Предвид популяризирането чрез масмедии на журналистически трактовки и учебни разработки, възприемани от юридически некомпетентен читател като утвърдени правни конструкции, валидни и прилагани в реално действащото правораздаване, на същия читател следва да бъдат достъпно представени не частично, а в пълен обем, издържан от гл.т. на правната наука и доктрината постановки, извлечени от действащите правни норми и практиката. Ето защо представям за дискусия от по–различен дискурс няколко критични бележки към статията „За приложимостта на погасителната давност към договора за банков кредит“ от Ивайло Василев.
В най–новата ни история публичният интерес към изясняване на института на погасителната давност по претенции за суми пари, основани на облигационни отношения по договори за банков кредит, се оформи в началото на новите обществено–икономически условия в България след 1994г.
Пълзящо ескалирайки от 2000г. насам, този интерес бележи към днешна дата своя пик (ноторно известен чрез медиите в последните 2–3 години) следствие масово заведените и увеличаващи се като брой съдебни процеси по повод некоректно провеждани и незаконосъобразни търговски политики на банките в България по отношение клиентите им–кредитополучатели, чрез които – при злоупотреба с влияние и с по–силния си икономически статус, налагайки неравноправни, и в разрез с добрите нрави клаузи в договори, банките незаконосъобразно извличат огромни в общ размер недължими им суми от контрагентите си по кредитни договори.
Основният извод на автора на коментираната статия – “Приложимата погасителна давност при договора за банков кредит е кратката тригодишна”, безспорно е теоретично верен.
Обаче – не идентично и за двете страни по договор за банков кредит; а и – съвсем не относно всяка претенция, основана на този вид облигационно правоотношение.
За коректно извършване на анализ и достигане на правилни от практическа гледна точка изводи, задължително следва да се изхожда от съотношението материална и процесуална правосубектност(ищец–кредитодател/ответник–кредитополучател, или – обратно) : към правно и фактическо основание на претенцията: към юридическия факт(погасителна давност), защото в случай на предявени от кредитополучателя срещу банката претенции за суми, заплатени от длъжника на такова договорно основание – те винаги ще имат своето правно основание в различни форми на “недължимо платено”. А тогава тук валидна е общата 5–годишна давност по чл.110 ЗЗД за всички компоненти на длъжниковата договорна престация.
Следва да се направи разграничение между компонентите на договорените разсрочено дължими и платими (обикновено на месечни вноски) към кредитора суми – насрещна престация на длъжника (част от главница+лихви+такси), следствие което – дебело да се подчертае, че така обоснован, изводът на автора е принципно верен, но само и единствено относно претенции, основани на договорени такси, дължими за извършени съпътстващи основния предмет на договора ПЕРИОДИЧНО предоставяни от кредитора услуги; и по отношение претенции на кредитора – банка за лихва (чието плащане в договорите за банков кредит обикновено/но не задължително, е фиксирано периодично). Действително за тези вземания е валидна кратката 3 годишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, основана на предл. 2 и 3 (“за лихви и периодични плащания”); а за компонента от дължимите вноски в част “главница”, съставляващи основния предмет на договора – приложима е общата, 5 годишна давност;
Горното обаче не е валидно за претенции на длъжника към кредитора.
Така констатираната (на пръв поглед) “колизия” има корените си в опита на банките–ответници в съдебни процеси да наложат(с оглед обосноваване на законосъобразност на липса на ясно и коректно договорно определена цена на договор в опит да бъде възприето като юридически “правилно”по делата) трайна съдебна практика чрез масово излагано от защитата им “разбиране” за предмета на договора, и “еквивалентност” между :
-
От една страна – на икономическото разбиране и юридическото съдържание на понятието “кредит”, и оттам – обосноваване на законосъобразност на липса на разграничение и ясно фиксиране в цифрово изражение на стойността на стоката, предмет на договора, и на цената на самия договор с коректно указване на всичките нейни компоненти;
-
От друга: смесване характеристиките на 3–те компонента, съставляващи насрещното задължение на длъжника:
-
– да върне главницата, предоставена му от банката;
-
– да заплати лихвата – цената на стоката, предмет на договора, която обикновено е договорена с периодично изпълнение;
-
– редовно да заплаща и периодично предоставени му, съпътстващи услуги, свързани с основния предмет на договора;
Ето защо, за практическо изясняване и приложение на така синтезираната двустранна приложимост на погасителна давност в тези казуси, е необходимо да се вникне в същността, и да се анализира правната характеристика на търговската сделка– договор за банков кредит с юридически поглед, от юридически ъгъл.
