Действие на отмяната на индивидуален административен акт във времето и по отношение на субектите – при осъществен съдебен контрол за законосъобразност на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР

С правната норма, уредена в чл. 84, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) – нова, ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., законодателят регламентира нормативно задължение за производителите на електрическа енергия (вкл. и за производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, които продават електрическа енергия на обществения доставчик или на крайния снабдител – арг. чл. 15, ал. 2, т. 4, б. „а” и б. „б” от Правилата за търговия с електрическа енергия, обнародвани в ДВ, бр. 64 от 17.08.2010 г. (отм., ДВ, бр. 66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г.), респ. чл. 15, ал. 2, т. 4, б. „а” и б. „б” от Правилата за търговия с електрическа енергия, издадени от ДКЕВР и обнародвани в ДВ, бр. 66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г.), за сключване на договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Сключването на договора за достъп представлява conditio sine qua non (необходимо условие) за изпълнение на поетите правни задължения и упражняване на породените субективни права по договорите за продажба на електрическа енергия, включително изпълнението на договорите по чл. 93а и чл. 94а, ал. 3 ЗЕ – арг. чл. 84, ал. 3 ЗЕ (нова – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). За да се изпълни това правно изискване, с разпоредбата на § 197, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ производителите на електрическа енергия, които при влизането в сила на ЗИДЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, са били длъжни в срок до два месеца от влизането в сила на закона да сключат договори за достъп до електропреносната, респ. до електроразпределителната мрежа, поддържана от съответния оператор. В случай че в този срок не е сключен договор за достъп, операторите на тези мрежи могат да поиска от ДКЕВР да определи изискванията за достъп до сключва-нето на този договор – § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗЕ. По този начин се цели да се обезпечи безпрепятственият достъп до електропреносната, респ. електроразпределителната мрежа на оператора за осъществяване на доставката на електрическа енергия от производителя до съответния купувач.
Тъй като електроразпределителните дружества в Република България представляват естествени монополи на съответния териториален пазар, обективно не съществува правна възможност за свободно договаряне на цените при пазарни условия за съответната дейност в енергетиката. Поради тази особеност в изключителното правомощие на регулаторния административен орган – ДКЕВР, е да определя цените (възнаграждението) за достъп и/или за пренос през електропреносната мрежа, респ. за достъп и/или за пренос през електроразпределителната мрежа – в този смисъл чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ и с аргумент от обратното основание от чл. 30, ал. 2 ЗЕ.
С оглед на обстоятелството, че производителите на електрическа енергия не са сключили договори за достъп с енергопреносните или с енергоразпределителните дружества в 2-месечен срок от влизане в сила на ЗИДЗЕ, респ. не са били определени в този срок от ДКЕВР цени за осъществения достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници до съответните мрежи, въз основа на заявления от „Електроенергийния системен оператор” ЕАД, „ЕВН България Електроразпределение” АД, „Енерго-Про Мрежи” АД и „ЧЕЗ Разпределение България” АД (на основание § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗЕ), при упражняване на правомощията си по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ и ЗЕ, с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. ДКЕВР е определила, считано от 18.09.2012 г., временни цени за достъп до преносните и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, ползващи преференциални цени – в осемнадесет раздела, съобразно вида на електроцентралата, момента на нейното въвеждане в експлоатация и пределното количество на произведена електрическа енергия. За да обоснове конкретната временна цена (възнаграждение) за достъп до поддържаните от заявителите електропреносни и електроразпределителни мрежи, регулативният административен орган в обстоятелствената част на този ненормативен акт е изложил следните кратки мотиви: „С подадените от дружествата заявления комисията е сезирана да определи цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, ползващи преференциални цени. И това е така, тъй като този вид производители предизвикват големи и внезапни промени в баланса производство-потребление на електроенергийната система и необходимост от балансиране при допълнително възникващи разходи. Временните цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи са изчислени като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, при съобразяване на размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи”.
Макар и да не е обоснована конкретната методиката, използвана от ДКЕВР за определяне на временните ценови равнища на възнаграждението за достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници до мрежите, поддържани от енергопреносните и енергоразпределителните дружества, от мотивите на това решение се откроява волята на компетентният административен орган чрез размера на цената за достъп да се компенсират преференциалните цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници – чрез определяне възнаграждение за достъп „при съобразяване на размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи”.
Решенията, с които ДКЕВР определя цени за предоставяни от операторите на преносни и разпределителни мрежи услуги – вкл. и за достъп до поддържаните от тях мрежи, са обявени изрично с разпоредбата на чл. 36а, ал. 2 ЗЕ, във вр. с чл. 36а, ал. 1 ЗЕ за индивидуални административни актове (ИАА) по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 7 ЗЕ, в редакцията към момента на издаване на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, решенията на този колегиален административен орган се обжалват пред ВАС, като обжалването не спира изпълнението на решението. Изрично в тази правна норма (в редакцията й към релевантния момент) е регламентирана процесуална забрана за навеждане на искане за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение на ДКЕВР (то би било недопустимо и би следвало да бъде оставено без разглеждане[1]). Следователно, със специалния закон изрично е дерогирано суспензивното действие на жалбата, с която се оспорва законността на обжалвания ИАА, уредено в общия закон – чл. 166, ал. 1 АПК. По този начин законодателят е допуснал предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от ДКЕВР, ръководейки се от значимостта на регулираните обществени отношения. По своето правно естество с тази правна норма е уредено едно предположение за пораждането и съществуването на материалните предпоставки, уредени в чл. 60, ал. 2 АПК, като законодателят е приел, че по този начин ще се защитят особено важни държавни или обществени интереси, които трябва преимуществено да бъдат предпочетени пред тези на адресатите на ИАА, докато е висящо съдебното производство, в което ще се установи неговата законосъобразност.
В този смисъл, с издаване на Решение № Ц-33/14.09.2012 г., с което ДКЕВР е определила, считано от 18.09.2012 г., временни цени за достъп до преносните и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, ползващи преференциални цени, е бил завършен смесеният фактически състав с гражданско правни последици, пораждащ задължението на производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници да заплащат на електропреносните или на електроразпределителните дружества възнаграждение за осигурения достъп до поддържаните от тях мрежи – арг. чл. 104, ал. 3 ЗЕ, във вр. с чл. 26, ал. 3 и ал. 4 от Правилата за търговия с електрическа енергия (отм., но действащ през релевантния период) и чл. 30, т. 10 и т. 13 ЗЕ, които предписват, че производителят заплаща възнаграждения за достъп до електропреносната, респ. до електроразпределителната мрежа на оператора в размер, установен (регулиран) от ДКЕВР.
При допуснатото по нормативен ред предварително изпълнение на този ИАА с неговото издаване възниква и изискуемостта на правното задължение за заплащане на временните цени за достъп до електропреносната, респ. до електроразпределителната мрежа. Макар и този съществен елемент от породеното облигационно правоотношение да е установен чрез властнически акт – решение на ДКЕВР, той става част от предметното съдържание на договора за достъп, сключен между производителя и оператора, като заплащането на установените от административния орган временни възнаграждения за достъп са в изпълнение на породено договорно задължение. В този смисъл заплатеното възнаграждение за достъп от производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници е било на действително правно основание – при възникнал годен правопораждащ юридически факт (договор за достъп до електропреносната, респ. електроразпределителната мрежа, поддържана от съответния оператор, при установено от компетентния регулаторен орган временно възнаграждение – въз основа на допуснато ex lege предварително изпълнение на ценообразуващия властнически акт).
