Въпросът, който ще бъде изследван в настоящата статия, е включен в обхвата на Тълкувателно решение (ТР) № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, като видно от Предложението за образуване , точка 2, в практиката на ВКС е налице противоречие по въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ преминаване от положителен установителен за собственост или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно[1]. Преобладаващо практиката приема, че подобно изменение е допустимо с аргумент, че то касае единствено вида на търсената защита, но не и фактическите твърдения, на които се основава искът[2]. Друга част от практиката[3] обаче е на становище, че едно такова изменение би представлявало не само промяна на петитума, но и на основанието на исковата претенция, а това, съгласно чл. 214, ал, 1, изр. 2 ГПК, е недопустимо. Именно за да разреши противоречието в практиката, ВКС с Разпореждане на Председателя от 17.06.2014 г. е образувал ТР № 4/2014 г. на ОСГК.
Освен с анализа на законовите текстове отговорът на така поставения въпрос трябва да се съобрази и с уеднаквената и задължителна за всички съдебни инстанции практика, обективирана в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК. Макар същото вече да е било предмет на основателна критика[4] , неговите крайни изводи по някои въпроси на защитата чрез положителен и отрицателен установителен иск за собственост би следвало да служат като ориентир на върховната инстанция при постановяването и на ТР № 4/2014 г. в обсъжданата част.
Спорното обстоятелство, довело до противоречията в практиката, се състои в това дали при изменение на иска от отрицателен установителен в положителен, както и при обратната хипотеза, се променя основанието на предявения иск. Безспорно е, че другият индивидуализиращ белег на предмета на иска[5] – петитумът на исковата молба – се променя, тъй като при положителния иск се отправя искане от съда да установи, че ищецът е собственик, докато при отрицателния – че ответникът не е собственик. В този смисъл аргументацията на решенията, заемащи позиция за допустимост на изменението на иска в обсъжданите случаи, се изчерпва с твърдението, че при тях не се изменя основанието на иска, ами единствено видът на търсената защита. Това становище, макар и да е водещо, видно от цитираната съдебна практика, обаче е неудържимо, ако бъде приложено към всички възможни хипотези на изменение на иска от отрицателен установителен в положителен и обратното.
Основанието на иска традиционно се разбира като сбора от обстоятелствата, на които се основава претенцията на ищеца, или фактите, от които произтича претендираното с исковата молба право[6].
Следвайки тази дефиниция и сравнявайки основанието на иска при отрицателния установителен иск със същото при положителния, се налага изводът, че се касае за осезаеми разлики, заради които изменение на иска от единия в другия е по принцип недопустимо.
На първо място, докато при отрицателния иск предмет на делото между страните е правото на ответника, то при положителния това е правото на ищеца
[7].
И макар че между тях може да съществува връзка, подобна връзка не е условие, нито обичайна практика, при предявяването на един от двата иска. Едно е ищецът да твърди, че е собственик на спорната вещ на определено правно основание, а съвсем друго – да твърди, че ответникът не е собственик на вещта, без обаче той самият да твърди, че притежава собственически права. С решението по положителен установителен и ревандикационен иск е възможно да се установи кой е собственик на спорната вещ, докато при отрицателния установителен иск нищо подобно не се установява[8].
Именно това е и причината за сравнително честата употреба на практика на отрицателния установителен иск. Предявявайки отрицателен установителен иск, лица, които не просто не твърдят, че са собственици на вещта, но е възможно дори да твърдят, че не са собственици на вещта (например наематели, лица с ограничени вещни права като право на ползване по чл. 56 ЗС и др.) биха могли да се защитят, в случай че едно трето лице застрашава тяхното владение на основание твърдяно право на собственост. Целта в подобни случаи е да бъде отблъсната претенцията на ответника, без да се твърди насрещно право на собственост на ищеца, а даже напротив – ищецът черпи правния си интерес за предявяването на отрицателния иск именно от обстоятелството, че той самият не е собственик и не може да използва друг вещноправен път на защита[9]. В този случай твърдението, че правото на собственост върху вещта не принадлежи на ищеца, е неминуемо част от основанието на иска. То е заявено още с исковата молба, ползва се като аргумент за наличие на правен интерес и същевременно е твърдение, което превръща в предмет на делото предполагаемата липса на насрещно право на собственост у ответната страна, а не предполагаемото наличие на право на собственост у ищеца.
