Георг Йелинек (1851 г. – 1911 г.) – за правата на човека и гражданина

Георг Йелинек изучавал право и философия във Виенския университет, а след това бил поканен да преподава в него, както и в Хайделберг. Неговата съпруга помагала в работата му и активно се борела за установяване на равни права на жените. Един от най-влиятелните трудове на Йелинек е “Декларация за правата на човека и гражданина”, в който за първи път се развива теорията за универсалните и неотчуждими права на лицата. Йелинек имал еврейски произход.
По ирония на съдбата, неговата теория не възпряла нацистите да затворят три от децата му в концентрационни лагери по време на Втората световна война, като две от тях не оцелели.
Едва след войната идеята се наложила като правило и човешките права получили правна закрила.
Георг Йелинек се счита за един от най-значимите юристи на миналия век.

“Помнете този свещен принцип, че въпреки че волята на мнозинството натежава във всички случаи, то тя трябва да е разумна, защото малцинството има равни права, които законът трябва да пази.” – Томас Джеферсън

Оливър Холмс Младши (1841 г. – 1935 г.) – съдията, който не се боеше да бъде критикуван

Съдия Оливър Холмс Младши е най-дълго служилият съдия във Върховния съд на САЩ и е известен като “Великия отцепник” заради големия брой индивидуални мнения, които написал по време на работата си в съда. Той е също така и съдията, написал решения в най-много области на правото, което е забележително постижение. Съдия Холмс вярвал, че правото трябва да следва живота, а не обратното, затова не се боял да се отклонява от наложените прецеденти – така например той пръв прокламирал правото на профсъюзите да стачкуват. Също така винаги вземал под внимание критиките, които автори пишели относно неговите решения. Веднъж, въпреки опасността да бъде обвинен в липса на последователност, след като прочел статията на коментатор, който смятал, че едно дело, по което решаващият глас бил на съдия Холмс, трябвало да се реши по друг начин, в последващо подобно дело съдията изменил становището си и цитирал автора като признание за приноса му.

“Да приемеш чуждата критика може само да ти помогне да се подобриш.” – цитат от неизвестен автор

Джон Остин (1790 г. – 1859 г.) – признанието отнема време, не се отказвайте

Джон Остин бил скромен и срамежлив човек, затова трудно се справял с воденето на дела в съдебна зала и изнасянето на лекции в университета. Най-добре се чувствал, разсъждавайки в уединение над теориите, които си съчинявал. Съпругата му Сара Тейлър имала добри наследствени доходи, затова му предложила да си остане у дома и да пише научните си трудове. През 1832 г. Остин издал първия си и единствен учебник, озаглавен “Дефиниране на предмета на юриспруденцията” (“The Province of Jurisprudence Determined”). Първоначално никой не обърнал внимание на написаното и едва след смъртта на автора, благодарение най-вече на усилията на Сара, която правела всичко възможно теориите на съпруга й да достигнат до повече хора, учебникът на Остин получил широка популярност и бил признат за един от най-значимите в правото, т.к. именно той е основоположник на правния позитивизъм, в чиято основа, накратко казано, стои идеята, че правните норми следва да се разглеждат отделно от морала, като правила създадени от законодател и скрепени със санкция, за разлика от възгледите на естественото право, където на правните норми се е гледало като на постулати, диктувани от разума, морала, природата и Бог. Приживе Джон Остин изпитал разочарование от това, че идеите му не получили подкрепата на съвременниците му – но понякога това отнема малко повече време отколкото очакваме… Днес той се слави като човекът, повлиял в най-голяма степен развитието на юриспруденцията в Англия[1].

