ГРАНИЧНИ СЛУЧАИ В ПРАВОТО: СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ СУБРОГАЦИЯ И РЕГРЕС

Както в повечето случаи, в една толкова силно формализирана област на знанието, каквото представлява правото, смесването и припокриването на границите е често явление. То се дължи не на последно място на терминологичното неразграничаване, респективно – на подценяване на „полисемантичността“, на различните контексти, в които понятията биват употребявани. Това обяснява и защо често утвърдени в теорията понятия, не винаги се „отличават с яснота и прецизност“[1] и се подменят с други. Такъв именно е и случаят с понятията за регрес и суброгация, въпрсът за съотношението между които и до днес не получава еднозначен отговор в теорията и юриспруденцията.
В класическата цивилистична доктрина суброгацията[2] (встъпване в правата на удовлетворения кредитор) традиционно се разглежда в контекста на проблемите, свързани със субектите на изпълнението, респ. с възможността едно трето лице да изпълни чуждо задължение, което не е уговорено с оглед личността на длъжника. А регресното вземане се схваща като една от предпоставките за настъпване ефектите на суброгацията[3] . Приема се, че суброгацията има сложен фактически състав, който може да бъде изведен от правилото на чл. 74 ЗЗД[4] , като в него се включват два основни елемента: правен интерес и изпълнение на чуждо задължение. Към тях доктрината добавя и изискването за наличие на регресни права в полза на третото лице, изпълнило чуждо задължение[5] .
Първите две предпоставки за настъпване на ефекта на суброгацията са сравнително добре изяснени в теорията. По отношение на изискването за изпълнение на чуждо валидно възникнало и непогасено задължение, което да освобождава длъжника [6], се обосновава, че изпълнението, за което чл. 74 ЗЗД говори, следва да е точно. То може да бъде установено с всички допустими в закона доказателствени средства, в т. ч. и със свидетелски показания, доколкото не попадат в изключенията по чл. 164 ГПК (така Решение № 472 от 14.11.2012 г. по гр. д. № 693/2012 г. на ВКС). Според трайно установената практика на ВКС правен интерес от изпълнение на чуждото задължение означава облигационното отношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на третото лице (така Решение № 5 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 2723/2015 г. на ВКС, IV г. о.). Правен интерес от изпълнението на чуждо задължение по смисъла на чл. 74 ЗЗД ще има когато имуществото на третото лице може да бъде обект на претенции от страна на кредитора или когато върху него може да бъде насочено принудително изпълнение – било по силата на съществуващо правоотношение между това трето лице и длъжника[7] , било по силата на правоотношение между кредитора и третото лице.
В законово уредените случаи на суброгация третото лице е обвързано към кредитора по силата на отделно правоотношение между тях (задължение на солидарен длъжник, на поръчител, на трето лице, заложило или ипотекирало своя вещ в полза на кредитора по силата на договор с него, за обезпечаване на чужд дълг – на длъжника към такъв кредитор). И това трето лице изпълнява въз основа на претенция на кредитора, насочена (или която би могло да бъде насочена) към него самия – за дълг на друго лице – към неговото имущество или по отношение на отделна негова вещ.
Възможно е обаче третото лице и кредиторът да не са обвързани от правоотношения помежду си, но въпреки това, поведението на кредитора да застрашава патримониума на третото лице. Такъв би бил случая при конкуренция на кредитори, разполагащи с реално обезпечение на дълга (ипотека), но с различни редове на ипотеките или когато третото лице е хирографарен кредитор, а кредиторът, на който се изпълнява, е привилегирован. (В този случай само условно зависимостта се извежда от правоотношението между третото лице и длъжника, по което третото лице е кредитор, конкуриращ с други кредитори)[8] .
Недотам изяснени са обаче останалите предпоставки за встъпване в правата на удовлетворения кредитор по смисъла на чл. 74 ЗЗД. Редица трудности поставя, в частност, нуждата изпълнилият чужд дълг да има регресно вземане към длъжника, за да може да се суброгира. Струва ми се, че част от объркването идва основно от неяснотата на широко разпространеното в правната литература твърдение, според което целта на суброгацията e да обезпечи удовлетворяване на права, които третото лице има срещу длъжника, с оглед на вътрешните отношения между длъжника и това трето лице. В тази светлина се изследва наличието на тези вътрешни отношения и т.нар. регресна претенция (личния иск на третото лице, изпълнило чуждото задължение, срещу лицето, чието задължение е изпълнено), с настояването, че „регресните права са не само предпоставка, но и граница на суброгацията и третото лице встъпва в правата на кредитора само до размера на регресните си права, независимо че размерът на изпълнението може да бъде по-голям “[9]. Нещо повече, зависимостта на суброгацията от регресните права на третото лице се изтъква и като основание за разглеждане на действието на суброгацията като условно: “вземането преминава само хипотетично, т.е. доколкото съществува регресен иск ”[10].
