- Постановка на проблема.
С разпореждане на председателя на ВКС от 01.10.2014 г. е образувано тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС по материалноправния въпрос, “какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя”. Предложението за приемане на тълкувателно решение е призив за уеднаквяване на противоречивата практика по въпроса, във връзка с който са формирани две противоположни становища, обективирани в решения на различни състави на ВКС.
Според едното становище[1], за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания чрез конкретни разпоредителни сделки или действия – продажба, дарение, ипотека и т.н., без да е необходимо в пълномощното да са определени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие. Ако същите не са посочени, по аргумент от чл. 39, ал.1 ЗЗД следва да се приеме, че тяхното уговаряне е предоставено на пълномощника, а доколко уговореното е в интерес на представлявания, е от значение за отговорността му по чл. 40 ЗЗД[2]. Съществените елементи на конкретната сделка, за чието сключване е учредена представителна власт, не съставляват задължителен реквизит на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, след като законът не въвежда нито диспозитивни, нито императивни правила относно съдържанието на пълномощното. При отсъствие на законова регламентация упълномощаването не би могло да се поставя в зависимост от несъществуващи изисквания за включване в пълномощното на съществените елементи на бъдещото разпоредително действие или сделка – напр. цената, по която да се извърши продажбата, лицето, на което да се дари имот или в чиято полза да се предостави залог. Цената на сделката не е задължителен елемент на упълномощаването и съответно непосочването й в пълномощното не прави същото недействително. Когато цената не е определена от упълномощителя, извършената от пълномощника сделка е действителна, освен ако същият и лицето, с което договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, при което отношенията между упълномощител и пълномощник се уреждат по правилата на чл. 39 и чл. 40 ЗЗД.
Според другото становище[3] за сделка с недвижим имот се изисква да бъде посочен конкретно видът на разпореждането и съществените му условия, а когато в пълномощното не са посочени имотите, вида на разпореждането, конкретните условия на договаряне и цената, пълномощното е общо, като предоставянето на неограничена представителна власт и предоставяне право упълномощения да договаря при каквито условия намери за добре не изразява воля на упълномощителя относно основните параметри на сделката и не представлява израз на конкретно упълномощаване, с оглед на което извършеното от пълномощника разпоредително действие е без представителна власт по смисъла на чл. 42, ал.1 ЗЗД.
Настоящата разработка цели да потърси разумен и справедлив отговор на поставения с Тълкувателно дело № 5/2014 г. проблем, като разгледа въпросите за същността на представителството, за видовете упълномощаване, за съдържанието на пълномощното и за ограниченията на представителната власт.
- За същността на представителството.
Съществуват различни теории, които търсят обяснение за същността на представителството като специфичен правен механизъм, при който последиците от правните действия, извършени от представителя, се възлагат върху представлявания.
Съгласно теорията на посредничеството представителят е всъщност пратеник, който само пренася изразената от представлявания воля. Според това становище упълномощеният не разполага с никаква власт да изразява своя собствена воля, а трябва просто да възпроизведе предаденото му от представлявания волеизявление – точно, буквално, без никакви отклонения от зададените параметри на сделката. Представителят всъщност не е никакъв представител, а просто един нунций, който съобщава другиму чуждата воля без да има възможност да въздейства върху проектираната сделка. Свободата на договаряне на пълномощника е занулена. Той е окован от предписаното съдържание на сделката и не може да добавя, премахва или заменя нито един елемент от конструкцията на проектирания договор. С оглед на това трудно мислима се оказва една от основните функции на представителството – да задоволи нуждата от особени знания, умения и компетентност за сключване на дадена сделка (способност за преценка на пазарната ситуация, умения за водене на преговори, избор на подходящ съконтрахент).
