Увод
Повод за написване на настоящата статия даде казус, който се наложи да разгледам. В него страните имаха сериозно аргументи да уговорят поредност за удовлетворяване на претенциите на купувача за евентуални недостатъци на продаваната стока. Това постави и сериозният въпрос – не се ли е объркал законодателят, като е забранил да се ограничава отговорността за недостатъци, при писането на закона и не следва ли приложимата уредба да се тълкува другояче.
Тук основният конфликт е между два принципа – защита на купувача като по-слаба страна в продажбеното отношение (тъй като той получава една непарична престация – т.е. не може да прецени отнапред качеството на полученото и да оцени рисковете от дефектна стока, а същевременно дължи пари – вещ, чието качество няма значение за никого, стига да е в съответното количество) и договорната свобода. Според това кое ще предпочетем, бихме могли да признаем по-засилена отговорност на продавача, който да няма възможност да я ограничи, или пък бихме могли да позволим на страните свободно да уговорят известни условия за реализиране на отговорност за недостатъци. Традиционно доктрината приема първата теза. От посоченото по-горе решение обаче се оказа, че тя не е в състояние да отговори винаги на икономическите условия. Въпросът тогава е – защо е предпочетено рестриктивното тълкуване на закона и къде се крият основните рискове за страните.
Настоящата статия опитва да отговори на този въпрос, като разгледа икономическите отношения, които отговорността за недостатъци цели да гарантира; ограниченията на законовия обхват на отговорността за недостатъци, следващи от някои правни принципи (вкл. на гражданския процес); аргументите „за“ и „против“ ограничаването на отговорността, както и границите, до които подобно ограничение би могло да достига.
Засегнати са основните тези в областта на отговорността за недостатъци при продажбата, разглеждани още през 1950-те години в съчиненията на Чудомир Големинов и Александър Кожухаров, както и съвременните тези по въпроса, застъпени основно в общите курсове по облигационно право (напр. на Ангел Калайджиев), както и в като че ли единствената българска монография по въпросите за отказа от отговорност – на Красимир Митев. Използвана е и съдебна практика, макар и невинаги пряко по възможността за ограничаване на отговорността за недостатъци, тъй като такива решения се срещат изключително рядко в правните информационни системи (всъщност за последните 22 години има три такива решения).
Тезите в статията са формулирани основно с утилитарни аргументи, изхождащи от икономическата същност на договора за продажба, както и интересите на страните с оглед развитието на икономиката и техниката. Разбира се, отговорът на поставения въпрос би бил невъзможен и без позоваване на основни правни принципи и техниките за езиково и систематично тълкуване на закона, като смятам, че получения резултат удовлетворява изискванията както на използваните извънправни теории, така и на основните положения на действащото българско облигационно право.
Съдържание на отговорността за недостатъци. Ограничения, приети от доктрината
Съгласно чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД „съглашението за освобождаване от отговорност [за недостатъци на продадената вещ] е недействително“. Смисълът на тази разпоредба като че ли е достатъчно ясен и не буди никакво съмнение относно обхвата на законодателната забрана – всяко ограничение на правата на купувача, изброени в чл. 195 ЗЗД е напълно недействително и той винаги може да ги упражни, стига да е налице фактическият състав, от който възниква отговорността.
Както винаги обаче „ясните“ на пръв поглед правила се превръщат в сериозни ребуси пред тълкувателя, когато се намесят реалните житейски и икономически отношения, които правните норми са призвани да защитят. Проблемът в случая възниква от абсолютния характер на забраната за освобождаване от отговорност за недостатъци и необходимостта от това страните по един договор да преразпределят риска помежду си. Така в редица случаи се оказва, че продавачът (а понякога – и самият купувач) има интерес да ограничи правата на своя контрахент, за да бъде отразен правилно поетият икономически риск в договора между страните. По тази причина правната доктрина отдавна се старае да „разхлаби“ тежките окови на забраната за ограничение на отговорността за недостатъци. Но дали това е възможно?
