Добивът от вещи в практика на ВКС по чл. 290 от ГПК

I. Към проблема.

Следващите разрешения на ВКС са особени важни. Разпоредбата на чл. 93 от ЗС „Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й.“. Най-често именно добивът е един основните икономически фактори, които ни карат да придобием правото на собственост или поне такова вещно или облигационно право, по силата на което да имаме право да придобием плодовете (граждански или естествени) от една вещ. В редица случаи именно плодовете биха се оказали с много по-голямо икономическо изражение за нас, отколкото правото на собственост, което имаме върху самата плодоносна вещ. Този икономически смисъл е доловен още от римските юристи, които разбирали като fructus не само органическите произведения (fructus naturale), тъй като в класическото римско право като плод са разбирани наемното възнаграждение от отдадена под наем вещ или лихвата, която се формира от дадени в заем пари[1] – т. нар. граждански плодове (fructus civile)[2]. Редно е тук обаче да се отбележи забележителният принос на юриста Paul (Павел), който може би за първи път в правната история прави икономически анализ на правото, за да даде своето разрешение по отношение на режима на плодовете, като създава правно разрешение, в което лежи дълбок икономически смисъл. Според учението на Paul[3] плодовете са редовно постъпващи доходи от някакъв капитал[4].

Всичко казано по-горе цели само да накара да погледнем критично на правните разрешения, които са дадени от съдебната практика. Неголемият брой съдебни решения могат да означават две неща – или първоинстанционните и въззивните съдилища съобразяват наличната практика и няма противоречие в решенията, или все още не са възникнали въпроси за развитие на правото. Считам, че в бъдеще ще възникват все повече такива въпроси, тъй като класическите вещни институти ще се изправят пред предизвикателството чрез тях да бъдат разрешавани все по-усложняващите се обществени отношения.

II. Преглед на практиката на ВКС.

В настоящия раздел са изложени наличните към настоящия момент съдебни решения по чл. 290 от ГПК.

Касационното обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по процесуалноправни въпроси: „относно доказването на активна легитимация по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, при неоспорена реституция по чл. 1 и 2 от ЗВСОНИ и по конкретно – с какви доказателствени средства се доказва наследствената връзка с втората преживяла съпруга – удостоверение за наследници, актове за раждане на децата или чрез завещание, направено от нейно дете, в което са посочени поименно и други лица, като нейни наследници, при липса на конкуренция на основанието за собственост между наследниците следва ли в това производство отново да се доказва правото на собственост на техния наследодател.”.

В Решение № 92 от 11.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2009 г., I г. о., ГК е дадено следното разрешение на решавания противоречиво правен проблем: „Произходът на едно физическо лице се установява от акта за раждане, в който са посочени неговите родители. Установеният произход може да бъде оборен само по съдебен ред. Но за да се установи наследяването и квотата, която се наследява от имуществените права и задължения на наследодателя, следва да се представи удостоверение за наследници. То се съставя въз основа на първичния документ – акт за раждане, но е необходим документ, за да се установи кръга от наследниците и размера на техните права и задължения. Съгласно българското законодателство наследяването, кръга от наследници и техния дял от имуществото се установява единствено с удостоверение за наследници, но не и със завещания или други документи.

При спор за собственост съдът задължително изследва реституцията, нейните предпоставки, както и собствеността преди одържавяването. Това е така, защото съдът има право да извърши косвен контрол на административната процедура и да установи дали са налице предпоставките за настъпването на реституцията. Това е задължение на съда, особено когато собствеността на ищците е оспорена.”.[5]

Селектирана е касационна жалба по „два въпроса – процесуалноправният въпрос за смесването на основанието на иска с неговата квалификация, когато собственикът иска от владелеца вече получени от последния наеми за имот и по материалноправния въпрос за правното основание на добросъвестното владение в полза на общини, актували държавен имот и разясненията по т. 9 (III)от ППВС № 6/1974 г.”.

ВКС е отговори л на въпросите като е постановил Решение № 175 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2011 г., III г. о., ГК, в което е възприето, че: „Искът следва да бъде разгледан на основанията, на които е предявен, според наведените от ищеца факти. За основанието са от значение твърденията в исковата молба, положителни и отрицателни. Липсващи твърдения не могат да дадат основание за извод по основанието на иска. Щом не се твърди фактическо предаване на исковата сума от ищеца на ответника, то основанието на иска за тази сума не е чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Когато сумата представлява наеми, получавани от ответника по договор с трети лица и при твърдение на ищеца че е собственик, на когото добивът принадлежи, твърдението дава правното основание на искане, чиято квалификация е по чл. 93 ЗС. Този иск ще се окаже неразгледан, ако съдът предпостави уважаването му от наличието на взаимоотношение по предаване и получаване между страните по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, или от липсата на облигационно основание за плащане между получателя и третите лица.”.