По-неразбираемо обаче звучи твърдението, че „възможността на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения кредитор не го лишава от личния му обратен иск срещу длъжника, който произтича от техните вътрешни отношения и който може да бъде както с договорно, така и с извъндоговорно основание“, на фона на това че „суброгаторният иск е една допълнителна помощ на третото лице, изпълнило чуждия дълг – едно обезпечение на личния му обратен иск“. В практика се приема още, че суброгацията дава право на директен иск[11] , наред с обратния (регресен иск), който третото лице има срещу длъжника. Регресният иск на третото лице има различно правно естество и суброгационният иск не го изключва, а го обезпечава. (Така Решение № 169 от 20.02.2015 г. по гр. д. № 690/2014 г. на РС – Ст.Загора). Изтъква се още, че “въобще суброгацията е акцесорно обезпечение на регресните права” и тя не дублира напълно регреса, а само създава по-голяма сигурност, че третото лице ще събере вземането си [12].
Тези формулировки, изобилстващи в съдебната практика и правната доктрина, налагат да бъде изяснен въпросът за съотношението между т.нар. „суброгаторно“ право и регресния иск на изпълнилия чуждия дълг по смисъла на чл. 74 ЗЗД – дали с изпълнението на чуждото задължение третото лице се снабдява само с едно ново (регресно) право или придобива две самостоятелни права – регресното си вземане и т.нар. „суброгаторно“ право? Придобива ли то вземането на кредитора, в което „встъпва“ и какво означава, че „суброгацията е до размера на регресното вземане“? Как за удовлетворяването на едно вземане – възникнало със самото изпълнение на чуждия дълг, се прехвърля „по силата на закона“ друго вземане – това на удовлетворения кредитор?
За да се отговори на тези въпроси ми се струва, че трябва да се отчита фактът, че исторически и сравнителноправно връзката между регресното вземане и института на суброгацията се основава на принципа за забрана на неосно¬вателното обогатяване[13] . Трето лице, което е престирало на кредитора вместо длъжника, е такова именно защото не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го изпълнява на същото основание като длъжника, следва да му се признае и правото да си върне обратно всичко, с което се е обеднило.
Такова право обаче няма да възникне: 1) ако естеството на отношенията между третото лице и длъжника, чийто дълг е изпълнен, не предполагат възникване на личен обратен иск за връщане на платеното. (Така напр. когато третото лице с дарствено намерение към длъжника е изпълнило негов дълг към друго лице или когато с изпълнението в полза на кредитора третото лице погасява съществуващ свой дълг[14] към длъжника[15]) или 2) когато вътрешните отношения между длъжника и третото лице дават на последното самостоятелен иск за отстраняване на настъпилото негово обедняване (напр. с изпълнението на чуждия дълг, всъщност третото лице е дало заем на длъжника и има на разположение иска на заемодателя) или съгласно вътрешните отношения третото лице се е задължило към длъжника да изпълни неговия дълг (напр. действал е като мандатар, в който случай ще разполага с actio mandati contraria). В тези хипотези, макар и да възниква личен обратен иск, няма как да се обоснове съществуването на правен интерес от изпълнението на чужд дълг в обоснования вече смисъл (липсва имуществена застрашеност на имуществото на мандатара от действията на кредитор на неговия мандант).
Преди да пристъпя към същинската част от настоящото изследване -обосноваване на правната същност на „суброгаторното“ право и разграничаването му от регресното, ще разгледам случаите когато въпросът за такова съотношение се поставя (респ. – не се поставя, защото за изпълнилото трето не възниква регресно право). Хипотезите биха могли да бъдат групирани в зависимост от това, дали(1) : ( между третото лице и длъжника, чийто дълг се изпълнява, не съществува правоотношение и (2) между третото лице и длъжника, чийто дълг се изпълнява, съществува правоотношение, но то не може да обоснове възникването на регрес.

1. Между третото лице и длъжника, чийто дълг се изпълнява, не съществува правоотношение:
При липса на предшестващо правоотношение между длъжника и третото лице, което изпълнява неговия дълг, със самия факт на изпълнение на чуждото задължение в полза на третото лице ще възникне вземане срещу длъжника с правно основание чл. 59 ЗЗД (стига при изпълнението третото лице да не е действало с causa donandi). Това е така, защото с изпълнението на чуждо задължение третото лице се обеднява, докато длъжника бива обогатен, т.к се намалява неговият пасив. Разбира се, изпълнение на третото лице към кредитора със средства на длъжника не води до възникване на регресни права, тъй като имуществото на третото лице не се намалява. Нужно е освен изпълнението на чуждото задължение, довело до обедняване на третото лице, да липсва и основание за това обедняване [16]. Така например, ако третото лице, изпълнявайки чуждия дълг, е изпълнило свой собствен дълг към длъжника, няма да възникне регресно вземане, защото имущественото разместване на блага ще има основание.