Но с влезли в сила решения на ВАС – напр. Решение № 3556 от 13.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12403/2012 г., IV о., изцяло оставено в сила с Решение № 11523 от 16.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5751/2013 г., 5-членен с-в; Решение № 4604 от 3.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12456/2012 г., IV о., изцяло оставено в сила с Решение № 10545 от 11.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6073/2013 г., 5-членен с-в; Решение № 4753 от 4.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12424/2012 г., IV о., изцяло оставено в сила с Решение № 12582 от 1.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7228/2013 г., 5-членен с-в; Решение № 5382 от 17.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1239/2013 г., IV о., изцяло оставено в сила с Решение № 13745 от 22.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8054/2013 г., 5-членен с-в и пр., Решение № Ц-33/14.09.2012 г., издадено от ДКЕВР, е отменено в неговите обжалвани части по подадени жалби от дружества, произвеждащи електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, които са адресати на този ИАА (по отделните раздели за определяне на цена за достъп съобразно вида на електроцентралата, момента на нейното въвеждане в експлоатация и пределното количество на произведена електрическа енергия).
След отмяната на този ИАА мнозина от производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници – адресати на този властнически акт, които са заплати-ли на електроразпределителните дружества установените от ДКЕВР временни възнагражде-ния за достъп до електропреносните, респ. електроразпределителните мрежи, поддържани от съответните оператори, са предявили осъдителни кондикционни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на заплатените възнаграждения за достъп при отпаднало с обратна сила правно основание. Тъй като електроразпределителните дружества – ответници по тези искове, са със седалище в гр. София, гр. Пловдив и гр. Варна, съобразно общите правила за местната подсъдност, уредени в чл. 105 ГПК, местно компетентни да разгледат тези осъдителни искове са съдилищата в гр. София, гр. Пловдив и гр. Варна, чиято родова (предметна) компетентност се определя от цената на иска – арг. чл. 103 ГПК и чл. 104, т. 4 ГПК.
При разглеждането на тези материалноправни спорове за защита на накърнени имуществени права при неоснователно разместване на блага от един патримониум в друг имуществен комплекс при отпаднало с обратна сила правно основание (кондикционни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД) ответниците по тях – електроразпределителните дружества, релевират различни оспорвания, възражения и правни доводи за неоснователност на тези осъдителни искове, вкл. и по отношение правното действие във времето и спрямо субектите на решенията на ВАС, с които е отменено Решение № Ц-33/14.09.2012 г., издадено от ДКЕВР. При разглеждане на тези правни спорове част от съдилищата уважават предявените кондикционни искове, а друга част ги отхвърлят, като до настоящия момент тази противоречива съдебна практика не е уеднаквена със задължително за първоинстанционните и въззивните съдилища решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Поради това обстоятелство за целите на настоящото изложение ще бъде извършен кратък преглед на тази противоречива съдебна практика. По тези съдебни производства не възникват спорове относно правнорелевантните факти, а именно че 1) решението на ДКЕВР, с което са определени временни цени (възнаграждения) за достъп, е отменено с влезли в сила решения на ВАС в съответните раздели, описани в неговата разпоредителна част; 2) между производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници и операторите на електропреносната и електроразпределителната мрежи са сключени договор за достъп до тези мрежи – съобразно нормативното изискване, уредено в чл. 84, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ и 3) в изпълнение на породените договорни задължения – след допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение на ДКЕВР, производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници (ищците) са заплатили на операторите на електропреносната и електроразпределителната мрежи (ответниците) установената от компетентния регулаторен орган цена (възнаграждение) за достъп по сключените между тях договори за достъп до тези мрежи. Споровете по тези дела са изключително относно точното приложение на закона – 1) относно действието на отмяната на ИАА от съда във времето и по отношение на субектите; 2) дали с оглед на обстоятелството, че договорът за достъп представлява относителна (субективна) търговска сделка – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ, този двустранен договор (сключван между търговци) по дефиниция е възмезден, като по аналогия на закона следва да се приложи нормативното правило на чл. 326, ал. 2 ТЗ[2], уреждащо чрез законна фикция съществуването на основание на търговската продажба по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД (непосредствената цел на двете насрещни волеизявления за постигане на признат от закона интерес) и 3) дали при отмяна на ИАА, който е част от смесен фактически състав, пораждащ гражданскоправни последици, по аналогия на закона се прилагат правилата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД – относно действието във времето при разваляне на двустранните договори с едностранно волеизявление от кредитора при виновно противоправно неизпълнение на договорно задължение от длъжника (ex nunc – при договори с периодично или повтарящо се изпълнение, какъвто е договорът за достъп до електропреносната, респ. до електроразпределителната мрежа на съответния оператор).
В не малък брой от решенията, постановени от СРС и СГС (като първа съдебна инстанция)[3], разглеждащи предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от търговци-производители на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници срещу енергоразпределителното дружество за връщане на заплатеното до отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР възнаграждение по договор за достъп – при отпаднало с обратна сила правно основание, първоинстанционните съдилища са отхвърлили кондикционните искове, като са приели, че макар и съответният производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници да не е бил страна в производството по оспорването на решението на ДКЕВР, то съгласно чл. 177, ал. 1 АПК при отмяна или изменение на оспорения административен акт съдебното решение има действие по отношение на всички, вкл. и по отношение на тях. След като са приели за установено в процеса на доказване, че с отмяната на решението на ДКЕВР са отменени временните цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи, определени с него, са достигнали до правния извод, че с отмяната на този административен акт не е отпаднало основанието за плащане на цената за услугата, тъй като по делото не било спорно, че електроразпределителното дружество е изпълнило своето договорно задължение да предостави на производителя на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници услугата за процесния период и договорът между тях е продължил да поражда целените правни последици. Счели са, че с отмяната на решението на ДКЕВР са отпаднали с обратна сила правните последици на административния акт, но в конкретния случай основанието за плащане на сумите не е отпаднало, тъй като договорът, по който са извършени плащанията, е действащ – от друга страна, задължението на производителя на електрическа енергия да заплаща цена за достъп до електрическата мрежа произтича от закона, като на основание чл.104 ЗЕ, чл. 84, ал.2 и ал. 3 ЗЕ и § 197 ПЗР на ЗЕ дължат цена за достъп на електроразпределителното дружество като оператор на електроразпределителна мрежа, страна по действителен договор за достъп до мрежата. Съгласно приетото в Решение № 1071/10.07.2014 г. по т. д. № 7655/2013 г. по описа на СГС, ТО-18 състав по аргумент от чл. 88 ЗЗД отмяната има действие занапред, тъй като се касае до договор с периодично изпълнение и за ищеца през исковия период съществува задължение да плати цена за предоставения достъп. Според СГС цената за достъп се дължи по силата на вмененото от закона задължение, а не възниква с определяне на нейния размер чрез издаването на отменения административен акт. Обстоятелството, че ищецът не е изпълнил задължението си да сключи договор за достъп до мрежата, не го освобождава от задължението да плати цената за достъп до мрежата. Размерът й следва да се определи съобразно нормативното правило, уредено в чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като процесната сделка е търговска и когато цената не е определена, се дължи такава, каквато обикновено се плаща при подобни обстоятелства. Сумата е определяема, макар и с помощта на специални знания, с каквито съдът не разполага.
Въз основа на така изложените правни доводи тези съдебни състави са достигнали до решаващия извод, че по несъмнен и безспорен начин от събраните по делото доказа-телства се установява наличието на правно основание (като конкретен източник на права и задължения) за процесното имуществено разместване[4].
Тези правни съждения не са споделени от въззивната съдебна инстанция, като обжалваните решения са отменени, а предявените кондикционни искове – уважени[5].