Инвокиран е следния въпрос за допускане до касационно обжалване: „дължи ли недобросъвестният владелец на основание чл. 73 ЗС на собственика добивите, които би могъл да реализира.”.

По така поставения правен проблем ВКС е налице произнасяне с Решение № 218 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 804/2010 г., I г. о., ГК, където е прието следното: „По реда на чл. 291 ГПК Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира за правилна практиката в решение № 222 от 7.03.2002 г. по гр. д. № 579/2001 г. на ВКС, IV г. о. Разпоредбата на чл. 73 ЗС урежда правоотношенията между собственика на земята и недобросъвестния владелец, след прекратяване на владението като постановява, че той дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. Основанието за връщане на добивите се корени в правилото на чл. 93 ЗС, според което добивите от вещта /естествени и граждански/ принадлежат на собственика. Само добросъвестният владелец не дължи връщането на добивите, защото той владее имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена /чл. 70 ЗС/. Когато владението не съдържа тези признаци, владелецът е недобросъвестен и дължи на собственика не само реално получените добиви, но и тези, които е могъл да получи както и пропуснатите ползи.”.

При допуснато касационно обжалване, поради недопустимост на въззивното решение е направено следното важно уточнение в Решение № 234 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1181/2013 г., II т. о., ТК: „Следователно съдилищата са сезирани с иск по чл. 93, ал. 1 ЗС за получаване от собственика на вещта на гражданските плодове/наема/ от нея, а не за обезщетение за пропуснати ползи от договорно неизпълнение . Съдът е разгледал претенция на непредявено основание и е присъдил обезщетение в размер на среднопазарния наем за периода, вместо за реално дължимите граждански плодове, събирани от несобственика и дължими на собственика на вещта. Ето защо в тази част решението е недопустимо и следва да се обезсили, а делото да се върне за разглеждане и произнасяне на действително предявеното правно основание – чл. 93, ал. 1ЗС”.

Допуснато е до разглеждане касационна жалба, в която касаторът е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен проблем: „При определяне на дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 93 ЗС, съдът взема ли предвид всеки един добив от вещта, включително и като разгъната застроена площ на една сграда, или обезщетението се определя само върху застроената площ на същата ?”.

Разрешението е дадено с Решение № 276 от 22.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1172/2012 г., IV г. о., ГК, като е възприето, че „Отговорът на поставения въпрос се свежда до тълкуване на правната норма на чл. 93 ЗС, съгласно която „Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й.“. Визираната правна норма се свежда до това, че комуто принадлежи собствеността, нему се падат и плодовете от нея. Доколкото правната норма не прави разграничение между добиви от разгъната и застроена площ следва да се приеме, че при определяне на дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се има цялата площ на имота ведно с цялата квадратура на постройката в него, т. е. разгънатата застроена площ.”.

ВКС е допуснал касационно разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК „поради противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че възражението за изтекла придобивна давност може да се прави пред въззивната инстанция.”.

Постановено е Решение № 290 от 11.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2010 г., III г. о., ГК, в което се приема, че: „Съгласно чл. 93 от ЗС добивите от вещта, представляващи наем за използването й, принадлежат на собственика. Същите права имат и съсобствениците за своята част от общата вещ. Плодовете се дължат на собственика/съсобственика и без покана. Това са хипотези, основани на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Когато ответникът ползва сам целия имот като е получавал добивите от него, включително плодовете от частта на ищеца, и искът е основан на тези обстоятелства, ответникът му дължи обезщетение до размер на тяхната стойност…”.

При изложение на касационните основания, касаторът е обоснова основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпроса: „дали лицето с признато право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения дължи обезщетение на собственика при условията на чл. 73, ал. 1 от ЗС или на чл. 59 от ЗЗД„.

