1.Насилието, упражнявано от едно лице върху друго, е обект на психологията, криминологията, социологията. Без правната наука да се посвещава на задълбочени изследвания на неговата същност, причини, форми на проявления, въздействието върху хората, законодателят го превръща в обект на правно регулиране. Насилието е основното понятие на Закона за защита срещу домашно насилие (ЗЗДН)[1]. Не бих искала да навлизам в същината на това отрицателно за човека и обществото явление, анализирано и изучавано от обществените науки, но бих искала да се спра на някои от неговите правни белези. Повод за тази статия ми даде искането на председателя на Върховния касационен съд до Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на ВКС по предложение на Светла Димитрова – заместник – председател на ВКС и ръководител на ГК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение.
Оказва се, че има противоречиви и взаимноизключващи се съдебни актове (решения и определения) на Софийски градски съд, които са влезли в сила. Противоречието засяга отговора на въпроса:
„Допустима ли е молба по реда на ЗЗДН за съдебна защита срещу нов акт на домашно насилие, следващ по време издадена в полза на същото пострадало лице заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия ответник/извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл?”
2.Отговорът на този въпрос изисква да се разгледа правната същност на домашното насилие и на мерките, които съдът налага на извършителя.
Домашното насилие има легална дефиниция в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от закона. То е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Лицата са изрично и изчерпателно изброени в закона и са част от семейно – родствения кръг.
Домашното насилие е акт – проявление на човешката воля, ръководено и контролирано от съзнанието на човек. То е деяние, активно поведение, действие, опит или завършено действие, насочено срещу друго лице, с което извършителят на насилието се намира в родствена или семейна връзка – настояща или бивша или във фактическо съпружеско съжителство.
Домашното насилие е неправомерен юридически факт, осъдимо от морала и правото поведение, което се обективира в отношенията между лица, намираща се в близки родствени или съпружески отношения.
Домашното насилие е съставомерен акт, подобен на престъплението и неговата противоправност е изрично и изчерпателно очертана в закона. То може да бъде:
– физическо насилие – да е насочено към причиняване на смърт, телесна повреда, увреждане на здравето;
– сексуално насилие – изнасилване, блудство;
– психическо насилие – причиняване на депресия и друго психическо заболяване, насаждане на страх, омраза, отчуждение от социалната среда;
– емоционално насилие – предизвикване на отрицателни емоции;
– икономическо насилие – отказ да се предоставят финансови средства, които се следват и от които се нуждае насилваното лице, използване на икономическа принуда, за да се държи в подчинение едно лице и да се принуждава да извършва или неизвършва нещо, неправомерно изразходване на активите на имуществото му;
– опит за физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие;
– принудително ограничаване на личния живот – забрана да се среща с определени хора, да учи, да спортува, да посещава културни мероприятия;
– принудително ограничаване на личната свобода – заключване, заплаха да излиза навън;
– принудително ограничаване на другите лични права на засегнатото лице – например, да се облича по определен начин, да слуша или чете определени произведения, да общува с определени хора;
– някои от изброените действия, извършвани върху други хора в присъствие на дете.
Специфика на домашното насилие е и ограниченият субектен състав – то се извършва между лица, които изрично и изчерпателно са изброени в закона[2] – чл. 3:
- съпруг или бивш съпруг;
- лице в настоящо или минало фактическо съжителство;
- възходящ;
- низходящ;
- родство по съребрена линия до четвърта степен;
- родство по сватовство до трета степен включително;
- настойник, попечител, приемен родител;
- възходящ или низходящ на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство;
- лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство.
Домашното насилие е умишлено деяние, като е възможен и евентуален умисъл. Деяния по небрежност не се считат за домашно насилие[3].
Не е задължително домашното насилие да е престъпление. Ако е такова, възниква наказателна отговорност, но тя не заличава последиците, породени от него като самостоятелно правно проявление. Не е задължително от домашното насилие да са възникнали вреди за лицето, срещу което е насочено, но ако има вреди, възниква и гражданска и по-точно деликтна отговорност.
Не е задължително да осъществява и състав на административно нарушение, но ако е такова, възниква административно – наказателна отговорност.
Не е задължително да е и деликт (ако не са настъпили имуществени и неимуществени вреди). Но, ако има такива вреди, няма пречка пострадалото лице да предяви иск за тяхното обезщетение. Мерките за защита срещу домашно насилие може да се кумулират с гражданската отговорност.[4]
Концепцията, че домашното насилие е деяние, което не е задължително да е деликт, престъпление или административно нарушение, се потвърждава и от чл. 1, ал. 2 от същия закон. Изводът, който може да се направи, е че мерките, предприети срещу извършителя на домашно насилие, могат да се кумулират с наказания за престъпление, ако то е такова, със задължение за обезщетение, ако са причинени вреди или с глоба, ако е нарушена административна забрана или норма, уреждаща административно – наказателната отговорност. И обратно, възможно е деянието да съставлява единствено и само домашно насилие.
3.От тук възниква вторият въпрос – дали мерките, предвидени в чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, по своята правна същност, са вид юридическа отговорност. Юридическата отговорност е санкция за извършителя и се изразява в претърпяване на неблагоприятни за него правни последици – лишаване от свобода, конфискация на имущество, задължение да се плати обезщетение, т.е. намаляване на актива на имуществото, без насрещна престация; глоба, имуществена саnкция, които също така засягат неблагоприятно имуществото; лишаване от право да се упражнява професията или определена дейност, дисциплинарно уволнение, порицание или друга неблагоприятна последица при дисциплинарната простъпка.
При домашното насилие обаче пострадалото от насилието лице има право да се обърне за защита към съда – чл. 4, ал. 1 и/или към органите на МВР. Следователно, домашното насилие като юридически факт поражда право на пострадалия. Това право има публичен характер, защото е насочено към държавен орган. По своето съдържание то е право да се иска от съда защита, а тя се изразява в издаването на заповед за налагане на извършителя на една от мерките, изрично и изчерпателно изброени в закона – чл. 5, ал. 1.
В контекста на ЗЗДН не се урежда правоотношение между извършителя на домашно насилие и пострадалото лице. Предмет на регулиране е само публичното отношение между пострадалото лице и държавата, както и публичното отношение между държавата и извършителя на домашното насилие. Държавата изпълнява своята патерналистична роля, като се намесва в отношенията между два субекта на гражданското право и чрез своите мерки на въздействие съдейства за предотвратяване или за решаване на конфликта между тях. Мерките са изрично и изчерпателно изброени в чл. 5 от закона. Това са:
- задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие;
- отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда;
3.забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда;
- временно определяне местоживеенето на детето при пострадалия родител или при родителя, който не е извършил насилието, при условия и срок, определени от съда, ако това не противоречи на интересите на детето;
- задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми;
- насочване на пострадалите лица към програми за възстановяване.
Общото в така изброените мерки е, че те не са създадени за санкциониране на извършителя, а за преустановяване или предотвратяване на домашното насилие. Мерките са със защитен и превантивен характер. Те са насочени към обезпечаване от страна на държавата на сигурността и спокойствието, недосегаемостта на пострадалото лице от извършителя.
При налагане на мярката, при избора на мярката, която прави съдът, не се има предвид формата и степента на вината на извършителя. Мярката няма за цел да го превъзпитава, (макар че косвено може да се постигне същият ефект), а само да предотврати по-нататъшни опасни посегателства срещу насиленото лице. Затова не е точен използваният от закона термин „отговорност”. Тук не става дума за нов вид юридическа отговорност, а за защитна мярка, както я определя и законът. Пострадалото от домашно насилие лице няма право срещу насилника, което да защити по реда на разглеждания закон. То има право на защита от държавата – държавата е задължена да му предостави тази защита и тя се дава тогава и дотогава, когато и докогато има акт на домашно насилие. Държавата обезпечава защитните мерки чрез съда. Съдът не правораздава в случаите на налагане на мерки, а оказва защита на нуждаещите се лица.
- Следващата особеност на разглежданото правно явление засяга акта, с който се произнася съдът. Той е заповед за налагане на мярка за защита. ЗЗДН обогатява актовете, с които съдът се произнася. Заповедта е властнически публичноправен, но не и правораздаватален акт. Самото производство според безспорното мнение в практиката е спорна съдебна администрация. Заповедта не решава правен спор, а чрез нея се оказва съдействие на нуждаещите се граждани. Тя не може да се съчетава с налагане на административно наказание или наказание за извършено престъпление по разбираеми причини – производството по ЗЗДН не е нито административно, нито наказателно и делата са подведомствени на гражданския, а не нито на административния, нито на наказателния съд. Но макар гражданският съд да е компетентен, по реда на ЗЗДН не може да се присъжда обезщетение за претърпяните от пострадалото лице имуществени и неимуществени вреди, защото деликтната отговорност е предмет на исков процес, какъвто разглежданото производство не е.
- Така стигаме до третия въпрос, който се решава противоречиво в практиката. Има ли правен интерес да подаде последваща молба пострадал от домашно насилие, след като в негова полза е издадена заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл?
Според мен, следва да се отговори положително на въпроса, ако се изисква налагането на друга мярка по чл. 5, ал. 1 от закона. Това е възможно в две хипотези – ако наложената първа мярка не е дала резултат или ако извършителят е извършил нов акт на домашно насилие, който изисква налагането на друг вид мярка. Например, първата мярка е била отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното с пострадалата от насилието съпруга жилище, но извършителят продължава да я заплашва или да упражнява физическо насилие по пътя към жилището или местоработата. Нима трябва да се откаже защита на насилваната съпруга само защото на извършителя е забранено да обитава жилището?! Няма пречка да се кумулират две или повече мерки за един и същи акт на домашно насилие. На още по-голямо основание би следвало да се допуска последваща молба за налагане на мярка, ако е извършен нов акт на домашно насилие и за този акт не е наложена мярка. Няма правна логика в аргумента, че за молителя не е налице правен интерес от подаване на друга (последваща) молба до съда за защита, след като той твърди в нея, че има нов друг, последващ акт на насилие. Определено при един такъв аргумент се нарушава правната защита от съда. Ограничава се правото на защита на пострадалото лице. Вярно, има наложена мярка, но тя е определена с оглед характера на предходното насилие, на предходен акт. Без значение е, че срокът на мярката не е изтекъл. Новият акт може да наложи определянето на друга мярка. Съдът не трябва да отхвърля като недопустима последващата молба, преди да е установил, дали става дума за едно и също деяние, за което е наложена вече съответната мярка или е налице друга, нова ситуация. Възможно е да е налице друг вид акт, за чието предотвратяване се изисква налагане на друг вид мярка. В този случай мерките могат да се кумулират. Задължително обаче съдът трябва да обсъди новите факти преди да вземе решение, а не да отхвърля като недопустима вече наложената мярка. Мерките, изброени в чл. 5, ал. 1, нямат универсален характер, а съответстват на спецификата на акта на домашно насилие. Неправилно е да се счита, че издадената вече заповед преклудира правото на защита по ЗЗДН, защото тя не се ползва със сила на пресъдено нещо. А и възможността последващите актове да се установяват от органите на наказателното производство не е достатъчен аргумент за изключване на реда по ЗЗДН. Не винаги домашното насилие е престъпление, за да се разчита на мерките на органите на наказателното производство, а и последните не могат да налагат мерките по настоящия закон. Не винаги на извършителя се налага мярка ”задържане под стража”, поради което може да се стигне до още по-страшни за пострадалото лице положения. Мерките в наказателното производство не дерогират мерките по ЗЗДН, както и законът изрично предвижда в чл. 1, ал. 2.
ЗЗДН е специален закон, а Наказателният кодекс (НК) е общ закон. Не може прилагането на НК и на Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) да дерогира мерките, предвидени в гражданския закон и да изключва реда по ГПК. Чл. 17, ал. 1 ГПК няма предвид разглежданата хипотеза. Когато съдът налага мярка за защита срещу домашно насилие, той не се произнася по въпроса, дали то е престъпление или не, защото, както вече се изтъкна, домашното насилие се преценява като самостоятелен вид нарушение. Достатъчно е съдът да установи, дали са осъществени признаците по чл. 2 от закона, без да изследва дали то е престъпление или не. Вярно, в чл. 296, ал. 1 НК неизпълнението на заповедта за защита от домашно насилие е инкриминирано. Но няма пречка последващата молба да се отнася за нов вид акт на домашно насилие, което лицето е извършило, независимо че е изпълнило заповедта на съда, издадена по предходната молба. Полицията и прокуратурата следят за изпълнението на заповедта, но тя може да бъде стриктно изпълнена и въпреки това извършителят да намери нов, друг начин за тормоз и насилие върху пострадалото лице. И молбата да визира искане за налагане на нов вид мярка на защита. Затова смятам, че молбата за защита е допустима, съдът е задължен да я разгледа и ако е необходимо, да наложи предвидена в закона мярка.
Автор: Проф. д-р Поля Голева
[1] ДВ бр. 27 от 29 март 2005 г.
[2] Субектният състав на домашното насилие, фактът, че то се проявява само в семейството или в отношения между близки роднини, обаче не превръща правната му уредба в част от обективното семейно право, което регулира гражданските отношения между съпрузи, родители и деца и други отношения, които са свързани с тях. (За обхвата на семейното право като обективно право вж. повече у Матеева, Ек. Семейно право на Република България. ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, стр. 13 и сл.) Правната уредба не е част и от деликтното право, защото, както ще се види по-нататък, домашното насилие е възможно и без да са причинени вреди. Освен това правната му уредба няма за предмет граждански извъндоговорни отношения, каквито са деликтните. Споровете, има ли домашно насилие или не, се решават не в общия исков процес по ГПК, а в производството, уредено в специалния закон, което се определя като спорна съдебна администрация. От тук идва и въпросът, към кой отрасъл на правната система следва да се причисли регламентацията на домашното насилие, който представлява предизвикателство за юристите.
[3] Също Garbe, Ulrich (Herausgeber).Prozess in Familiensachen. Nomos Verlag, 2007, S. 537.
[4] Същото становище се споделя и от авторите на сборника, посочен в т. 2 под линия, с. 546.
Подобни статии
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
ПРЕГЛЕД НА ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕШЕНИЯ НА ВКС. НЯКОИ БЕЛЕЖКИ ОТНОСНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3/2016 г. НА ОСГК НА ВКС
РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД НАЙ-НОВОТО ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА ОСНГТК НА ВКС 2/2016 Г., ПОСТАНОВЕНО НА 21.06.2018 Г.
КОМЕНТАР НА ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №4/2010 Г. НА ОСГК НА ВКС
Заобикалянето на закона като основание за нищожност на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите (по повод образуването на тълкувателно дело 1 от 2018 г. по описа на ВКС – Търговска колегия)