Преимуществено в РС-гр. Пловдив и в ОС-гр. Пловдив (като първа съдебна инстанция) предявените от производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници срещу електроразпределителното дружество за връщане на заплатеното възнаграждение за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа при отпаднало с обратно основание се уважават[6]. Съдилищата приемат по повдигнатите от ответника оспорвания и възражения, че макар и производителят на електрическа енергия да не е бил страна в съдебното производство по оспорването на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, той има право да се позовава на него – съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1 АПК, според която решението на съда има сила за страните по делото, но ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Поради това обстоятелство считат за неоснователен довода на ответника, че след като ищецът не е бил страна в производството по съдебното оспорване на решението на ДКЕВР, той не може да се позове на отмяната му. А съгласно чл. 302 АПК влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Следователно решението, определящо временните цени, никога не е влизало в сила, а същото е подлежало на предварително изпълнение и в резултат на предварителното си изпълнение решението е породило правни последици. Но същите, с отмяната на решението, което е предварително изпълнено, отпадат с обратна сила, доколкото самото изпълнение е имало предварителен характер и основанието за възникването им е отменено. Предвид разпоредбата на чл. 177 ал. 1 АПК конститутивното действие на решението за отмяна на административния акт се състояло в отпадането с обратна сила на разпоредените с него правни последици, които се разпростират не само по отношение на страните по делото, а важат за всички. Постанове-ните съдебни решения на ВАС за отмяна на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. са конститутивни по своя характер, поради което те променяли с обратна сила материалното административно правоотношение, създадено по повод издадения административен акт. Приемат за вярно становището на ответника, че задължението за заплащане на цена за достъп произтича пряко от закона, а не от отменения административен акт, но, за до възникне задължението за заплащане на цена за достъп, същата следва да е определена по размер, поради което, след като е отменен административният акт за определяне на дължимата цена, то не е налице ликвидно задължение.
Противното становище е възприето в Решение № 565/14.12.2013 г., постановено по т. д. 591/2013 г. по описа на ПОС, което обаче е било отменено с Решение № 284/14.05.2014 г., постановено по т. д. № 242/2014 г. по описа на ПАС, ІІІ ГС, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 494 от 24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2551/2014 г., I т. о., ТК.

Преимуществено в РС-гр. Варна предявените от производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници срещу електроразпределителното дружество за връщане на заплатеното възнаграждение за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа при отпаднало с обратно основание се уважават, но биват отменяни от въззивните състави при ОС-гр. Варна, респ. при уважени кондикционни искове от ОС-гр. Варна като първа съдебна инстанция АС-гр. Варна отменя първоинстанционното решение и отхвърля предявените осъдителни искове[7]. Тези въззивни състави приемат, че „отношенията между производителите и електроразпределителното дружество са облигационни, основани на договор. Задължението за заплащане на цена на услугата достъп е елемент от съдържанието на тези отношения с тази особеност, че нейният размер се регулира от ДКЕВР. Поради това и основанието за заплащане на цената за достъп не е решението на регулаторния орган, а възникналите между страните договорни взаимоотношения. Ето защо и отмяната на последното не дерогира основанието на възникналите между страните обвързаности, респ. възмездния им характер… Следва да се отбележи и това, че доколкото отмененото решение на ДКЕВР № Ц-33 установява временни цени, то при евентуална разлика с приемането на окончателните цени /предмет на невлязло в сила Решение № Ц-6/13.03.2014г./ не е изключено да е налице разлика в дължимото и платеното, която разлика да подлежи на връщане. В тази връзка законодателят е предвидил и възможността за прилагане на компенсаторни мерки, които отново са в компетентността на ДКЕВР /чл. 32, ал. 4 ЗЕ/ и с оглед на която норма е постановено приетото като доказателство Решение № КМ-1/13.03.2014 г… Следователно, независимо от това какво е действието на решението на ВАС и доколкото основанието за извършеното плащане не е отмененото решение на регулаторния орган, а договорните отношения между страните, то и заплатената цена за достъп не подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД”.
До сходен правен извод е достигнал и АС-гр. Варна в Решение от 24.10.2014 г., постановено по в. т. дело № 512/2104 г., но при различни мотиви: „ Обстоятелството, че цената за достъп е регулируема от ДКЕВР и административният акт, с който това е сторено, е отменен, не означава, че такава не се дължи поради отпадане на основанието за това. Настоящият съдебен състав приема, че решението на ВАС за отмяна на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР поначало няма обратно действие, а има конститутивно действие занапред. Разпоредбата на чл. 177, ал. 1 АПК, съгласно която отмяната има действие спрямо всички, означава само, че административният акт се счита отменен спрямо всички… Но дори и да имаше обратно действие това отменително решение на ВАС, то не би могло да преуреди с обратна сила договорните отношения между страните. Недопустимо е такова преуреждане на договорни отношения между търговци дори със закон, още по-малко с решение на съд. Недопустимо е поначало, преуреждане на договори с продължително или периодично изпълнение, какъвто е процесният случай, по аргумент от разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД относно хипотезата на разваляне на договори с продължително или периодично изпълнение. Обстоятелството, че в противен случай само едната страна би получила реституция на даденото по договора за достъп, който по съществото си е договор за услуга, близък до договора за наем, а другата страна, не би могла да получи престацията си, тъй като услугата е била вече осъществена от нейна страна, категорично отрича възможността ищецът да иска връщане от ответника на платената за достъпа цена с иск по чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД”.

Налице е и практика на ВОС в обратния смисъл[8], в което се приема, че „отмяната на Решението на ДКЕВР в горепосочената част внася изменение в отношенията между страните, като с обратна сила отпадат породените от решението правни последици, а именно задължението за заплащане на цена за достъп. С оглед на което за ищеца се поражда правото да претендира връщане на сумите, заплатени на отпаднало основание, доколкото имуществените отношения на страните по спора следва да бъдат възстановени в състоянието, преди неговото приемане… Също така, съдът счита, че реално заплащане на цената за достъп до електропреносната мрежа, дължима по силата на ЗЕ и Правилата за търговия, може да бъде извършено само когато Държавният регулатор е определил такава и нейния размер, който може да и 0.00 лева за МВтч, в какъвто смисъл е и Решение № Ц-6-13.03.2014 г. на ДКЕВР, т. І.2 по отношение на производителите на ел.енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници, различни от слънце и вятър, която се изкупува по преференциални цени. С оглед изложеното, съдът намира, че елементът цена по договорите за достъп задължително се определя и регулира от административния орган и се дължи, доколкото е определена и в посочения в административния акт размер. Когато отмяната на акта има ретроактивно действие, то заплатеното подлежи на връщане… Изводът на първоинстанционния съд за обратното действие на решението на ВАС е съобразен, както с константната практика на ВАС, така и със закона. Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. По аргумент за противното се налага изводът, че отмяната на административните актове – индивидуални и общи, с влязло в сила съдебно решение има обратно действие, а именно от датата на издаване на самия акт”.

До настоящия момент касационната инстанция е постановила две определения по чл. 288 ГПК, с които не е допуснала до касационно обжалване решения на въззивни съдилища, уважаващи предявените от производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници срещу електроразпределителното дружество кондикционни искове[9], като ВКС е приел, че касаторът не е развил доводи относно обективно съществуваща неяснота или непълнота на приложената от съда норма на чл. 177, ал. 1 АПК, тълкувана и с постановените от ВАС по отмяна на решението на ДКЕВР решения, а е изложила своето разбиране по въпроса, изцяло в контекста на оплакванията си за неправилност на акта. От друга страна е счел, че е налице практика на съдилищата в страната по въпроса за действието във времето на решението на съда за отмяна на индивидуален административен акт (напр. влязло в сила Решение от 07.07.2010 г. по т. д. № 202/2010 г. на ОС-Русе), което обстоятелство не е обоснована нуждата от изменение или осъвременяване на съдебната практика, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито са налице правни разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви и по тях да не е налице съдебна практика.

