица в отношенията им с лица на публичното право, следва да намерят място в нормативен акт с ранга на закон, то и държавните такси следва да са законоустановени. Наистина изричното им включване в принципа на законоустановеност би улеснило правоприложителя, както и всеки гражданин, но и съществуващата формулировка не оставя съмнение, че таксите са законоустановени. В чл. 7-9 ЗДУ се съдържат разпоредбите, които установяват изрично онези правоотношения, които могат да бъдат уредени с подзаконов нормативен акт, като данъците са изрично изключени, митните сборове са включени, а отново по тълкувателен път може да се изведе и заключението, че държавните такси не могат да се установят с подзаконов нормативен акт (тук става дума за видовете такси, а не за размерите им), тъй като такова правомощие не е предвидено за органите на изпълнителната власт, а държавните органи могат само онова, което изрично е предоставено с нормативен акт в тяхната компетентност. По въпросите за държавните такси може да се произнася само Парламента, при това със закон. На други органи това правомощие не е възложено. Щом държавните такси са законоустановени, то те са и задължителни за субектите, на които е възложено тяхното плащане.

Що се отнася до правото на правосъдие, то не е изрично установено в Глава втора „Основни права и свободи“. Уредбата си намира в Глава единадесета от ЗДУ, озаглавена „Управление на правосъдието и общо управление“. Още в чл. 1 от тази глава е предвидено ограничение, което може да бъде въведено със закон от текущия законодател, а именно пред достъпа до Върховния съд и до Върховния административен съд. Съгласно чл. 3: „Правен спор между частни лица не може да бъде разрешаван от друг орган на власт, различен от съда, освен ако това е предвидено в закон.“ С тази разпоредба се създава възможността за учредяване на особени юрисдикции. Важното е, че съдът не е задължен да разреши правния спор, отнесен до него, а само е предвидено, че правно действие имат единствено съдебните решения или тези на законоустановените особени юрисдикции. С други думи, на съда е предоставен монопол да разглежда и решава правни спорове, но не и задължението да стори това. При липса на такова задължение правото на правосъдие на конституционно ниво не е достатъчно добре гарантирано. Чл. 4 от Глава единадесета пък гласи: „Разпоредбите, касаещи функциите на съдилищата, отнасящи се до правораздаването, основните въпроси на организацията им (на съдилищата), както и съдебните процедури се установяват със закон.“ С тази разпоредба се проправя пътят пред евентуалните ограничения, които могат да бъдат поставени от текущия законодател пред упражняването на правото на правосъдие, което не е и изрично установено в ЗДУ. Заплащането на държавната такса може да бъде предвидено като предпоставка за образуването и разглеждането на делото от съда, докато в държави, в които на конституционно ниво правото на правосъдие е закрепено като основно, неотменимо, неотчуждимо и безусловно право, никакви ограничения или условия не могат да бъдат поставяни от текущия законодател пред неговото упражняване (така е в Република България примерно, както стана дума в статията „За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки“). Тъй като правото на правосъдие е фундаментално с оглед на обстоятелството, че без него защитата на останалите основни и конституционноустановени права може да бъде затруднена или напълно невъзможна, то липсата му било като изрично формулирано такова, било като задължение на съдилищата оставя впечатлението за недостатъчна гарантираност на защитата на правата и законните интереси на частните субекти на конституционно ниво.