“Признанието отнема време, понякога дори изглежда сякаш никога няма да дойде, но неминуемо се случва, ако работата ви е наистина добра.” – перифраза по цитат от Огдън Дейз

Сър Джон Клифорд Мортимър (1923 г. – 2009 г.) – рицарят на отритнатите

Джон Клифорд Мортимър се родил в Англия в семейството на сляп адвокат и за него борбеността на баща му била пример, от който се учел ежедневно. У дома имали голяма библиотека и Джон четял с удоволствие, затова по-късно решил да стане писател. Баща му обаче държал синът му да продължи неговия занаят и му дал следния съвет: “Сине, имай малко съжаление към бъдещата ти съпруга – правото все пак ще те изкарва от вкъщи поне за малко.”[2]. Така Джон завършил право в Оксфордския университет, но редом с това пишел и разкази. В началото на кариерата си той поемал случаите на престъпници, като силно впечатление му направил един негов подзащитен, който, след като Джон му казал: “Разбрах, че имате нужда от защита”, отвърнал: “Че кой би ме защитавал мен?” Тези дела на бедни и отритнати от обществото хора не носели почти никакви пари на младия адвокат, но се оказали ценен опит. Няколко години по-късно той написал пиеса за адвокат на име Хорас Ръмпол, който се заемал със случаи, които никой друг не искал да поеме. Правата за екранизацията били откупени от БиБиСи и кариерата на Джон Мортимър потръгнала и като писател, и като адвокат. Той продължил да поема заплетени случаи и по-късно, сред които делата за сквернословие срещу групата “Секс пистълс” и поета Джеймс Киркъп, а през 1998 г. получил рицарско звание от английската кралица.

“Всяко дело е възможност да развиете уменията си.” – цитат от неизвестен автор

Уилям Дъглас (1898 г. – 1980 г.) – за човека и планината

Уилям Дъглас произхожда от бедно американско семейство. Баща му умрял, когато Уилям бил едва шест-годишен, затова, като най-голямото от общо три деца, се наложило да работи отрано. Така например, той работел като чистач в училището, в което учел, за да може да си позволи обучението. През лятната ваканция берял череши – работа, за която обикновено наемали имигранти, тъй като била ниско платена. Тогава за първи път Уилям се сблъскал с проблема на престъпността и нуждата от по-голяма справедливост, след като видял как местен жител застрелял имигрант без да получи никакво наказание. Тогава младежът си обещал един ден да се опита да промени всичко това…
След завършване на училище, Уилям първоначално нямал намерение да се запише в университет, защото знаел, че таксите ще са непосилни за него, а нямало как да получи и стипендия, понеже развалил успеха си, предвид необходимостта да работи в свободното си време. Впечатлението от видяното през онова лято в черешовите градини обаче така и не го напуснало и Уилям започнал да мечтае един ден да стане съдия. Искал да влезе в Колумбийския Университет.
В продължение на две години спестявал пари за таксата, но сумата все пак не му стигала за настаняване и път до Ню Йорк. Ето защо Уилям тръгнал за големия град в товарен влак и за да спести от билета, се заел да прекара стадо овце на местен търговец до една междинна гара.
Когато пристигнал в Ню Йорк, в продължение на няколко седмици спял в изоставена порутена къща, работел и ходел на лекции, докато събере пари, за да си наеме квартира.
Уилям завършил Колумбийския Университет с най-високия успех във випуска, след това започнал да преподава там, а по-късно – в Йейл.
През 1939 г. станал най-младият съдия, избран за Върховния съд на САЩ. Освен това той е и съдията служил най-дълго време в съда – цели 36 години.
За всички перипетии, през които е преминал, Уилям разказа в автобиографичната книга “За хората и планините”.
През 1974 г. съдия Дъглас получил удар, което наложило да бъде пенсиониран. Заболяването увредило паметта му – той не разбирал, че вече не е на работа и често се връщал в съда, сядайки в стария си кабинет, за да чете дела и да пише решения по тях до деня… в който била издадена заповед служителите да спрат да му оказват съдействие. Толкова много бил отдаден на професията си…

“Твоята планина те чака, затова тръгни смело напред.” – Тиодор Гайзъл

Автори: Инна Учкунова и Олег Темников