В Решение № 335 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 660/2009 г., IV г. о., ГК е дадено следното разрешение: „По силата на чл. 72, ал. 3 от ЗС право на задържане на имот до заплащане на подобренията в него има добросъвестния му владелец, който ги е направил. По изричната разпоредба на чл. 74, ал. 2 от ЗС правата и на недобросъвестния владелец, но само във връзка с направените от него подобрения върху имот със знанието и непротивопоставянето на собственика му, се приравняват на правата на добросъвестния владелец, включително и правото на задържане. Задържането като обезпечение е само осъществяване на фактическа власт върху имот, собственост на друго лице, който имот задържащият не счита за свой, нито има намерение да му стане собственик. При липса на намерение за своене осъществяването на право на задържане не е владение, нито може да се приравни на такова. С оглед на това по отношение на задържащия не намира приложение разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ЗС, тъй като тя се отнася само до недобросъвестния владелец. Добивите, които вещта е дала през периода на задържането, принадлежат на собственика й по силата на чл. 93 от ЗС. А тъй като правото на задържане не включва и право на ползване на вещта, за ползване без основание задържащият дължи на собственика обезщетение по силата на чл. 59 от ЗЗД.”

Касационната жалба е селектирана на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради „противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по решаващия въпрос за материалноправните последици от реституцията по чл. 2, ал. 1 на ЗВСОНИ, за възстановяване правото на собственост по силата на закона при редакцията на нормата за периода от включване на ЗКПСННИ като реституционно основание, до обявяване на разпоредбата за частично противоконституционна с реш. № 4 от 11.03.1998 г. на Конституционния съд. Докато Софийски апелативен съд приема, че и за този период нормата не е произвела материално действие, съображения в противен смисъл са постановени в ТР № 1 по н. д. № 3/1998 г. на ОСНК, както и в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение 122 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 239/2009 г. II г. о на ВКС.”.

В Решение № 389 от 29.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1598/2010 г., III г. о., ГК по правния проблем е прието, че: „Върховен касационен съд, III г. о споделя като правилни съображенията в цитираната практика на Върховен касационен съд в полза на разрешението, съгласно което следва да бъде зачетен материалноправния ефект на реституцията по право. С нормата на § 1, т. 1, б. „а“ от Преходните и заключителни разпоредби на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/1997 г.) приложното поле на реституцията по силата на закона се разширява, като към чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ се добавя като основание за връщане на имущество отнемането по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти от 1946 г. Придобитите на горното основание вещни права се запазват, макар впоследствие да е приета нормата на чл. 2, ал. 1а (ЗИД ЗВСОНИ /ДВ бр. 45 от 21.04.1998 г .), което законодателно изменение е обусловено от постановеното в решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС. Решението на Конституционния съд няма обратно действие, което да заличи произведените материалноправни последици от прякото действие на законовата норма, до нейното прогласяване за противоконституционна. За да бъдат произведени самите последици в посочения период са от значение предпоставките на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/1995 и ТР № 6/2006 г., ОСГК, а изменението по чл. 2, ал. 1а намира приложно поле при интерес извън имуществения. Като е основал решаващия си извод на противното тълкуване във връзка с материалния обхват на реституцията и е изтъкнал липсата на данни за проверка на присъдата по реда на чл. 2, ал. 1а ЗВСОНИ, въззивният Софийски апелативен съд е дал неправилно и несъответно на установената практика разрешение.”.

Състав на ВКС е селектирал касационна жалба по следния въпрос: „Дали ако с исковата молба собственикът на имот търси от ответника получени от него суми по наемни договори с трети лица за ползване на вещта, присъждането на средномесечен пазарен наем за имота през исковия период, съставлява произнасяне по уточнен иск.”.

Съставът постановил Решение № 476 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1515/2011 г., IV г. о., ГК, в което е дадено следното разрешение на инвокирания касационен въпрос: „Предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. С промяната в някой от посочените елементи, се изменя и иска, като това може да стане чрез замяна на страна, основание, петитум или прибавяне на страна, основание, петитум наред с първоначалните.

При замяната или прибавянето на основание, не трябва да се променя първоначалния петитум, а при замяна или прибавяне на петитум, се запазва първоначалното основание.

В случаите на замяна на страна, основание или петитум се стига до предявяване на нов иск, като по стария съдът се десезира, но при запазване на извършените процесуални действия. Тези хипотези се съчетават с правилата на чл. 232 и 233 ГПК според това дали ищецът, предприемайки съответното изменение, оттегля или се отказва от иска срещу първоначалния ответник, от иска при първоначалното основание или от иска с първоначалния петитум.