4.2. Законова уредба

В Кралство Швеция уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата, не се съдържа изцяло в един-единствен нормативен акт с ранга на закон. Подобно на Република България правилата, касаещи въпросите за: момента, от който се дължат таксите; отношението им с броя на исковете и съотношението, в което последните се намират; освобождаването от заплащането на такса; както и случаите, в които такава се дължи от едната или другата страна в зависимост от изхода на делото, се уреждат в Кодекса за съдебното производство (КСП) в сила от 01.01.1948 г.[9] По отношение на гражданските дела това е сторено в Част втора „Общи положения за производството“, „I. Производства по граждански дела“, „Глава 18. Съдебни разноски“. Но в КСП не се разглежда въпросът за размерите на държавните такси, събирани от съдилищата. Тези такси са определени в Регламент 1987:452 на Министерството на правосъдието и се съдържат в неговото Приложение. Таксите са единствено прости. Разделени са в две категории – за делата, попадащи в Категория А, се дължи държавна такса в размер на 900 шведски крони (приблизително 186,33 лв.)[10], а за делата, попадащи в категория Б, се дължи държавна такса в размер на 2800 шведски крони (около 579,70 лв.). В Категория А са включени следните дела: осиновяване, настойничество и попечителство и право на лични отношения с детето; временните мерки по отношение на настойничество, попечителство, право на лични отношения с детето и местоживеенето му; промяна на името; назначаване на управител на имущество (при продължително отсъствие на лице); делба; разрешаване на продажбата на вещ в режим на съпружеска имуществена общност; нищожност, унищожаемост, действие, изпълнение, прекратяване на договори; ликвидация и назначаване на ликвидатор; разрешение за вливане и сливане на търговски дружества; произход; обжалване на решението на арбитражния съд[11]; одобряване от съда на постигната при процедура по медиация спогодба; интелектуална и индустриална собственост и др. В Категория Б пък са включени всички граждански дела, които по предмет не попадат сред изчерпателно изброените в Категория А. Също така в Категория Б попадат делата за несъстоятелност, тъжбите за образуване на наказателно дело от частен характер и др. Има и специфични такси, вариращи от 600 крони до 2500 крони, които отново са прости и зависят от предмета на делото, но не и от цената на иска. За подаването на жалба пред въззивния съд и пред Върховния съд не се дължат държавни такси![12] Струва си и да се подчертае, че по-висока държавна такса, събирана от съдилищата, от посочената по-горе в размер на 2800 крони (579,70 лв. ) няма.

Нормативната уредба на държавните такси, събирани от съдилищата в Кралство Швеция, дава нагледен пример за това как съдебните такси могат да бъдат и само прости. Подобно на нормативната уредба в Република България, така и тук размерите на таксите се установяват с акт на изпълнителната власт – Министерството на правосъдието. Таксите не само са прости, но и в голяма степен опростени, тъй като са групирани основно в две групи – Категория А, в която изчерпателно са посочени делата, за които се дължи такса от 900 крони, и категория Б, в която по негативен начин са определени делата, за които се дължи такса в размер на 2800 крони (т.е. за онези дела, които не попадат в обхвата на Категория А и на изключенията, предвидени изрично, за които се заплащат прости такси в границите между 600 крони и 2500 крони). При ниските държавни такси за производството пред първа инстанция достъпът до правосъдие е максимално улеснен за всички, които желаят да потърсят правата си по съдебен ред. Швеция е отличен пример за нормативно изразяване на разбирането, че таксата се дължи за услугата, която предоставя съдът, поради което и не следва да се определя спрямо материалния интерес. Идеята да се диференцират държавните такси, събирани от съдилищата, според предмета на делото е разумна, тъй като различния предметен обхват предполага различни процедури (така е и в българския Граждански процесуален кодекс, в Част трета „Особени искови производства“), а следователно и различна дейност, която следва да извърши съдът. По някои дела той няма да се налага да събира доказателства, а когато се налага, то нееднакъв ще бъде обемът на доказателствения материал, който следва да бъде разгледан и обсъден от съда. Делата могат да предполагат различна степен на фактическа и правна сложност като индикатор за тази сложност е на първо място предметът на делото. Не може да се очаква, че едно производство по несъстоятелност (за започването на което се заплаща такса от 2800 крони) ще има същата сложност и следователно ще изисква същите усилия от съда, както например дело за произход или за промяна на името. Освен това простите държавни такси не създават затруднения при изчисляването им, не се налага довнасяне или връщане на такса. Считам, че решението, възприето в Кралство Швеция, държавните такси да са единствено прости и да се определят според предмета на делото, а не според материалния интерес, в пълна степен отговаря на характера на таксите като възмездно плащане срещу насрещно дължима услуга. А ниският размер на тези дължими такси прави услугата достъпна и дава възможност на всекиго да защити правата си, когато последните биват накърнени.

