ДОПУСТИМОСТ НА УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК ПО ЧЛ. 422 ГПК ПРЕД АРБИТРАЖ

ВЪВЕДЕНИЕ

Съгласно чл. 415 ГПК, ако длъжникът подаде възражение срещу заповед за изпълнение, съдът указва на заявителя (кредитора), че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок. Искът има изрично уредено основание в чл. 422 ГПК.

Както в съдебната практика, така и в правната доктрина[1] противоречиво се разглежда въпросът къде следва ищец, обвързан от арбитражна клауза, да предяви установителния иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК: пред арбитражния съд съгласно арбитражната клауза или пред държавния съд.

Съгласно практиката на Върховния касационен съд[2], компетентен е единствено държавният съд. В същото време арбитражната практика[3] е допускала за разглеждане установителния иск по чл. 422 ГПК. Тази противоречива практика не допринася за стабилността и предвидимостта на оборота. Въпросът кой е компетентен да разгледа установителния иск по чл. 422 ГПК, когато е налице арбитражна клауза (или изрично арбитражно съглашение), е от особена важност.

Настоящото изследване застъпва виждането, че компетентен е арбитражният съгласно уговорената арбитражна клауза съд, а наложилата се практика на Върховния касационен съд е неправилна поради изложените по-долу съображения.

ТЕЗАТА, СПОРЕД КОЯТО ЕДИНСТВЕНО ДЪРЖАВНИЯТ СЪД Е КОМПЕТЕНТЕН ДА РАЗГЛЕДА ИСКА ПО ЧЛ. 422 ГПК

В подкрепа на тезата, че установителен иск по чл. 422 ГПК може да се води само и единствено пред държавен съд, се излагат следните доводи:

2.1. Съгласно текста на чл. 422 ГПК, установителният иск се счита за предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение[4]. Следователно, твърди се, установителният иск е продължение на заповедното производство и поради тази причина, тъй като заповедното е производство пред съд, то и установителният иск може да бъде единствено съдебен иск, т.е. пред държавен съд.

2.2. На следващо място, съдебната намеса в арбитражни производства може да бъде налице единствено в изрично уредените в Закона за международния търговски арбитраж случаи (чл. 6 ЗМТА – „съдебни действия във връзка с арбитражно производство се допускат само в случаите, предвидени в този закон“), тъй като не ГПК, а ЗМТА се прилага относно арбитраж. А понеже ГПК урежда заповедното производство, тогава то не е съвместимо с арбитражното такова[5].

2.3. Единствено съд може да разглежда установителен иск по чл. 422 ГПК, тъй като в противен случай няма как да се приложи чл. 416 ГПК, според който „след влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта.“ След като чл. 416 ГПК говори за съд, това следва да означава държавен съд и да се тълкува в смисъл, че е задължително установителният иск да се разгледа от държавен съд[6].

2.4. На последно място, тъй като кредиторът има опцията да поиска издаването на заповед за изпълнение, щом като веднъж той е избрал този процесуален ред, то той трябва да го следва, като предяви установителен иск след възражението на длъжника именно пред държавния съд – с искането за издаване на заповедта за изпълнение той вече е предпочел да сезира държавния съд за събирането на вземането си и се е отказал от възможността да води дело пред арбитраж[7].

ПРИНЦИПНИ СЪОБРАЖЕНИЯ

3.1. На първо място, въпросът не бива да бъде разглеждан без да се отчетат добре известните особености на арбитражното производство, а именно това, че арбитражното споразумение (клауза) е процесуален договор, въз основа на който възниква особен комплекс от взаимосвързани права и задължения на страните по това съглашение, които имат процесуални измерения и са насочени към взаимно сътрудничество по разрешаването на спора и учредяването за тази цел на правораздавателна власт на арбитраж[8]. Всяка от страните има правото и задължението да търси разрешаване на спора относно правоотношението, предмет на споразумението, само и единствено пред уговорения между страните арбитражен съд, ad hoc или институционен такъв. Последицата от това да сезира друг орган е правото на другата страна да направи отвод за некомпетентност, при който делото следва да се прекрати (чл. 8, ал. 1 ЗМТА). Обратно, ако не се възрази, то така се учредява мълчаливо компетентността на сезирания от ищеца орган, но единствено ad hoc за конкретния спор (чл. 8, ал. 2 ЗМТА). Следователно, ищецът по спор, за който има действие арбитражна клауза, следва да предяви иска си пред компетентния арбитраж. Той е длъжен да направи това и не може едностранно да се освободи от задължението си.

3.2. Заповедното производство е особено производство, което е тясно свързано с изпълнителния граждански процес[9].

3.2.1. За това говори както систематичното място на уредбата му, така и целите и функцията му. Въпреки установената практика да се възразява срещу издадена заповед независимо дали съществува претендираното вземане или не, по същество заповедното производство e предназначено да осигури бързо и ефективно събиране на вземания[10]. Именно затова то не се развива подобно на исковото, а отговаря на разбирането, че длъжникът не следва да възразява срещу дълговете, които наистина има, и да увеличава разноските по събирането им. Напротив, заповедта за изпълнение трябва да улесни кредитора да стигне до изпълнителен титул по-бързо и с по-малко разноски и за двете страни.

3.2.2. Самата заповед за изпълнение няма сила на пресъдено нещо[11] – при издаването й не се установява съществува ли изискуемо вземане или не, а се прави проверка от външна страна на представените от кредитора доказателства – но има изпълнителна сила[12], т.е. е годно основание за започване на изпълнително производство (чл. 404, т. 1 ГПК; също вж. и чл. 412, т. 9 ГПК). С други думи, заповедта за изпълнение трябва да осигури по-лесно „oтваряне“ на портите на изпълнителния процес пред кредитора. Обратно, ако вземането се оспорва чрез възражение, то е налице правен спор. Като всеки друг правен спор, и този следва да се разреши по реда на исковия процес.

3.2.3. Функционалната връзка на заповедното производство с исковото се съдържа в това, че при заповедта по чл. 410 ГПК не може да се пристъпи към изпълнение на заповедта, докато не се приключи със спора относно вземането, за което е издадена заповедта. Ако става въпрос за заповед по чл. 417 ГПК (с изключение на чл. 417, т. 9 ГПК), то заповедта се изпълнява паралелно на исковия процес за установяване на вземането, за което е издадена заповедта (и ако не се установи, се издава обратен изпълнителен лист – чл. 422, ал. 3 ГПК).

3.2.4. Следователно, макар спорното исково производство относно процесното вземане да има своите особености и да е изрично предвидено в чл. 422 ГПК, то е исков процес, който е подчинен на общите правила на исковия процес. Като такъв, той има своята цел – разрешаването на спора, макар да е свързан в посочените аспекти със заповедта за изпълнение.

АРБИТРАЖНИЯТ СЪД Е КОМПЕТЕНТЕН ПО ЧЛ. 422 ГПК ПРИ НАЛИЧИЕ НА АРБИТРАЖНА КЛАУЗА

4.1. Наистина заповедното производство е факултативно, т.е. е по избор на кредитора. Чрез него той се опитва да постигне по-бързо и евтино, т.е. в крайна сметка ефективно, събиране на вземането си.

Но ако това вземане е предмет на арбитражна клауза, то споровете, възникнали във връзка с вземането, са в компетентността на уговорения арбитраж. Доколкото заповедта се отнася до изпълнението, т.е. инициирането на изпълнителното производство, то арбитражната клауза не е засегната. В същото време обаче ако и възникналите при издаването на заповедта спорове относно вземането (т.е. възражението на длъжника) се разрешават от държавния съд, към който кредиторът се обръща за издаване на заповедта, то тогава кредиторът едностранно, заради своя избор да предпочете ефективността на заповедното производство, дерогира арбитражното споразумение. Това, както е известно, няма как да се извърши едностранно. Както беше посочено по-горе, установителният иск се отнася до разрешаване на правния спор, за който е уговорена именно арбитражната клауза. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение е ход към преминаване към принудително изпълнение, а не към разрешаване на спор. Арбитражната клауза продължава да обвързва страните независимо от това.

4.2. Държавният съд може, в изрично уредените в ЗМТА случаи, да подпомага арбитражния процес като предприема действия, свързани с арбитражен процес. Издаването на заповед за изпълнение не е такъв случай. Това, че искът по чл. 422 ГПК е уреден в ГПК, не значи, че след издаването на заповед за изпълнение може да се предявява единствено иск пред държавния съд. ЗМТА урежда единствено случаите, в които страните или решаващият орган могат да търсят съдействие от съда за целите на арбитражния процес (напр. обезпечаване на арбитражния иск, събиране на доказателства и др.). Издаването на заповед за изпълнение не се отнася до арбитражния исков процес. То, както се посочи по-горе, е част от изпълнението. Установителният иск или препятства изпълнението на заповедта по чл. 410 ГПК, или се развива успоредно на изпълнението на заповедта по чл. 417 ГПК във връзка с чл. 418 ГПК. Зависимостта е еднопосочна: арбитражният процес може да окаже влияние върху изпълнението, но заповедта не може да окаже влияние върху арбитражния процес, така че действията на държавния съд по издаване на заповед за изпълнение не са свързани с арбитражното производство. Следователно, не може да става въпрос за приложение на ГПК към арбитражния процес, той има напълно самостоятелен от заповедното производство живот. Не на последно място, именно ГПК съдържа правила за изпълнението и на арбитражното решение (чл. 404, т. 1 ГПК), а не ЗМТА, т.е. въпросите на изпълнението относно установени по арбитражен ред вземания могат да се регламентират от ГПК.

4.3. Тълкуването на чл. 422 ГПК насочва единствено към извода, че ефектът на подадената заповед за изпълнение се пренася върху подадения установителен иск.

Материалните последици от предявяването на иска имат значение за вземането – за неговата давност; за изпадане в забава, ако кредиторът не е в забава и преди това. Следователно, давността се счита за спряна, респективно прекъсната, не от деня на предявяването на установителния иск, а от подаването на заповедта.

Що се отнася до процесуалните последици, то това означава, че искът се счита за висящ не от завеждането му, а от дата на подаване на заявлението за издаване на заповедта – следователно, изобщо вземането е предмет на съдебен спор от тази дата.

И двете групи последици не водят до заключение, че кредиторът може да предяви установителния иск само и единствено пред държавния съд. Чл. 422 въвежда процесуална фикция като свързва две иначе несвързани процесуални действия, пренасяйки последиците от едното (подаването на заявлението за издаване на заповед) към другото действие (предявяване на иска). Тази фикция функционира независимо къде е предявен установителният иск. Няма основания да се приеме, че след като едното действие е пред държавен съд, то и другото трябва да е непременно пред държавен съд също – целта на фикцията е да запази правните последици от предприемането на действия за събиране на вземането, като първото такова действие е подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Подаването на заявление е достатъчно ясна индикация за волята на кредитора да иска изпълнение на вземането си, така че законът само е утвърдил това, като е пренесъл последиците от това волеизявление към следващите действия на кредитора по събиране на това вземане, а именно – предявяване на установителния иск.

4.4. Тълкуването на чл. 416 ГПК също не може да наведе на мисълта, че установителния иск по чл. 416 ГПК се предявява единствено пред държавен съд.

Разпоредбата буквално се отнася до издаване на изпълнителен лист от съда, т.е. от държавния съд, както и до отбелязването на това върху заповедта за изпълнение, след като съдебното решение по установителния иск влезе в сила. Тук обаче трябва да се има предвид, че по начало невинаги заповедният съд, който издава заповедта, е съдът, компетентен по установителния иск[13]. Установителният иск се предявява съгласно общите правила за компетентност[14]. Съдът, който разглежда този иск, има за цел единствено да установи със сила на пресъдено нещо вземането, за което е издадена заповедта. Изпълнителната сила не произтича от решението по установителния иск. Затова изпълнението се допуска от заповедния съд – чрез издаване на изпълнителен лист и отбелязване върху заповедта – а не от съда по установителния иск.

След като не последния извършва действията по чл. 416 ГПК, то няма как чл. 416 ГПК да е аргумент в полза на тезата, че именно пред държавния съд трябва да се предяви установителния иск. Наистина чл. 416 ГПК регламентира действия на държавния съд, но това е държавният съд по заповедното производство; поради това, че чл. 416 ГПК е напълно неприложим към съда по установителния иск, това не е основание да се приеме, че установителният иск пред арбитраж е недопустим.

Наистина чл. 416 ГПК говори за „съдебно решение“, т.е. за държавен съд. На общо основание обаче по силата на чл. 19 ГПК компетентността на държавния съд може да се дерогира в полза на арбитраж. В този смисъл „съдебно решение“ следва да се тълкува разширително като решение на компетентния да разреши спора орган. Доколкото разпоредбата е част от ГПК, който урежда гражданския процес пред държавния съд, естествено е да става дума за съдебно решение. Това не се променя и при съпоставка с чл. 404, т. 1 ГПК, в който изрично се използва изразът „арбитражно решение“. Тъй като чл. 404, т. 1 ГПК регламентира кръга от изпълнителни основания, за които се издава изпълнителен лист, то е необходимо да се посочи изрично арбитражното решение като такова основание. Обратно, тъй като съдебният процес може да бъде заместен по волята на страните от арбитражен такъв, и съдебното решение, за което чл. 416 ГПК говори, може да бъде заместено от арбитражно такова.

Правилата на ГПК, отнасящи се до съдебните решения, могат да се приложат и спрямо арбитражните такива в определени случаи. Така например силата на пресъдено нещо е уредена в глава 24 на ГПК, озаглавена „Сила на съдебните решения“. Очевидно тук ГПК урежда съдебният акт, тъй като поначало ГПК урежда държавният съдебен граждански процес. Същевременно обаче чл. 298-299 ГПК регламентират атрибутите на силата на пресъдено нещо. В чл. 38, ал. 4 ЗМТА единствено се посочва, че арбитражното решение е окончателно и слага край на спора. От друга страна, безспорно арбитражното решение има силата на пресъдено нещо на съдебното такова[15]. С други думи, ГПК в определени хипотези урежда принципни процесуални явления (институти), които са общоважими, като говори за тях като съдебни институти. Затова следва да се държи сметка не само за буквалното тълкуване на разпоредбата, особено ако има принципно значение.

Буквалното тълкуване на чл. 416 ГПК следва да се избягва и защото може да доведе до изводи, които противоречат на духа и целите на разпоредбата. Така например страните по установителния иск може да сключат съдебна спогодба, така че изобщо да не се стигне до постановяване на съдебно решение по делото, а то да бъде прекратено с определение. В същото време спогодбата може да установява съществуването на вземането. В такъв случай буквата на чл. 416 ГПК би довела до това заповедта да не влезе в сила, тъй като няма постановено съдебно решение по установителния иск. Ясно е, че такова тълкуване е твърде формалистично.

Обратно, целта на закона е заповедта за изпълнение да влезе в сила, щом като вземането, за което е издадена, бъде установено със сила на пресъдено нещо. Източниците на силата на пресъдено нещо са различни – съдебно решение, арбитражно решение, спогодба; важно е вземането да е станало безспорно, за да продължи кредиторът към принудително изпълнение (с изключение на случаите по чл. 417 ГПК, при който кредиторът вече изпълнява, докато се води искът). Това всъщност има предвид чл. 416 ГПК, когато употребява израза „съдебно решение“; приложното поле на разпоредбата е по-широко, отколкото буквата на чл. 416 ГПК показва.

ИЗВОДИ

Целта на настоящото изследване е до покаже, че наложилото се разбиране, че само и единствено държавният съд е компетентен да разглежда искове по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК, е несъстоятелно и не отговаря на целите на закона. Тезата, че искът по чл. 422 ГПК не е допустим пред арбитраж, се застъпва в съдебната практика на Върховния касационен съд, но всеки един от аргументите, на които това разбиране се основава, може да бъде оспорен въз основа на такова тълкуване на закона, което отчита духа и целите му, а не единствено неговата буква.

Автор: Деян Драгиев, юрист

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Така например вж. С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 233; И. Георгиев, Ефектът на арбитражния процес след започнало заповедно производство, сп. Търговско и облигационно право, 2010 г., кн. 8, стр. 51

[2] Вж. например Определение 585/21.07.2011 г. по ч.т.д. 457/2011 г. на ВКС; Определение 834/15.12.2012 г. по ч.т.д. 728/2012 г. на ВКС; Определение № 802 от 19.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3240/2013 г.

[3] Вж. например Решение от 22.03.2010 г. по ВАД 294/2009 г. (АС при БТПП); Решение от 15.12.2009 г. по ВАД 173/2009 г. (АС при БТПП)

[4] „Предявяването на иска по чл. 422 ГПК несъмнено е процесуално действие, съставляващо част от така проведеното заповедно производство, тъй като изрично и императивно ал. 1 на същия текст установява, че иска се счита предявен от момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение“ (Определение 585/21.07.2011 г. по ч.т.д. 457/2011 г. на ВКС)

[5] „субсидиарно прилагане на ГПК по неуредени в ЗМТА въпроси е изрично изключено – арг. чл. 24 ЗМТА“ (Определение 585/21.07.2011 г. по ч.т.д. 457/2011 г. на ВКС)

[6] „с постановеното арбитражно решение неприложим става и чл. 416 ГПК“ (Определение 585/21.07.2011 г. по ч.т.д. 457/2011 г. на ВКС)

[7] И. Георгиев, Ефектът на арбитражния процес след започнало заповедно производство, сп. Търговско и облигационно право, 2010 г., кн. 8, стр. 51

[8] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 801

[9] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 850

[10] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 850; С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 19

[11] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 863-864; С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 156-157

[12] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 863-864; С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 149

[13] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 865; С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 232-233

[14] Вж. така Определение 467/15.06.2011 г. по ч.т.д. 441/2011 г. на ВКС; С. Чернев, Заповедното производство, С., 2012 г., стр. 231

[15] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 828