Теорията на посредничеството съответства на становището, че за извършването на валидно разпореждане с недвижим имот е необходимо пълномощното да съдържа конкретните условия на договаряне и цената, а предоставеното право упълномощения да договаря при каквито условия намери за добре не изразява воля на упълномощителя относно основните параметри на сделката. От изложеното дотук обаче стана ясно, че теорията на посредничеството не дава разумно обяснение за същността на представителството. Нещо повече, тази теория не е в синхрон и с действащото позитивно право. Съгласно чл. 40 ЗЗД ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. Ако приемем, че упълномощеният действа в качеството си на пратеник, който има за задача само да съобщи на третото лице волята на упълномощителя, би се оказало, че хипотезата на цитираната норма е неосъществима. Съгласно теорията на посредничеството представителят няма право да „договаря“ – той само възпроизвежда условията на сделката, които са точно очертани в пълномощното, а това по категоричен начин изключва възможността да се споразумее с третото лице във вреда на представлявания. Изводът е, че законодателят не е проектирал института на представителството въз основа на теорията на посредничеството.
Съгласно господстващата теория, наричана репрезентационна, меродавно е волеизявлението на представителя. Той не е просто носител на чужда воля, а творец на сделката. Валидно възникнала представителна власт му дава правото да формира воля, да въздейства върху съдържанието на сделката, да прави предложения и да приема оферти, като използва своите знания, умения и нюх. Това разбиране съответства в пълна степен на нуждите на оборота, от които се е родила правната фигура на представителя. Упълномощителната сделка въплъщава волята на представлявания, а сделката, чиито последици настъпват за него, се сключва чрез волеизявление, направено от представителя. Затова преценката за валидността на сключената сделка се прави на базата на волеизявлението, знанието и личността на представителя[4]. Безспорно е, че репрезентационната теория е залегнала в основата на представителството по нашето право. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД представителството е юридическа конструкция, при която последиците от правните действия, извършвани от представителя, възникват направо в правната сфера на представлявания. Теорията е в синхрон и с разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, която предполага свобода на представителя. Репрезентационната теория е в пълно съответствие с разбирането, че съществените условия на сделката не са задължителна част от съдържанието на пълномощното, защото при липса на изрично конкретизиране от страна на представлявания пълномощникът е свободен да ги уговори съобразно своята воля.
- За видовете упълномощаване.
Въпросът за видовете пълномощно следва да се разгледа в исторически и сравнителноправен аспект. Съгласно чл. 487 от ЗЗД от 1892 г. (отм.) „пълномощното, съставено в общи изражения, се отнася само до управлението на работите на упълномощителя”, а „за да се отчуждава, да се ипотекира или да се направят други действия, които надминават обикновеното управление, пълномощието трябва да бъде изрично”. Това правило е реципирано от страните от романския правен кръг, в който се провежда легално разграничение между общото и изричното пълномощно. Критерият за извършване на посоченото разделение е видът на сделките, които има право да извършва пълномощникът – общото пълномощно го овластява да извършва действия на управление, а изричното пълномощно му предоставя възможност да се разпорежда с имущество на представлявания. На това схващане се опира и разпоредбата на чл. 487 ЗЗД от 1892 г. (отм.). Нито законът, нито практиката, нито доктрината са изисквали пълномощното да съдържа конкретизиране на разпоредителните действия по вид, за да бъде то „изрично” по смисъла на чл. 487, ал. 2 ЗЗД (отм.). Точното описание на съществените елементи на сделката също не е било необходим реквизит от съдържанието на изричното пълномощно. Единственото изискване се е свеждало до това, изричното пълномощно да съдържа ясната и недвусмислена воля на упълномощителя представителната власт да обхваща действия, надхвърлящи обикновеното управление – „да се разпорежда”, „да отчуждава”, „да обременява с тежести”.