По отношение на обжалването, възприетото в Кралство Швеция решение да не се дължат държавни такси при подаването на въззивната или касационната жалба е впечатляващо. При нито една от разгледаните вече държави такова не се наблюдава. Концепцията на шведския нормотворец е, че производството е едно. То е започнало с подаването на исковата молба, когато държавната такса е била заплатена. След това е приключило на първа инстанция с решение (или определение), което обаче подлежи на обжалване. След като страната желае да обжалва, то тя смята, че актът, с който делото е приключило на първа инстанция, страда от някакъв порок, т.е. че нейните права не са получили онази защита, която е следвало да им бъде предоставена. С други думи, съдът не е оказал услугата, за която страната си е платила, тъй като тази услуга включва и справедливо решение, даващо защита на засегнатото право и санкция срещу неоснователната претенция. Затова делото продължава на следващата инстанция, която да провери дали крайният съдебен акт страда от порок. Ако открие такъв, то тя ще прогласи нищожност, ще обезсили или отмени този акт, т.е. ще направи нужното за да получи правоимащият услугата, за която се е обърнал към съда. В Република България възприемаме образуването на дело пред горната инстанция като ново дело, а не като продължение на приключилото на предходната инстанция с краен съдебен акт, поради което таксуваме жалбоподателя на всяка инстанция (макар че в гражданскопроцесуалната теория не се спори, че силата на пресъдено нещо не съществува докато решението не влезе в законна сила, т.е. докато крайният съдебен акт подлежи на обжалване, то той не е окончателен, а може да се счита само за междинен резултат, който в зависимост от поведението на страните или ще стане окончателен, или ще бъде точно такъв – междинен, когато някоя от тях (или и двете) обжалват). В Кралство Швеция производството има различни етапи (инстанциите), но от началото му на първа съдебна инстанция до окончателното решение на втората или третата инстанции, спорът е един и целта е той да бъде законосъобразно и справедливо решен. Ищецът си е заплатил за услугата „законосъобразно и справедливо решаване на спора“ (или оказване на съдействие от съда, разбира се), а инстанционният контрол е само механизъм за гарантиране получаването на тази услуга. Това възприето в Кралство Швеция решение следва да бъде обмислено. То представлява един нов поглед върху съдебния процес и дава храна за размисъл за какво точно се дължи таксата, която се събира от съдилищата.

4.3. Заключение

Уредбата на държавните такси в Кралство Швеция от гледна точка на правните актове, в които се съдържа, е много сходна с възприетата у нас. Таксите са установени със закон (КСП), а размерите им са определени в подзаконов нормативен акт на Министерството на правосъдието. За разлика от българската уредба обаче всички съдебни такси са прости. След като бяха разгледани в предходната част от изложението, могат да бъдат изведени следните положителни аспекти в тяхната уредба: първо, таксите са прости, което е правилно, тъй като се дължат за една и съща услуга, която не се влияе от материалния интерес; второ, таксите са ниски, което гарантира достъпа до правосъдие на всички, които търсят съдействие за защита на нарушените си права или за упражняването на последните (при конститутивни искове и в охранителните производства); трето, не се дължат държавни такси при обжалване, тъй като инстанционният контрол е само механизъм за предоставяне на дължимата от съда услуга „законосъобразно и справедливо решение“, а производството е едно, макар и разделено на етапи от този контрол; четвърто, държавните такси не са много на брой, т.е. има само около шест различни размера, което улеснява ищеца при подаването на молбата му. Макар че може би ще породи въпроси относно безпристрастността на изследването, то имайки предвид колко благоприятна е уредбата за търсещите правата си лица, а и колко разумна и правилна е от гледна точка на правната теория (защото разбирането за същността на таксата като плащане, дължимо срещу услуга, тук намира най-пълното си развитие), негативни аспекти в уредбата по същество не могат да бъдат намерени. Може би единствено нормативният акт, в който следва да бъдат закрепени размерите на държавните такси, събирани от съдилищата, следва да е закон, а не акт на изпълнителната власт.