-
Основна дефиниция:
Масово и в защитните тези на банките пред съдилищата, и в медиите се разпространява профанизираното, но умишлено отрупано с терминология, неразбираема за обикновения гражданин със средностатистическа юридическа и икономическа култура обяснение, че “Основната престация на банката е да осигури на кредитополучателя ПОЛЗВАНЕТО на уговорения по размер ФИНАНСОВ РЕСУРС за уговорения срок, а основната престация на кредитополучателя е да заплати на банката договорената възнаградителна лихва, която именно е цената ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕТО на този финансов ресурс.”
В действителност, за разлика от икономическата дефиниция на кредит (“Кредитът може да се обобщи като ПРАВОТО НА ДОСТЪП ДО ПАРИЧНИ РЕСУРСИ.”[1]), от юридическа гледна точка кредитът като вид сделка Е ВЪЗМЕЗДЕН ЗАЕМ, дефиниран в чл.240 ЗЗД[2], а не НАЕМ (чл.228 ЗЗД[3]), а още по–малко – ЗАЕМ ЗА ПОСЛУЖВАНЕ(чл.243 ЗЗД[4]).
Юридически неиздържани (и за щастие – възприети от малко на брой състави на някои съдилища с явно–слаба теоретико–академична подготовка)са твърденията, че дефиницията на договора за банков кредит се съдържа в чл.430 ТЗ. Всъщност – чл.430 ТЗ определя само специфики на банковия заем като вид търговска сделка, но не дефинира основните му характеристики като вид облигационно правоотношение.
Аргументи, подкрепящи този извод се извличат както при съпоставка на елементите на фактическия състав на чл.240 ЗЗД с характеристиките на предмета на договора за банков кредит, така и при езиково и логическо–систематичното тълкуване съдържанието на употребените от законодателя термини в чл.430 ТЗ – “…банката се задължава да отпусне на ЗАЕМАТЕЛЯ…”; “ЗАЕМАТЕЛЯТ се задължава…” ; “ЗАЕМАТЕЛЯТ плаща лихва…”;
По същество, както е дефинирано в закона, и трайно изяснено в константната съдебна практика – заемът съставлява вид ПРОДАЖБА, при която временно се прехвърля собствеността на определено количество еднородни, заместими вещи – пари (чл.240 ЗЗД). И то – в пълен обем, с всички правомощия на правото на собственост: владение, ПОЛЗВАНЕ, и разпореждане с прехвърлената сума пари.
От гледна точка на времевата размяна на насрещните престации и спецификата на банковата дейност – практически банковите кредити са ДЪЛГОСРОЧНИ, с РАЗСРОЧЕНО плащане на основния предмет на договора, и ПЕРИОДИЧНИ ПЛАЩАНИЯ на ПЕРИОДИЧНО ПРЕДОСТАВЯНИ съпътстващи, договорени, акцесорни услуги.
-
Формиране на цената.
Банковите заеми (кредити), предвид разсрочеността им, са съпътствани с допълнителни, извън самия основен предмет ПЕРИОДИЧНО ПРЕДОСТАВЯНИ услуги по обслужването на заема за спокойното му ползване, за които кредитополучателят заплаща отделна, ПЕРИОДИЧНО ДЪЛЖИМА цена съответно на периодичното им предоставяне (т.нар.”такси” – напр. такса ”годишно обслужване”).
Цената на предоставената сума пари (“лихва”), ведно с цената на допълнителните, извън основния предмет на сделката услуги (“такси, комисионни”.и др.) формират “ГОДИШЕН ПРОЦЕНТ НА РАЗХОДИТЕ (ГПР)” – чл.19 ЗПК. В този аспект – чистата себестойност на стоката към момента на сключване на договора, както и чистата цена на продажбата й (лихвата) не са нито взимно еквивалентни, нито заедно са еквивалент на цената на сделката
Себестойността на стоката “пари” при банковите кредити се именува “стойност на финансовия ресурс”, която се определя към момента на сключване на договора[5] от обективните пазарни условия, измерени чрез т.нар. “лихвени мерители”[6](юрибор, либор, софибор, леония )[7] ; продажната й цена, в която банката ведно със себестойността на стоката–пари, калкулира и своята печалба чрез съответна надбавка – е лихвата; а цената на сделката в цялост се образува като сбор на договорната лихва – цена на продажбата, и разходите по допълнителни услуги. Именно тази цена (на сделката) е еквивалент на ГПР, докато цената на продажбата (на стоката пари) се явява само договорната лихва – част от ГПР.