Възможността, при липса на предшестващо правоотношение между третото лице и длъжника, чийто дълг то изпълнява, да възникне регресното вземане на третото лице срещу длъжника с основание в чл. 59 ЗЗД и то да доведе до суброгация при наличие на правен интерес, е илюстрирана напр. в казуса, предмет на Решение № 5 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 2723 / 2015 г. на ВКС, IV г. о. Прието е, че ако лице, което работи по трудово правоотношение, заплати чуждо задължение (това на клиент на работодателя, който клиент не е заплатил дължимата цена по сключен договор за изработка – ремонт на МПС), бидейки заплашен с уволнение, т.к. е предал, в нарушение на заповедта на работодателя, ремонтираното МПС, без да получи дължимата сума, може да се суброгира по реда на чл. 74 ЗЗД срещу клиента, чийто дълг е заплатил. Решаващият състав, постановил цитираното съдебно решение, е приел, че вземането на работника е с правно основание чл. 59 ЗЗД, т.к. е изпълнил чуждо задължение, но при наличие на правен интерес (за работника е имало опасност да настъпят неблагоприятни имуществени последици – уволнение) във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане – работодател на третото лице, заплатило чуждия дълг.
Такова е положението и в случаите когато напр. един от сънаследниците плати изцяло наследствен дълг (с плащането, при липса на други правоотношения, които да са основание на това плащане, възниква вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД), т.к кредитор на наследодателя насочва изпълнение към неговото имущество и се суброгира срещу останалите сънаследници.
Сходно е положението на поръчител, който плаща дълга на главния длъжник (респ. – на солидарния длъжник, който изпълнява дълга в цялост). Трето лице, платило чужд дълг и длъжникът нямат помежду си никакво предшестващо правоотношение, по което да имат съответно качеството кредитор и длъжник, а такова възниква именно с факта на плащане на чуждото задължение[17] (а в хипотезата на солидарност – на онази част от солидарния дълг, която надхвърля частта на платилия във вътрешните отношения между съдлъжниците). Но правната квалификация на неговата претенция няма да бъде тази по чл. 59 ЗЗД, тъй като съгл. ал. 2 на този текст, последният имат субсидиарен характер, т. е. приложим е само доколкото не съществува друг иск, с който обеднилият се да се защити. Именно такива искове са изрично предвидените в чл. 127, ал. 2, чл. 146, ал. 2, чл. 155, ал. 1 и 2, чл. 178 ЗЗД и др. И тези претенции, в съчетание с наличието на правен интерес, макар и при липса на предшестващо правоотношение между третото лице и длъжника, ще доведат до встъпване в правата на удовлетворения кредитор.

2. Между третото лице и длъжника, чийто дълг се изпълнява, съществува правоотношение:
Тази хипотеза е като че ли по-трудна за изследване в контекста на съотношението между регрес и суброгация, т.к. възможните вземания на третото лице, възникнали на основание вътрешните правоотношение между него и длъжника, биват смесвани със самото регресното право, а оттам – и с предмета на суброгацията. Не се отчита, че регресният, личен иск на третото лице, изпълнило чужд дълг, всъщност има основанието си в това, че имуществени ценности излизат от неговия патримониум, за сметка на имуществото на длъжника, което остава непокътнато и този обратен иск следва да е проявление на последователно провеждания в гражданското ни законодателство принцип за недопускане на неоснователното обогатяване. Затова и признаването правото на лицето, изпълнило чужд дълг, да иска обратно изпълненото, не е еднозначно и има различни проявни форми, в зависимост именно от вътрешните отношения между длъжника и третото лице. Те служат както за преценка дали ще възникне или не регресно вземане, така и за определяне правния интерес от изпълнението, когато същият не може да бъде изведен от съществуващо между кредитора и третото лице – изпълнило чуждия дълг, правоотношение.
Възможни са различни хипотези, които се явяват основания за пораждане на вземане на третото лице, което изпълнява чужд дълг. Не всички от тях обаче имат качеството на регресно право (в смисъла на предпоставки за суброгация), т.к. следва да съществуват кумулативно с правния интерес (нещо което традиционно се пропуска от авторите, изказали становище по въпроса). В тази връзка считам, че следва да бъде оценено като неправилно твърдението, поддържано в литературата[18] , че регресните права на третото лице могат да имат различно основание, напр. договор за поръчка — чл. 285 ЗЗД, водене на чужда работа без пълномощие — чл. 61 ЗЗД.