5. Обобщение

В настоящата разработка бяха разгледани законодателствата на трите скандинавски държави – Кралство Дания, Кралство Норвегия и Кралство Швеция – за да бъдат очертани основните разрешения, възприети в тях по отношение на държавните такси, събирани от съдилищата. Трудно е да се установи нещо общо и за трите, ала това не е и необходимо, тъй като целта на изследването е да отсее добрите и най-важното приложимите към българската реалност нормативно установени концепции на съответния чуждестранен нормотворец. В Норвегия и Дания както видовете такси, така и техният размер са установени с нормативен акт с ранга на закон, който изцяло (Норвегия) или почти напълно (Дания) съдържа нормативната уредба по отношение на тях. В Швеция уредбата е много сходна с българската, тъй като конкретните размери на държавните такси, събирани от съдилищата, се определят с акт на изпълнителната власт. Още в предходните две статии бяха посочени предимствата на законовата уредба на материята в цялост в нормативен акт с ранга на закон, поради което тук няма да бъдат повтаряни. Само ще бъде отбелязано, че основните аргументи в полза на това разрешение са стабилност на правната уредба (законите се изменят по-трудно от актовете на изпълнителната власт) и се улеснява правоприложителят, който следва да се обърне към един, а не към различни нормативни актове. Струва си да се отбележи възприетото в Норвегия решение Законът за съдебните такси да бъде преразглеждан ежегодно, за да бъдат актуализирани размерите им при необходимост.

Що се отнася до начина на определяне на таксите, то групирането по държави се изменя. В Дания и в Швеция те са определени по размер в нормативния акт, в който се съдържат, докато в Норвегия законът препраща към акт на изпълнителната власт, за да се определи точният размер, така както е сторено в Украйна и Беларус, тъй като съдебните такси биват обвързани с някаква друга величина.

По същността си възприетите размери или начините за тяхното определяне са различни за всяка от разглежданите държави. В Дания всяко от производствата, пред първа, въззивна или касационна инстанции се разглежда като състоящо се от две части – образуване на делото и разглеждане по същество, в което се включват прения или писмени защити. За всяка част се дължат такси, които са равни, освен когато материалният интерес е под 50 000 крони, в който случай се дължи само таксата за първата част. Този праг от 50 000 датски крони определя и вида на таксите. До неговото достигане таксите са прости, след което стават смесени, а достигнат ли сумата от 75 000 крони отново стават прости, тъй като тази сума се явява абсолютният максимум за държавните такси, събирани от съдилищата. За производствата пред въззивна и касационна инстанции се дължат по-високи такси, но разликата не е прекалено голяма. В Норвегия всички такси са прости, но са изключително високи, което прави завеждането на дело за защита на материален интерес с ниска стойност неизгодно. Таксите за обжалване са извънредно високи, като достигат почти пет пъти таксата за производството пред първата инстанция. Интересно разрешение в норвежкото законодателство е предвидено във връзка с всяко следващо първото съдебно заседание като до петото се дължи допълнителна държавна такса в размер на три пети от тази за завеждане на делото, а след това таксата става четири пети. Друго интересно разрешение е, че ако искът бъде отхвърлен, оттеглен или бъде извършен отказ от него, ищецът дължи допълнителна държавна такса. Тези две разрешения си струва да бъдат обмислени и от българския законодател, но за разлика от норвежкия следва да се предвиди, че санкциите (защото именно това представляват тези допълнителни държавни такси) следва да се налагат само ако ищецът или страната, предизвикала отлагането на делото, са били недобросъвестни. Така би се стимулирало добросъвестното упражняване на процесуални права. Недостатъкът на норвежкото законодателство е, че не се прави разлика между добросъвестност и недобросъвестност в тези случаи. В Швеция държавните такси, събирани от съдилищата, са прости. Те варират в диапазона между 900 крони и 2600 крони, като цената на иска не играе никаква роля при определянето на таксата. Определящ за размера на дължимата такса е предметът на иска, т.е. правото, чиято защита се търси. Това е правилно решение, тъй като различният премет на иска обуславя и различна фактическа и правна сложност или поне е първоначална индикация за такава. Таксите пред първа инстанция са ниски, а за обжалването такси въобще не се дължат, тъй като се приема, че въззивното и касационното производства не са нови производства, а контролни механизми, проявяващи се в рамките на вече образуваното производство, които гарантират приключването му със законосъобразен и справедлив окончателен съдебен акт, който е и търсеният от правоимащото лице резултат. Въззивното и касационното производства се възприемат като стадии на едно единно производство.