Действащият ЗЗД от 1950 г. не възпроизвежда правилото на чл. 487 ЗЗД от 1892 г. (отм.), с което изоставя тази идея, заимствана от романския правен кръг. De lege lata липсва обща класификация на видовете упълномощаване[5]. Така легалното разделение между „общо“ и „изрично“ пълномощно потъва в забрава. Оказва се обаче, че само законодателят е скъсал с това разбиране, трайно наместило се в правосъзнанието. Разграничението между общото и изричното пълномощно, макар и останало без легална опора, се поддържа ревностно и при действието на ЗЗД от 1950 г. В практиката на ВС и ВКС последователно се застъпва становището, че „извършването на действия и сделки на разпореждане от името на представлявания предпоставя изрично упълномощаване“[6]. Така върховната инстанция възкресява отменената разпоредба на чл. 487 ЗЗД от 1892 г. (отм.), като налага изискване за „изричност“, каквото действащият закон не познава. Нещо повече, съдебната практика отива отвъд разпоредбата на чл. 487 ЗЗД от 1892 г. (отм.), като „дописва“ това лишено от юридически живот правило. Така в Решение № 1419/17.01.1995 г. по гр. д. № 877/94 г. на ВС, ІІ г. о. е прието, че упълномощаването за разпореждане изисква изрично да се даде представителна власт за извършване на определени разпоредителни действия като например продажба, ипотека и др., а каква точно е представителната власт се определя според употребения в пълномощното израз. Необходимостта от изрично индивидуализиране на вида на разпоредителното действие в пълномощното се поддържа и в Решение № 1327/23.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5259/2007 г., І г. о. В Решение № 2102 от 17.01.2003 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2001 г. на IV г.о. се приема, че когато видът на разпореждането не е конкретизиран и не са посочени съществените условия на сделката, пълномощното не е „изрично”, а „генерално”, поради което и извършената въз основа на него сделка е нищожна като сключена без представителна власт[7]. Така постепенно се формира разбирането, че пълномощното трябва да съдържа конкретния вид на разпоредителната сделка, както и съществените й условия. De jure липсва подобно правило, но de facto съдилищата го прилагат. Оказва се, че практиката следва разпоредбата на чл. 487 ЗЗД от 1892 г. (отм.) и то в модифициран вариант, който налага неоправдана прецизност на пълномощното. Така се ражда и схващането, че ”когато в пълномощното не са посочени имотите, вида на разпореждането, конкретните условия на договаряне и цената, пълномощното е общо“. Същевременно обаче се отчита и липсата на позитивно правило, което да служи като легална опора на това разбиране. Това е най-силният аргумент на становището, съгласно което „при отсъствие на законова регламентация упълномощаването не би могло да се поставя в зависимост от несъществуващи изисквания за включване в пълномощното на съществените елементи на бъдещото разпоредително действие или сделка – напр. цената, по която да се извърши продажбата, лицето, на което да се дари имот или в чиято полза да се предостави залог“.
- За съдържанието на пълномощното и за ограниченията на представителната власт.
Действащият ЗЗД не предвижда общи правила относно съдържанието на пълномощното. Когато представителната власт възниква „по волята на представлявания“ (чл. 36, ал. 1 in fine), негово е правото да прецени дали, на кого и в какъв обем да я предостави[8]. Тази основополагаща за доброволното представителство идея е въплътена в разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗЗД: „Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил”. Съгласно това общо правило съдържанието на пълномощното се определя от волята на упълномощителя, а не от посочени в закона или съдебната практика реквизити[9]. Действащият ЗЗД поставя изискване към формата[10], в която трябва да бъде „облечена“ упълномощителната сделка, но не и към нейния ‚пълнеж“. В този смисъл съвсем правилно звучи становището, съгласно което „съществените елементи на конкретната сделка, за чието сключване е учредена представителна власт, не съставляват задължителен реквизит на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, след като законът не въвежда нито диспозитивни, нито императивни правила относно съдържанието на пълномощното“.
„Това, което упълномощителят е изявил“ (чл. 39, ал. 1 ЗЗД), може да бъде формулирано най-общо („да се разпорежда“), по-конкретно („да продаде“, „да замени“) или да очертава параметрите на проектираната сделка (индивидуализация на имота, купувач, цена). Кой подход ще бъде предпочетен зависи от волята на упълномощителя, обусловена от доверието му спрямо пълномощника, от пазарните условия за сключване на сделката и редица други фактори. Ако упълномощителят избере първия вариант, представителят ще разполага с изключително широка представителна власт. Използвайки предоставената му свобода ‚да се разпорежда“, той ще може да избере вида на разпоредителната сделка[11] (продажба, замяна, апорт), както и да договори съществените й условия. Ако упълномощителят избере втория вариант, свободата на пълномощника да се разпорежда ще бъде ограничена в рамките на посочените в пълномощното разпоредителни действия. Представителят ще може очертае параметрите на зададената му разпоредителна сделка, като използва своите знания и умения в съответната област. Ако представляваният реши да конкретизира вида и условията на сделката, ролята на представителя ще бъде сведена до тази на нунций – той няма да разполага с никаква свобода на договаряне, защото трябва стриктно да следва зададените в пълномощното параметри. Пълномощникът няма да може да подбере по-подходящ купувач или по-изгодна цена, дори и да разполага с такава възможност. Изводът е, че представителната власт на пълномощника е функция от „това, което упълномощителят е изявил“ в пълномощното, като то може да бъде конкретизирано в различна степен. Чрез посочване на условията на проектираната сделка упълномощителят може да превърне представителя в нунций, но само ако пожелае, защото законът не го задължава да формулира волята си по един или друг начин.
