Дискусионни въпроси в изпълнителния процес [1]

Във времена на широка икономическа криза и междуфирмена задлъжнялост в изключително големи размери, основният инструмент за събиране на дължимите вземания от кредиторите е провеждането на изпълнителен процес след осъждане на длъжниците и снабдяване с изпълнителен лист срещу тях. От тук и изключително значимата роля на съдебните изпълнители, на които им е поверено да провеждат принудителното събиране на частни притезания, както и да бъдат блюстители на законосъобразното извършване на принудителното изпълнение, като по този начин защитават авторитета и на държавата, тъй като именно тя им е възложила посочената публична функция на орган по принудително изпълнение.

В настоящата статия са разгледани някои проблеми на изпълнителното производство, които не са намерили константно разрешение нито в теорията, нито в съдебната практика, но продължават да занимават изследователите на материята на изпълнителното производство, както и практикуващите професията „СЪДЕБЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ”

При обжалване на разпределение на съдебен изпълнител по реда на чл. 463 ГПК, следва ли при отмяната му, съдът сам да го извърши, или трябва да му го върне за извършване на ново

Въпросът е с изключително практическо значение. Разпределението на съдебния изпълнител е акт, с който той определя кои притезания подлежат на удовлетворяване, какъв е редът за удовлетворяването им и каква сума се полага за пълно или частично изплащане на всяко едно от тях. Само по себе си то не представлява изпълнително действие, тъй като не е свързано с процесуална принуда[2]. Както е известно, разпределенията в изпълнителното производство се извършват от съдебните изпълнители – чл. 460 и сл. ГПК. След предявяването му на страните, последните имат тридневен срок за обжалване – чл. 462 ГПК. Ако не бъде обжалвано то влиза в сила и сумите предвидени в него за отделните кредитори подлежат на изплащане. В случай обаче, че разпределението бъде обжалвано, съдебният изпълнител след като изпълни процедурата по администриране на жалбата, е длъжен да я изпрати заедно с копие от изпълнителното дело на окръжния съд, където е района му на действие – чл. 463, ал. 1 ГПК. Проблемът, който възниква и е противоречиво разрешаван в съдебната практика е дали в този случай, съдът следва при отмяна на извършеното от съдебния изпълнител разпределение да го извърши сам в съдебния акт, или да върне делото на органа по принудително изпълнение за изготвянето на новото разпределение. За да бъде даден отговор на поставения въпрос е необходимо да се извърши анализ на законовите разпоредби и тяхното систематично тълкуване. В чл. 463, ал.2 ГПК изрично е указано, че при обжалване на разпределението, жалбата се разглежда по реда на чл. 274 ГПК. Т.е законът извършва препращане към правилата за обжалване на определенията в глава XXI. Там е предвидено, че определенията се обжалват с частна жалба, за чието съдържание се прилагат разпоредбите за въззивно обжалване на съдебно решение – чл. 259, ал. 2 – 4, чл. 260, 261, 262 и 273 ГПК. От своя страна в чл. 463, ал, 1 ГПК е предвидено, че при обжалване на разпределението, съдът действа по реда на чл. 278 ГПК. Т.е в този случай, законът е възложил на съда да действа като инстанция по същество, а не като контролно-отменителна инстанция, както това е предвидено при обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Специфичната функция на разпределението като акт, налага и режима на проверка за законосъобразност, да е различен от предвидения за типичните изпълнителни действия като форми на принуда. С оглед на това, че при обжалване на разпределението, съдът действа като инстанция по същество, то при отмяната му следва да се изготви ново разпределение, което да е обективирано в самото съдебно решение и с последното да се нареди на съдебния изпълнител единствено да изплати дължимите суми на взискателите по реда предвиден в изготвеното от съда разпределение, а не да се връща последното на съдебния изпълнител, за да го изготвя наново. Считам, че това е правилното разрешение, тъй като то изцяло кореспондира със законовите разпоредби и тяхната систематична връзка. Тъй като обжалването на разпределението за разлика от обжалването на действията на съдебния изпълнител е двуинстанционно – чл. 463, ал. 2 ГПК, то първоинстанционното решение, в което е изготвено ново разпределение, ще подлежи на обжалване пред Апелативния съд, който следва да прецени дали да го потвърди, да го отмени и да извърши ново разпределение, което отново да бъде обективирано в съдебния акт и да е окончателно, или да отмени решението на първата инстанция и да потвърди първоначално изготвеното разпределение от съдебния изпълнител. Ако бъде приета за законосъобразна практиката на някои съдилища[3], че при отмяна на извършеното от съдебния изпълнител разпределение делото следва да се върне на последния, който да изготви ново спазвайки указанията на съда, то би се стигнало до последващо обжалване на новото разпределение, което от своя страна ще „завърти” един порочен кръг от обжалвания и така ще бъде шиканирана възможността взискателите да могат да се удовлетворят.

