Съвместният принос на съпрузите е основополагащото понятие, на база на което се изгражда правната уредба на семейните отношения. Съгласно чл. 21, ал. 2 на Семейния кодекс[1] /“СК“/ приносът може да приеме различни форми – те могат да бъдат влагане на материални средства, на труд, грижи за децата и работа в домакинството. На базата на тази принципно декларативна правна норма, трайната съдебна практика изгражда система, при която тези проявни форми на принос се третират като абсолютно равностойни, които само заедно, в своята съвкупност, формират съдържанието на понятието съвместен принос. Самият съвместен принос като явление и като правна категория е израз на общото задължение на съпрузите чрез взаимно разбирателство и общи усилия, и съобразно своите възможности, имущество и доходи, да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата – така чл. 17 от СК /2009/. Съвместният принос е основна категория в правната регулация на семейните отношения, а не е правна абстракция – той е онова, което съставлява сърцевината и общественото съдържание на брака. Приносът, това е онова обективно съществуващо и желано положение, което обединява социалният смисъл на брака и дава израз на идеята за брака като именно съюз между мъж и жена. Именно отчитайки неговото важно обществено, нравствено и морално значение, законодателят презумира неговото съществуване. Съвместният принос се предполага, като е в тежест на страната, която счита, че принос липсва или че същият не е еквивалентен, да го обори – така чл. 21, ал. 3 СК /2009/.
Самият принос, макар и формулиран абстрактно и декларативно в разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от СК, има много и твърде конкретни правни измерения, които се проявяват при възникването на определени хипотези. Една от основните хипотези на правно проявление на приноса е залегнала в чл. 29, ал. 3 от СК, съгласно която, всеки съпруг може да предяви конститутивен иск за определяне на по-голям дял от общото имущество, в хипотезите на прекратяване на съпружеската имуществена общност /“СИО“/, като за целта следва да докаже „значително надхвърляне на приноса на другия съпруг“. Видно от разпоредбата, не всяко надхвърляне, а значителното такова е основание за определяне на по-голям дял при прекратяването на СИО. Понятието „значително“, съгласно установената съдебна практика[2], се схваща по следния начин: „Значителността на приноса, която е основание за определяне на по-голям дял, следва да се отнася за всичките му проявни форми, и означава отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност.“. Изискването за изключителност съществува и според Пленума на Върховния съд[3], според който съдилищата, „преди да пристъпят към установяване дали приносът на единия съпруг за придобиване на общите вещи явно и значително надхвърля приноса на другия съпруг, трябва да изясняват чрез доказателствата дали е налице изключителен случай по смисъла на закона“. Изискването за изключителност е било легално закрепено в чл. 14, ал. 4, изр. 2 от Семейния кодекс от 1968 г., но въпреки пропускането му в сегашната разпоредба на чл. 29, ал. 3 СК, видно от цитираното Решение № 73 от 13.07.2015 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а и от други актове, постановени при изпълнение на функцията на ВКС по уеднаквяване на практиката[4], същото запазва своята релевантност в съдебната практика и до днес.
В цитираното Решение № 73 от 13.07.2015 г. е посочено, че значителността, схващана като отклонение, представляващо изключителен случай, следва да се отнася до всички проявни форми на приноса, а не само до една от тях. В Постановление № 5 от 31.10.1972 г., Пленумът на ВС постановява, че „Когато двамата съпрузи са изпълнявали възложените им от чл. 12 СК задължения и чрез взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи са осигурявали благополучието на семейството, няма да е налице изключителен случай по смисъла на чл. 14, ал. 4, изр. 2 СК и основание за изменяване на равенството на дяловете, установено с чл. 14, ал. 3 СК“. Видно е от гореизложеното, че формите на принос са равностойни помежду си и не следва да се отдава предпочитание на някоя от тях, като самият факт на разлика в доходите по принцип не се третира като категорично обстоятелство за наличието на значително по-голям принос – така, например, ВКС посочва[5], че „Не може да се приеме следователно, че приносът, изразяващ се във влагане на средства е по-значим от приноса, изразяващ се в личен труд или в грижи за децата и работа в домакинството.