Препоръките, които могат да бъдат изведени от разгледаните решения в трите държави са следните: първо, държавните такси, събирани от съдилищата, следва да бъдат законоустановени и по вид, и по размер; второ, таксите трябва да бъдат прости (Норвегия и Швеция), но с определен, а не с определяем размер, т.е. в нормативния акт, с който се установяват, следва да бъде посочена и конкретна сума, която следва да се заплати; трето, таксите трябва да бъдат ниски, за да не се препятства достъпът до правосъдие или поне да не се затруднява (недостатъкът на норвежката уредба); четвърто, може да се предвиди заплащането на допълнителна държавна такса в намален размер от недобросъвестната страна, която превратно е упражнила процесуалните си права, с което или е дала повод за отлагане на делото, или пък ненадлежно е упражнила правото си на иск; пето, трябва сериозно да бъде обмислена идеята, залегнала в шведското право, че за по-горните инстанции не следва да се дължи държавна такса поради изложените по-горе съображения.

Автор: Владислав Дацов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Конституция на Кралство Дания (http://www.grundloven.dk/)

[2] „Предимно“, тъй като в самия закон се съдържат препращания към други нормативни актове, които също уреждат някои аспекти на държавните такси, събирани от съдилищата.

[3] Закон за съдебните такси (http://www.foxylex.dk/retsafgiftsloven/)

[4] Към 03.02.2017 г. една датска крона се разменя за приблизително 0,26 лв.

[5] Конституция на Кралство Норвегия (https://www.stortinget.no/globalassets/pdf/english/constitutionenglish.pdf)

[6] Закон за съдебните такси (https://lovdata.no/dokument/NL/lov/1982-12-17-86)

[7] От 01.01.2017 г. размерът на съдебната такса е 1049 крони, което към 03.02.2017 г. е равно на 231,23 лв.

[8] Четирите основни закона, съставляващи конституцията на Кралство Швеция (http://www.parliament.am/library/sahmanadrutyunner/Sweden.pdf)

[9] Кодекс за съдебното производство на Кралство Швеция (http://www.government.se/contentassets/a1be9e99a5c64d1bb93a96ce5d517e9c/the-swedish-code-of-judicial-procedure-ds-1998_65.pdf)

[10] Към 04.02.2017 г. една шведска крона се разменя за приблизително 0,21 лв.

[11] В Кралство Швеция арбитражът е много широко разпространен, а в последните години като друг алтернативен метод за решаване на спорове се популяризира и медиацията.

[12] Правен портал на Европейския съюз (https://e-justice.europa.eu/content_costs_of_proceedings-37-se-en.do?member=1)