С Определение № 514/28.08.2015 г., постановено по т. д. № 3018/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ о., обаче е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, с което кондиционните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са уважени. Касационното обжалване е допуснато по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК – по поставен от касатора правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – „Формулираният в изложението правен въпрос за действието във времето на постановено от ВАС /и влязло в сила/ решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК поради обуславящото му значение за изхода на спора. При преценката за наличие на соченото основание за достъп до касация настоящият състав като съобрази, че отмененият административен акт е издаден от ДКЕВР в изпълнение на правомощието му по чл. 21, т.8 във вр. с чл. 30, ал. 1, т. 13 и § 197, ал.1 от ПЗР на ЗЕ да определя временни цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на ел. енергия, като същевременно на този регулаторен орган е вменено и задължението по чл. 32, ал. 4 ЗЕ при отмяна на временната цена да определи окончателна такава и да вземе подходящи мерки за компенсация, задължение, което е разпоредено и с нормата на чл. 301 АПК, според която при отмяна на административния акт, след като е започнало неговото изпълнение, административният орган в едномесечен срок възстановява нарушеното право, намира, че поставеният от касатора правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
По същия въпрос с Определение № 513/28.08.2015 г., постановено по т. д. № 2611/2014 г., ВКС, ТК, ІІ о. е допуснал до касационно обжалване въззивно Решение № 367/17.06.2014 г. по в. т. дело № 544/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
С решенията по тези допуснати до касация въззивни решения ВКС ще уеднакви практиката на съдилищата, но при липсата до момента на задължителна за въззивните и първоинстанционните съдилища практика на ВКС по тези правни спорове, очевидно е, че и в бъдеще (до решение на ВКС по реда на чл. 290 ГПК) ще бъдат постановявани противоречиви съдебни решения относно действието на отмяната на ИАА от съда във времето и по отношение на субектите.

Авторът на настоящата статия е на становище, че при липса на спор относно правнорелевантните факти по тези дела, пораждащи спорното материално право, при подвеждането им под съответната приложима материалноправна норма предявените кондикционни искове са основателни, тъй като конститутивното действие на съдебното решението, с което този властническия акт на административния орган, определящ временни възнаграждения (цена) за достъп до електропреносните и електроразпределителните мрежи, е отменен, настъпва с обратна сила, като в настоящото изложение ще бъде разгледано това ретроактивно действие.
Съгласно чл. 31, ал. 1 и ал. 2 от Закона за енергията от възобновяеми енергийни източници (в редакцията към 2012 г.) производителите на електрическа енергия следва да сключат с обществения доставчик, съответно с крайните снабдители дългосрочни договори за изкупуване на електрическа енергия по установена от държавата чрез ДКЕВР преференциална цена, действаща към датата на въвеждане в експлоатация на съответния енергиен обект.
За да бъде заплащана продажната цена за прехвърляне правото на собственост върху произведената електрическа енергия (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) чрез предаването й на лицензирания краен снабдител – арг. чл. 84, ал. 3 ЗЕ, по силата на чл. 84, ал. 2 ЗЕ производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Но съгласно разпоредбата на 104, ал. 3 ЗЕ, във вр. с чл. 30, т. 10 и 13 ЗЕ производителите заплащат възнаграждения за достъп до електроразпределителната мрежа на оператора в размер, установен (регулиран) от ДКЕВР.
Тъй като ценообразуването на електрическата енергия и съпътстващите нейното производство, пренос и доставка дейности е предоставено на колегиален административен орган – ДКЕВР (след изменението в ДВ, бр. 17 от 2015 г. – КЕВР)[10], със специална властническа компетентност, страните по договора за достъп, който производителите на електрическа енергия по силата на закона – чл. 84, ал. 2 ЗЕ, са длъжни да сключат, не могат свободно да уговарят възнаграждение (цена) за достъп до електроразпределителната мрежа. В този смисъл размерът на възнаграждението е предмет на изключителната регулационна дейност на държавата – чрез своите надлежни административни органи, като не може да бъде определяна от съда, вкл. и при прилагане на равната норма, уредена в чл. 162 ГПК. Следователно, размера на продажните цени и възнагражденията за съпътстващите дейности по производство, съхранение, пренос и доставка на електрическата енергия са нормативно установени – чрез решения на държавен орган (ДКЕВР) по повелителен начин (с императивни правни норми), като те не могат да бъдат предмет на свободно договаряне. При този строго регулиран от държавата пазар, свързан изключително с обезпечаване на обществения интерес, респ. на националната сигурност, са ограничени в значителна степен основните принципи на договорното право – свобода на договарянето и автономията на волите (чл. 8 и чл. 9 ЗЗД). Правната възможност за държавна намеса в частноправните отношения, които се развиват между равнопоставени правни субекти, е нормативно регламентирана именно в чл. 9, ал. 1 ЗЗД, който предписва, че страните по договорното правоотношение са свободни да определят предметното съдържание на правопораждащия юридически факт (договора) при определени ограничения, обезпечаващ обществения и държавния интерес, т.е. ако уговорките не противоречат на императивни правила на закона или на добрите нрави. В този смисъл, ако страните по договорите за достъп до електроразпределителната или електропреносната мрежа уговорят възнаграждение различно от това, което надлежният административен орган – ДКЕВР, на който е предоставена тази изключителна властническа компетентност, е установил, тази клауза би била нищожна поради противоречие с повелителни правила на закона (арг. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД), като по силата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, уреждаща т. нар. частична недействителност на договорите, биха се приложили императивните правила на закона – в случая чл. 104, ал. 3 ЗЕ, във вр. с чл. 84, ал. 2 и 3 ЗЕ и чл. 31, т. 2 и т. 8 ЗЕ (това възнаграждение би следвало да съответства на установения размер от ДКЕВР). Поради тези правни съображения неоснователни се явяват правните съждения на електроразпределителните дружества, че страните свободно могат и са уговорили възнаграждението за достъп до електроразпределителната система, поддържана от оператора.
В правната норма, уредена в чл. 30, ал. 2 ЗЕ, е регламентирано едно изключение от тези правила, като не подлежат на регулиране от държавата чрез съответния компетентен административен орган цените на енергията, природния газ и услугите, предоставени от енергийните предприятия, но само при установяване от нея наличието на конкуренция, която създава предпоставки за свободно договаряне на цените при пазарни условия за съответната дейност в енергетиката. А на регионалния пазар в Република България, на който действат енергоразпределителните дружества, производителите на електрическа енергия не могат свободно да избират оператора на електропреносната мрежа и/или оператора на електроразпределителна мрежа, които да предоставят въпросния достъп, поради което електроразпределителните дружества се явяват търговци, които упражняват „естествен монопол” върху дейността на електроразпределението. Именно поради този правнорелевантен факт дейността на електроразпределителните предприятия е подчинена на цялостно административно регулиране – на съответната територия може да съществува само една разпределителна мрежа и се издава само една лицензия за разпределение (арг. чл. 43, ал. 2, т. 1 ЗЕ). Ако ДКЕВР е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, то самото й решение има конститутивно действие, като този административен акт е материалноправна предпоставка (юридически факт) за възникване на вземането на електроразпределителното дружество за съответното възнаграждение в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за временната цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ.
Както бе изяснено, съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЕ договорът за достъп до електроразпределителната мрежа представлява conditio sine qua non – „условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия”. Тези два договора трябва да се разглеждат в необходимата правна взаимозависимост и стопанска връзка. При определяне цената на продаваната от производителите електроенергия – при т. нар. ценово регулиране, ДКЕВР се ръководи от следните фактори: 1) цените на енергийните предприятия да възстановяват икономически обоснованите разходи за дейността им, включително разходите за: а) управление, експлоатация и поддръжка на енергийните обекти; б) поддържане на резервни и регулиращи мощности, необходими за надеждно снабдяване на клиентите; в) доставка и поддържане на резервите от горива; г) ремонти; д) амортизации; е) съхраняване и преработка на отработено ядрено гориво и радиоактивни отпадъци, извеждане на ядрени съоръжения от експлоатация и ядрена безопасност; ж) балансиране на електроенергийната система; 2) справедливо прехвърляне на разходите от преференциални цени за енергия от възобновяеми енергийни източници и високоефективно комбинирано производство на електрическа енергия върху крайните клиенти на електрическа енергия, присъединени към електроенергийната система и 3) справедливо прехвърляне на разходите за системни услуги, в т. ч. допълнителни и спомагателни услуги, студен резерв и за технологични разходи, върху ползвателите на преносната мрежа, съответно на разпределителните мрежи – арг. чл. 31, т. 2, т. 7 и т. 8 ЗЕ.