Действащият ЗЗД не поставя ограничения в обема на представителната власт при доброволното представителство[12]. Както стана ясно, подобни ограничения могат да бъдат поставени по волята на упълномощителя. Всяко конкретизиране, отразено в пълномощното, поставя преграда пред свободата на договаряне на пълномощника. Ако упълномощителят е изразил воля относно вида на разпоредителната сделка, но не и относно съществените й условия, то представителната власт на пълномощника включва и определянето на параметрите на сделката. В съответствие с тази идея е становището, според което ако не са посочени съществените елементи на сделката, „по аргумент от чл. 39, ал.1 ЗЗД следва да се приеме, че тяхното уговаряне е предоставено на пълномощника“. В този смисъл е и Решение № 215 от 25.01.2011 г. на ВКС по т.д.№ 196/10 г. на ІІ т.о., в което се приема, че „преценката за съответствието между извършеното от пълномощника правно действие и волята на упълномощителя се извършва във всеки отделен случай съобразно очертаните в пълномощното граници на представителната власт. Ако в самото пълномощно не са поставени ограничения на представителната власт на пълномощника, валидността на упълномощаването е обусловена единствено от изричното посочване на ипотеката в пълномощното като вид разпоредителна сделка, която упълномощеният има право да извърши от името на упълномощителя. Да се приеме, че договорът за ипотека е недействителен на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, ако в пълномощното не са конкретизирани имота, размера на вземането и ипотекарния кредитор, е равнозначно на недопустимо правоприлагане contra legem“. Изводът се подкрепя и от Решение № 1327/23.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5259/2007 г., І г. о., в което се поддържа, че след като пълномощното дава право на пълномощника да ипотекира имотите на упълномощителя и не предвижда ограничения на представителната власт, по силата на чл.39, ал.1 от ЗЗД пълномощникът следва да се счита овластен да уговори условията на ипотечната сделка, а непосочването на имотите, предмет на ипотеката, и на размера на обезпечените суми е ирелевантно за обема на представителната власт и за действителността на сключения договор за ипотека. Недопустимо е да се приеме, че сделката е сключена при превишаване пределите на представителната власт, при положение че такива предели липсват в пълномощното. Изводът е, че пълномощникът е овластен да договори условията на разпоредителната сделка, освен ако упълномощителят е наложил изрични ограничения на представителната му власт, изразяващи се в конкретизиране на параметрите на проектираната сделка.
- Извод.
С оглед изложеното дотук подкрепа заслужава становището, според което за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания без да е необходимо в пълномощното да са определени вида и съществените елементи на разпоредителната сделката.
[1] Вж. Решение № 215 от 25.01.2011 г. на ВКС по т.д.№ 196/10 г. на ІІ т.о., постановено по ред на чл. 290 ГПК, и Решение № 31 от 06.02.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 3817/07 г. на ІІІ г.о., постановено в производство по чл. 218а ГПК (отм.) и представляващо незадължителна съдебна практика.
[2] С оглед противоречивата практика по въпроса за съдбата на сделката, сключена при условията на чл. 40 ЗЗД, с разпореждане на председателя на ВКС от 27.04. 2015 г. предметът на висящото Тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК е допълнен със следния материалноправен въпрос: „Какъв е видът недействителност на договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД?“.
[3] Вж. Решение № 74 от 17.04.2012 г. по гр.д. № 845/11 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 140 от 30.05.2011 г. по гр. д.№ 1075/10 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 367 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 869/09 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 505 от 02.09.2011 г. по гр.д. № 741/10 г. на ІІ г.о. на ВКС, Решение № 48 от 17.02.2011 г. по гр.д. № 613/10 г. на ІІ г.о. на ВКС – всички постановени по реда на чл. 290 ГПК.