“, като „В случай, че само единият съпруг е реализирал доходи, но другият съпруг изцяло е поел грижата за децата, семейството и домакинството, като децата са повече на брой, следва да се преценява и степента на ангажираност с грижите за децата, вкл. с оглед техния брой, възраст, а оттам и да се прецени обема на извършваната домакинска работа“. В същото решение ВКС застъпва и становището, че „Преценката /за наличие на принос – бел. авт./ винаги следва да се извършва конкретно чрез съпоставяне на приноса на двамата съпрузи, независимо от начина, по който всеки един от тях е съдействувал за материалните придобивки на семейството“. Все пак съществуват случаи, в които този доход, ако е значително по-голям, може да послужи като отправна точка за определяне на по-голям принос. В цитираното вече Решение № 73 от 13.07.2015 г. е посочено, че „По-големият принос по един само от критериите по чл. 21, ал. 2 СК сам по себе си не е основание да бъде присъден на този съпруг по-голям дял от общото имущество, след като съпругата е изпълнявала задълженията си за грижи за семейството и домакинството, не е разхищавала семейното имущество, а съобразно възможностите си е внасяла такова“. В друго решение на ВКС[6] е посочено, че „присъждането на по-голям дял от общото имущество поради значителен принос на единия съпруг предполага наличието на значително по-големи доходи, получавани от единия съпруг……., като в същото време другият съпруг е разпилявал, водил е начин на живот, надхвърлящ възможностите на семейството, не е изпълнявал семейните си задължения, не се е грижил за възпитанието, отглеждането и издръжката на децата“, от което се налага изводът, че, за да се определи по-голям принос на съпруга в следствие на значително по-високите му доходи, трябва това да бъде съпроводено и с конкретно поведение на другия съпруг, изразяващо се в разпиляване на имущество, водене на начин на живот, надхвърлящ възможностите на семейството и липса на изпълнение на семейните задължения, което на практика означава, че наличието на по-големи доходи би било релевантно само когато по отношение на другия съпруг не би могла да се обоснове която и да е друга форма на принос, а напротив, същият предприема поведение, което рязко контрастира с общественото съдържание на брака. Изводът е, че фактът на поемане от единия от съпрузите на цялостната финансова тежест във връзка с отглеждането на децата, не предпоставя категоричен отговор за липсата на принос и на другия съпруг. Другият съпруг, чрез редовна комуникация и чрез предоставянето на добър морален пример осъществява принос във връзка с полагане на грижи за децата и тяхното възпитание. Следва да се отбележи още, че по отношение на съпругата-майка приносът се влияе в голяма степен от възрастта на децата – колкото по-малки са те, толкова повече в полза на майката се отдава принос за тяхното възпитание и отглеждане. Съществено значение се отдава и на обстоятелството, когато единият от съпрузите се грижи за домакинството – все още е актуално в практиката схващането, че по този начин съпругът-домакин предоставя възможността на другия съпруг да се труди и твори и да придобива вещи за благополучието на семейството, като това е изразено в цитираното вече Постановление №5 на Пленума на Върховния съд от 1972г.
За да си отговорим на въпроса каква тежест на практика се отдава на по-големите доходи извън абстрактните формулировки на принципни положения, следва да погледнем няколко акта на ВКС, при които този въпрос е анализиран. Така, в един от тях[7], макар и доходите на съпруга значително да надхвърлят тези на съпругата, ВКС отрежда на съпругата дял 1/3 от общото имущество само заради факта, че е полагала грижи за децата, докато съпругът го е нямало, като на последният е отреден дял 2/3, единствено на основание, че доходите му значително превъзхождат тези на съпругата и че отиват за материалната издръжка на семейството. В случай обаче, че съпругът не само не отсъства, а напротив, и той активно полага грижи за децата, както и при отчитане на факта, че съпругата не разполага със собствени доходи, възможността делът му в общото имущество да бъде по-висок от определения в цитираното решение не е незначителна. С оглед на това решение, следва да приемем и че значително по-високите доходи трябва да са отивали именно в полза на семейството. По друг повод[8] при съпоставяне на доходите с останалите форми на принос, ВКС постановява следното: „ В обобщение следва да се приеме по отношение на доходите, че е налице значително превишаване доходите на съпруга в сравнение с тези на съпругата. За грижите в домакинството следва да се приеме, че такива са полагани и от двамата с леко предимство на съпругата, доколкото тя не е била в постоянна трудова заетост. При това положение, приносът на съпруга за придобиване на имуществото в съпружеска имуществена общност, е по-голям и възлиза на 70 %, а този на съпругата е 30 %. В този размер искът по чл. 29, ал. 3 СК следва да бъде уважен.