Следователно, прибавянето на нови правопораждащи юридически факти, вместо, наред с тези по исковата молба или в евентуалност, е вид изменение на иска. За да е допустимо е нужно още да не се променя първоначалния петитум, изменението в основанието да е заявено в първото по делото съдебно заседание, а също така съдът да прецени, че с оглед защитата на ответника, е уместно.

Уточнението на иска е предприетото по инициатива на страната или по указание на съда изясняване в предмета на делото, когато не е ясен, неточен или непълен.

Уточнението на основанието на иска не води до промяна в правопораждащите юридически факти.

Ако такива изобщо не са посочени, или изложението е неясно, непълно или противоречиво, налице е нередовност на исковата молба и след указания на съда по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, уточнената искова молба се счита за редовна от датата на подаването й при така изяснения предмет на искова защита.

В останалите случаи на уточнение на иска, предметът е определен с исковата молба, включително основанието му, но се въвеждат пояснения и допълнения, с които не се изменя или заменя първоначално предявения иск. С допълнения и пояснения не е възможно да се изменят, заменят или въведат нови, наред с първоначалните правопораждащи юридически факти.

Правната квалификация на материалноправния спор не е част от предмета на иска, поради което допълнителното му посочване или изменение от страната, не съставлява изменение на иска.

Претенцията за получаване на наемите от вещта, собственост на ищеца, отдавана под наем от ответника, който по този начин я държи без основание, е за гражданските добиви от нея и е по чл. 93 ЗС /срв. и ТР 85-1968 – ОСГК ВС РБ/. Размерът на получения наем може да бъде установен и с помощта на съдебна експертиза, когато са налице предпоставките по чл. 162 ГПК.

Искът, чрез който се търси обезщетение, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД /извън иска за граждански плодове, други добиви от вещта или обезщетение за причинени вреди/, както е изяснено в Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ. Претенцията не е за периодично задължение, различна е по характер от иска за граждански плодове /не се твърди, че ответникът е получавал наеми или други доходи от вещта вместо собственика/.

Вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД може да се реализира само в условията на субсидиарност.

Съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, прилага правните норми, квалифицирайки по този начин материалното субективно право, предявено с иска. Посочената в исковата молба правна квалификация не обвързва правораздавателния орган.”.

III. Няколко думи в заключение.

Обстоятелството, че по проблемите на fructus е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК само по три въпроса, може да бъде погледнато от много аспекти. От една страна, бихме казали, че правната уредба и възникващите спорове са класически, познати са на теорията и практиката и не е налице някакво съществено обществено и икономическо изменение, което да изисква „нов прочит“ на правните норми. От друга страна, може да се поддържа, че е вероятно да са повдигани и други въпроси и да е сочено основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но последните или да са преформулирани или да не са допускани до касационно обжалване с определението по чл. 288 от ГПК. От трета страна, бихме могли да кажем, че не са толкова много правните спорове, свързани с плодове, поради което и практиката по чл. 290 от ГПК, не е толкова обемна, както например по въпросите на приращението – по чл. 92 от ЗС. Което и схващане да приемем, най-важното обстоятелство е, че за всеки юрист е задължително да познава изводите от задължителната практика на ВКС. Дали обаче, ВКС би се осмелил да излезе от руслото на рутината и да развие правото, само времето ще покаже. Засега статистиката говори за друго – тук поддръжниците на „процесуалната реформа“ с новия ГПК, биха ме контрирали, че именно това е идеята на селекцията – особено след изменението на чл. 280 от ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г., с което очевидно се клони към максимите – De minimis non curat lex (по отношение на закона) и De minimis non curat praetor (по отношение на съда)[6]. Това виждане на законодателя несъмнено е подпомогнато и от правоприложителя. Като често последният се изживява като един истински римски претор, който е имал властта да „денегира иска“[7].

Автор: Васил Александров, юрист, хон. ас. по РЧП в ЮФ на СУ

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] D. 5, 3, 29 Mercedes plane a colonis acceptae loco sunt fructuum. operae quoque servorum in eadem erunt causa, qua sunt pensiones: item vecturae navium et iumentorum. Красноречиво е използването на израза “loco fructuum”от Улпиа – „като плодове“, когато говори за наемното възнаграждение. Аналогично Улпиан казва същото и за лихвата, като използва израза „usurae vicem fructuum optinent” – D. 22, 1, 34. Usurae vicem fructuum optinent et merito non debent a fructibus separari: et ita in legatis et fideicommissis et in tutelae actione et in ceteris iudiciis bonae fidei servatur. hoc idem igitur in ceteris obventionibus dicemus. Разделът от Дигестите носи и аналогично наименование – De usuris et fructibus et causis et omnibus accessionibus et mora.