От практическа гледна точка тези две стойности условно бихме могли да обозначим като “основен” и “разширен” (съдържащ акцесорно – кумулативно подчинени на основния цени) предмет на договора.
-
Съдържание и квалификация на правата и задължения на страните:
Предвид обикновено дългосрочността на банковите кредити, специфичният момент в изпълнението на договорите за банков кредит е моментът на размяната на насрещните престации по елементите на така условно възприетото разграничение в предмета на договора на “основен” и “разширен” :
-
– В общия случай кредиторът изпълнява задължението си да предостави конкретно количество пари ЕДНОКРАТНО[8], a ПЕРИОДИЧНО – изпълнява и задължението си да предоставя на кредитополучателя съпътстващи заплащането на цената на стоката услуги;
-
– като длъжникът се задължава да изпълнява своето задължение за предаване обратно собствеността (“да върне”) след определен срок получената стока чрез същото количество и качество еднородни вещи, като същевременно заплати договорената цена(назована “лихва”) за “временната си собственост” РАЗСРОЧЕНО – на части, вноски, договорени по размер и на определени падежи (които не е задължително да са конкретно фиксирани равни интервали от време, т.е. “периоди”); и същевременно e задължен да заплаща и всяка периодично предоставена му допълнителна услуга, свързана с обслужване на кредита.
Предвид така извършеното разграничение на компонентите в задълженията на двете страни става ясно, че изпълнението на договор за банков кредит е сложен фактически състав, обхващащ разнородни като изпълняемост облигационни задължения–съвкупност от първоначално еднократно изпълнение на кредитора, на което корелативно противостоят ДОГОВОРЕНИ (т.е.извън обхвата на чл.66 ЗЗД) длъжникови задължения за разсрочено плащане на цена по еднократна кредиторова престация; и периодични плащания за уговорени периодично предоставяни услуги.
Предвид така установените длъжникови задължения очевидно е, че евентуални негови претенции срещу кредитора, касаещи недължимо платени по повод изпълнение тези задължения суми, имат своето основание в съвсем различни правни институти съответни на правопораждащите ги факти– напр. неоснователно обогатяване по чл.55 и сл. ЗЗД, или възможно непозволено увреждане (чл.45 ЗЗД), и т.н., към които обаче вече е приложима общата, 5 годишна давност по чл.110 ЗЗД.
В обобщение – се налага изводът :
-
Приложимата за претенции на кредитора към длъжника давност за вземания, основани на договор за банков кредит, с начален момент за всяка дължима вноска–договорения падеж, е както следва:
-
– За претенция за дължима главница, платима от длъжника разсрочено –5 годишна давност на основание чл.110 ЗЗД;
-
– За лихви – 3 годишна, с основание чл.111, б.”в”, предл.2 ЗЗД;
-
– За претенция за дължими такси – 3 годишна, с основание чл.111, б.”в”, предл. 3 ЗЗД;
-
-
Приложима за претенции на длъжника към кредитора за суми, платени от него на кредитора въз основа на договор за банков кредит, е общата, 5 годишна давност по чл.110 ЗЗД, с начален момент – извършването на плащането.
Предвид изложеното – с оглед прецизиране приложимата погасителна давност към горепосочените варианти за претенции, породени от договори за банков кредит, очевидна е необходимостта от тълкувателно изясняване и детайлизиране на понятието “периодични плащания” по признак на правопораждащия ги факт: еднократно или периодично предоставена от кредитор на банков кредит насрещна престация; като същевременно се извърши разграничение с “разсрочено плащане” във връзка с тези договори;
Ето защо, макар и на различни основания и по различни аргументи – основателен е призивът за тълкуване и прецизиране на относимите законови норми от компетентните органи (Върховен касационен съд, а защо не – и от самия законодател), обективиран в заключителната част от статията, обект на настоящите критични бележки.
Автор: Валентина Иванова, адвокат
[1] “Кредитът може да се обобщи като правото на достъп до парични ресурси.”
“Дефлация или Инфлация-Фундаментът” http://www.freetraders.eu/index.php
[2] чл.240 ЗЗД: С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
[3] чл.228 ЗЗД: С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят – да му плати определена цена.