За щастие, по-голяма част от съдебната практика на по-големите съдилища вече се е преориентирала и е започнала да прилага правилно процесуалния закон като е приела, че съдът следва сам да извърши разпределението, а не да го връща на съдебния изпълнител за изготвяне[4]. Това разрешение осмисля и повелята на чл. 463, ал. 2 ГПК, която предвижда, че решението на Апелативен съд не подлежи на обжалване. Необжалваемостта е предвидена не просто за съдебния акт, но и за самото разпределение. Т.е то е необжалваемо от момента на постановяване на решението на Апелативен съд. За да може това да се случи на практика обаче, е необходимо разпределението да е извършено от съда в самия съдебен акт. Ако делото бъде върнато на съдебния изпълнител за извършване на новото разпределение, то от своя страна отново ще подлежи на обжалване по реда на чл. 463 ГПК и така може да отнеме години, докато същото влезе в сила. Очевидно е, че не това е била идеята на законодателя при приемането на новия ГПК.

Изводът е, че при обжалване на разпределение по реда на чл. 463 ГПК, ако съдът го отмени, то той следва сам да извърши новото разпределение, което да бъде обективирано в съдебния акт, а не да връща делото на съдебния изпълнител, за да може последния да извършва новото разпределение. Именно затова е предвиден и двуинстанционен контрол на обжалването на разпределението, за да може второинстанционният съд да извърши контрол върху изготвеното от първоинстанционния съд в решението му ново разпределение, или върху извършеното с решението потвърждаване на изготвеното от съдебния изпълнител разпределение.

Може ли съдебният изпълнител, при констатирана фактическа грешка в издаден от него акт, да постанови неговата отмяна и да издаде нов.

Въпросът е важен, тъй като често в практиката на съдебните изпълнители се случва да бъде издаден акт, например постановление за възлагане, в което е сгрешено описанието на недвижимите имоти, които се прехвърлят и са посочени други недвижими имоти. Следва ли в този случай съдебният изпълнител, констатирайки допуснатата от него фактическа грешка, да отмени своя акт и да издаде нов, или следва да остави последният да бъде отменен по реда на чл. 435 и сл ГПК ?

В исковия процес са предвидени правила за съда, в които е указано, че постановено решение не може да бъде отменено или изменено след като бъде обявено – чл. 246 ГПК. В случай, че решението не е обявено, съдът може да извърши поправка на очевидна фактическа грешка по своя инициатива или по искане на някоя от страните – чл. 247, ал. 1 ГПК. Проблемът е, че в уредбата на същинското изпълнителното производство липсват подобни разпоредби, които изрично да допускат възможността, съдебният изпълнител като орган „под чието командване” протича изпълнителния процес, да може да извършва поправка на очевидна фактическа грешка и в какъв срок следва да е допустимо подобно действие. Актуалният въпрос е, дали гореописаните разпоредби във връзка с поправка на очевидна фактическа грешка са приложими и в изпълнителното производство ? Следва да бъде даден положителен отговор. На първо място, следва да бъде отчетено ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ВКС, с което беше постановено, че разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК намират на общо основание приложение и в заповедното производство. От друга страна, ГПК урежда, че в производството по издаване на изпълнителен лист също намират приложение посочените разпоредби – чл. 406, ал. 4 ГПК. От своя страна, заповедното производство е уредено в част V от ГПК – „Изпълнително производство”. Следователно, законодателят е приел, че заповедното производство е част от изпълнителното производство. Щом разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК са приложими в заповедното производство и в производството по издаване на изпълнителен лист, то следва да се приеме, че същите са приложими и в същинския изпълнителен процес, който протича на основание издадената процесуална ценна книга. Изпълнителният процес е продължение на общия исков процес и всички правни институти присъщи на общия исков процес са приложими и в изпълнителния процес, отчитайки естествено неговата специфика. Така, както е приложим института на правоприемството в исковия процес по чл. 227 ГПК и в изпълнителното производство, така е приложим и института за поправка на очевидната фактическа грешка по чл. 247 ГПК. По същия начин е приложим и института за проверка редовността на исковата молба по чл. 129 ГПК при проверка редовността на молбата за започване на изпълнителния процес по чл. 426 ал.2 и ал.3 ГПК[5].