Ако третото лице е предприело изпълнението на задължението на длъжника като негов довереник, тогава с изпълнението в полза на длъжника наистина възниква вземане, което може да се търси с т.нар. actiо mandati contraria. То обаче не е за възстановяване на настъпилото обедняване, отишло в полза на длъжника, а има съвсем различна причина – изпълнение на задължение по правоотношение между третото лице и длъжника, по което това изпълнение към кредитора на длъжника, се явява изпълнение на самата поръчка. С него третото лице се освобождава от собственото си задължение, а предмет на вземането, което възниква в негова полза, са средствата [19], необходими за изпълнение на поръчката (както и направените разноски, заедно с лихвите и вредите, които довереникът е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката). В случаите обаче, когато третото лице е действало като довереник, естеството на вътрешните отношения изключва наличието на правен интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД.
Подобна е и ситуацията при гестията – изискването чуждата работа да е предприета cum animo aliena negotia gerendi (да бъде свършена чужда, на другиго работа, да бъде обслужен чуждия интерес), изключва наличието на правен интерес като имуществена застрашеност на патримониума на третото лице от действията на кредитора, в чиято полза се престира [20].
Няма да сме изправени пред регресно вземане, годно да обоснове настъпването на последиците от законната суброгация по смисъла на чл. 74 ЗЗД и в случаите когато третото лице плаща на кредитора, защото по този начин предоставя заем на длъжника – тогава той разполага с иска на заемодателя. Плащайки, за да даде заем, питаме се какъв е правният интерес на третото лице, който да обоснове встъпване в правата на удовлетворения кредитор? Трудно е да бъде намерен такъв във вече изяснения смисъл (като обусловеност на правата на третото лице, застрашеност от неизпълнението на чуждия дълг). (Разбира се, с оглед на конкретните обстоятелства, това не е невъзможно – напр. дава се заем, за да се избегне принудителното изпълнение върху вещ, по отношение на която третото лице е сключило с длъжника предварителен договор за покупко-продажба или за да се избегне предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД от този кредитор).
Направеният анализ показва, че характерът на вътрешните отношения между третото лице и длъжника определят на първо място, дали от изпълнението на чужд дълг изобщо ще възникне регресно право. В случаите, в които изпълнилото трето лице не се обеднява от изпълнението на чуждия дълг (напр. защото изпълнява със средства на длъжника, защото действа по нареждане на длъжника, защото действа в изпълнение на свое задължение към длъжника, защото с действията си погасява свое съществуващо задължение към длъжника) илит самия характер на отношенията изключва изначално възникването на регрес (напр. с изпълнението третото лице е искало да надари длъжника), вземане, което да бъде определено като регресно (като личен обратен иск на третото лице, платило чуждия дълг), не възниква.
Когато обаче във вътрешните отношения между третото лице и длъжника липсва специално средство за отстраняване на настъпилото неоснователно обогатяване (в случаите когато напр. платените пари не са дадени в заем, не са предоставени в изпълнение на предшестващ дълг на третото лице към длъжника), тогава в полза на третото лице, платило чуждия дълг, възниква регресен иск. Но това регресно вземане е годно да обоснове настъпване ефекта на суброгацията само когато е налице и правен интерес. В този смисъл, освен това, дали ще възникне регресно вземане, вътрешните отношения обосновават, с оглед на тяхната специфика, и наличието на правен интерес от изпълнението на чуждия дълг от третото лице. (Стига разбира се, такъв да не се извежда от съществуващо правоотношение между третото лице и кредитора – напр. третото лице да е ипотекарен кредитор. В който случай изследването на отношенията между длъжника и третото лице – ипотекарен кредитор ще е нужно само с оглед на това, да се прецени дали ще възникне регрес. Защото, макар ипотекарният длъжник да има правен интерес да изпълни обезпечения чужд дълг, ако с изпълнението на този дълг той е погасил и свой собствен към длъжника, регресно – а оттам и суброгационно право, няма да има).
Оттук следва и взаимната обвързаност на правния интерес и регресното вземане. Според мен регресно по смисъла на института на встъпването в правата на удовлетворения кредитор, ще е само онова вземане, което възниква в полза на третото лице при наличието на няколко кумулативни изисквания: 1)изпълнение на чуждо задължение, 2) наличие на правен интерес (във вече изяснения смисъл); 3) липса на основание за това плащане в отношенията между длъжника и третото лице и/или 4) наличие на основание, което да не изключва възникването на регрес (т.е. самото естество на основанието, на правоотношението между длъжника и третото лице, да не изключва възникването на регресно вземане).
Под регрес следва да се разбира не друго, а вземането за връщане на даденото от третото лице, което е изпълнило чужд дълг. След установяване на плащането на чужд дълг от трето лице, следва да се разсъждава в следната последователност: 1) с оглед на вътрешните отношения – възниква ли при изпълнение на чуждия дълг вземане за връщане на даденото или не. (1.1.) Ако такова не възниква (защото естеството на отношенията го изключва), изобщо не се касае за суброгация. (1.2.) Ако пък възниква – то е защото е извършено плащане на чуждо задължение и тогава това вземане е напълно различно от вземането, което евентуално третото лице може да има към длъжника във вътрешните им отношения (преди или независимо от плащането). В този последен случай ми се струва, че вътрешните отношения служат само като основание да се прецени дали в действителност е бил налице правен интерес от изпълнението или не (и то при условие, както посочих, че такъв интерес не може да се обоснове със съществуващо между кредитора и третото лице правоотношение).
Така предлаганото обяснение за същността на регресното (респ. – на суброгаторното) право и за съотношението между тях може да бъде разбрано, ако се държи сметка, че случаите на суброгация, предвидени в закона, се основават на презумпцията, че платилият чужд дълг е сторил това със свои средства и поради това има разместване на имуществените блага. А предвид принципа на неоснователно обогатяване, законът изрично е предвидил този регрес да се ползва от суброгирането в правата на кредитора.
Регресното право е лично – на третото изпълнило чужд дълг лице и в него то не встъпва (защото не е чуждо право). „Суброгационно“ пък e правото му да встъпи в правата, притежавани от кредитора като обезпечения на неговото вземане, учредени му било от самия длъжник, било от трети лица, които са гарантирали изпълнението от страна на длъжника към този кредитор. В този смисъл встъпване (суброгиране) може да има само в обезпеченията на кредитора, защото само те са чужди спрямо третото изпълнило лице, права. Т.е. следва да се разграничават суброгационното право на третото лице – онова да встъпи в обезпеченията на кредитора, от регресното – което е вземането на това трето лице да иска връщането на даденото (платеното от него), с което е погасил чуждия (на длъжника) дълг. То е продиктувано от принципа на неоснователното обогатяване (и е израз на платено „без основание“, е снабдено със специални искове за връщане – чл. 127, чл. 146, чл. 155, чл. 178 ЗЗД, чл. 213 КЗ-отм. (аналогичен на чл. 401, ал. 1 -отм. от ТЗ), чл. 410 КЗ, и чл. 411 КЗ, или дори, където такива не са предвидени – със субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД). В този смисъл регресното право обуславя наличието на суброгационното а не че платилото трето лице всъпва (се суброгира) във всички права на удовлетворения кредитор, вкл. в личното му вземане към длъжника, удовлетворено от третото лице. Това кредиторово вземане вече е погасено и третото лице не се суброгира в него, а поради факта на плащането, придобива ново, свое вземане към длъжника, което зависи от размера на платеното, а не от този на дълга на длъжника към кредитора му.

3. Съотношение между регрес и суброгация.
Чрез изпълнението на чуждия дълг настъпва едно имотно преливане между патримониума на третото лице, което престира и патримониума на длъжника, който се освобождава от дълга. Със самия акт на изпълнение на чуждия дълг третото лице придобива вземане срещу длъжника, което във връзка с (а не като част от) института на суброгацията, се определя като регресно вземане срещу длъжника). Сам по себе си този личен обратен иск на изпълнилото трето лице срещу длъжника, не е снабден с преимуществата, които е имал кредиторът, тъй като това право на вземане поначало е необезпечено. Именно в тази връзка законът признава на третото лице и правото на суброгация (т.нар. „суброгаторно“ право). За обезпечаването на тази лична обратна претенция на третото лице за връщане на даденото, при наличието най-общо на правен интерес (или в специални предвидено в него случаи, където този интерес се презумира необоримо, напр. чл. 178 ЗЗД), законът допуска третото лице да встъпи не в кои да е права на кредитора, а в неговите обезпечения – да може да си послужи с тях при реализиране на вземането, пораждащо се за него от изпълнението на чуждия дълг.
С факта на изпълнение от третото лице на дълга спрямо кредитора, той е погасен, защото интересът на кредитора е удовлетворен, но длъжникът остава задължен (а едва при неудовлетворяването на регреса – и „отговорен“) пред третото лице, което е изпълнило задължението. Една възможност е да се приеме, че в този случай, по силата на настъпилото ex lege правоприемство, има нов кредитор, на ново основание и че изпълнилият чуждото задължение става титуляр две различни вземания – едното – лично, основано на изпълнението на чужд дълг и друго – правото на вземане на удовлетворения кредитор. Такова допускане няма да е вярно – кредиторовото вземане се е погасило, а третото лице придобива в резултат на изпълнението едно ново свое, лично право – регресното вземане. А „суброгационното“ му право е да встъпи в обезпеченията, които е имало вече погасеното кредиторово право.
В този смисъл „непълният погасителен ефект“ на суброгацията не означава продължаване на правото на кредитора в лицето на изпълнилото трето лице, „преживяване“ на кредиторовото вземане. Такова „преживяване“ е налице само по отношение на обезпечителните права, учредени в полза на кредитора, преминаването им по силата на фактическия състав, предвиден в чл. 74 ЗЗД (и останалите специални случаи) на разположение на третото лице. Само в този смисъл суброгацията (встъпването в обезпеченията на кредитора) може да се разглежда като средство за по-сигурно осъществяване на регресната претенция срещу длъжника, която възниква от изпълнението на неговия дълг.
Тази регресна претенция не е кредиторовото вземане и в този смисъл суброгацията се различава от цесията, при която главното вземане на цедента към цедирания длъжник се запазва, такова каквото той го е притежавал и преминава у цесионера, ведно с обезпеченията и останалите принадлежности (чл. 99, ал.1 ЗЗД). Докато при суброгацията кредиторовото вземане се погасява чрез плащането на третото лице и у него преминават, „преживяват“ единствено обезпеченията на погасеното кредиторовото вземане.
Регресната претенция не се прехвърля от оригиналния кредитор върху третото лице – кредиторовото вземане е само част от фактическия състав на нововъзникналото право на третото лице, но заедно с други нови юридически факти (точното изпълнение на този дълг от третото лице и правен интерес за това). Третото лице придобива ново право, което се различава от това на кредитора и по основание – независимо какво е било основанието на кредиторовото вземане, новото е регресно – т.е. за връщане на даденото в изпълнение на чужд дълг. То е подчинено на принципа на неоснователното обогатяване, като даденото в изпълнение на чужд дълг може да има самостоятелно основание (връщане на даденото по чл. 74 ЗЗД или по предвидените в закона други специални основания –чл. 127, чл. 146, чл. 155, чл. 178 ЗЗД, чл. 213 КЗ-отм., чл. 410 и чл. 411 КЗ) или дори общия иск за неоснователно обогатяване (при липса на специални такива). То е различно и по падеж – изискуемо е в общия случай (чл. 69 ЗЗД) от момента на изпълнението, а не „наследява“ падежа и модалитетите на оригиналното кредиторово вземане. Но то е различно и по размер – за разлика от преминалото у цесионера вземане на цедента, което е същото по размер (номинал), независимо от цената за неговото придобиване (дори при безвъзмездното му придобиване – при дарствената цесия), регресното вземане не е „до размера на платеното оригинално задължение“, а е отделно вземане да се търси именно даденото в изпълнение на чуждия дълг.
Ето защо за суброгиране (встъпване) може да се говори единствено по отношение на обезпеченията на оригиналното кредиторово вземане.

4. Граничните „понятия“: „суброгационно право“, „суброгация“, „суброгиране“ – (не)струтуралистичен анализ
Граничността в тази материя не се изчерпва с тези две понятия – регрес и суброгация, разглеждани като две отделни права – вземането на третото лице срещу длъжника заради даденото от него в изпълнение на дълга на длъжника и „встъпването“ в обезпечителните права. Последните могат да имат различна характеристика: на непритезателни права, в зависимост от правната същност на обезпеченията (ипотечни, заложни права), вкл. – на притезателното право да се търси изпълнение от поръчител, по банкова гаранция, правата, които дават издаденият изпълнителен лист и др.
Самото суброгационно право също може да се окачестви като несамостоятелно, доколкото законът го е признал за обезпечаване на новото регресно право на третото лице. За разлика обаче от съществувалите в полза на кредитора обезпечения, които могат да бъдат различни по правната си природа, „суброгационното право“ не се отъждествява с тях, а е възможност да ги придобие, да ги използва, ако желае, т.е. то е вид опционно право. То обаче не е и притезателно, защото придобиването на обезпечителните права не настъпва посредством поведението на задължените по обезпеченията лица, а директно по силата на закона. То не създава претенция към третите лица (или длъжника)- обезпечили оригиналното вземане на кредитора, защото правото му да иска изпълнение от поръчителя му се дължи по силата на самото поръчителство а не по силата на „суброгационното право“. Както и това да се удовлетвори по предпочитание от цената на заложената или ипотекираната вещ. В този смисъл доколкото говорим за „суброгационно право“ (а не за суброгация въобще), то следва се разбира не като някакво самостоятелно право, дадено безусловно на всяко трето лице, което изпълнява чужд дълг, а като акцесорно право, служещо за по-сигурно осъществяване на неговата претенция срещу длъжника, възникнало от изпълнението на неговия дълг[21] .
Третото лице има интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му, разбирани единствено като преимуществата, с които кредиторовото вземане може да бъде съпроводено, но само с оглед събирането на собственото си вземане. Именно в този смисъл следва критично да се оцени разпространеното в доктрината и практика[22] разбиране, че възможността за встъпване в правата на удовлетворения кредитор не лишава лицето, изпълнило чужд дълг, от регресния му иск срещу длъжника. Такова „лишаване“ няма и как да настъпи, т.к. както посочих, именно регресното право е основното, главното, а правото да встъпи, „суброгационното право“ – вторично, акцесорно. Не е вярно и твърдението, че самото „суброгаторно право“ давало възможност на третото лице, изпълнило чуждия дълг, при наличие на предпоставките на чл. 74 ЗЗД да претендира изпълнение от длъжника, встъпвайки в правата на кредитора, но с това изпълнение се обезпечава, респективно погасява не друго, а неговото регресно вземане. То тотално смесва двете права.
Не суброгаторното право дава възможност на третото лице, изпълнило чуждия дълг, при наличие на предпоставките на чл. 74 ЗЗД, да претендира изпълнение от длъжника, встъпвайки в правата на кредитора. Това право дава само допълнителната възможност, едва когато длъжникът реши да претендира регресното си вземане от длъжника, да се ползва от обезпеченията на оригиналното вземане на кредитора. След изпълнението на чуждия дълг третото лице става носител на регресно (относително притезателно) право, както и на „суброгаторно право“, чието съдържание се изразява не във възможността третото лице да претендира като свое чуждото вземане (принадлежало на удовлетворения кредитор), а единствено да се възползва от обезпеченията на кредитора, за да удовлетвори своето регресно вземане. Ето защо регресното и суброгационното право не са „паралелни средства за възстановяване на нарушеното имуществено равновесие между длъжника и третото лице“, а са в съотношение на главно и подчинено. В този смисъл регресното право е предпоставка за придобиване на „суброгационното“ право, даващо възможност на третото лице да обезпечи изпълнението на своето регресно право, да се ползва от привилегиите и обезпеченията на вземането на удовлетворения кредитор, а не „да встъпи в погасено чрез изпълнение вземане, все едно че не е погасено, за да се ползват неговите привилегии и обезпечения“.

5. След тези разграничения между оригиналното право на кредитора, регресното право на третото лице и неговото „суброгационно“ право, от които само третото представлява „встъпване в чужди права“, следва да се разграничи „суброгационното право“ от суброгацията като правна фигура. Казах в самото начало, че голяма част от смешенията в правото идват не на последно място и от терминологичното неразграничаване – т.е. от влагането в един и същ термин (в случая не – легален) на различни понятия, на различен смисъл. Всъщност законът не говори за суброгация, а за „встъпване“ и определянето на това понятие не е легално, а задача на доктрината.
Давайки си сметка за условността на едно понятие, което няма легална дефиниция, различният смисъл, който се влага в термина „встъпване“, е на: 1) на фактически състав, предвиден в чл. 74 ЗЗД (но включващ и други елементи, установени в практиката, като подробно коментираното по-горе регресно право). Встъпването се определя в авторитетните курсове по облигационно право било като фикция, която предвижда погасеното зъдалжение на длъжника да се счете възникнало у изпълнилото трето лице [23], било като законова цесия[24] , било като смесена операция, която има действието на цесия с погасителен ефект[25] , било като самостоятелен вид правна фигура, възникваща по силата на законоустановен фактически състав, вид частно правоприемство, настъпващо по право[26] ; 2) встъпване в правата на третото лице като последица от суброгацията[27] ; 3) правото на третото лице, изпълнило чуждото задължение, да се възползва от обезпеченията, които са гарантирали първоначалния кредитор за изпълнението от страна на длъжника.

Автор: Проф. д.ю.н. Иван Русчев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1]Виж Ганев, В. Правните отношения и правните институти, Год. СУ, Юрид. фак., Т.6, 1911, с. 6-7.
[2]За обосноваване на тезите в тази работа се разглежда законова суброгация, т.к. договорната не е уредена при действието на ЗЗД от 1951 г., допустимостта й е спорна, а и практичската приложимост – минимална, доколкото тя е изместена от цесията.
[3]Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част.7 изд. С. Сиби, 2016, с. 319.
[4]В действащия Закон за задълженията и договорите уредбата на суброгацията е изключително лаконична. Освен едно общо правило, съдържащо се в чл. 74 ЗЗД, в сила са и няколко специални норми — чл. 56, чл. 146, чл. 155, чл. 178 ЗЗД, чл. 213 КЗ-отм. (аналогичен на чл. 401, ал. 1 -отм. от ТЗ), чл. 410 КЗ, уреждащ встъпване в правата на застрахования, както и чл. 411 КЗ, който регламентира встъпване в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ от застрахователя по имуществената застраховка.
[5]Според Ганев, В. Прехвърляне и поемане на задължения. С., 1943, 254—260, суброгацията изисква наличието не само на правен интерес и регресни права, но и на особен комплекс от правоотношения, които произтичат от един и същ юридически факт или от главен и акцесорен юридически факт, и на изпълнение, което е по-голямо по обем от дължимото от изпълнилия. Виждане, което основателно се отрича в по-новата литература, тъй като не отговаря на изискванията на закона – виж така Калайджиев, А, цит. съч., цит. стр.
[6]Погасителният ефект е само по отношение на първоначалния кредитор, т.к вземането продължава да съществува в полза на третото лице изпълнило чуждия дълг. В тази връзка правилно суброгацията се определя като“изпълнение без пълен погасителен ефект, изпълнение с модалитет – със заместване”. Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. Нова редакция – Огнян Герджиков. С., 1996, с. 194.
[7]Нужно е да се уточни, че застрашеността на имуществото на третото лице следва да е само по отношение действията на кредитора (а не и от тези на длъжника). Защото ако третото лице се е задължило на договорно основание към длъжника да изпълни неговия дълг или чрез изпълнение към кредитор на длъжника да погаси собствен дълг към същия този длъжник, тогава имуществената застрашеност би могла да се свърже с действията на самия длъжник, а не и на неговия кредитор (което като че ли няма да обоснове съществуването на правен интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД). В този смисъл, ако се приеме застрашеността (подчинеността) като възможност за кредитора, в чиято полза третото лице изпълнява чуждото задължение, да отправи претенции към имуществото на това трето лице или да се насочи изпълнението върху него, то тази застрашеност може да се основава не само на отношения между третото лице и кредитора, но и на самите отношения между третото лице и длъжника (разбира се, само когато те са от такова естество, че да подчиняват имуществената сфера на третото лице на претенциите на кредитора).
[8]Виж така Калайджиев, А, цит. съч., с.319.
[9]Калайджиев, А, Облигационно право. Обща част. 7 изд. С. Сиби, 2016, с.319, с. 321.
[10]Вж. Вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. С., 1992, с. 201.
[11]Като оставим настрана другото смесване с т. нар. пряк иск, при който въобще липсва правоотношение между кредитор и длъжник, т.к. най-често всеки от тях поотделно е кредитор, съответно – длъжник на едно друго лице (наемодател и пренаемател, всеки поотделно спрямо наемателя – чл.234, ал.3 ЗЗД и др.)
[12]Така Калайджиев, А. Поръчителството, С. Сиби, 1993, с. 130.
[13]В литературата се коментира и възможността по изключение, със специално правило да бъде уреде¬на законна суброгация и без регрес — вж. чл. 213 КЗ- отм. За тази законна субро¬гация вж. Голева, П. Суброгация, регрес и давност при застрахователните от¬ношения. — Търговско право, 2003, № 1, 5—19.
[14]Така изрично Решение № 122 от 18.09.2014 г. по т. д. № 3228/2013 г., I т. о., ТК на ВКС
[15]Така в Решение от 16.12.1996 г. по ВАД № 52/95 г. се приема, че суброгацията ще е изключена винаги, когато третото лице няма регресни права спрямо длъжника, чиито задължения е изпълнило, т. е. когато претенцията на третото лице е изключена от вътрешните отношения между длъжника и третото лице.
[16]Доказването на интереса в случая на суброгация по чл. 74 ЗЗД е необходимо и поради това, че суброгацията с регрес предполага кауза(основание), за да се изключи дарствено намерение.
[17]Така изрично и Решение № 1335 от 25.07.2013 г. на СГС по т. д. № 1455/2012 г. В Решение № 13 от 8.01.2014 г. на САС по в. т. д. № 4213/2013 г. се приема, че регресно вземане в полза на ипотекарния длъжник, изпълнил чуждо задължение, за което отговаря, възниква едва с плащането, респ. – с осребряването на ипотекираното имущество, т.е. с реализиране отговорността му като лице, носещо отговорност за чужд дълг – чл. 155, ал.1 вр. ал.2 ЗЗД
[18] Така Калайджиев, А., цит. съч. с. 318 и сл.
[19]Доказателство в тази насока е и обстоятелството, че ако доверителя е авансирал разноските (т.е. дал е средствата за изпълнението на дълга), вземане в полза на довереника няма да възникне.
[20]Разбира се възможно е гестията да е в смесен интерес, нещо което законът по арг. от чл. 61 ЗЗД допуска, но конкретно при изпълнението на чужд дълг, е трудно мислимо.
[21] Така и Апостолов, И., цит. съч., с. 209.
[22]Решение № 821 от 7.07.2008 г. по гр. д. № 3703/2007 г., II г. о. на ВКС.
[23]Сукарева, Зл. Необходима ли е правна уредба на договорната суброгация по нашето право, Съвр. Право, 2003, №2, с.50 и сл.
[24]Венедиков, П. Встъпване в правата на удовлетворения кредитор в римското и в българското граждансо право, Год. на СУ, Юрид. фак, Т. XXXIII, с.51 и сл.
[25]Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, С. НИ, 1971, с. 262.
[26] Калайджиев, А. цит. съч., с. 329.
[27] Калайджиев, А. цит. съч., с. 321.