Съдебната практика се отнася скептично към проблема, макар че поради утвърдената правна уредба изглежда, че правните съветници на страните ги съветват да не използват подобни уговорки. В две намерени решения[1] страните са опитали напълно да ограничат отговорността на продавача за скрити недостатъци – естествено, подобно ограничение очевидно нарушава закона и съдебните състави дори не са се задоволили да се аргументират защо смятат, че подобна клауза е нищожна. Според мен същата противоречи и на добрите нрави, доколкото продавачът може да продаде напълно негодна вещ, като знае за недостатъка й, и така напълно да обезсмисли договорната връзка. По-интересно е едно значително по-старо решение на Върховния съд[2], според което ограничение на отговорността за недостатъци представлява и уговарянето на прекомерно кратък срок за преглед на получената вещ – по делото – три дена. Това ограничение също се свързва с добросъвестността на страните, доколкото не може да се очаква сложна вещ да се прегледа за кратко време. Интересното в случая е, че ВС не е разгледал въпроса дали подобна клауза не представлява съкращаване на давностните срокове, в които се носи отговорност за недостатъци – нещо, което законът изрично разрешава (чл. 197, ал. 1, изр. 3 ЗЗД). Съдилищата обаче не са имали възможност да разсъждават върху допускането на уговаряне на поредност на правата на купувача или други „модалитети“ на отговорността.
Доктрината е малко по-смела от съдебната практика – тя отдавна е приела, че забраната за ограничаване на отговорността за недостатъци не обхваща отговорността за вреди, настъпили от недостатъка на вещта, различни от покриването на недостатъка с пари или привеждането на вещ във вид годен за ползване за сметка на продавача. Съгласно чл. 195, ал. 2 ЗЗД за всички останали вреди, извън изброените, се отговаря по общите правила. Преобладаващата част от авторите[3] приемат, че тъй като чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД не се отнася до общите правила за обезщетение, то и ограничение на отговорността за вреди, настъпили вследствие на недостатъка на вещта, е допустимо. В случая ограничението на отговорността намира граница само в общата забрана за освобождаване от отговорност при умисъл или груба небрежност (чл. 94 ЗЗД).
Всъщност обаче не това е същественият проблем при отговорността за недостатъци – рискът от настъпване на допълнителни вреди, причинени от недостатъка на вещта понякога е по-малък от този да се извършат определени разходи за поправка на самите недостатъци или пък да се възложи ремонтът на трето лице. Така в днешния технологичен век е възможно дадена вещ да бъде поправена с много по-малко усилия от лицето, което я е доставило, отколкото от всеки друг субект на пазара, макар и тази поправка да е по силите на един широк кръг от субекти. В този случай за двете страни съществува определена изгода да предвидят ред, по който купувачът да може да упражни правата си в случай на недостатъци, като предвидят на първо място поправка, а едва след това – право да се иска замяна на вещта или намаляване на цената. Според едно относително изолирано мнение в доктрината (на акад. Чудомир Големинов)[4] това е възможно – страните могат да уговорят поредност за упражняване на правата на продавача. Но в някои други случаи е уместно напълно да се изключат права на продавача – например да не се извършват поправки, защото вещта има известна полезност и с недостатъци, а разходите за ремонт биха надвишили многократно намалението на цената, продиктувано от намалената полезност на вещта.
Следва ли в такъв случай да се приеме, че страните по договора биха могли да уговорят отпадане на някои от задълженията на неизправния продавач при недостатъци на вещта? Отговорът следва да намери упора в ограниченията на отговорността за недостатъци, произтичащи от закона, но и в ограниченията на възможността за намаляване на обема на отговорността по договорен път.
Приложимите правила при принудително изпълнение като de facto ограничение на отговорността за недостатъци
Разбира се, при разглеждане на проблемите на съдържанието на гражданскоправни задължения следва да се държи сметка и за средствата на гражданския процес, а и с правилата, които самият ЗЗД определя като приложими в случай а принудително изпълнение. При това следва да се има предвид, че законът дава на купувача свободен избор (по силата на диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, и поради липсата на други ограничения в закона) между всички права по чл. 195, ал. 1 и 3 ЗЗД – да развали договора и да иска връщане на цената, да поиска поправка на недостатъците, да иска намаляване на цената, а при заместими вещи – да поиска предаване на друга вещ от същия вид без недостаътци. Но щом веднъж купувачът направи своя избор, задълженият продавач няма право да избира замяна на изпълнението, освен на предвидени в закона основания.