Следователно, при формиране на цената на електрическата енергия, която се изкупува от лицензираните крайни доставчици, компетентният административен орган отчита относителната тежест на всички обстоятелства, които са от съществено значение за ценообразуването за извършване на съответната дейност в енергетиката. По този начин се обезпечава възможността електроразпределителното, респ. електропреносното дружество да формира определена норма на доходност, респ. на печалба, която да му позволява да поддържа в изправност и да развива електропреносната и електроразпределителната мрежа, като да реализира и търговска печалба. Принципно, за всеки продавач е ирелевантно обстоятелството какви разноски извършва купувачът за използването на продадената вещ – той се интересува единствено от вещнотранслативното действие на договора за продажба и продажната цена. Но тъй като при производството, преноса и разпределението на електроенергия възникват множество съпътстващи разходи, а от друга страна този стопански отрасъл е структуроопределящ за националното стопанство на Република България, ценообразуването е нормативно установено, като тази преценка е предоставена на специален колегиален административен орган – ДКЕВР, при прилагане на предписаните в ЗЕ ценообразуващи фактори (критерии). С оглед на обстоятелството, че на съответния продуктов и териториален пазар електроразпределителните дружества притежават монополно положение, за да се защити общественият, а и държавният интерес като цяло, при определяне на цената на продаваната електрическа енергия както от производителя на крайния снабдител, така и от крайния снабдител на потребителя, държавата чрез ДКЕВР регулира този продуктов пазар, като не допуска норма на доходност, респ. на печалба извън тази, която административният орган счете за справедлива, за целесъобразна – такава, която позволява на всички стопански субекти, свързани с производството, преноса и разпределението на електрическа енергия да поддържат и развиват своите съоръжения, както и да реализират определена търговска печалба. В този смисъл определеното възнаграждение (цена) за достъп до електроразпределителната и преносната мрежа е част от общата цена, на която производителят продава електрическа енергия. Всички релевантни разходи, свързани с насърчаване на екологичносъобразното производство на електрическа енергия, нейния пренос и разпределение, следва да бъдат съпоставени със справедливата норма на доходност, респ. на печалба на електроразпределителното предприятие, респ. на крайния снабдител на електрическа енергия. Следователно, когато тази норма на доходност, респ. на печалба на тези дружества, упражняващи монопол на съответния продуктов и териториален пазар, достигне съответно равнище, производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници не следва да заплащат възнаграждение за достъп по договора за достъп, който е предпоставка за изкупуване на произведената от тях електроенергия. Именно в този правен и стопански конекситет (в своето единство и взаимовръзка) трябва да се разглеждат тези два договора– арг. чл. 84, ал. 3 ЗЕ, както и ценообразуването при производството, преноса и разпределението на електроенергия от възобновяеми енергийни източници. Произведената енергия от възобновяеми енергийни източници се разпределя с цел използване за препродажба на крайни клиенти – битови и небитови потребители, а общественият ред и сигурността на държавата се обуславят от стабилността на цялата енергийна система и мрежите, които я изграждат.
Именно поради тези правни съображения определеното от компетентния административен орган – ДКЕВР, възнаграждение за достъп може да се равнява на 0,00 лв. При извършване на ценообразуването той действа в условията на оперативна самостоятелност, при упражняване на дискреционна власт, за да бъдат защитени обществените и държавните интереси, респ. да не се допусне прекомерно висока, несправедлива норма на доходност, респ. на печалба на стопанските участници в целия процес на производство, пренос и разпределение на електроенергията, добита от щадящи природата възобновяеми енергийни източници. Тази преценка се осъществява въз основа на предписаните в закона критерии – арг. чл. 31 ЗЕ, на един строго регулиран пазар, като съдът не може да осъществява контрол върху дискреционната власт на ДКЕВР.
В този смисъл, цената за достъп до разпределителната мрежа отразява разходите (чл. 31, т. 2, т. 7 и т. 8 ЗЕ), които са необходими във връзка с управление на мрежата и се отнасят към дейността по цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т. ч. и разходите, свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, отчитането им, както и всички други административни разходи и разходи с общо предназначение за съответната мрежа. Именно системните разходи (диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги), произтичащи от поети от разпределителя задължения по договорите за достъп, следва да бъдат отчетени от регулатора при формиране на цените (в този смисъл са мотивите на отмененото с влязло в сила решение на ВАС Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, установяваща временните цени през процесния период).
Самият акт на ценообразуване поражда вземането за цената, като го определя в съответен за конкретен период размер, в съответствие с конкретните нужди на регулирания пазар. В този смисъл, макар и принципно да е основателно поддържаното от електроразпределителните дружества съждение за възмездния характер на извършваната и в обществен интерес услуга по достъп, пренос и разпределение на продадената електроенергия, следва да се вземе предвид и правнорелевантното обстоятелство, че регулаторният орган, упражнявайки своите властнически правомощия, може да определи стойността на престацията в полза на доставчика на услугата, само ако той действително е направил специфични именно за тази дейност разходи, които не са възмездени по друг начин, чрез цена за други лицензни дейности (услуги по пренасяне на енергията до крайния доставчик, респ. до крайните потребители – клиенти на купувача на произведеното от съответните електрически централи). Този нормативен ред се прилага и при административното регулиране на цените за отделни периоди, като към всеки отделен момент се преценяват текущите нужди от намаляване или увеличаване на регулираните цени, формиращи допустимите равнища на доходност, респ. на търговска печалба на всеки един стопански субект при производството, продажбата, преноса и разпределението на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници.
През спорния период възнаграждението (цената) за услугата, предоставяна от оператора, е било определено като временно, въз основа на искане на операторите с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. В мотивите към този акт изрично е изяснено, че цените се определят по искане на операторите на мрежи по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ, като допълнително необходими над вече определени цени за мрежова услуга по достъп на потребители на мрежите, основано на нужда от допълнително компенсиране на нараснали и очаквани с оглед присъединяване на бъдещи производствени мощности разходи по диспечиране на мрежите, ползвани при присъединяване на производителите на енергия от възобновяеми енергийни източници. Те са изчислени като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници – при съобразяване размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи.
Същевременно, операторите са заявили само временен характер на прогнозните си нужди, тъй като не са могли да обосноват с установени по несъмнен начин факти действителните си нови разходи, произлезли изключително и само поради повишаване на отдадените в мрежата новопроизведени количества електроенергия, поради което и регулаторът е определил цени, които да действат временно, до утвърждаване на окончателни стойности. Именно тази необоснованост на нуждата от допълнително заплащане на мрежови услуги не само от потребителите – тези, които получават енергия от разпределителна мрежа като захранени обекти, купуващи енергия за потребление, но и от производителите – тези, които предоставят изкупената енергия в мрежата за разпределение, е послужила като правно основание за отмяна на акта на ценообразуващия орган. С влезли в сила Решения на ВАС е отменено Решение № Ц-33/14.09.2013 г. на ДКЕВР в съответните му обжалвани части, като съдът е установил материална незаконосъобразност на действието на ДКЕВР по определяне на цени – поради преждевременното и необоснованото им формиране като временни.