Да се отрече приложимостта на института за поправка на очевидна фактическа грешка в същинския изпълнителния процес, означава по никакъв начин да не може да се отстрани един такъв порок, в който и да било акт постановяван от съдебния изпълнител. Не такъв е смисъла и буквата на закона[6].

Допустимо е в случай, че съдебният изпълнител не е установил фактическата грешка, но някоя от страните я е констатирала, да бъде поискано поправянето и по реда на чл. 247 ГПК. В този случай, съдебният изпълнител има две възможности. Той може да уважи молбата и да извърши поправка на очевидната фактическа грешка, след което да връчи поправения акт отново на страните, като им даде възможност за самостоятелно обжалване на последния по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Другата възможност е молбата за поправка да не бъде уважена и издаденият от него акт пак да бъде обжалван по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Ако актът е разпределение, то се обжалва по реда на чл. 463 и сл. ГПК.

Изводът е, че съдебният изпълнител, подобно на съда, може да извършва поправка на очевидни фактически грешки в издаваните от него актове, както по свой почин, така и по искане на страните. Поправеният от него акт подлежи на самостоятелно обжалване след връчването му на страните. Съдебният изпълнител може да отменя по реда на чл. 246 ГПК свойте актове, но само докато те все още не са връчени на страните, тъй като в последния случай за отмяната им е предвиден специален ред – чл. 435 и сл. ГПК.

Приложима ли е перемцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при наличие на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ

Според разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, „изпълнителното производство се прекратява, ако взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка”. Много често в изпълнителното производство, взискателите възлагат на съдебния изпълнител по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, да извърши всички проучвания спрямо длъжника и сам да избере способи за изпълнение спрямо имуществото му. В такава хипотеза, взискателят се дезинтересира /доверявайки се на професионализма на съдия изпълнителя/ и оставя на съдебния изпълнител да решава чрез какви способи и спрямо какво имущество да насочи изпълнението.

Следва ли обаче, възлагането по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да е основание да бъде изключено приложението на разпоредбата на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, тъй като ЗЧСИ е специален и изключва приложението на общия процесуален закон, а от друга страна в чл. 433, ал.1, т.8 ГПК се говори за бездействие на взискателя, а не на съдебния изпълнител ?

Според мен, възлагането по чл.18, ал. 1 ЗЧСИ не може да служи като основание за изключване на приложението на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Съдебният изпълнител действа по възлагане от взискателя и упражнява неговите процесуални права, а именно, да решава върху какво имущество да насочи изпълнението и чрез какви способи. Това са процесуални права на взискателя, които при липса на възлагане по чл. 18, ал.1 ЗЧСИ, се упражняват от последния на основание издадения му изпълнителен лист. В този случай, съдебният изпълнител би извършвал изпълнителните дейтвия, които изрично са му посочени от взискателя, а не каквито той сам прецени. При бездействие на съдебния изпълнител в хипотезата на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, който в двугодишен срок не е предприел никакви последващи изпълнителни действия по изпълнителното дело, както и при липса на изрична молба от взискателя, с която се указва на съдебния изпълнител да предприеме конкретно изпълнително действие, перемцията по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК следва да се счита за настъпила. По същия начин се процедира и в случай, че съдебният изпълнител е избрал способ за принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника, издал е фактура на взискателя за разходите и му я е връчил, но последният не е извършил плащането на разноските. В този случай, ако разноските по избрания от съдебния изпълнител способ не бъдат заплатени в двугодишен срок и няма други предприети изпълнителни действия от съдебния изпълнител или от взискателя, длъжникът може да се позове на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и да поиска прекратяване на изпълнителното производство[7].