При преценката на приложимостта на тези основания на първо място следва да се отговори на важния въпрос дали уреденият за купувача избор на възможност за компенсиране на недостатъците по чл. 195, ал. 1 и 3 ЗЗД се отклонява от общото правило, че длъжникът винаги може да предложи реално изпълнение, дори да му се предлага компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 2 ЗЗД). Струва ми се, че изричното уреждане на четири алтернативни права на купувача не дава основание да се приеме, че правилото за предпочитане на реалното изпълнение по чл. 79, ал. 2 ЗЗД се прилага и при отговорността за недостатъци на продадената вещ. Ако това правило се прилагаше и в случаите на недостатъци, законодателят не би се задоволил просто да изброи четири алтернативни права на купувача, а би установил определена поредност за упражняването им. Изводът, че празнина в закона липса би следвало да се направи с оглед на подробното уреждане на правилата за продажбата (като най-разпространен вид договор) в закона и като цяло очевидната изчерпателност на уредбата. В такъв случай следва да се приеме, че продавач, срещу когото е предявена претенция за връщане на част от цената по договора, не може да поиска вместо това да поправи недостатъците на продадената вещ или да я замени с друга от същия вид – законът предпочита интереса на купувача, който е направил своя избор.
Обратната хипотеза – „париране“ на претенцията за реално изпълнение чрез поправяне на недостатъците на закупената вещ или нейната замяна с друга от същия вид, обаче би била почти винаги възможна с оглед особеностите на изпълнителния процес. Съгласно чл. 526 ГПК при задължение за заместимо действие взискателят може да иска от съдебния изпълнител единствено да бъде овластен да извърши действието за сметка на длъжника, като единствено е възможно да се изиска предварително събиране на необходимите разноски (чл. 526, ал. 2 ГПК). Тези правила по същество дублират правилото на чл. 80, ал. 1 ЗЗД и тук също биха могли да бъдат приложени аргументите относно възможността да се замести компенсаторното обезщетение с реално изпълнение (вж. по-горе за чл. 79, ал. 2 ЗЗД). Разликата тук обаче е съществена – ГПК предвижда заместването на личното изпълнение с такова на разноски на длъжника като единствена възможност на кредитора за заместимо действие, докато при паричните задължения възможностите за осребряване на имуществото на длъжника са далеч повече (вж. чл. 465 – 518 ГПК). Следва да се посочи също така и темпоралния момент при този вид изпълнение – изпълнителният процес е винаги един завършващ етап на развитие на гражданскоправните отношения, който цели да замести волята на виновно неизпълняващия длъжник. При невъзможност да се проведе изпълнителен процес и нежелание на длъжника да изпълни, правото е безсилно. Поради това и тъй като българският изпълнителен процес предоставя само една възможност за изпълнение на заместими действия, се оказва, че продавачът винаги ще може да компенсира парично недостатъците, за които отговаря.
Това становище, разбира се, има и своята напълно логична житейска упора. Правилата за отговорност при недостатъци целят да защитят интереса на кредитор, който веднъж вече е получил лошо реално изпълнение. При това положение безкрайното „затъване“ в нови и нови опити за реално изпълнение чрез поправка би било икономически необосновано. Осигуряването на разходите за поправка е логичният житейски заместител, при който на купувача му се връща онова, от което се е лишил – пари (разбира се, в по-голям размер), вместо онова, което се е оказало фактически невъзможно да има – вещната престация по договора, макар и именно тя да е целеният му резултат. В този случай законодателят е уредил отношенията следвайки аргументи за житейската полезност на престацията, като се отчита и интересът на длъжника – той не би следвало да може да бъде принуждаван безкрайно да изпълни нещо, което очевидно не е в рамките на възможностите му. Затова отношенията се уреждат на базата на паричната компенсация по силата на общите правила на изпълнителния процес, а не се търси винаги реално изпълнение.
Възможно ли е да се ограничи отговорността с договора за продажба?
Установеното по-горе относно възможностите за принудително изпълнение на продавача за отстраняване или компенсиране на установените недостатъци е основен аргумент в полза на тезата, че забраната за освобождаване за отговорност за недостатъци на продадена вещ по чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД, не е абсолютна. Тази забрана следва да се тълкува като ограничаваща единствено пълното изключване на всякакви права на купувача при недостатъци на купената вещ.
Първият аргумент в подкрепа на посоченото разбиране вече беше посочен – изпълнителният процес тъй или иначе дава право на длъжника да замени реалното изпълнение с парично обезщетение в случаите на недостатъци на вещта. При наличието на тази възможност е абсурдно да се приеме, че реализацията на заместващата престация е допустима само след тежкото и бавно преминаване през два процеса относно вземането – съдебен и изпълнителен. Страните би следвало да могат да постигнат същия резултат и без съдействието на държавни органи – чрез уговаряне на отговорността помежду си.
Контрааргументите срещу посочената позиция са основно в два аспекта – с оглед на езиковото тълкуване на чл. 193 ЗЗД и на целите на уредбата на отговорността за недостатъци при възникването ѝ в ЗЗД от 1950 г.
Първата теза срещу възможността за ограничаване на отговорността за недостатъци се основава на езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 193 ЗЗД, като твърди, че понятията „освобождаване от отговорност“, „намаляване на отговорността“ и подобни, използвани в законодателството, имат винаги едно и също значение[5]. Разбира се, в повечето случаи от законодателството не следва да се очаква абсолютна прецизност при използване на думи, които нямат утвърдено правно значение и назовават подобни феномени. Аргументи за еднаквото или различно тълкуване на посочените изрази могат да се черпят в различни посоки. В крайна сметка взирането в значението на употребените от ЗЗД глаголи, обозначаващи ограничаване или пълно освобождаване от отговорност, само по себе си не води до еднозначни отговори. Така използваната в чл. 193 ЗЗД дума „освобождава“ и производните й се използват на други места в закона както за да обозначат пълна липса на отговорност (чл. 81, ал. 2 ЗЗД; чл. 83, ал. 1 ЗЗД, където имаме пряко разграничаване между „намали обезщетението“ и „освободи от отговорност“), така и нейното ограничаване по обем (чл. 192, ал. 2 ЗЗД, който предвижда „освобождаване“ от отговорност за евикция). Като че ли най-сериозният аргумент за тълкуване следва от употребения в чл. 373, ал. 3 ТЗ израз относно невъзможността да се ограничи отговорността на превозвача за повреди на товара – разпоредба, заимствана буквално от отменен през 1996 г. текст на ЗЗД – която ясно се посочва, че съглашението за „освобождаване от отговорност“ на превозвача е недействително. Тук и частичното ограничаване на отговорност е изключено от закона – при договора за превоз, както се сочи в доктрината[6], а и в съдебната практика[7], отговорността на превозвача е почти обективна и възможностите за екскулпиране са минимални. Следователно „освобождаването от отговорност“ на превозвача по чл. 373 ТЗ би следвало да означава забрана за всякакво намаляване на обема ѝ, а не само пълното изключване на отговорността. Очевидно, при наличието на толкова разнопосочни значения на глагола „освобождава“ (сравни цитираните чл. 83, ал. 1 ЗЗД и чл. 373, ал. 3 ТЗ) „чистото“ езиково тълкуване на разпоредбата, забраняваща ограничаването на отговорността за недостатъци, не води до еднозначни изводи за това какви ограничения на отговорността допуска законът.
При това положение езиковите аргументи за значението на законовата забрана следва да бъдат допълнени от такива на систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД. Ал. 3 на чл. 193 ЗЗД има за цел да ограничи кръга обстоятелства, при които отговорност за недостатъци не възниква. Така първото изречение посочва, че отговорността за недостатъци е безвиновна (незнанието за недостатъка не изключва отговорността на продавача). Същевременно цялата разпоредба на чл. 193 ЗЗД посочва кога продавачът отговаря за недостатъци, дефинирайки хипотезите, при които възниква отговорност. Чл. 194 ЗЗД пък урежда възможността д не възникне отговорност при неполагане на дължимата грижа от страна на купувача – т.е. урежда хипотеза на препятстващи отговорността обстоятелства. Съдържанието на отговорността за недостатъци пък е посочено в чл. 195 ЗЗД. Оттук би могло да се направи извод, че законът в чл. 193 – 194 посочва от кои факти възниква отговорност, а едва в чл. 195 се уточняват правните ѝ последици. Т.е. чл. 193 ЗЗД, който употребява понятието „освобождаване“ от отговорност, за разлика от общия текст на чл. 94 ЗЗД, който забранява при определени обстоятелства „изключването“ или „ограничаването“ на отговорността, се отнася само до това, че продавачът винаги следва да понесе някаква отговорност за недостатъци, а не и че тя трябва задължително да има посочения в чл. 195 ЗЗД обхват.
Втори аргумент за това, че забраната за освобождаване от отговорност за недостатъци на продадената вещ означава забрана за изключване на коя да е от възможностите на кредитора за удовлетворение, идва и от декларираната цел на промяната на правната уредба на отговорността за недостатъци по новия ЗЗД (1950 г.). Според редица автори[8] новият ЗЗД засилва отговорността за недостатъци, като въвежда по-строги изисквания за добросъвестност на кредитора. При това положение е обяснимо защо законът е следвало да допуска малко отклонения от посочените в него правила, включително от реда за удовлетворение. Още повече, чл. 197 ЗЗД позволява свободно съкращаване на срока на отговорността за недостатъци – т.е. продавачът винаги би могъл да намали риска си да бъде привлечен към отговорност, но никога не може да я изключи напълно, ако наистина е продал некачествена стока.
Разбира се, тези разсъждения представят едно правно валидно основание за ограничение на договорната свобода на страните. Те обаче не следва да се приложат поради факта, че уредбата, създадена през 1950 г. е била пригодена да обслужва една коренно различна от съвременната икономическа система. И разликите не са само от идеологически характер – вярно е, че днес е много по-лесно на пазара да се открият различни видове вещи и понятието „дефицитни стоки“ е трудноприложимо към пазарната среда, но онова, което по-скоро определя отговорността за недостатъци е не достъпът до стоки, а по-скоро отношението към заменимостта им и наличието на запазени пазарни „пространства“ на различните производители, гарантирани им със съответни търговски марки. С навлизането на масовото производство на стоки и все по-късите цикли на замяна на различни видове стоки (поради технологични подобрения, иновации, несъвместимост с нови стандарти и т.н.) диференциирането на отговорността на продавача би следвало да има връзка с интересите на купувача.
Така когато става въпрос за определена технологична стока, която се предлага от множество различни доставчици, купувачът би се чувствал сериозно разколебан да получи поправка на стоката, щом тя веднъж се е повредила, а вместо това би избрал парично обезщетение, за да може да си купи подобна вещ, но на друг производител. От друга страна това желание може да доведе до вреди за продавача, поради което при потребителските стоки законодателят изрично е уредил поредност на претенциите за недостатъци на вещи (наричани „несъответствия“ в терминологията на ЗЗП) – първо се търси запазване на доставчика чрез поправка или замяна на продукта (чл. 112, ал. 1 ЗЗП), а едва в последствие може да настъпи парична компенсация (чл. 113, ал. 3 ЗЗП). В същото време пък е възможно определени предприятия да са се специализирали само в продажба на опредени стоки и да нямат ресурс за поправката им, или същата да е прекалено скъпа (поради това ЗЗП урежда и възможност за замяна на „несъответна“ стока вместо поправката ѝ, по усмотрение на търговеца – чл. 112, ал. 2 ЗЗП).
Промените в областта на потребителското законодателство говорят в полза на това, че отговорността за недостатъци би следвало да може да се прецизира с оглед на обема си между страните по договора. Наличието на пазар на монополистична конкуренция (свободна конкуренция между голям брой пазарни субекти и съответно търсене, но ограничаване на конкуренцията чрез субективни съображения за предпочитание на производител) предполага засилване на договорната свобода между контрахентите, за да запазят те пазарния си дял при подходящ баланс на интереси. При това, като се съобрази, че правилата на ЗЗД за отговорността за недостатъци намират приложение и при сделки между търговци, свободата на пазарно поведение не би следвало да се ограничава чрез стриктното тълкуване на един забранителен режим, създаден при различна пазарна и техническа конюнктура.
Всички тези аргументи са признати в доктрината[9] като основание за въвеждане на възможност за ограничаване на отговорността за недостатъци, особено в отношения между търговци, които по-добре познават интереса си. В същото време обаче цитираното съчинение на Красимир Митев приема, че различно тълкуване на разпоредбата на закона освен като пълна забрана за ограничаване на отговорността е немислимо и промените изискват съответно изменение на законодателството. Според мен употребеният в ЗЗД израз (както е посочено по-горе) дава възможност за интерпретация в съответствие с икономическите условия и удържането на „чистия разум“ на законодателя на всяка цена няма основание при променени икономически условия.
На последно място противниците на тезата за допустимото ограничаване на отговорността за недостатъци биха могли да изложат и един формалноправен аргумент – може да се твърди, че ограничението на отговорността за недостатъци чрез забрана да се упражняват някои от алтернативните права на купувача (чл. 195 ЗЗД) представлява отказ от бъдещи права. В предишна своя статия (в съавторство с Попова, Р. Отказът от бъдещи права: Гледната точка на австрийското и българското право. https://gramada.org/отказът-от-бъдещи-права-гледната-точк/) съм изразил позицията си относно посочената теза[10]. В частност по отношение на отговорността за недостатъци не приемам, че отказът от отговорност, направен с договор, обосновава прилагането на „класическите“ аргументи срещу отказа от бъдещи права – че става въпрос за отказ от правоспособност или за разпореждане с неизяснени по съдържание права. Напротив, ограниченията на отговорността и уговарянето за ред за осъществяване на отговорност се възприемат като случаи, в които е напълно допустимо кредиторът да се лиши доброволно от свои права или да определи определени тежести при упражняването им.