Тъй като този административен акт е отменен, правоунищожителното (конститутивното) действие на съдебното решение действа erga omnes (по отношение на всички негови адресати), вкл. и по отношение на ищеца, дори и той да не е бил страна в съдебното административно производство – арг. чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, който предписва, че ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички негови адресати. Тъй като всички заинтересовани страни – тези, в чиято правна сфера се отразява едностранното властническо волеизявление, представляващо индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗАП, са в тъждествено материалноправно положение спрямо административния орган, издател на ИАА, при неговата незаконосъобразност субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирани с отменителното съдебно решение, обхваща всичките му адресати – и тези, които не са го оспорили чрез предявяване на жалба пред съда. Следователно, при отмяна на ИАА правните последици на съдебното решение трябва да са идентични по отношение на всички заинтересовани лица. В този смисъл е и ТР № 1/08.06.2001 г. на ВАС по адм. д. № ТР 1/2000 г., с което се приема, че „постановените в производството по административните дела и влезли в сила конститутивни решения, с които се отменя обжалваният акт, а така също и декларативните решения, с които актът се обявява за нищожен, както и установителните решения, с които се отхвърля жалбата на един от необходимите другари по неделимото спорно правоотношение, имат сила, спрямо заинтересуваните лица, неконституирани като страна по делото”. Съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от настъпването на конститутивното действие на съдебното решение на административния съд, е обвързан от установяването на незаконосъобразността на адми-нистративния акт – чл. 302 ГПК, както по отношение на неговия предмет (обективните пре-дели на силата на пресъдено нещо), така и по отношение на всички заинтересовани лица – адресати на отменения ИАА (субективните предели на силата на пресъдено нещо).
Законосъобразността на административния акт е изискване за стабилизиране на действието му, дори и да е допуснато по силата на закона или с разпореждане на административния орган – негов издател, предварително изпълнение. Макар и процесното отменено решение на ДКЕВР да е незаконосъобразно (унищожаемо), а не нищожно, и доколкото по него е било допуснато предварително изпълнение, до отмяната му е действал като елемент от фактическия състав, обуславящ възникването на правното вземане за заплащане на възнаграждение за достъп. Отмяната на ненормативен акт обаче действа с обратна сила. Именно това отпадане на последиците от отменен административен акт поражда и задължението за предприемане на възстановителни мерки – арг. чл. 301 АПК, част от които са действията по реституция на даденото между страните при отпаднало с обратна сила правно основание.
Като елемент от смесения фактически състав, формиращ основанието за използване на разпределителна мрежа срещу заплащане от присъединен производител, незаконосъобразността на кой да е от административните актове за определяне на цени, прогласена с отмяната им, обуславя и отпадането с обратна сила на правната обвързаност за заплащане на възнаграждение за достъп.
За разлика от нормативните актове, чието действие се зачита между страните до отмяната им от съда, в случая е осъществено предварително изпълнение по невлязъл в сила ИАА, чието действие, дори и преди отмяната му, е било само временно и е следвало да се стабилизира при окончателното ценообразуване за периода.
Принципно, само при отмяна или обявяването за нищожни на подзаконови нормативни актове конститутивното действие на решението на ВАС[11] действа занапред – от обнародването на съдебното решение, от който момент той влиза в сила (чл. 194 АПК, във вр. с чл. 195, ал. 1 АПК, който предписва, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, а по силата на чл. 194 АПК съдебното решение, с което се обявява нищожност или се отменя подзаконовият нормативен акт, се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването му). По същия начин е уредено и действието във времето на решенията на КС, с които нормативните актове с юридически ранг на закон са обезсилени като противоконституционни – (чл. 151, ал. 2 КРБ, който предписва, че решенията на КС се обнародват в „Държавен вестник” в 15-дневен срок от приемането им, като те влизат в сила три дни след обнародването им и актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила). Следователно, с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК изрично е уредено едно изключение от общото правило, че отмяната на незаконосъобразните административни актове действа от момента на тяхното издаване, тъй като само отговарящите на изискванията за материална и процесуална законосъобразност ИАА (арг. чл. 146 АПК) могат да породят целените от административния орган правни последици. За да се гарантира законосъобразното възникване и развитие на административноправните отношения, докато не се стабилизира съответният ИАА, той не поражда правно действие – жалбата срещу този властнически акт притежава суспензивен ефект (арг. чл. 166, ал. 1 АПК, който предписва, че оспорването спира изпълнението на административния акт). По този начин законодателят в максимална степен е обезпечил защита на интересите на адресатите на оспорения ИАА. Тъй като с подзаконовите нормативни актове се създават общи правила за поведение с абстрактен характер и действие по отношение на неопределен кръг правни субекти, законодателят е отдал приоритет на правната сигурност, като е предвидил, че тези правни норми не са част от обективното право едва от момента на влизане в сила на решението на ВАС за отмяната им, респ. от обявяването им за нищожни. В този смисъл дори и при невалидните подзаконови нормативни актове решението на ВАС, с което са обявени за нищожни, те са породили правно действие до влизане на решението на ВАС в сила, поради което законодателят в чл. 195, ал. 2 АПК е задължил компетентния административен орган служебно да уреди в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем. В този смисъл са и задължителните за правоприлагащите органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 2/19.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 2/2014 г., ОСГТК, в което се приема, че „нищожните актове поначало не пораждат правни последици, но в случая законодателното разрешение е съобразено с характера на оспорвания акт като нормативен… Правната санкция, която съдът по висящ граждански или търговски спор следва да даде на последиците от прилагането на прогласен за нищожен подзаконов нормативен акт, предписвал спазено от едната или двете страни в правоотношението правило за поведение, или при упражнени правомощия от едната спрямо другата страна в правоотношението, не е обусловена от съдържанието на решението на административния съд по чл. 193 АПК. Законът не отрича действието на подзаконовия акт до момента на съдебното му обявяване за нищожен или унищожаем по реда на АПК. Това обуславя и дължимата от общия съд преценка относно настъпилите последици от прилагането на акта, предвид отликата между онази материална нищожност, осъществила се в нарушение или заобикаляне на закона и случаите, при които волеизявления или други правопораждащи факти са резултат от регулативното действие на източник на правото, засегнат от порок. Законът предписва зачитане на това действие именно като нормативно регулира ефекта на отменителния административно-съдебен акт занапред, включително при прогласена нищожност”.
Следователно, per argumentum a contrario, като законодателят е предвидил, че отмяната или обявяването за нищожност на подзаконовите нормативни актове действа напред във времето, той е изрично е уредил изключение от общото правило, че отмяната на ненормативните административни актове (индивидуални и общи) поражда конститутивно действие ex tunc (с обратна сила).
Макар да не води до начална недействителност на задължението за заплащане на възнаграждение (цена), а до последващо отпадане с обратна сила на незаконосъобразно определен размер на това възнаграждение, отмяната на ценообразуващия акт следва да се зачете от гражданския съд (чл. 302 ГПК). Това обстоятелство не отрича по принцип възмездния характер на предоставяната обща мрежова услуга, чиято цена в цялост следва да се изплаща от всеки съконтрагент на оператора – включително и от производителите, но не въз основа на подадената, а на потребената от мрежата енергия. При отчитане на този способ на формиране на регулираните цени не може да се възприеме доводът за нарушение на принципа на еквивалентност във възмездните двустранни отношения, като основа на търговския оборот. До стабилизиране на тези възнаграждения не се е достигнало не само поради конститутивния ефект на отмяна на ИАА – с обратна сила, а и поради новопостановения административен акт, с който се определя възнаграждение за мрежов достъп в размер на 0,00 лв.