Допустимо ли е да се продават движими вещи на стойност под 5000 лв., по реда на чл. 474, ал. 5 ГПК.

Според чл. 474, ал. 5, изр. 1 ГПК „вещи с оценка над 5000 лв., моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства се продават от съдебния изпълнител по реда на публичната продан на имот по този кодекс”. Самата разпоредба се намира в Раздел II озаглавен „Продан на движими вещи” и е само един от способите за тяхната продажба. Често, съдебните изпълнители извършват продажби на движими вещи на стойност под 5000 лв по реда на чл. 474, ал.5 ГПК. Въпросът, който се поставя е дали това представлява нарушение на процесуалните правила за публична продан на този род вещи и подлежат ли подобни дейтвия на съдебния изпълнител на отмяна по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

На горепоставеният въпрос следва да бъде даден отрицателен отговор. Както беше споменато, чл. 474, ал. 5 ГПК урежда само един от възможните способи за публична продажба на движими вещи. Съществуват още три способа за продажба и това са продан чрез магазин, борса, или чрез явен търг с устно наддаване – чл. 474, ал. 1 ГПК. За да бъде извършена продажбата на движими вещи чрез магазин, е необходимо съдебният изпълнител да е избрал този способ в зависимост от стойността на движимата вещ, която трябва да е под 5000 лв и съответно да е получил писмено съгласие от дъжника за извършването и – чл. 474, ал. 2 ГПК. За да бъде продадена движима вещ чрез борса, е необходимо вещта да е от такова естество, че да може да се продава на борса /например безналични акции на публично дружество/, стойността да е под 5000 лв и взискателят или длъжникът да са дали своето съгласие. Явен търг се провежда в случай, че движимите вещи не могат да се продадат чрез магазин или борса, или не е продадена в продължение на три месеца в магазин от обявяването и по реда на чл. 478 ГПК.

За движимите вещи на стойност над 5000 лв, законодателят е предвидил да бъдат продавани по реда за публична продан на недвижимите имоти. Това е предвидено, тъй като редът за публична продажба на недвижим имот се счита за най-сигурен поради по-утежнената процедура, която включва обявления, внасяне на задатъци, наддаване, евентуално устно наддаване на купувачи с еднакви предложния и издаване на постановление за възлагане. Недвижимите имоти са на висока стойност и редът за тяхната продажба е специфичен и с по-усложнена процедура, която обаче гарантира и достигане на по-висока продажна цена. С оглед високата стойност на вещите, законодателят явно е преценил, че за да се гарантира редовността на продажбата и постигането на оптимална продажна цена, е необходимо да бъде извършена по реда за продажба на недвижим имот.

Може ли обаче, съдебният изпълнител, при липса на инициатива от страна на страните в изпълнителния процес, да извърши продажба на вещи под 5000 лв по реда на за публична продажба на недвижими имоти. Не виждам подобна пречка. Дори напротив. Това би гарантирало, че движимите вещи ще бъдат продадени по-възможно най-сигурния начин и на оптимална цена. Чл. 474, ал. 5 ГПК съдържа императивно изискване, че вещи на стойност над 5000 лева се продават по реда на публичната продан на недвижими имоти. Тук съдебният изпълнител не може да извършва преценка и да продава подобен род вещи по реда за продан на движимите вещи на стойност под 5000 лв, предвиден в чл. 474, ал.1 – 3 ГПК, в противен случай ще носи отговорност по реда на чл. 441 ГПК, а и може да бъде образувано дисциплинарно производство срещу него.

Обратното е допустимо, освен ако по инициатива на страните в изпълнителното производство, изрично не е поискано продажбата да се извърши чрез магазин, борса или чрез явен търг. В този случай, съдебният изпълнител не може да игнорира тяхната воля. Ако такава воля обаче липсва, за съдебният изпълнител не съществува забрана да извърши публична продан на движими вещи на стойност под 5000 лв по реда на чл. 474, ал.5 ГПК. Това не представлява процесуалнонезаконосъобразно действие на съдебния изпълнител и не подлежи на отмяна по реда на чл. 435 и сл. ГПК още повече, че в последната разпоредба не е предвиден ред за обжалване на подобно действие. Чл. 474, ал. 5 ГПК не съдържа забрана за прилагането на предвидения в него способ за публична продажба, спрямо вещи на по – ниска стойност от 5000 лв, а само императивно изискване движими вещи на стойност над 5000 лв да се продават по реда за продажба на недвижим имот. В подкрепа на този извод е и факта, че за необрани насаждения и плодове също е предвидено, че редът за продажба трябва да е като при недвижимите имоти – чл. 476 ГПК. Няма гаранции, че тези плодове или насаждения ще са на стойност над 5000 лв, но въпреки това, те ще подлежат на публична продан по реда за недвижимите имоти.

Изводът е, че движими вещи на стойност под 5000 лева могат да се продават по реда на публичната продажба на недвижими имоти, но само в случай, че липсва проявена инициатива от страна на страните в изпълнителното производство, продажбата да стане по някои от другите предвидени за това способи[8].

Автор: д-р Димитър Иванов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Статията е публикувана за първи път в сп.Норма, 2015, бр.03.

[2]Пунев,Б., и колектив. Коментар на новия Гражданскопроцесуален кодекс, ИК „Труд и право”, 2012, с. 1098, Определение по ч.г.д. 272/2014г. на Окръжен съд Ловеч; Определение № 239 от 31.03.2011г. по в.г.д. 302/2011г. на Окръжен съд – Пазарджик.

[3]Решение № 196 от 22.04.2013г. по в.г.д.352/2013г. на Окръжен съд-Пазарджик; Решение № 221 от 14.05.2014г. по в.г.д. 339/2014г. на Окръжен съд-Хасково; Решение № 371 от 03.11.2014г. по в.г.д. 734/2014г. на Окръжен съд- Добрич; Решение № 17 от 09.02.2015г. по г.д. 342/2014г. на Апелативен съд – Пловдив.

[4]Решение № 2367 от 28.10.2013г. по ч.г.д.3832/2013г. на Апелативен съд – София; Решение № 1665 от 01.08.2014г. по в.ч.г.д. 2895/2014г. на Апелативен съд-София; Решение № 87 от 07.05.2012г. по в.ч.г.д. 248/2012г. на Апелативен съд-Варна; Определение № 53 от 11.02.2009г. по в.т.д.33/2009г. на Апелативен съд-Бургас; Решение № 72 от 12.03.2010г. по в.ч.г.д. 101/2010г. на Апелативен съд Велико-Търново и др.

[5]Така Решение № 336 от 28.06.2010г. по в.г.д. 479/2010г. на Окръжен съд-Пазарджик; Решение № 521 от 11.10.2010г. по г.д.841/2010г. на Окръжен съд – Пазарджик;Според Решение от 13.02.2012г. по в.г.д. 207/2012г. на Окръжен съд-Варна, само постановлението за прекратяване на изпълнителното производство не подлежи на отмяна от съдебния изпълнител; Според Решение № 34 от 12.02.2013г. по в.г.д.8/2013г. на Окръжен съд – Габрово, актове на съдебния изпълнител не могат да бъдат отменяни от него, а само от съда, като съдебният състав се позовава за този си извод на Решение № 974 от 15.11.1954г. по г.д. 3344/54г на ВС. Последното е актуално и към днешна дата, но следва да се има предвид, че в него е прието, че резолюцията на съдебния изпълнител за спиране на делото не може да бъде отменена от него, а да бъде обжалвана по реда на чл. 332 ГПК /стар/, но това касае случая, когато резолюцията, съответно актът е вече връчен на страната /при липса на очевидна фактическа грешка/ и същата няма друг възможен път, освен обжалване по реда на чл. 332 ГПК /стар/

[6]Определение от 25.03.2014г. по т.д.1111/2014г. на Окръжен съд – Стара Загора.

[7] Подобно тълкувание е посочено в Пунев,Б., и колектив. Цит.съч., с.976-977

[8]В предложение на Съюза на юристите в България до Министъра на правосъдието – достъпно на http://www.sub.bg/deinost_stanZak.htm е поискано изменение на чл. 474, ал. 5 ГПК, като движими вещи над 1000 лв да се продават по реда на публичната продан на недвижими имоти, а не както до сега, над 5000 лв