В съответствие с казаното и поради липсата на легитимен интерес, който налага пълна забрана на ограничаването по обем на отговорността за недостатъци на продадена стока, би следвало да се приеме, че забраната за ограничаване на отговорността по чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД се прилага само в случаите на пълно изключване на отговорност за недостатъци или поставянето на условия за настъпването ѝ, каквито законът не е предвидил (например вина на продавача). Ако това тълкуване на закона бъде прието обаче, възниква въпросът – къде е границата при осъществяване на отговорността.
Доколко могат да бъдат ограничени правата на кредиторите?
Разбира се, границите при ограничаване на отговорността за продажба на вещ с недостатъци, се определят най-вече от общите правила за ограничаването на отговорността – така не може да бъде ограничена отговорността на продавача, когато това противоречи на закона и на добрите нрави (чл. 9 ЗЗД) и когато същият е допуснал продажба на вещ с недостатъци поради умисъл или груба небрежност (чл. 94 ЗЗД).
Тези две хипотези се нуждаят от известна конкретизация. На първо място наличието на вина у продавача при отговорността за недостатъци намира малко по-особена проявна форма – продавачът има вина, когато е знаел за недостатъка на вещта, но я е продал, без да съобщи това на купувача, или когато не е положил достатъчно грижи, за да узнае за недостатъка. При ограничаването на отговорността грижата, която продавачът винаги трябва да положи, за да се освободи от отговорност ще бъде онази, която обикновеният човек прилага при грижата за поддръжка на своите вещи – т.е. границата на грубата небрежност. В тези случаи продавачът би следвало винаги да отговаря според изискванията на закона – т.е. спрямо него купувачът винаги ще има и четирите права по чл. 195 ЗЗД, независимо от противни уговорки.
Ограничаване на отговорността за недостатъци чрез изключване на правото на купувача да иска отстраняване на недостатъците пък би съществувало винаги, когато купувачът смята вещта създава опасност за трети лица. В подобни случаи законодателството (чл. 130 и сл. ЗЗП и редица специални закони и подзаконови актове) задължава производителите и търговците на стоки да не продават стоки, които са опасни и могат да причинят вреди на други лица[11]. Очевидно е, че ако разбере за такава опасност, купувачът, който сам ще понесе отговорност при нанасяне на вреди на трети лица от закупената вещ, следва да има правото да поиска поправка на вещта. Същите разсъждения се прилагат и в случаите, когато купувачът смята да използва вещта си, като я предоставя за достъп на широк кръг трети лица – в тези случаи създаването на какъвто и да било риск за тези лица противоречи на добрите нрави.
Извън тези „твърди“ ограничения възможностите за изключване на определени права на купувача не могат да бъдат отнапред ограничени на базата на абстрактни хипотези.
Възможностите купувачът изцяло да бъде лишен от някое от правата си при възникване на недостатъци следва винаги да се преценяват за съответствие с добрите нрави с известно съмнение. Причината е, че кредиторът бива лишен от едно право, което законът по принцип му признава. Въпреки това възможността да бъде изключено едно от правата на кредитора понякога е икономически обоснована – напр. в някои случаи продавачът е производител на една стока, но няма възможност да я ремонтира и други лица извършват сервизна дейност; в други случаи пък замяната на една стока (напр. поради прекомерни транспортни или инсталационни разходи) е далеч по-неизгодна от поправката ѝ и т.н. Тъй като правата на кредитора при недостатъци на вещта по принцип не са уговорени в обществен интерес (извън посочените по-горе случаи), а и икономическите интереси на страните предполагат изключване на някои от правата на кредитора, то в този случай не би следвало волята на страните да бъде ограничавана поради наличието на преодоляващ законодателното ограничение интерес. Критерият за това дали едно ограничение е допустимо е дали се злоупотребява с т.нар. „информационен дефицит“ – обстоятелството, че при договора за продажба купувачът винаги е по-малко информиран за риска от това да закупи повредена стока, отколкото продавачът, който постоянно е в досег с такива продукти и има статистически по-добра представа за възможностите да възникне отклонение в качеството.