Именно с Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР компетентният регулаторен административен орган – ДКЕВР, е довършил административната процедура по първоначалното искане за определяне на окончателни цени на услугата, доставяна на производителите. От мотивите на този административен акт се изяснява, че и към този момент, съгласно чл. 10, ал. 4 от Наредба № 1/18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия (НРЦЕЕ) прогнозният размер на разходите, свързани с лицензионната дейност, е икономически обоснован въз основа на представените от енергийните предприятия доказателства. ДКЕВР е установила, че не са налице основания за признаване за съответния ценови период на разходи за експлоатация и поддръжка, тъй като те вече са били отчетени при определяне на цените, дължими от потребителите, а нови разходи за диспечиране, подстанции и разходи за управление на мрежата не са били доказани. Съответно и окончателно определените цени на използваната от производителите мрежова услуга за текущия отчетен период са фиксирани в нулеви стойности в т. ІІІ от Решението. Този нов ИАА обаче е с действие от 13.03.2014 г., т.е. от момента на издаването му, поради което не преурежда правоотношения, настъпили през периода, през който производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници са заплащали възнаграждение за достъп, утвърдено от отменен с обратна сила ИАА на ДКЕВР, но представлява индиция, че възнаграждението за достъп е съставна част от глобалната цена за извършвания от електропреносните и електроразпределителните дружества пренос на електрическа енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници, поради която размерът на възнаграждението за достъп може да бъде установен от КЕВР при нулева ставка.
Дори и това ново решение на регулаторния орган да бъде отменено с влязло в сила решение[12] и да бъдат определени конкретни възнаграждения за достъп през съответния период, това обстоятелство е ирелевантно за правилното решаване на висящите правни спорове, образувани по предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като в този случай ще се породи нов юридически факт (ново правно основание) за заплащане на възнаграждение за достъп, чиято изискуемост ще възникне от постановяването на ново решение на ДКЕВР, като вече заплатените възнаграждения за достъп – при отмененото решение на ДКЕВР, подлежат на връщане при отпаднало с обратна сила правно основание (чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). Административноправният спор за законосъобразност на това ново решение на ДКЕВР не е преюдициално за правилното решение на съдебни спорове, образувани по предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като законосъобразността на този ИАА не е от обуславящо значение за възникването и изискуемостта на паричните вземания, породени на извъндоговорно основание (при отпаднало с обратна сила правно основание) – за процесните периоди. Поради това обстоятелство не следва да бъдат спирани висящите съдебни производства, образувани по кондикционни искове по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – до влизане в сила на съдебното решение по административноправния спор. В този смисъл е константата практика на ВКС [13] , формирана по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК – по частни жалби срещу определения на въззивни съдилища, с които са спрени съдебни производства по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл съдебен акт на съдебното административно производството, образувано по жалба срещу Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР – „За да постанови обжалваното определение за спиране на производството, съставът на съда се е позовал на обстоятелството, че предмет на спора по иска на Д. С. Е. –гр.Д. срещу [фирма]-В. е вземане на ищеца към ответника за месеците септември и октомври 2013 г. представляващо цена за достъп до електроразпределителната мрежа. Според състава на въззивния съд налице е обвързаност на произнасянето по предмета на спора от влизането в сила на Р № Ц-6/13.03.2014 на ДКЕВР за утвърждаване цена на достъп до електроразпределителната мрежа, което от своя страна е предмет на обжалване пред ВАС по висящо адм.дело №8192/14, което е основание за спиране (б. м. с определение по това дело ВАС е прекратил съдебното производство пред себе си и го е изпратил за разглеждане на тази жалба на родово- и местнокомпетентния съд – Административен съд-София-град, пред който е образувано адм. д. № 3947/2015 г.), съглас-но чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК. Според настоящия състав на ВКС, Второ т.о. този извод на съда е необоснован: Липсват каквито и да е данни за връзката на Р № Ц-6/13.03.2014 на ДКЕВР с предмета на спора, който се свежда до вземания за период преди издаването на този акт на ДКЕВР, предмет на жалбата пред ВАС и който не се отнася до цената за достъп до електроразпределителната мрежа за предшестващ издаването му период, какъвто е процесният”.
С Решение № КМ-1/13.03.2014 г. при упражняване на своите правомощия по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, във вр. с Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, регулаторният орган е определил компенсаторни мерки при отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2013 г. на ДКЕВР с решения на ВАС, като е приел в обстоятелствената част на този ИАА, че отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. от ВАС има обратно действие, поради което за обвързаните от съдебните решения страни временните цени следва да се приемат като изначално несъществуващи. Обаче, достигайки до правни извод, че „в този случай може да се прибегне до компенсиране на неоснователно обогатяване, което е фигура на гражданското, а не на административното право”, е счел, че компенсаторните мерки не следва да се отнасят до производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, които към датата на постановяване на решението за утвърждаване на окончателни цени са с влезли в сила съдебни решения, с които е отменена временната цена, тъй като за тези производители съществува правна възможност да предявят искове срещу оператори на съответните мрежи съгласно действащото гражданско законодателство. Поради тези съображения ДКЕВР е постановил само за производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, различни от вятърна и слънчева енергия, които не са оспорвали Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, както и за тези по отношение, на които към датата на постановяване на Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР няма влезли в сила съдебни решения за отмяна на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, операторът на мрежата, към която са присъединени производителите, да им възстановява в пълен размер събраните суми в изпълнение на Решение № Ц-33/14.09.2012 г.
Без да бъде коментирано съответствието на мотивите – в тази част, на приложимия материален закон, това решение на административния орган не представлява процесуална (по допустимостта), респ. материална пречка (по основателността) за предявяване на кондикционни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и от производители на електроенергия от възобновяеми енергийни източници, които са предявили жалби срещу Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, тъй като чрез тях се иска да бъде установено със сила на пресъдено нещо възникването и съществуването на парично вземане, възникнало при отпаднало с обратна сила правно основание, като бъде допуснато принудителното му удовлетворяване (с помощта на държавната принуда). В този смисъл на основание чл. 2 ГПК гражданският съд е длъжен да разгледа всяка подадена до него молба за защита на твърдяно накърнено материално право, като по силата на чл. 14, ал. 1 ГПК на съдилищата са подведомствени всички граждански дела, поради което никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда – чл. 14, ал. 3 ГПК. Следователно, при липса на ИАА, който да притежава окончателна изпълнителна сила за връщане на дадено при отпаднало с обратна сила правно основание – дори и при взети от ДКЕВР (КЕВР) подходящи компенсаторни мерки за възстановяване на това неоснователно имуществено разместване при упражняване на своите властнически правомощия по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, за всеки производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, заплатил на електропреносното или електроразпределителното дружество възнаграждение (цена) за достъп, е налице една от абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на процесуалното право на иск – правният интерес.
Не е приложима по аналогия разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ЗЗД, не само защото договорите за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа не са развалени поради виновно неизпълнение на договорно задължение, но и защото заплатеното възнаграждение е било изначално недължимо, макар и процесната парична престация да е била осъществена при формално годно правно основание – допуснатото предварително изпълнение на незаконосъобразното решение на ДКЕВР, чиито правни последици са отпаднали с обратно действие – при неговата отмяна с обратна сила.
Не следва да се прилага по аналогия и правната норма, уредена в чл. 326, ал. 2 ТЗ. От една страна, процесният договор не представлява търговска продажба, а за предоставяне на определена услуга – достъп до електроразпределителната мрежа, поддържана от съответното разпределително дружество, за което би се дължало не продажна цена, а възнаграждение за осъществяване на насрещната непарична престация – предоставен достъп. От друга, както бе изяснено, това възнаграждение се определя единствено от регулаторния орган – ДКЕВР, в упражняване на неговите властнически правомощия и е недопустимо от материалноправна гледна точка както да се уговаря свободно между страните друг размер на възнаграждението за достъп, а на по силно основание – да се определя съобразно установените от обичайната търговска практика цени. Нещо повече, на територията в Република България, на която разпределителните дружества осъществяват своята търговска дейността, липсва друг оператор на разпределителна мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга на тази територия. Следва да се вземат предвид и клаузите, уговорени в договорите за достъп до електроразпределителните мрежи, че се поражда правно задължение за заплащане само на цена за достъп и то в размер, утвърден от ДКЕВР, което изначално изключва приложението на чл. 326, ал. 2 ТЗ – страните да не са уговорили как ще бъде определена тази цена.