“. За да приеме, че е налице значително надхвърляне на доходите за процесния период в конкретния случай, ВКС установява следния размер на доходи за всеки от съпрузите: 210 269,40 лв. за съпруга и 17 124,79 лв. за съпругата, или по-просто казано, доходите на съпруга надхвърлят десетократно тези на съпругата. От такъв порядък следва да бъде значителността на надхврлянето, която да обоснове изключителен случай. Много съществени са и изводите, изложени от ВКС по повод на друг казус[9], а именно, че „Когато обаче съпрузите имат еднакъв нематериален принос по чл. 21, ал. 2 СК, състоящ се във влагане на труд и работа в домакинството при липса на деца от брака, то многократно по-големите доходи на единия от тях с оглед особеностите на конкретния случай, биха могли да имат решаващо значение при преценката на съда за значителност на общия принос на този съпруг по чл. 29, ал. 3 СК.“. Следвайки тази линия на разсъждения, при решаване на същия казус ВКС постановява следното: „… двамата съпрузи са полагали еднакви грижи за семейството, взаимно са подпомагали професионалната си кариера и нематериалният им принос за благополучието на семейството им е равен. Съществена обаче е разликата в доходите на двамата съпрузи, като тези на ищеца практически изцяло са осигурявали в годините приходите на семейството, което обосновава изискването за значителност по чл. 29, ал. 3 СК. При съобразяване на това обстоятелство, както и размера на придобитото по време на брака имущество, съдът определя на ищеца дял в размер на 2/3 от прекратената съпружеска имуществена общност.“.
Вместо заключение, следва да се посочи, че презумпцията за съвместен принос се оборва чрез пълно и главно доказване от страна на ищеца на своите доходи, както и всички останали реализирани форми на принос. Така в Решение 215/2011 г.[10] е посочено, че „всеки от съпрузите следва да докаже и то по категоричен начин своя принос. На доказване подлежи както влагането на средства от трудово възнаграждение или търговска дейност в определен размер, така и полаганият труд в домакинството и грижите за децата. За да бъде възможно съпоставянето на приноса, следва да се установи размерът на вложените средства, количеството полаган личен труд, действията, чрез които са осъществявани грижите за децата, както и работата в домакинството. При извършване на съпоставянето следва да се вземат предвид броя и възрастта на децата, техните занимания, за чието осъществяване родителят се е грижел, действията, които е извършвал при това и за поддържането на домакинството на съответното ниво.“. В същото решение се посочва още, че „В случай, че само единият съпруг е реализирал доходи, но другият съпруг изцяло е поел грижата за децата, семейството и домакинството, като децата са повече на брой, следва да се преценява и степента на ангажираност с грижите за децата, вкл. с оглед техния брой, възраст, а оттам и да се прецени обема на извършваната домакинска работа.“.
Автор : Галин Атанасов, студент по Право, Юридически факултет, СУ „Св.Климент Охридски“
[1] В сила от 01.10.2009 г.
[2] Решение № 73 от 13.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4874/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова;
[3] Постановление № 5 от 31.10.1972 г., Пленум на ВС
[4] Например Решение № 237 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 931/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева
[5] Решение № 215 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова
[6] Решение № 1065 от 28.10.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1005/97 г., II г. о., докладчик Капка Юстиниянова
[7] Решение № 560 от 5.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2008 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Силдарева
[8] Решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г., Г. К., II г.о. на ВКС
[9] Решение № 136 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 607/2016 г., Г. К., І г. о. на ВКС
[10] Решение № 215 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова
Подобни статии
Субективното право по чл. 30 от Семейния кодекс – същност и спорни въпроси
Определяне на по-голям дял на съпруга от общото имущество в хипотезата на чл. 29, ал. 3 от Семейния кодекс – същност и дискусионни въпроси
ДОСЕЖНО ДРУГАРСТВОТО МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ ПО ПРЕДЯВЕНИ ОТ ИЛИ СРЕЩУ ТЯХ ИСКОВЕ ЗА СОБСТВЕНОСТ НА ВЕЩИ ИЛИ ИМОТИ, КОИТО СА ПРИДОБИТИ В РЕЖИМ НА СЪПРУЖЕСКА ИМУЩЕСТВЕНА ОБЩНОСТ
ЧЛ. 24, АЛ. 2 СК в теорията и в съдебната практика *
ТЪРГОВОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ПО ЧЛ. 149 ЗППЦК В ХИПОТЕЗАТА НА НЕПРЯКО ПРИДОБИВАНЕ /INDIRECT ACQUISITION/. АНАЛИЗ НА ПРАКТИКАТА НА ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД.