От друга страна едно право на кредитора по договора за продажба не и следвало никога да може да бъде изключено – това е правото да развали договора. Това е така, тъй като институтът на развалянето е средство за кредитора да се отърве от едно свръхобременително за него правоотношение, по което не е получил нищо срещу собственото си задължаване. В този случай свободата на договаряне страда, тъй като не може да доведе до естествената си цел – максимално задоволяване на интересите на страните по договора, а вместо това запазва едно нетърпимо състояние – едно лице се е задължило в очакване да получи нещо насреща, а всъщност нищо не получава. Тази ситуация се отразява и на кредиторите на страната, която би могла да развали договора, тъй като те ще се конкурират с още един кредитор, който от своя страна е неизряден. Поради това не би следвало едно лице да може да бъде лишено от правото да развали даден договор. Доктрината[12] и практиката[13] обаче отдавна са приели, че страните могат да уговорят и други условия за развалянето освен предвидените в закона. Така например, по аналогия с чл. 206, ал. 1 ЗЗД и тълкувайки правилото за същественост на недостатъците (чл. 193, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 87, ал. 4 ЗЗД) страните биха могли да уговорят, че за тях несъществено неизпълнение на договора е несъответствието на 20% от предаденото количество вещи с определени недостатъци и че договорът не може да се развали в този случай, а вредите следва да се поправят по друг начин. Възможно е и да се уговори срок за отстраняване на недостатъците, след който да настъпи развалянето (аналогия с чл. 87, ал. 1 ЗЗД). Тези изменения на начина на разваляне би следвало да се смятат за допустими с оглед посоченото вече разсъждение в доктрината за допустимостта на изменението в условията за разваляне на договорите, признато и от съдебната практика[14], както и с оглед задоволяването на интереса на страните.
В останалите случаи на ограничаване на отговорността – с изменение на начина на упражняване на правата на купувача при недостатъци на вещта, без тези права да се губят, преценката за действителност би следвало да изхожда от принципите на правото и разбиранията за съответствие с добрите нрави. Критерият отново ще бъде дали кредиторът не е прекомерно затруднен при защита на своя интерес (по начин, който обезсмисля договорната отговорност). Тук следва задължително да се има предвид и забраната за облекчаване на отговорността при умисъл или груба небрежност – чл. 94 ЗЗД, и свързаното с нея правило, че длъжникът, нанесъл недобросъвестно вреди, следва да отговаря по-строго – чл. 82, изр. 2 ЗЗД. Така преценката би следвало да е дали на кредитора обосновано с оглед предмета на договора (характера на закупените вещи, качеството им и възможността да се заменят) и другите му допълнителни условия (напр. разсрочено плащане, ползване на форми на търговски кредит, продажба с цел дистрибуция и т.н.) обосновано са ограничени определени права или не.
Частен случай на такова ограничение на правата на кредитора е възможността за уговаряне на поредност при отстраняване или обезщетяване на недостатъците. Според мен подобна ограничение би следвало да се признае за действително, доколкото съществуват законови режими, които уреждат задължителна поредност – напр. при потребителската продажба (първо се търси замяна или поправка на стоката, едва след невъзможност за привеждане в съответствие с договора в едномесечен срок са допустими намаляване на цената или разваляне – чл. 112 – 113 ЗЗП). Не е немислимо, че търговец, който обикновено търгува с потребителски стоки, би имал интерес да приложи и към клиентите си – търговци, същите условия (от съображения за улесняване на търговската политика, за по-бързо обслужване и т.н.), поради което и уговаряне на такава поредност не би следвало да може да се изключи, освен ако тя очевидно е във вреда на интересите на купувача (напр. срок за поправка на бързооборотни стоки за търговия и т.н.). Преценката отново е фактическа и би следвало да се прави за всеки отделен случай, като се разглеждат характеристиките на стоката и възможността за установяване и поправка на недостатъците, както и възможните вреди за купувача при упражняване на различните му права.
Разбира се, не е невъзможно страните да установят и още един начин за ограничаване на отговорността за недостатъци, при това без пряко да засягат правилата на закона за ограничаването на отговорността – тъй като законът позволява съкращаването на срока, в който купувачът може да упражни правата си, същият може бъде ограничен до относително кратка продължителност[15]. Както вече беше посочено по-горе (Решение № 547/1993 г. на ВС, V ГО) това създава риск да се засегнат добрите нрави, тъй като купувачът може и да бъде оставен без ефективна защита. Затова в договора следва да се уговори гаранционна отговорност, която да създаде определени правила за ощетения купувач, но за разлика от законовата отговорност няма пречки да бъде оформена по волята на страните – с ограничаване на възможните им права, уговаряне на поредност и т.н. Това е като че ли единствения „безрисков“ начин страните да постигнат целите си за напасване на своите права към нуждите на конкретната сделка, без да се стига до спорни тълкувания на закона.
Заключение
В заключение би следвало да се посочи, че разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ЗЗД относно ограничаването на отговорността на продавача за недостатъци търпи различни тълкувания. Досега доктрината е предпочитала разширителното ѝ и ограничаващо свободата на договаряне тълкуване с аргументи за защита на добросъвестността и по-добра защита на кредитора. С оглед на икономическите условия обаче тази „засилена защита“ би могла да се окаже и бич за имуществото на длъжника, който не подобрява баланса между страните по договора и ги лишава от възможността за взаимно изгодно споразумение. При това положение би следвало да се предпочете свободата и да се търсят нейните граници в конкретни случаи, а не да се налага тотална забрана. Може би именно страхът от твърде засилена власт на правоприложителите досега е давал основание за тълкуването срещу договорната свобода, но според мен рискът от противоречиви тълкувания относно допустимия обхват за ограничаване на отговорността може да се преодолее чрез разумно използване в договорната практика и правилно формулиране на договорни клаузи от страните.
Автор: Андрей Георгиев, юрист
[1] Решение № 610/13.12.2013 г. по гр. д. № 994/2013 г. на РС-Търговище, в сила, и Решение № 1092/27.03.2015 г. по гр. д. № 17563/2013 г. на РС-Пловдив, в сила.
[2] Решение № 547/07.07.1993 г. по гр. д. № 1622/1992 г., V ГО.
[3] Митев, Кр. Освобождававащи клаузи в договорите. С., Сиби, 2007, с. 200. Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. С., Сиби, 2001, с. 384.
[4] Големинов, Ч. Гражданскоправни форми на борбата за качество на продукцията. С., 1963, с. 46.
[5] Митев, Кр. Цит. съч., с. 16.
[6] Герджиков, Огнян. Търговски сделки. Трето прераб. и доп. изд. С., „Труд и право“, 2008, с. 171- 172. Голева, П. Търговско право. Втора част. С., „Апис“
[7] Решение № 171/19.03.2013 г. по т.д. № 820/2011 г., I ТО; Решение № 87/01.07.2011 г. по т.д. № 517/2010 г., II ТО; Решение № 59/05.03.2013 г. по т.д. № 662/2012 г. на АпС-Варна.
[8] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция, петко Попов. С. 2002, УИ „Св. Климент Охридски“, с. 83. Сталев, Ж., Характерни особености на новия правен режим на продажбата, Известия на БАн, 1951, кн. 3-4, 41.
[9] Митев, Кр. Цит. съч., с. 208 – 211.
[10] Следва да се отбележи, че Красимир Митев (Цит. съч., с. 48 – 49.) приема, че ограничението на отговорност не представлява случай на отказ от права, тъй като отказът от права е винаги едностранна сделка. В цитираната тук статия е защитена обратната теза, като се пиема, че за отказа от права не е меродавна правната форма на отказа (едностранна сделка или договор), а правната последица – загубване на правото по волята на титуляра.
[11] Митев, Кр. Цит. съч., с. 204 приема, че при изричните случаи на забрана за изключване на отговорност в закона една от причините за такова ограничение е запазване на здравето и живота на другата страна по договора и на третите лица.
[12] Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. Пето изд. С., Сиби, 2010, с. 368.
[13] Решение № 78/17.06.2015 г. по гр.д. № 379/2015 г., II ГО; Решение № 202/25.07.2012 г. по гр.д. № 1145/2011 г., III ГО; Решение № 931/21.01.2010 г. по гр.д. № 5000/2008 г., III ГО.
[14] Така напр. Решение № 21/30.06.2015 г. по т. д. 1107/2012 г., I ТО; Решение № 153/28.12.2012 г. по т.д. № 1022/2011 г. , I ТО; Решение по ВАД № 64/1995 г.
[15] Това не може да стане при потребителските продажби, където срокът е уреден в закона и не може да бъде скъсяван във вреда на потребителя – арг. от чл. 3, ал. 1 ЗЗП.
Подобни статии
ОТНОСНО ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ ДА ПРИЕМЕ РАБОТАТА И ДА УВЕДОМИ ИЗПЪЛНИТЕЛЯ ЗА НЕДОСТАТЪЦИ ПРИ ДОГОВОРА ЗА ИЗРАБОТКА
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ОБЯВЯВАНЕТО НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ ДОГОВОР ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН ПО ИСК НА ПРОДАВАЧА
Конкуренция между апорт и особен залог на търговско предприятие във връзка с придобиване на правa върху недвижим имот
За отговорността на лекаря спрямо увредения пациент и спрямо лечебното заведение – негов работодател
За симбиозата между правата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1 ЗЗД