[4] Например възможността на представителя да разбира или да ръководи действията си (чл. 31 ЗЗД), както и други обстоятелства (заплаха, насилие), опорачили волята му; знанието на представителя относно някои факти с правно значение (чл. 135 ЗЗД, чл. 78 ЗС).
[5] За изрично (специално) упълномощаване става дума в материята на търговското представителство. Съгласно чл. 22, ал. 2 ТЗ прокуристът няма право да отчуждава и да обременява с тежести недвижими имоти на търговеца освен ако е специално упълномощен, а според чл. 26, ал. 2 ТЗ за отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти, за поемане на менителнични задължения, за вземане на заем и за водене на процеси търговският пълномощник трябва да е упълномощен изрично.
[6] Тази констатация е изведена в Решение № 215 от 25.01.2011 г. по т.д.№ 196/10 г. на ІІ т.о. на ВКС.
[7] С оглед противоречивата практика по въпроса за съдбата на сделката, сключена без представителна власт, с разпореждане на председателя на ВКС от 27.04. 2015 г. предметът на висящото Тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК е допълнен със следния материалноправен въпрос: „Какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът“.
[8] В областта на търговското представителство се наблюдават отклонения от това правило. Макар че възниква на базата на доброволното представителство, обемът на представителната власт на прокуриста е определен в закона – чл. 22, ал. 1 ТЗ.
[9] Познати са изключения и от това правило. Вж. например чл. 116 ЗППЦК, който урежда минимално необходимото съдържание на пълномощното за представляване на акционер в общото събрание на акционерите на публично дружество. Липсата на който и да е от посочените в чл. 114, ал. 1 ЗППЦК реквизити влече нищожност на пълномощното. Подобни изключения обаче не са в състояние да подровят основната идея. Липсва специален закон, който да предвижда определено съдържание на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки с недвижим имот на упълномощителя.
[10] В отклонение от общото правило, че упълномощаването трябва да бъде дадено във формата, изискуема за съответната сделка, законът занижава изискванията към упълномощаването за сключване на сделки по чл. 18 ЗЗД – достатъчна е писмената форма с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно (чл. 37 ЗЗД). Очевидно това законодателно решение цели да облекчи оборота, като снеме изискването за спазване на тежката нотариална форма. С оглед на това законодателно облекчение по отношение на формата липсва основание да бъдат завишавани изискванията към съдържанието на пълномощното.
[11] Следва да се отбележи, че когато волята на упълномощителя е формулирана по най-общ начин („да се разпорежда“, „да извърша разпоредителни действия и сделки“, „да отчуждава“), от обхвата на представителната власт следва да бъдат изключени безвъзмедните сделки и сделките за обезпечаване на чужди задължения. Извършването на посочените действия е в разрез с основополагащата за представителството идея, че представителят трябва да действа в интерес на представлявания. Това разбиране е намерило нормативен израз в разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, под чиято хипотеза биха попаднали безвъзмедните сделки и сделките за обезпечаване на чужди задължения. За извършването на тези действия, често наричани „самоувреждащи“, упълномощителят следва да е изразил изрична, ясна и недвусмислена воля („да дари“, „да обезпечи дълга на…“), която да изключи възможността да бъде сключено споразумение в негова вреда. – в този смисъл вж. Таков, К., Доброволно представителство, С., 2006, с. 185-186.
[12] В определени случаи, в които нормотворецът е преценил, че интересите на представлявания биха могли да бъдат застрашени, законът поставя „ограничения“ на представителната власт на пълномощника, които могат да бъдат преодоляни от изричната воля на упълномощителя, обективирана в пълномощното. Вж. например чл. 38, ал. 1 ЗЗД, чл. 43, ал. 1 ЗЗД, чл. 22, ал. 2 ТЗ.
Автор: Диана Асеникова, ЮФ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Подобни статии
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС, РАЗГЛЕДАНИ В ТР НА ВКС ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3 ПО ОПИСА ЗА 2015 Г. НА ВКС, ОСГТК
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
Критичен преглед на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС
Процесуалната правоспособност като процесуална предпоставка в светлината на Тълкувателно дело № 1/2017 ОСГТК на ВКС
За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС
