ДЕЙСТВИЕ НА УСЛОВИЕТО ДО НЕГОВОТО СБЪДВАНЕ – ПРАВНОТО ОЧАКВАНЕ

Във връзка с условните задължения и действието на условието, следва да се разгледат три момента: правното положение до сбъдване на условието; правното положение след неговото сбъдването; това при несбъдването  на условието.

ПРАВНОТО ПОЛОЖЕНИЕ ДО СБЪДВАНЕ НА УСЛОВИЕТО

Преди всичко следва да се разграничава дали условието обуславя възникването на правното задължение или неговата изискуемост. В първия случай до сбъдване на отлагателното условие или до установяването, че то няма да настъпи, сделката не произвежда правно действие – задължение за длъжника, респ. право за кредитора, не възникват. В полза на последния обаче се поражда правно очакване за придобиване на права, т. к. условната сделка не е недействителна, а само се намира във висящо състояние (in pendentе conditione)[1] Това правно очакване се основава на условно поетото задължение и именно тази му характеристика налага изследването му тук, макар и с термина „правно очакване“ да се назовават няколко различни явления, за което ще стане дума по-долу. Какво означава правно очакване, което се поражда от условното задължение и каква е неговата правна същност?

1. ПРАВНОТО ОЧАКВАНЕ

В българската правна литература са изразени различни виждания за същността на правното очакване.

В курса си по гражданско право проф. Л. Диков изброява примерно т. нар. правни очаквания, към които той отнася:

– условните и срочните вземания – ако условието или срокът са предвидени, за да се породят тези вземания, а не за да станат изискуеми. В последния случай ще се касае за субективни права във висящо състояние. Т.е. авторът провежда разлика между субективни  права „в правно очакване“ (които все още не са възникнали, макар по-долу, в т.2 ги нарича – „все още недължими“, в смисъл на „невъзникнали“) и такива „във висящо състояние“ (които са възникнали, но все още не са изискуеми). (коментарът и поясненията – мои, бел. авт.)

– вземания за рентни плащания, както и за наем, който е платим докато трае договорът. Т.е. все още не са дължими, а не просто неизискуеми. Считам, че включването на посочените вземания в тази категория следва да се оспори. Тези вземания вече са уговорени, т.е. те са дължими по силата на договора, просто падежите им все още не са настъпили, което го прави неизискуеми, а не невъзникнали. В житейски смисъл те са очаквани, т.е. все още неплатени, но от правна гледна точка  не съставляват правни очаквания;

– владелецът на една вещ има правното очакване, че ще стане собственик, когато изтече срока на давността (това е правно очакване) ;

– правното очакване на nasciturus’a (заченатият, но нероден още), да получи вече откритото наследство на своя родител. Авторът обаче счита, че наследникът няма правно очакване да получи наследството, докато то все още не е открито, т. к. може да умре преди наследодателя.

Сочи се[2], че правното положение, в което се намира сделката, докато условието е още висящо (тук авторът говори за „висящо условие“, без да разграничава двата термина – видимо вторият е буквален превод на използваното в италианската литература „pendente condicione“), се определя от вида и действието на самото условие. Така напр. отлагателното условие, докато още не се е сбъднало, е пречка за настъпване на правното действие .От това следва, че през периода на т. нар. висящо състояние (pendente condicione), през който условието още не се е сбъднало и не е установено, че няма да се сбъдне, сделката не може да произведе правно действие. Съществуват спорове при точното определяне на положението на кредитора преди настъпването на условието.

1) В това отношение Pothier[3] приема, че до момента на сбъдването на условието il n’est encore dû; mais il y a seulement espérance qu’il sera dû, което от своя страна дава основание на много автори да твърдят, че до настъпването на условието не може да се създаде никакво право, не съществува никакво задължение. Налице е само надеждата, да се породи правото и да възникне задължението: “Nihil ad huc debetur, sed spes est debitum iri”. Преводът обаче на „du“ би могъл да бъде, че задължението все още не е дължимо, в смисъл – на изискуемо, а не само на непородено.

2) В по-старата правна книжнина, при действието на ЗЗД (отм.) срещу това схващане се е възразявало с чл. 76 ЗЗД, респ. art. 180 C. C. и art. 1171 C.C. it.; че в такъв случай не може да се обясни широко приетото за възможно прехвърляне на правата, които произтичат от една условна сделка при още несбъднало се условие – чл. 75 с.з. По тази причина проф. Л. Диков се присъединява към авторите, приемащи, че условната сделка поражда права, които наистина не могат да се причислят към категорията на обикновените права, но се квалифицират като особена категория “права в състояние на очакване ” – Anwartschaftsrechte и Warterechte[4].

3) Трета група автори в нашата литература[5], разграничават три възможности, в зависимост от това дали субективното право е годно за защита и принудително осъществяване: правни очаквания, субективни права – притезания, естествени права. Приемат, че когато правопраждащият юридическият факт или фактическият състав е започнал да се осъществява, но не е завършен, възниква вероятност, че в един по-късен момент ще се породи субективното право, ако и когато настъпят липсващите факти. Правното очакване е последица от етапа предшестващ пораждането на субективното право. То представлява, според цитирания автор, зародиш на субективното право, за който не е сигурно дали ще се развие в пълноценно право или ще отпадне.

4) Изказано е и мнението[6], че правните очаквания са субективни права в процес на формирането им (без обаче авторът да взема становище по въпроса има ли вече породено субективно право или не). Това са субективни права, които не са окончателно проявени (което може би значи, че са възникнали, но не са проявили все още действието си – бел. авт.) понеже липсва елемент от фактическия състав. Авторът обаче не изяснява за елемент от кой фактически състав се касае – този за пораждане или този за проявление на действието им (каквито фактически състави се различават при сделката). Едва когато се прибави и последният елемент от фактическия състав, ще се породи изцяло субективното право. Неясно и двусмислено остава дали правото е породено или не? И какво означава “не е породено“ (респ. – проявено) изцяло? Дали обаче ще се осъществи този елемент, не винаги е сигурно и затова правото може да остане във фазата на очакваното и да не се превърне в същинско субективно право. Изказано е и виждането[7], че правните очаквания имат юридическо значение само доколкото обаче са въздигнати във валидни юридически задължения за определени лица (така например правните очаквания могат да бъдат формулирани като съдържание на един предварителен договор).

5) В по-старата ни правна книжнина[8] се прави доста по-пълно и задълбочено разграничение на хипотези, в които липсва завършеност на фактическия състав, пораждащ субективното право, като се разграничават правата във висящо състояние от т.нар. правни очаквания и от обикновените очаквания. Твърди се, че общото между тези различни състояния, е че при тях правният ред придава известно значение на все още ненапълно осъществения фактически състав. Именно онова, което е правно релевантно – осъществилото се, в отделните хипотези се назовава по различен начин – права във висящо състояние, правни очаквания, обикновени очаквания и т.н. Тези правни явления са различни по същността си и действието си. Според цитирания автор права във висящо състояние са тези, при които вече са породени, но не в целия им правен ефект правомощията или не са дадени всички атрибути на правото“.

 Следва да се приеме, че в тази група трябва да се отнесат онези права, които вече са възникнали, но все още не са изискуеми. При тях липсва елемент, който обуславя проявлението на отделните правомощия, но субективното право все пак е възникнало. Що се отнася до т. нар. правни очаквания, за тях се твърди, че се срещат при придобивни фактически състави. С прибавянето на всеки нов елемент от този състав се достига нова степен в правното очакване да се създаде цялото право. Предмет на такива очаквания могат да бъдат както облигационни, така и вещни права.

Считам, че в тези случаи може да се приеме, че липсва елемент от фактическия състав, пораждащ субективното право, поради което то все още не е възникнало, а само се очаква да възникне и именно в тези случаи следва да се говори за правно очакване. Т.е. при правните очаквания е отложена не изискуемостта на възникналото право, а самият фактически състав, от който възниква субективното право, не е завършен, поради което не е възникнало все още субективно право[9].

Допълнителни трудности при определяне съдържанието на понятието правно очакване поражда и неговата твърде свободна словоупотреба, включително използването му за обозначаване на хипотези, в които страни по правоотношението субективно очакват нещо. Така например съгласно чл. 38а ЗЖСК всеки член на жилищностроителна кооперация може да предяви иск за изваждането на всеки, който се намира без основание в определеното му с разпределителния протокол жилище, като се сочи[10], че всъщност така се защитава едно правно очакване – очакване за придобиване на право на собственост. Касае се за възможността на заинтересования член-кооператор да предяви пряко своите претенции към един чужд (на ЖСК) имот срещу всяко трето лице, което неоснователно го държи, без участието на действителния собственик – ЖСК. Искът по чл. 38а ЗЖСК е от типа на т. нар. „преки“ искове, с него член-кооператорът може да предяви права, черпени от отношенията му с ЖСК, срещу всяко трето лице, което държи имот, собственост на ЖСК и при бездействието на ЖСК.

Други примери, в който се използва конструкцията на правното очакване (без обаче да е ясно какво стои зад нея, а по емпиричен път, като от примерите се прави опит да се извлекат в по-обобщен вид характеристиките на самото явление), е положението, в което се намира член-кооператорът в ЖСК до снабдяването му с нотариален акт – правно очакване, вследствие на членството си и на реализираното строителство, да придобие в собственост определен обект. Същата би била и хипотезата, при която едно лице е придобило право на строеж за определени имоти и е сключило договор за строителството им с прехвърлителя на правото на строеж, респ. – с друго лице. За него ще е налице правното очакване да придобие правото на собственост върху построеното въз основа на правото на строеж и на основание чл. 92 ЗС, когато обектът бъде завършен, респ. при издаване на акт – обр. 15 за завършване на сградата в груб строеж (когато се счита обектът за завършен, годен да бъде самостоятелен обект на правото на собственост).

Правно очакване някои автори[11] откриват при владението по чл. 10 ЗЛС, като виждането се обосновава с това, че подобно на добросъвестния владелец, наследниците по чл. 10, ал. 1 ЗЛС, имат очакването да станат собственици на тези имоти. Вместо годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС, е налице очакване на правоприемство в резултат от наследяване по закон или въз основа на валидно извършено завещателно разпореждане.

За правно очакване  се говори и при придобивната давност. Поставя се питането прехвърлимо ли е правното очакване за придобиване на собственост върху недвижим имот[12]. Сочи се, че при осъществяване на фактическа власт в рамките на законово предвидения в ЗС срок, в полза на владелеца се поражда правно очакване да придобие правото на собственост по давност, което обаче може да бъде прехвърлено в полза на трето лице. Което пък от своя страна ще може да се позове на давностно владение и така да стане собственик. В този случай трудностите по доказването на владението – както за периода, през който прехвърлителя е владял, така и “правоприемството” във владението, падат върху лицето, което се позовава на давност.

Срв. обаче ТР № 4/2012 от 17.12.2012 г. по тълк. дело №4/2012 на ОСГК на ВКС, според т.1 и 2 от което позоваването на давност не е елемент от фактическия състав на придобиването. Ако се възприеме спорното разбиране на ОСГК на ВКС в него т. нар. “правно очакване“ ще притежава не владелецът, за който предвидения в закона срок на владение вече е изтекъл, но независимо, че все ще липсва позоваване, той вече се счита за собственик, а онзи, за който давностният срок не е изтекъл още.

Съдебната практика също показва, че словоупотребата на понятието правно очакване не е единна. В Р. № 24/1999 г., IV г.о., ВС; Р. № 410/1993 г. ВС, 5- членен състав, се сочи, че искът за собственост е недопустим, когато при предявяването му имотът не е в патримониума на ищеца, а е налице само едно правно очакване за възстановяване на собствеността. Някои говорят за правно очакване, например на продавача в смисъл на правно обоснованата възможност, за него да възникне вземане за определена парична сума (продажна цена) по окончателен договор (за покупко-продажба), за който е сключен само предварителен договор (включително под срок и/или под условие).

Правно очакване може да се открие и при договора в полза на трето лице (чл. 22 ЗЗД). До момента на даването на съгласие от третото лице правоотношение между него и обещателя вече съществува, то е възникнало по силата на договора между обещателя и уговарящия и по-специално с уговорката, с която обещателят е поел вече задължение (макар към уговарящия), да изпълни по отношение на бенефициера онова, което той е обещал пред другата страна на договора. До заявлението на третото лице обаче, макар по съществуващо правоотношение, задължението на обещателя да прехвърли, респективно да изпълни поетото към уговарящия облигационно задължение, не е изискуемо, а субективното право на третото лице е в състояние на правно очакване. В този случай то се проявява под формата на опция, т.е. сбъдването на очакването е предоставено на неговата воля.

Може да се очертае поне в случая на т. нар. правно очакване (и неговото превръщане в притезателно право) при договора в полза на трето лице, съществуването на две правоотношения – първото със съдържание непритезателното право на бенефициера да приеме и така да придобие правото, уговорено (възникнало) по силата на договора между страните. В момента, в който третото лице изяви воля да приеме уговореното в негова полза, възниква второ правоотношение, със съдържание правното задължение на обещателя и правото  (претенцията) на третото лице да иска неговото изпълнение. В чл. 22, ал. 1, изр. второ ЗЗД не се урежда моментът на пораждане на правото, а само отменимостта на уговорката. И по същата логика би могло да се твърди, че третото лице придобива уговореното в негова полза право едва с приемането (заявлението до обещателя или до уговарящия), че иска да се ползва от уговорката, че иска да придобие, респективно да притежава правото. До този момент то е притежавало само едно правно очакване, една възможност да придобие друго право, поради което уговарящият свободно може да отменя тази уговорка (било едностранно, както предвижда законът, било по съгласие с обещателя, ако е постигнато съгласие в този смисъл между страните). Още в този момент обаче уговореното между страните вече засяга съществено обещателя, сочейки му не просто на кого следва да престира, но и от кого може да очаква иск за изпълнение, възражения срещу начина на изпълнение, претенция за обезщетение за вреди и т.н.

За правно очакване може да се говори и в определени хипотези на дарение на чужда вещ, в който случай неговото действие се свежда не до придобиването на чуждата вещ (в широк смисъл), а на надарения се прехвърля едно правно очакване[13]. В неговия патримониум преминава едно несъвършено субективно право, принадлежащо на дарителя – да му бъде прехвърлена вещта. Което право, в състояние все още на правно очакване, доколкото има имуществен израз, става част от патримониума на надарения. По силата на това правно очакване, с превръщането му в съвършено, за надарения възниква (респективно става изискуемо) вземането за прехвърляне собствеността на вещта.

Законът познава подобни случаи – за сравнение може да бъде посочено породеното със смъртта на наследодателя особено право на наследника по закон или по завещание – право на наследство, да приеме (или да откаже да приеме наследството) – чл. 48 ЗН, в обема на предвидените в закона (чл.5 – чл.9 ЗН) идеални части, респ. на направеното в негова полза завещание. Неговият фактически състав включва смъртта на завещателя; качеството на наследник по закон или по завещание; както и достойнството да се наследява. Едва след упражняването на тази правна възможност (опция), която има имуществен характер (станала е част от патримониума на наследника), той ще придобие правата върху онова, което му е завещано. По подобен начин, в случая на дарение на чужда вещ в широк смисъл, надареният ще придобие уговореното между дарителя и прехвърлителя на вещта субективно право в състояние на правно очакване.

Друг възможен пример на дарение на бъдеща вещ, която не е бъдещо имущество  по смисъла на чл.226, ал.2 ЗЗД (и в този смисъл дарението ще е валидно) е когато бъде подарена невъзникнала вещ, за която вече е сключен договор за изработка. В случая в патримониума на надарения се прехвърля правно очакване за придобиване на вещта, която следва да му бъде изработена, а с акта на изработката правното очакване се превръща в съвършено субективно право на собственост върху новосъздадената вещ, ако тя е изработена с материал на поръчващия (чл.260, ал.1 ЗЗД), респ. – във вземане за прехвърляне на собствеността върху вещта, ако тя е изработена с материали на изпълнителя (чл.261, ал.2 ЗЗД).

За правно очакване може да се говори и при учредителния апорт, по причина, че настъпването на правното му действие е обусловено от осъществяването на отлагателното условие: проектираното търговско дружество да бъде вписано и действително да възникне като самостоятелен правен субект (чл. 73, ал. 4 ТЗ). Тъй като обаче и двете страни по него (учредителят – собственик и останалите учредители) действат от свое име, а не от името на намиращото се в процес на учредяване търговско дружество, той не попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 69 ТЗ. В този случай, ако дружеството не бъде вписано, до прехвърляне на съответното вещно право няма да се стигне, тъй като въз основа само на учредителния апорт не се прехвърля автоматично съответното вещно право, а само се създава правно очакване за това. В същото време уговарящите учредители не поемат задължение за регистриране на дружеството (което може да бъде предмет на отделен подготвителен договор), тъй като това зависи и от учредителя – обещател.

Друг пример за правно очакване е възможността за придобиване на имуществото, което учредителят на фондацията внася, с оглед бъдещото й възникване, в хипотезата на учредяване mortis causa – с безвъзмездно разпореждане за след смъртта на учредителя (чл. 33, ал.1 ЗЮЛНЦ). В този случай особеността също е в това, че правното очакване е в полза на все още невъзникнал правен субект. И доколкото реализирането й зависи от неговото възникване (вписване в Регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, който се води към Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието)[14] правното очакване може да се изразява в оправданото очакване от възникването на правния субект.

Видно е че в една голяма част от примерите не се касае за пораждане на права, по отношение на които се е осъществил само част от правопораждащия ги фактически състав, а изобщо за основателно субективно очакване за придобиване на права, по причина, че  понятието правно очакване е твърде общо и побира в себе си различни правни фигури и явления. В тази връзка за нуждите на настоящето изследване и с оглед обвързването на условните задължения с понятието за правно очакване, ще бъдат разглеждани като правни очаквания само онези субективни права, които не са изцяло породени, не са „окончателно проявени“ до сбъдване на отлагателното условие, респ. до изтичане на срока, само когато е поставено под условие тяхното възникване, респ. когато те тепърва ще възникнат с изтичане на срока, а не и когато е обусловена, респ. зависи от изтичане на срока тяхната изискуемост. Когато от сбъдване на условието е обусловена само тяхната изискуемост, те очевидно вече са възникнали, но очакването да се сбъдне условието пречи на тяхното упражняване. Ако се съобрази разгледаната по-горе класификацията на проф. Л. Диков, неизискуемите са във висящо състояние, докато при онези, чието възникване зависи от сбъдването на условието, е налице състояние на правно очакване.

Тези правни очаквания следва да се разграничат от обикновеното очакване за придобиване на право, което е основано било на правна, било на житейска причинност. Това са едни обикновени очаквания. Напр. за оферента има изгледи (той има простото очакване) да бъде приета офертата му. Докато оферентът при отправена му покана да направи оферта (чл.290 ТЗ), има правното очакване тя да бъде приета, т. к. в този случай отправилият поканата има задължение да я приеме, ако е направена при условията на поканата (чл.290, ал.2 ТЗ).

Друг такъв пример е учредяването право на строеж, при което собственикът на земята доброволно, по своя воля, ограничава правомощията си на собственик в полза на лице, което не е собственик. Възниква правното очакване, в резултат на осъщественото право на строеж суперфициарът да придобие собствеността върху построеното. Но това е субективното очакване за придобиване на право, а не е незавършен фактически състав, който ще доведе до придобиването на съвършено право, защото преди правото на собственост, по отношение на което суперфициарът има определени субективни очаквания и надежди, той е титуляр на друго същинско субективно право – правото на суперфиция. Обратно, когато освен придобитото право на строеж, суперфициарът е сключил и договор за строителство на сграда, който се изпълнява, ще са касае за правно очакване за придобиване правото на собственост върху новоизграденото.

 

2. ДРУГИ ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ДО СБЪДВАНЕ НА УСЛОВИЕТО

Като се вземе предвид гореизложеното за правните очаквания, чието основание е в поетото условно задължение, следва да се посочи, че поради техните специфики кредиторът по едно задължение, подчинено на отлагателно условие, притежава редица възможности. Сделката сключена под отлагателно условие, не поражда окончателното си правно действие, но тя е действителна и се намира във висящо положение, докато трае правното очакване на страните. Едва когато отлагателното условие се сбъдне, настъпват нейните правни последици. Според чл. 25, ал. 2 ЗЗД сбъдването на условието има обратна сила и правните последици на сделката би следвало да се считат породени от момента на сключване на сделката, а не от деня на сбъдване на условието. До настъпването на условието сделка има, но тя не е в състояние на висяща недействителност, както неправилно приема някога практиката. Такава сделка е действителна, но е във висящо положение, тъй като правното й действие ще се прояви едва при сбъдване на условието[15]. Тези възможности може да се сведат напр. до следното:

а) Кредиторът може да взема мерки за запазване на бъдещото си безусловно вземане: за условното задължение може да се поръчителства (чл. 138, ал. 2, изр. второ ЗЗД)[16], да се даде залог (арг. от чл. 153 ЗЗД)[17] или да се учреди ипотека (чл. 153 ЗЗД)[18]. В доктрината е утвърдено схващането (Ив. Апостолов, Л. Диков, А. Кожухаров), че кредиторът по условно вземане може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението му, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника (чл. 134 ЗЗД)[19].

б) Ако правното очакване е от имуществен характер, то се включва в имуществото на кредитора. Ако той почине преди сбъдването на условието, това очакване преминава върху наследниците му.

в) Кредиторът може и приживе да прехвърли условното вземане. Цесията на такова вземане, подобно на цедирането на бъдещо вземане, не следва да се счита за нищожна поради липса на предмет, т. к. не е налице начална невъзможност, когато се очаква вземането да възникне в един последващ момент.

г) Условното задължение може да бъде новирано и заменено съобразно волята на страните както с едно безусловно, така и с друго условно задължение, подчинено на същото или на различно условие.

От друга страна обаче, поради обстоятелството, че кредиторът придобива само едно правно очакване, а не съвършено субективно право, следват други последици:

а) Кредиторът не може да иска изпълнение преди сбъдването на отлагателното условие. Той не може и да получава и доброволно изпълнение, защото изпълнението все още не му се дължи. Платеното срещу едно задължение във висящо състояние може да се иска обратно като недължимо платено.

б) При задължения за dare[20], когато страните са уговорили прехвърлянето на собствеността да стане едва след осъществяването на определено бъдещо несигурно събитие (отлагателно условие), прехвърлителят запазва собствеността си върху имота, а в полза на приобретателя се поражда правно очакване (в изяснения вече смисъл) за придобиване на вещта при евентуалното сбъдване на уговореното условие. Реализирането на това правно очакване не е така сигурно, както при прехвърлянето на собствеността под отлагателен срок, но е достатъчно за допускане на възможността приобретателят да извършва прехвърлителни действия с вещта още преди да се е сбъднало условието. От това следва, че той запазва владението, ползването и управлението на вещта и че само той може да води петиторни и посесорни искове за защита на правото си. Освен това кредиторите му имат право да смятат вещта за негова и да искат да се удовлетворят от нея. Когато задължението е под отлагателно условие и то не се е сбъднало, не е налице неизпълнение и договорът не може да бъде развален – Р. 28 – 2005 – II г.о., ВКС^[21]. Наличието на отлагателно условие или на начален срок по активното вземане е пречка за прихващане.

По-различно е положението докато още не се е сбъднало прекратителното условие. Задължението възниква като напълно действително и изискуемо на общо основание, а в полза на кредитора се поражда едно съвършено субективно право. Поради това носителят на вземане под прекратително условие може да иска изпълнението му както доброволно, така и принудително. Той може пълноценно до упражнява и защитава правото си. При задължения за dare кредиторът става собственик на дължимата вещ с всички последици от това.

Автор: проф. Иван Русчев, д.ю.н.

---

---

---

[1] Някои автори обаче правят разлика между висящо състояние и правно очакване. Вж. в този смисъл по-долу Диков, Л. Гражданско право. Т.1. Обща част, С. 1935/36, с. 92.

[2] Диков, Л. цит съч., с. 96, вж. така същия автор, цит. съч., Т.3 Облигационно право. Обща част, Т. III, С. 1934, с.82.

[3] цитиран по Диков, Л., цит. съч. с.82.

[4] В този смисъл Кожухаров, А. ЗЗД, стр. 382. Вж и цитираните у Л. Диков, цит. съч, с.82 решения на ВКС.

[5] В този смисъл вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том първи, Софи-Р, С. 1995, с.179, 323.

[6] Таджер, В. Гражданско право на НРБ, Обща част, Д.1, С, 1973, с.177.

[7] Ставру, С. Условието и тежестта като модалитети на вещноправното действие, Собственост и право, 2005 г., кн. 12, с. 14.

[8] Диков, Л. Курс по българско гражданско право, Т.1 Гражданско право, Обща част. С.1940, с. 127-128. Авторът приема, освен това, че правно очакване има само когато са налице всички елементи от придобивния фактически състав без един, а когато е налице вероятността да се присъедини и този липсващ елемент към състава, говорим за Warterechte. Към тях той причислява най-напред срочните, на следващо място – условните права и т.н.

[9] Така изрично Русчев, И. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. В: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев, С., Сиби, 2009, с. 273-295.

[10] Ставру, С. Особена владелческа защита по чл. 38а ЗЖСК, Собственост и право. 2006 г., кн. 11 (цит. по ЕПИ-оn line)

[11] Ставру , С., Временно владение по чл. 10 от Закона за лицата и семейството, Собственост и право, 2011 г., кн. 4 (цит. по ЕПИ – on line).

[12] Вж. Русчев, И. Прехвърлимо ли е правното очакване за придобиване на правото на собственост, Собственост и право, 2010 г., кн. 6 (цит. по ЕПИ- on line).

[13] Така Русчев, И. Договорът за дарение на бъдещо имущество и на чужда вещ, Собственост и право“, 2010 г., кн. 4 (цит. по ЕПИ- on line).

[14] Вж Закон за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (загл. изм.- ДВ, бр. 74 от 2016 г., в сила от 01.01.2018 г.)

[15] Р. № 979 от 20.02.2008 г. , по т. д. № 541/2007 г., II т. о., ТК, на ВКС.

[16] Действието на това поръчителство обаче е обусловено от сбъдването на условието, което ще породи основното задължение. Дотогава то също е във висящо състояние.

[17] В такъв случай и заложното право е условно и възниква едва с възникването на вземането.

[18] И в този случай ипотечното право е обусловено от възникването на вземането, но ипотеката добива ред от деня на вписването й, т.е. още преди вземането да е възникнало, стига само то да възникне.

[19] Но не и да води отменителния иск по чл.135 ЗЗД (така Л. Диков, без аргументация).

[20] Вж. казаното по-горе относно приложимостта на условието към сделките с вещен ефект.

^[21] Цитирано по Съдебна практика на Върховния касационен съд на Република България. Гражданска колегия 2005 и 2006 г. С., 2008, с. 270 – 272.