Поради така обоснованите правни съждения считам, че ако в процеса на доказване се установят останалите материални предпоставки (юридически факти), обуславящи основателността на кондиционните искове (заплащане на възнаграждение за достъп в изпълнение на ex lege допуснатото до предварително изпълнение отменено от ВАС решение на ДКЕВР), тези осъдителни искове биха били основателни. В случай че компетентният административен орган – КЕВР, със стабилен ИАА определи за спорните периоди конкретен размер на възнаграждение за достъп до електроразпределителните мрежи, това решение ще представлява нов юридически факт, който ще породи ново парично вземане в патримониума на енергоразпределителните дружества. Тъй като по силата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ (в действащата редакцията) решенията на КЕВР подлежат на предварително изпълнение, изискуемостта на тези вземания би настъпила в момента на издаване на ИАА, с който се установяват окончателните цени за достъп до електропреносната, респ. до електроразпределителната мрежа.
Но крайното решение е на касационната инстанция, която ще разгледа правен спор, предмет на изследването в настоящото изложение, по делата, по които е допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото) с Определение № 514/28.08.2015 г., постановено по т. д. № 3018/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ о. и Определение № 513/28.08.2015 г., постановено по т. д. № 2611/2014 г., ВКС, ТК, ІІ о. Тези съдебни решения, като задължителни за въззивните и първоинстанционните съдилища, ще уеднаквят изключително разнородната и противоречива практика на съдилищата в страната по този правен въпрос.

Автор: Красимир Машев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] В този смисъл са Определение № 14872 от 26.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12871/2012 г., IV о.; Определение № 649 от 15.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15453/2012 г., 5-членен с-в; Определение № 13796 от 5.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12460/2012 г., IV о.; Определение № 14873 от 26.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13190/2012 г., IV о. и пр.
Изключение от това нормативно правило е уредено само за решения на ДКВЕР, с които се налагат санкции, решения за прекратяване и отнемане на лицензии и решения за отнемане на сертификати за независимост на оператори на преносни мрежи.
[2] Тази разпоредба гласи: „Ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства”.
[3] Решение, постановено по гр. д. № 6730/2014 г. по описа на СГС, VІ-14; Решение № 1071/10.07.2014 г. по т. д. № 7655/2013 г. по описа на СГС, ТО-18 състав; Решение № II-64-53/26.05.2014 г., постановено по гр. дело № 42882/2013 г. по описа на СРС, 64 състав и Решение № II-71-33/16.03.2015 г., постановено по гр. дело № 66229/2014 г. по описа на СРС, 71 състав и пр.
[4] От СРС и СГС (като първа инстанция) обаче са постановени съдебни решения, с които са уважени предявените от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници кондикционни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – напр. Решение от 10.02.2015 г., постановено по гр. дело № 50618/2014 г. по описа на СРС, 76 състав и Решение от 08.05.2014 г., постановено по гр. д. № 1771/2013 г. по описа на СГС, ГО, VІ-1.
[5] Решение № 1562/13.07.2015 г., постановено по т. д. 1726/2015 г. по описа на САС, ТО, 6 състав; Решение № 1146/01.06.2015 г., постановено по в. т. д. № 3471/2014 г. по описа на САС, ТО, 5 състав; Решение № 2317/07.04.2015 г., постановено по в. гр. д. № 14630/2014 г. по описа на СГС, ІІ „А” въззивен състав и Решение № 6021/17.08.2015 г., постановено по в. гр. д. № 5985/2015 г. по описа на СГС, ІІ „Е” въззивен състав
[6] Решение № 218/29.05.2014 г., постановено по т. д. № 858/2014 г. по описа на ПОС, ТО, ХVІ състав; Решение № 464/02.10.2014 г., постановено по т. д. № 301/2014 г. по описа на ПОС, ТО, ХVІ състав; Решение № 1325/06.07.2014 г., постановено по гр. д. № 1460/2014 г. по описа на ПОС, ГВО, 9 състав, с което е потвърдено Решение № 1182/20.03.2014 г., постановено по гр. д. № 18376/2013 г. по описа на ПРС, ХVІ граждански състав, недопуснато до касация с Определение № 260/20.05.2015 г., постановено по т. д. № 2792/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
[7] Напр. Решение от 16.03.2015 г., постановено по в. гр. дело № 3001/2014 год. по описа на ВОС, с което е отменено Решение от 08.10.2014 г., постановено по гр. д. № 2931/2014 г. по описа на ВРС и са отхвърлени осъдителните искове; Решение от 25.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 363/2015 г. по описа на ВОС, ГО, V с-в, с което е отменено Решение № 3328/25.06.2014 г., постановено по гр. д. № 18802/2013 г. по описа на ВРС, ХХХІ състав и са отхвърлени осъдителните искове; Решение от 25.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 787/2015 г. по описа на ВОС, ГО, с което е отменено Решение от 06.01.2014 г., постановено по гр. д. № 7076/2014 г. по описа на ВРС и са отхвърлени осъдителните искове; Решение от 26.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 850/2015 г. по описа на ВОС, ГО, с което е отменено Решение № 6116/18.12.2014 г., постановено по гр. д. № 2932/2014 г. по описа на ВРС и са отхвърлени осъдителните искове; Решение от 27.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1483/2015 г. по описа на ВОС, ГО, V състав, с което е отменено Решение № 3170/12.06.2014 г., постановено по гр. д. № 394/2014 г. по описа на ВРС, и са отхвърлени осъдителните искове (решението е подписано от един от членовете на въззивния състав с особено мнение).
[8] Напр. Решение № 547/24.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 220/2015 г. по описа на ВОС, ГО, VІІІ с-в, с което е потвърдено Решение № 5402/17.11.2014 г., постановено по гр.д. № 7616/2014 г. по описа на ВРС, 9-ти състав, с което са уважени предявените кондикционни искове.
[9] Определение № 494 от 24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2551/2014 г., I т. о., ТК и Определение № 260/20.05.2015 г., постановено по т. д. № 2792/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
[10] Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЕ Комисията е независим специализиран държавен орган – юридическо лице, със седалище София
[11] С изключение на подзаконовите нормативни актове, издавани от общинските съвети – в този случай оспорването им се извършва пред съответния компетентен административен съд (чл. 191, ал. 2 АПК).
[12] Този ИАА е отменен по жалба на електроразпределително дружество със седалище в гр. София в обжалваната му част – по т. III, с което на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ Комисията е утвърдила, считано от 13.03.2014 г., цена за достъп до електроразпределителната мрежа за производители на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници, която се изкупува по преференциални цени – 0.00 лв./МВтч – с Решение № 5353/28.07.2015 г., постановено по адм. д. № 3947/2015 г. по описа на Административен съд-София-град, ІІ отд., 32 състав (липсват данни към настоящия момент този съдебен акт да е влязъл в сила) –
http://domino.admincourtsofia.bg/BCAP/ADMC/WebData.nsf/ActsByCaseNo/9E15B7592F3740A8C2257E9100412A8C/$FILE/temp422146110879631334FA0E13BAA1B2C2257E9100303FC1.pdf
[13] Определение № 263/22.05.2015 г., постановено по ч. т. д. № 1160/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ о.; Определение № 371/07.07.2015 г., постановено по ч. т. д. № 1126 /2015 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Определение № 442/30.07.2015 г., постановено по ч. т. д. № 1386/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ о.;