[2] Вж. Базанов, И., „Курс по римско право“, т. I, С., 1940, Унив. печ., 183-185; Андреев, М., „Римско частно право“, С., 1992, Софи-Р, , 209-210

[3] D. 50, 16. 77. „frugem“ pro reditu appellari, non solum frumentis aut leguminibus, verum et ex vino, silvis caeduis, cretifodinis, lapidicinis capitur, iulianus scribit. „fruges“ omnes esse, quibus homo vescatur, falsum esse: non enim carnem aut aves ferasve aut poma fruges dici. „frumentum“ autem id esse, quod arista se teneat, recte gallum definisse: lupinum vero et fabam fruges potius dici, quia non arista, sed siliqua continentur. quae servius apud alfenum in frumento contineri putat. Тук впечатление прави още първото изречение, което в свободен превод гласи следното: „Под термина „доход“ се разбира не само реколтата на зърно и зеленчуци, но и всичко, което е получено от лозя, дървен материал, ями за добиване на креда, и кариери…“. Прави впечатление, че компилаторите са възприели тезата на Паул и неговото схващане; в противен случай трудно бихме могли да си обясним защо текстът е систематически поставен в книга 50, титул 16, който носи заглавие: „По отношение значението на термините“. От прочита на самия фрагмент обаче можем да разберем, че в класическата епоха тезата на Паул не е била единствена, затова и трудно може да се каже, че е била господстваща. Споменаването на мнението на Паул обаче е продиктувано от неговата оригиналност и подход за икономическа критика на правните разрешения.

[4] Базанов, И., цит. съч., с. 184, вж. и посочените там автори.

[5] По отношение на чл. 93 от ЗС, следва да се вземе предвид следния пасаж: „При постановяване на своето решение въззивния съд не е допуснал нарушение на материалния закон, нито нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 от ЗС и частичен иск по чл. 93 от ЗС. Задължение на ищците е да докажат своята материално и процесуално правна легитимация и факта, че ответниците владеят без правно основание съответната идеална част от имотите, при наличие на съсобственост. В настоящия случай касаторите не са представили удостоверение за наследници на общия наследодател, за да се установи по безспорен начин кръга от наследници и тяхната наследствена квота. По делото има представени удостоверения за раждане, които установяват произхода им от лицата, посочени като наследодатели, но това не е достатъчно, за да се установи кръга на наследниците и тяхната процесуално правна легитимация. Поради което въззивният съд правилно е приел, че ищците не са доказали кои са наследниците на Р. И. П. По делото не е безспорно доказано придобивното основание от страна на Р. П. на процесните имоти. Представената декларация от 1948 г. по ЗОЕПГНС, подписана от Р. П., решението на комисията по чл. 11 от ЗОЕПГНС за одържавяване, както и актовете за държавна собственост и заповедите на кмета на общината и на областния управител за деактуване на имотите не установяват правото й на собственост. Задължение на ищеца е да докаже, че е собственик на процесния имот, за да може успешно да проведе ревандикационен иск.”.

[6] Законът не се интересува от дреболии; Съдът не се интересува от дреболии.

[7] Denegatio actionis е институт на римското право, при който съдбния магистрат е могъл да не даде формула и с това iudicium. Това често се случвало при преторските и едилските искове, като се осъществявало след бързо преглеждане на делото.

Макар аналогията в случая да не е много удачна, я използвам само за да обрисувам фактическото положение. Често страните разчитат да получат справедливо и правилно разрешение от ВКС, което е и най-логичното и естествено очаквано нещо. В случая обаче все по-голямо значение и тежест (след посоченото изменение в ГПК) ще има практиката на въззивните съдилища, респ. на предвиденото за общите събрания на окръжните съдилища в чл. 85, ал. 3, т. 2 от ЗСВ – анализиране и обобщаване практиката на окръжния съд и на районните съдилища в неговия съдебен район.

За пълнота е необходимо да се спомене, че направената аналогия не е чужда и на други автори. За едно интересно сравнение между предпоставките на правото на иск (в процесуален смисъл), предпоставките по чл. 280 от ГПК и denegatio actionis – вж. Брайков, В., „Достъп до касация – исторически и съвременни паралели“, В: „Адвокатски преглед“, кн. 8-9, 2009, 35-41.