Обръщайки се към ТР № 8/2012 г. на ОСГТК, ще видим, че самото то ясно различава хипотезите на отрицателен и положителен иск от гледище на въведените в процеса твърдения на страните, притежаващи качеството основание на иска. В мотивите на ТР четем следното: „При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.“
Очевидно, че самият ВКС е разграничил много ясно основанието на отрицателния от основанието на положителния иск, когато се касае за искове за собственост. Докато преобладаващата практика чете чисто формално текста на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, без изобщо да анализира неговите специфики, когато става дума не за какви да е, а за вещни искове, то правилно в цитирания по-горе откъс ВКС е прието, че от вида на търсената защита зависи дали съдът трябва да изследва предпоставките за наличието на конкретно правно основание от страна на ищеца, или предпоставките за наличие на което и да е правно основание от страна на ответника.
Цитираното разграничение води до редица процесуални особености, които допълнително затвърждават мнението, че изменението от отрицателен в положителен иск, и обратното, не представлява просто промяна във „вида на търсената защита“. Така например на плоскостта на силата на пресъденото нещо в случай че ищецът е предявил едно конкретно основание за придобиване на собствеността (например сделка), то ако с влязло в сила решение съдът установи спрямо него, че не е собственик на това основание, той запазва правото си да предяви отново положителен иск с твърдение, че е станал собственик на друго основание – например придобивна давност[10]. Липсата на пречка за подобно развитие от гледна точка на силата на пресъдено нещо се дължи именно на факта, че първият иск е имал за свое основание конкретни твърдения на ищеца за придобиване на вещта. В същото време ако ищецът предяви отрицателен установителен иск, а ответникът не съумее да докаже нито едно основание, на което е станал собственик на вещта и спрямо него се установи с влязло в сила решение, че не е собственик на вещта, то в един последващ процес, по който ответникът от първия процес вече е ищец по положителен иск, ищецът от първоначалния процес, този път ответник, ще може да направи валидно възражение за сила на пресъдено нещо по чл. 298, ал. 1 ГПК и вторият процес ще бъде прекратен.
Разбира се, проведеното разграничение води и до напълно различна доказателствена тежест[11], тъй като при отрицателния иск ответникът има тежестта да докаже основание, на което е станал собственик на вещта, а при положителния ищецът следва да доказва фактите, на които основава претенцията си, при това единствено онова основание, което е избрал за предявения от него иск, но не и други хипотетични основания, които ищецът би могъл да използва в други искови производства със същата правна квалификация, тъй като последните не са обхванати от силата на пресъдено нещо на предявения от него положителен иск.
В мотивите на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК се чете също така как за разлика от всички други искове при отрицателния установителен иск основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег[12]. Щом основанието не е индивидуализиращ белег единствено на отрицателния установителен иск, значи очевидно се касае за иск явно отличим от положителния установителен, където при неяснота на основанието исковата молба ще бъде върната за отстраняване на нередовности на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, а ако в исковата молба изобщо няма посочено основание, то това ще доведе до прекратяване на производството по делото – арг. чл. 130 ГПК вр. чл. 127 ГПК. Така ако приемем тезата, че е допустимо изменение от отрицателен в положителен иск, не става ясно как следва да процедира съдът, когато производството е започнало като производство по отрицателен установителен иск, без ищецът да е посочил основание (тъй като не е длъжен да го прави), а впоследствие е извършено изменение в положителен. Следва ли да се дават указания на ищеца в този случай или не?
Своеобразието на отрицателния установителен иск за собственост, дължащо се на специфичното му основание, се потвърждава и от факта, че същият не води до прекъсване на придобивната давност[13], за разлика от положителния. След като чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС предписва, че давността се прекъсва с предявяване на иск, то излиза, че изменението на вече предявен иск (което би довело до прекъсване на давността) се приравнява на предявяване на нов иск от гледна точка на материалноправния си ефект. Формално погледнато, аргументи за подобно приравняване не могат да се извлекат нито от материалния, нито от процесуалния закон.
Основен критерий при разглеждането на въпроса за допустимостта на изменението на иска е този за защитата на ответника. Довод в тази насока е и първото изречение на чл. 214, ал. 1 ГПК, съгласно което изменението на основанието се допуска само ако това няма да затрудни защитата на ответника. Наистина при изменение на иска балансът между интересите на ищец и ответник може да се постигне единствено ако промяната в позицията на ищеца не е от естеството да направи непосилна своевременната и адекватна реакция от страна на ответника. В противен случай би се нарушило както равенството на страните – чл. 9 ГПК, така и състезателното начало – чл. 8, ал. 3 ГПК, тъй като ако се касае за промяна от отрицателен в положителен иск или обратното ответникът не би имал реалната възможност да изрази становище по изменените искания на насрещната страна и да се запознае с предмета на делото.
Всички тези особености на отрицателния установителен иск подчертават неговата автономна същност и обстоятелството, че той не може да бъде сведен до „негативна“ версия на положителния иск за собственост. Именно в тази връзка в особеното мнение на съдиите Белазелков, Цачева, Първанова, Зяпкова, Нинова и Първанов към ТР № 8/2012 г. на ОСГТК се твърди, че „титулярът на накърненото право не може под предлог, че „не е готов“ или „не желае“ да предяви пред съд своето накърнено право, да предпочете да предяви пред съд чуждото право“.
Водещият аргумент на съдебната практика, която приема, че е допустимо изменението на иска от отрицателен в положителен установителен за собственост и обратното, е, че така се променя единствено видът на търсената защита. Понятието „вид на защитата“ обаче, макар и да не е легално дефинирано, се приема като относимо единствено към въпроса дали ищецът цели установяване съществуването или несъществуването на едно право или наред с това цели осъждане на ответника или настъпване на правна промяна[14], т.е. това понятие засяга разделението на исковете на установителен, осъдителен и конститутивен, но не и това на отрицателен и положителен установителен. В същото време промяната в основанието касае именно въвеждането на различен юридически факт, на който ищецът базира претендираното си право[15].
Несъмнено е, че след като при отрицателния и положителния иск се предявяват две различни права, черпещи аргументите си от различни фактически твърдения, то основанието на иска при преминаване от единия в другия иск се променя, а това значи, че противно на преобладаващата практика на съставите на ВКС изменение на иска във всички тези случаи не може да бъде допуснато.
Както обаче стана дума, изводите на ВКС, изложени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК, имат стойността на действащо право. Една от последиците от възприетото в точка 1 на ТР № 8/2012 г. е, че между отрицателния и положителния установителен иск за собственост може да липсва каквато и да е разлика по отношение на заявените твърдения[16]. Приемайки максимално широка възможност за предявяване на всеки един от исковете – отрицателен установителен, положителен установителен и ревандикационен, дори в случаите, когато защитата не би могла да е ефикасна – ВКС легитимира възможността един и същи иск да може да бъде предявен както като отрицателен, така и като положителен[17], като в това се състои единствената разлика помежду им.
В случай че ищецът претендира, че е собственик на определено основание, но заедно с това твърди, че ответникът не е, то така заявената верига от твърдения може да бъде предявена както като отрицателен, така и като положителен иск. В този случай действително основанието на иска би било еднакво и в двете хипотези, като при преминаване от единия към другия в хода на процеса пред първата инстанция ще е налице единствено промяна на петитума. Преценката дали са спазени ограниченията на чл. 214, ал. 1 ГПК, тоест дали при изявлението за изменение на иска ищецът променя и основанието на иска си, а не само петитума и вида на търсената защита, е конкретен въпрос, който всеки съдебен състав следва да реши, когато е изправен пред изявление за изменение на иска[18]. Критерий за решението на съда в тези случаи ще бъде съотношението между искането за изменение и основанието на исковата молба[19].
Ако се приеме подобно компромисно схващане, би могъл да се намери баланс между вече описаните разлики в основанието на отрицателния и положителния иск, и от друга страна – задължителните постановки на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК, които, макар и основателно оспорвани, предписват, че от ищеца зависи дали ще избере да предяви отрицателен или положителен установителен иск за собственост при еднакви фактически твърдения. Доколкото ВКС сам приема разрешение, при което отрицателният и положителният иск могат да бъдат идентични по своите фактически твърдения и различни единствено по вида на търсената защита, то в такава (но единствено такава) ситуация за ответника няма да има разлика след изменението, която да затрудни неговата собствена защита – арг. чл. 214, ал. 1 ГПК.
Поради горното крайният извод на ОСГК на ВКС по образуваното ТР № 4/2014 г. трябва да бъде, че изменение на иска от отрицателен установителен в положителен установителен за собственост или ревандикационен иск, както и обратното, е недопустимо, освен ако ищецът не запазва същите фактически обстоятелства, на които основава иска си първоначално, и след изявлението за изменение.
Автор: Анастас Пунев
[1]С цел текстът да не става прекалено тромав и труден за четене, оттук насетне ще се говори единствено за изменение от отрицателен в положителен установителен иск (както и обратното), като щом става дума за положителен установителен иск, ще се включват имплицитно и хипотезите на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. Това е така, тъй като ревандикационният иск безспорно съдържа като част от себе си положителния установителен иск и в теорията и практиката не съществува спор, че преминаване от положителен установителен иск в ревандикационен, както и обратното, е възможно съгласно изрично уредената хипотеза на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Извън обхвата на настоящото изложение е спорният въпрос дали пред въззивния съд е допустимо преминаване от ревандикационен в положителен установителен иск, по който въпрос съществуват две становища – едно, според което законът чисто формално не предоставя такава възможност, и второ, според което подобно процесуално изявление може да се определи като частичен отказ от иск по чл. 233 ГПК, а това обуславя допустимост на подобен вид промяна на търсената защита.
[2] Цитирани в този смисъл са Решение № 62 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 294/2011 г. на І г.о., Решение № 72 от 17.02.2010 г. по гр.д. № 1066/2009 г. на І г.о., Определение № 200 от 13.05.2010 г. по ч..гр.д. № 97/2010 г. на ІІ г.о., Определение № 366 от 12.09.2012 г. по ч.гр.д. № 221/2012 г. на ІІ г..о. Към това изброяване може да се добави и Определение № 547 от 21.12.2009 г. по ч.гр.д. № 506/2009 г. на ІІ г. о., както и част от практиката на ВКС, постановена преди приемането на новия ГПК – например Решение № 1241 от 04.11.2008 г. по гр. д. № 5720/2007 г. на V г.о. Ако погледнем обаче Решение № 72 от 17.02.2010 г. по гр.д. № 1066/09 г. на І г.о, ще разберем, че точно то не заема позиция, че е допустимо изменение от отрицателен установителен иск в ревандикационен. Мотивите на решението са концентрирани върху въпроса за точното определяне на правното основание от страна на съда, като решаващите изводи на съдебния състав в този случай не касаят изменението на иска, а единствено това, че ако в описанието на фактическите твърдения в исковата молба ищецът заявява, че е собственик на имота, върху който на свой ред ответникът заявява права, то съдът следва да приеме, че е бил предявен положителен, а не отрицателен установителен иск, поради което и няма пречка за преминаването към осъдителен в хипотезата на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК.
[3] Цитирани в този смисъл са Решение № 122 от 18.04.2012 г. по гр.д. № 345/2011 г. на І г.о., както и Определение № 882 от 07.10.2010 г. по гр.д. № 210/2010 г. на І г.о., макар последното да не представлява задължителна практика, тъй като е постановено по реда на чл. 288 ГПК.
Цитирани в този смисъл са Решение № 122 от 18.04.2012 г. по гр.д. № 345/2011 г. на І г.о., както и Определение № 882 от 07.10.2010 г. по гр.д. № 210/2010 г. на І г.о., макар последното да не представлява задължителна практика, тъй като е постановено по реда на чл. 288 ГПК.
[4]Вж. Пунев, Бл. – „За правния интерес при установителния иск за собственост – Тълкувателно решение № 8/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд – Критичен коментар“, сп. „Собственост и право“, кн. 11/2014 г., 5-18.
[5]Повече за предмета на иска вж. Иванова, Р. Във: Българско гражданско процесуално право. С: „Ciela”, 209-211.
[6]Повече за основанието на иска вж. Иванова, Р. Във: Българско гражданско процесуално право. С: „Ciela”, с. 200.
[7]Вж. Марков, М. – „Допустимост на установителен иск за собственост“ – сп. „Собственост и право“, кн. 4/2014 г., с. 18. В обратния смисъл е изразеното от Висшия адвокатски съвет Становище по образуваното ТР № 4/2014 г., което е публикувано на тяхната електронна страница и е единственото публично становище по обсъжданото ТР.
[8]В същия смисъл Марков, М. – цит. съч., 19-20, а така също и особеното мнение на съдиите Балевска, Павлова, Райчева, Соколова, Фурнаджиева и Нинова към ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
[9]Повече за правния интерес при отрицателния установителен иск за собственост вж. Мингова, А. – „Доказване на правния интерес при отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права“ – сп. „Норма“, кн. 2/2014 г., 5-16.
[10] Същото важи и когато е предявен ревандикационен иск, тъй като по въпроса за съдържанието на ревандикационния иск и съответно на решението по него е налице и последователна практика, включително задължителна, според която той съдържа две части: установителна – за установяване принадлежността на правото на собственост и осъдителна – за предаване на владението. Например Решение № 128 от 28.03.2012 г. по гр.д. № 1085/2011 г. на ВКС, II г. о., Решение № 568 от 06.07.2010 г. по гр.д. № 424/2009 г. на ВКС, І г. о.
[11]В този смисъл са и мотивите на Решение № 122/18.04.2012 г. по гр.д. № 345/2011 г., I г.о.
[12]Този извод, макар сам по себе си да не е част от диспозитива на обсъжданото ТР № 8/2012 г., се съдържа и в мотивите на Опрделение № 488 от 15.07.2014 г. по ч.гр.д. № 3883/2014 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
[13] Вж. Ставру, Ст. – „Прекъсва ли отрицателният установителен иск придобивната давност?“, публикувана на http://challengingthelaw.com/veshtno-pravo/otricatelen-ustanovitelen-isk/, ISSN 1314-7854.
[14]Вж. Иванова, Р. Във: Българско гражданско процесуално право. С: „Ciela”, с. 201.
[15]Вж. Мингова, А. Във: Българско гражданско процесуално право. С: „Ciela”, с. 469.
[16]Именно тази ситуация описва Пунев, Бл. – цит. съч., 8-9, по следния начин: „И двете страни по делото претендират, че притежават едно и също право, т.е. налице е идентичност на спорното право.“
[17]Вж. Решение № 1241 от 04.11.2008 г. по гр. д. № 5720/2007 г. на V г.о. – „Спорът между двете страни може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск.“
[18]В същия смисъл е и вече цитираното Становище н Висшия адвокатски съвет по ТР № 4/2014 г. на ОСГК.
[19]Вж. Решение № 1241 от 04.11.2008 г. по гр. д. № 5720/2007 г. на V г.о.
Подобни статии
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ ПРИ ПРЕДЯВЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 422 ОТ ГПК ЗА ВЗЕМАНЕ ПО ЗАПИС НА ЗАПОВЕД – ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС СЛЕД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4/2013 Г.
Изменение на ипотеката и вписване на допълнителни обстоятелства в теорията и съдебната практика
Екзекуция на възстановената собственост – част 1
ВЪПРОСИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ХИПОТЕЗАТА НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПО УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ГПК
НАЛИЦЕ ЛИ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ЗА СЪДРУЖНИК В ООД ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОР ЗА ИПОТЕКА, СКЛЮЧЕН ОТ ДРУЖЕСТВОТО?