[4] чл.243 ЗЗД: С договора за заем за послужване заемодателят предоставя БЕЗВЪЗМЕЗДНО на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне
[5] В тази връзка следва да се постави на обсъждане въпросът за липсата на правна логика, касаеща юридическата същност, и наличието или липса на законосъобразност при т.нар.”плаващи, променливи лихви”, практикувани от банките, доколкото чрез тях на реално договорите за банков кредит са лишени от ясно и конкретно формиран основен елемент – цената, а същият се поставя просто като субективно “определяем” от една от страните по договора във всеки бъдещ момент в зависимост от бъдещи неясни и несигурни събития.
Като следствие се стига до фундаментално от юридическа гл.т. противоречие – ограничаване собственическите правомощия на новия собственик: след прехвърляне собствеността на конкретните ЗАМЕСТИМИ вещи–пари, продавачът, а не настоящия собственик, е в състояние да продължи да упражнява част от правомощието “разпореждане” (което включва и право за определяне на справедлива цена при последващо прехвърляне на тази собственост), определяйки във всеки един бъдещ момент различна цена на вече сключената сделка.
Това е така, защото (ноторно известно) при прехвърляне собствеността, праводателят губи собственическите си правомощия в ПЪЛЕН ОБЕМ, които преминават върху купувача в СЪЩИЯ ПЪЛЕН ОБЕМ, вкл. и правото на разпореждане с вещта. Ergo – при липса на собственически правомощия, недопустимо и незаконосъобразно е бивш собственик да определя (намалява или завишава) спрямо настоящ собственик цената на прехвърлената вече вещ.
За популярно онагледяване за читателя – неюрист: това е равносилно днес продавачът на вчера продаден хляб, произведен при вчерашни пазарни условия и по вчерашни цени на вложените продукти, днес да увеличи и ултимативно събере от купувача увеличение в цената на вчера продадения му и изконсумиран хляб, защото днес брашното е поскъпнало, и цената на хляб с качество и в количество като продадения, вече е увеличена, а и защото е платил транспорта на доставката на днешната партида хляб, която продава днес; При това ситуацията се повтаря периодично, и то без гаранции за окончателност за една и съща вещ. Същевременно – нито законово е закрепено реципрочно съобразяване с правата на новия собственик при изгодна за него последваща сделката промяна в себестойността на еднородни заместими вещи, нито в практиката са известни случаи на доброволно връщане на част от вече заплатена цена следствие такава, ползваща новия собственик промяна.
Така не само се обезмисля понятието “собственост”, но по повод на сделката “продажба на еднородни, заместими вещи”(“заем”) се поставя под въпрос основният принцип за стабилитет на уж правно регулираните правоотношения.
[6] Лихвените мерители по дефиниция съставляват фиксинги, котировки (осреднена стойност, средно равнище), при което банките си разменят финансови средства, набрани от определен вид депозити.Те се изготвят по междубанкова спогодба от определен брой представителна група институции за набор от сделки с определена валута в определен предварително момент като средна величина от котировките „продава”, подадени от банки, и показват базовата лихва на междубанковия паричен пазар за съответната валута .
[7] Друг е проблемът, който не е предмет на настоящата тема – че към днешна дата банките допълнително включват при формиране на лихвения процент, на който продават кредити и други компоненти – резултат от собствените им действия, чрез което прехвърлят собствения си търговския риск и ефекта на собствените си лоши управленски решения върху кредитополучателите. Именно за решаване на този проблем през лятото на 2014г. бе направен (за съжаление – в опорочена чрез политическото влияние, оказвано от АББ върху законодателя редакция) опит чрез изменение на законовата дефиниция за “референтен лихвен процент” от §1 т.6 ЗПК.
[8] Особен случай са т.нар. “револвиращи” кредити.
Подобни статии
Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит
СЪДЕБНА ЗАЩИТА ПРИ НАСТЪПИЛ РИСК ПО ДОГОВОР ЗА ЗАСТРАХОВКА С ПРЕДМЕТ НЕИМУЩЕСТВЕНО БЛАГО НА ДЛЪЖНИКА ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
Дискусионни въпроси във връзка с договора за банков кредит
Проблематичната правна уредба на погасителната давност в застраховането у нас
ПЕРИОДИЧНИ ПЛАЩАНИЯ ЛИ СА ВЗЕМАНИЯТА ЗА ГЛАВНИЦА ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ?
